Евангелието за Дароподателя на живата вода и Самарянката

(Йоан 4:5-42)

Както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пс. 41:2-3)! Това не е възклицание на някой беден и прост човек, който не е имал възможност да напои душата си с човешката мъдрост, светското знание и умение, философия и изкуство, с познаване на тънките нишки, от които е изтъкан животът на човека и животът на природата. Не, но това е въодушевеният и болезнен вик на един цар, богат със светско богатство, гениален по ум, с изтънчени сърдечни чувства, могъщ по сила и дела на волята. След като е напоил душата си с всичко онова, за което несвободната му душа жадува в този свят, цар Давид изведнъж почувствал, че неговата духовна жажда не само не е била утолена, но и се усилила до такава степен, че цялата материална вселена ни най-малко не можела да я утоли. Тогава той се почувствал в този свят като в земя пуста, изсъхнала и безводна (Пс. 62:1) и завикал към Бога като към единствен Извор на безсмъртно питие, за което жадува една разумна и пробудена душа. Душата ми жадува за Бога силний, живий!

Не е нужно и да доказваме, че телесната храна не може да насити човешката душа, нито телесното питие може да я напои. Но дори и целият дух на живота, проникващ през всички твари, оживявайки и хармонизирайки ги, не е в състояние да насити и напои душата. Тялото непосредствено получава онази храна, която по същество е тъждествена с него. Тялото е от земя, и храната за тялото е от земя. Затова тялото в този свят се чувства като у дома, между свои. Но душата се мъчи, разпъва се и страда, гнуси се и протестира, че трябва да приема храна опосредствано, и то храна, която не е тъждествена, а само подобна на нея. Затова душата в този свят се чувства като в чужда страна сред чужденци. Доказателство, че душата е безсмъртна и по своята същност принадлежи на един безсмъртен свят, е и това, че в този свят тя се чувства като недоволен пътник в чужбина, и че нищо на света не може да я нахрани и напои до насита. И дори когато душата би могла да излее в себе си цялата вселена като една чаша вода, нейната жажда не само не би намаляла, но и със сигурност би се усилила. Защото тогава не би й останала нито една измамна надежда, че зад следващия хълм ще намери някой неподозиран извор с вода.

Човешката душа е жива, жива и винаги жадна за живот; и нищо не може да я напои, освен животът, истинският и непосредствен живот. А истинският и непосредствен живот е единствено в Бога, в живия Бог. Душата ми жадува за Бога силний, живий! Това говори не поетът, а ожаднелият пътник в земя пуста, изсъхнала и безводна: това говори не певецът, а един от най-опитните и изкусни изследователи и познавачи на човешката душа в цялата история на света.

Човече, ако някога си помислиш, че телесната храна и телесното питие могат да нахранят и напоят твоята душа, тогава се намираш на същото стъпало, на което се намират домашните животни и горските зверове. Ако си преминал това стъпало и се надяваш, че човешката мъдрост и красотата на този свят могат да нахранят и напоят душата ти, тогава се намираш на стъпалото на полуопитните и полузрелите. Както първата мисъл е безумна, така и тази, втората надежда, е безплодна. Защото на второто стъпало ти приемаш вика на жадния свят за песен и веселие, стремейки се с чуждата жажда да утолиш своята. А ако си преминал и това второ стъпало, и си почувствал неизказана жажда, която не всяка светска бара може да утоли, която не може да утоли и целият океан на вселената, тогава наистина си опитен и зрял човек, истински човек. Само на това стъпало на ненаситната душевна жажда, давидовска душевна жажда, ти ще разбереш днешното Евангелие в пълния му смисъл.

В онова време Иисус дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Йосифа. По името на хълма Самара цялата област между Юдея и Галилея е получила името Самария. Пътят, водещ от Йерусалим за Галилея, и до ден-днешен минава през Сихар. Сега Сихар се нарича Аскар и се намира близо до Сихем, който в наше време се нарича Наблус. Тук имало и едно парче земя, което Яков бил купил от Еморовите синове, направил жертвеник на тази земя и го нарекъл Силният Бог Израилев (Бит. 33:19-20). После Яков оставил тази земя на своя син Йосиф, който по-късно бил погребан тук (Иис. Нав. 24:32). Обикновено градът е този, който придава важност на съседното село, докато тук случаят е обратният: селото на Йосиф било по-знаменито от град Сихар, поради което и евангелистът определя положението на града според селото – близо до землището.

Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Било защото праотецът Яков с добитъка си живеел край този кладенец, било защото самият той го е изкопал и изградил, този кладенец носел неговото име. Уморен от стръмния и безводен път от Йерусалим, Господ слязъл при този кладенец, за да си почине. Шестият час според източното измерване на времето означава пладне. По време на най-голямата дневна жега умореният Господ пристигнал на това място. Бил уморен от пътя заради нашето спасение, както по-късно на кръста бил кървав от раните и изнурен от болките пак заради нашето спасение. Впрочем, и всяка нощ не е за пътуване. А ако по този повод, да кажем, беше пътувал през нощта, то Евангелието, уви, би било много по-кратко за единственото събитие и единственото особено поучително и спасително откровение. Пътувал през деня, вървейки пеша, по стръмнини и в жега, уморен и жаден, защото бързал, за да използва всеки миг от Своето земно време – и деня, и нощта, за наше добро и спасение.

Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус и казва: дай Ми да пия. Евангелистът ясно подчертава, че жената била самарянка, тъй като юдеите смятали самаряните за езичници. Дай Ми да пия, й казва Господ. Той бил уморен и жаден, което е сигурен, че Неговото тяло било истинско човешко тяло, а не привидно, както учели някои еретици. Както Неговото тяло проливало сълзи от жалост за хората и както страдало от болки на Кръста, така усещало и потребност от храна и питие. Наистина, Той можел, когато поиска, да преодолее и да отхвърли тази потребност със Своята божествена сила за по-дълго време, дори и за цялото Свое време на земята, но тогава по какво би се познавало, че е истински човек, по какво би бил във всичко като братята и как би могъл да нарича хората братя (Евр. 2:11-17)? Как би ни научил на търпеливо понасяне на страданието, ако Сам не беше страдал и търпял? И накрая, Неговата окончателна победа би ли имала онзи блясък, който укрепява всички нас и ни озарява в мъките на живота, ако самият Той не беше преминал през всички тези мъки, и то в най-голяма мяра? Някой ще каже: нима Той, Който е можел да умножава хляба, да ходи по водата като по суша, не е могъл и на този дълъг път с една могъща дума – или дори само с помисъл – да отвори извор с вода в камък или в пясъка и да утоли жаждата Си? Наистина, Той е можел да направи това. Ето, това направил и Моисей в пустинята; това са правели в Негово име много светии в историята на Неговата църква; тогава защо Той не е могъл да го направи? Могъл е, но не е искал. Той не е извършил нито едно чудо заради Себе Си – за да нахрани, напои или облече Себе Си. Всички Негови чудеса са били заради хората. В Неговия живот няма и сянка от себичност. Дори когато като младенец избягал от Иродовия меч, не е направил това заради Себе Си, а заради хората. Защото още не било времето за това; а когато завършил Своето дело между хората, тогава Той не бягал от смъртта, а отишъл да я посрещне. Безкрайно човеколюбие, съчетано с безкрайната мъдрост, вдъхновявало и ръководело всички думи на Господ Иисус, всички Негови постъпки и всички събития от Неговия живот на земята. Дай Ми да пия! Това иска Творецът от Своето творение. Тези думи звучат цели двадесет века; защото Той ги е казал не само на самарянката, а и на всички човешки поколения до края на времената. Дай Ми да пия, казва Той и днес на всеки от нас. Той – Създателят на водата и Разпоредител на моретата и океаните, реките и изворите – не казва това, защото е жаден за вода, а защото е жаден за нашата добра воля и любов. Давайки на Него, ние не даваме нищо свое, а пак Неговото. Всяка чаша вода на земята е Негова, защото Той я е сътворил; всяка чаша студена вода, която даваме на някого от Неговите най-малки братя, Той е платил със Своята драгоценна кръв. Въпреки това Той, в Своето безпримерно смирение, не иска вода от жената като Творец от творението, а като човек от човека, за да покаже с това Своето смирение. Да засвидетелства с това Своята истинска човешка природа, ограничена и нуждаеща се. И накрая, за да ни научи на услужливост и милосърдие. Човек има истински искания от човека; и човекът има дълг на услужливост и милосърдие към човека.

Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. И така, Господ бил не само уморен и жаден, но и гладен, както и Неговите ученици. Това е още едно доказателство за Неговата истинска човешка природа и Неговото мъдро въздържане от чудо там, където чудото не носи обща полза в делото на спасението. Евангелистът споменава отсъствието на учениците, за да обясни защо Господ е искал вода от жената. Защото ако учениците бяха тук, те биха загребали вода и жената би останала неспомената. Без съмнение, Промисълът искал да се създаде такъв случай за наша поука, та и ние, когато видим в беда дори и врага си, да му помогнем. И когато нашият народ е във вражда със съседен народ, ние, като хора, да не прехвърляме тази вражда върху всеки човек от този народ; но в дадения случай сме длъжни да помогнем на всеки нуждаещ се човек, независимо дали принадлежи на нашия народ, или не.

Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Тази Самарянка споделяла общата гледна точка на онова време, че един човек трябва да мрази не само враждебния народ, но и всеки човек от този народ. В притчата за милостивия Самарянин Господ изтъква омразата на юдеите към самаряните, а сега при това събитие, разкрива омразата на самаряните към юдеите. За да разрушим стените на омразата между два народа, трябва първо да разрушим стените на омразата между двама души. Това е единственият разумен метод за лечение на човешкия род от тежката болест на взаимната омраза.

Иисус й отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Божият дар може да се разбира и в материален, и в духовен смисъл. В материален смисъл под дар Божи трябва да се разбира всичко, което Бог по Своята доброта е създал и дал на човека за полза и употреба. Ако ти, жено, знаеше, че тази вода не е самарянска, нито юдейска, а Божия и че Бог при сътворението не е предназначил тази вода за самаряните или за юдеите, а за всички хора, ти със страх би загребала от тази вода като от Божи дар и би напоила жадния Човек – с още по-голям страх – като Божие творение. Защото целият този свят е Божи дар за човека, а човекът е Божи дар за света. В духовен смисъл под Божи дар трябва да се разбира само Господ Христос. Дарявайки целия този видим свят на човека, човеколюбивият Господ дарява и Самия Себе Си. Ако ти, жено, знаеше какъв драгоценен дар е изпратил Бог и на юдеите, и на самаряните, и на всички останали народи без изключение, ти би потреперила в душата си, би заплакала от радост, би занемяла от чудо, и не би си и помислила за взаимната злоба и омраза между юдеите и самаряните. И още, ако беше открита цялата дълбока тайна на Този, Който говори с теб и когото ти преценяваш по плът като обикновен човек, а по облекло и език – като юдеин, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Под жива вода Господ разбира благодатната и животворна сила на Дух Свети, която Той е обещал на вярващите. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него (Йоан. 7:38-39). Не разбирайки нищо от всичко това, жената Му отговаря: Господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Нямаш слуга, нямаш съд, а кладенецът е дълбок, тогава как ще загребеш жива вода? Предрешеният Господ изглеждал на жената като обикновен, безпомощен човек. Жива вода, и тогава, както и днес, се наричала изворната вода, за разлика от дъждовната, събирана във водоеми и цистерни. Но жива вода се наричала и водата в кладенците, макар и изворна, и то само на дъното на кладенеца, където извира самата вода, с която се пълни кладенецът. И така, жената първо мисли за дъното на кладенеца, откъдето извира водата. Но внезапно й идва и друга мисъл, която я кара да попита: Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова? Тоест, можеш ли да сътвориш някой друг извор с вода, освен този? Праотецът Яков не е сътворил този кладенец, а само го е иззидал и оградил. Ако Ти би могъл да сътвориш някаква изворна, течаща вода, която цялата да е жива, тогава би бил по-голям от нашия праотец Яков. А Ти нима си по-голям от него? Този кладенец на Яков е така изобилен, че и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му, както и всички ние от тази околност и всички пътници и случайни минувачи, и то векове наред. И водата в кладенеца никога не пресъхва. Нима Ти можеш да направиш нещо по-голямо?
Тези думи на жената Самарянка изразяват, от една страна, гордост с праотеца Яков, а от друга – повече съмнение, дори присмех към Господ Иисус. Не така груб и явен присмех, както при възкресяването на дъщерята на Иаир – и те Му се смееха (Мат. 9:24) – но все пак сдържан и умело прикрит присмех. Но Господ, Който бил решен да извлече хората от греховната кал, бил решен да претърпи всеки присмех и от демоните, и от хората. И така, Той не наказва жената за този язвителен присмех, а продължава да спасява душата й.
Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Господ не отговаря на въпроса на жената, както тя очаквала. Той няма да й говори за Своето превъзходство над Яков. Той вижда откъде идва несъгласието между Него и жената, което жената не успява да види. Именно, несъгласието идва оттук, че Той говори за духовно и животворно питие, а жената, научена да мисли само според плътския земен разум, мисли за видимата вода, дадена от Бога само временно да угасява телесната жажда. Живата вода, за която Господ говори, е животворната божествена благодат, която храни и напоява душата, въвеждайки я във вечния живот още тук, на земята. Тази животворна благодат, когато влезе в достоен човек, отваря в него непресъхващ извор на живот, радост и сила.

Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя. Жената все още остава при своето разбиране за изворната, земна вода. В най-добрия случай тя би могла да си помисли за Христос като за някакъв вълшебник, който по магически начин би могъл да извърши чудо. За да разсее безумните мисли на жената, Господ неочаквано обръща разговора в съвсем друга посока.
Иисус й казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус й казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза. И така, за да научи жената да мисли духовно, а не плътски, Господ намира за мъдро не да извърши някое чудо пред нея, а да се покаже като тайновидец и пророк, което има същото велико действие, каквото и чудотворството. Иди повикай мъжа си! Господ знае, че тя няма мъж, но иска да чуе нейния отговор, подготвяйки й неочаквана изненада със Своето всезнание и прозорливост. Петима мъже си имала – това било достатъчна изненада за жената, но когато чула и за още една своя престъпна тайна, която искала да скрие, именно: и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж – това трябвало да й подейства като гръм от ясно небе.
Но не укорявай жената Самарянка, християнска душо, не я укорявай, а се запитай: кой е твоят мъж? И не си ли имала и ти повече от петима мъже? И дали сегашният ти мъж не е незаконен? Душата е църквата, а глава на църквата е Христос Господ, с други думи: мъжът на християнската душа е самият Господ. Ако си се придържала само към този сетивен свят, венчавайки се за него и блудствайки с него посредством петте си сетива, тогава ти, душо, наистина си в същото греховно и незавидно положение, в което се намирала и жената Самарянка. Ако си се разочаровала от своите сетива, от чувствените удоволствия, ти наистина си презряла своите сетива и си се развенчала с тях, така че те са станали като петима умрели мъже; но при това си останала да живееш с шестия си незаконен мъж, наследник на онези петима: това е твоят чувствен разум; това е цялата тази лъжа и гнусота, които, като на сметище, с времето на натрупали в теб твоите сетива. Защото ето, в теб няма нищо, освен представата и спомена за онова, което си изпитала и преживяла със своите пет сетива, като с петима мъже. Разговорът между Господа и Самарянката е разговор между Бога, Който е верен, и душата, която е невярна. Този разговор се отнася и за теб. Това е разговор на небесния Жених със Своята невяста, човешката душа. Нима не виждаш, че именно поради това Господ Иисус повежда разговор със Самарянката за нейния мъж? Той е можел да поведе и друг разговор с жената, и по друг начин също така да се покаже пред нея като тайновидец и пророк. Можел е да открие и други нейни тайни, или някакви тайни на нейните родители, или на нейните съседи в Сихар, чието знание също би изненадало и удивило жената. Но Той съзнателно повел разговор за мъжа, тъй като този разговор се отнася и за теб, християнска душо, и за теб и за всички души; най-важният въпрос е за теб, най-важният и най-съдбоносен. С когото си се венчала, негова си и жена. Ако си венчана със света, със света и ще погинеш. Ако си венчана с греха, с греха и ще умреш. Във всеки от тези случаи ти денонощно се напояваш с вода, от която все повече се ожаднява. Само ако признаеш Христос Господ като свой законен Жених и ако с вяра и любов се венчаеш с Него, тогава ти се напояваш с жива вода, от която не се ожаднява и с която се плува в небесното царство и вечния живот.

Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха (на Бога) в тая планина, а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Господ съзнателно целял да докосне духовните струни в душата на Самарянката. Споменавайки нейното минало, Той успял да постигне това. У жената, в която дотогава действал само плътският, земен разум, неочаквано започнал да се пробужда нейният духовен разум, дотогава приспан под упойката на плътския разум. Тя първо признава Христос за пророк. За начало и това е достатъчно. И веднага след това нейният интерес към духовните неща започва да се усилва. Тя задава на Господа един въпрос, много актуален за онова време. Споровете за мястото на поклонение на Бога били постоянни спорове между самаряните и юдеите. Кое е по-угодно на Бога: хората да Му се покланят на планината в Самария, или в Йерусалим? Кой е истински поклонник и истински богомолец: този, който Му се кланя и Му се моли тук, или този, който Му се кланя и моли там? Нашите бащи Му се покланяха в тая планина. Жената не казва „ние“, а „нашите бащи“, та с това да придаде по-голяма значимост на онази планина и по-убедително да оправдае съвременните на нея самаряни, като че иска да каже: не ние сме избрали тази планина за поклонение на Бога, а нашите бащи, които са били по-големи и по-близо до Бога от нас. И сега, както и преди, Господ не отговаря на жената на нейния въпрос, не казва нито да, нито не. Той продължава все повече и повече да пробужда и извисява душата й.

Жено, повярвай Ми. Вярвай на Мене, а не на онези, които ти говорят за поклонение на тази планина, нито на онези, които ти говорят за поклонение в Йерусалим. Иде време, жено, когато няма да се кланяте на Отца нито на тази планина, нито в Йерусалим. Господ съзнателно употребява думата Отец вместо Бог или богове (самаряните се покланяли и на Бога, и на богове), за да даде на жената да разбере, че с новото разбиране за Бога като Отец ще дойде и новото поклонение. Поклонението на Отца няма да зависи от мястото, което напълно ще заличи изключителността и на самаряните, и на юдеите. С тези думи Господ пророкува онова, което не след дълго се случило благодарение на Неговото пришествие в света. Но, макар и Той да изравнява по ценност изключителността и на двата народа, все пак дава известно предимство на юдеите пред самаряните в богопознанието. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем. Господ вижда, че жената Го смята за юдеин, и поради нейното убеждение Той говори, причислявайки и Себе Си към юдеите, и не искайки да води разговор с нея за това незначително за Него нещо. Вие, самаряните, не знаете на кого се кланяте, защото се кланяте на много богове и много идоли; вие уж почитате Бога Авраамов и Яковов, а при това принасяте жертви на безбройните асирийски и вавилонски идоли. Юдеите поне знаят за единия Бог, макар и да Му служат, подобно на вас, с каменно сърце, с помрачен ум и мъртви обичаи. Въпреки това спасението е от юдеите, тоест, Месия ще се роди от юдеите и чрез Него ще дойде спасение за целия свят. Така е обещано на праотците, така е предсказано от пророците, така е подготвено от Божия Промисъл, и така и става.
Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина. Поклонението на Бога в Самария е лъжливо, защото самаряните не знаят на кого се кланят. А поклонението в Йерусалим е само образ и сянка на истинското поклонение на Бога, сянка на бъдещите блага (Евр. 10:1). И лъжата, и сянката скоро ще изчезнат, и истинското поклонение на Бога ще се възцари. Родило се е Слънцето на новия ден и новият ден все повече ще расте, разпръсвайки тъмнината и сянката. Иде същинското време, а сега е само неговото утро. Когато напълно се възцари светлината на новия ден, хората ще познаят Бога като Отец; и тогава ще Му се покланят като синове, а не като роби, тоест няма да Му се покланят с мъртви букви и мъртви жертви, а с дух и истина, с душа и тяло…

Старият свят служел на Бога с формалностите на закона, принасял козли и овни в жертва на Бога, празнувал съботата и точно изпълнявал предписаните умивания и очиствания, но бил забравил милосърдието и любовта. Четял думите: Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено (Пс. 50), четял тези думи, но нито ги разбирал, нито ги изпълнявал.

Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея? Тогава жената остави стомната си и отиде… Каква чудна драма! Каква бърза смяна на сцени и събития! Само Господ стои в центъра на всичко това, непоклатим като вечност. Провокирана от духовните думи на Господ Иисус, жената изведнъж си помисля за обещания Месия, Когото самаряните очаквали също така, както и юдеите. Когато Той дойде, всичко ще ни възвести, казва жената. За нея, както и за всички останали, Месия е нещо далечно, нещо още по-далечно от мъглата на далечния хоризонт. На нейното изумление Господ отговаря, че Той е очакваният Месия – Аз съм, Който говоря с тебе. Занемяла от учудване, жената не Му отговаря нищо. По това време апостолите се връщат от града и се чудят, че техният Учител разговаря с жена неверница, самарянка. И занемяват от учудване. А жената, не знаейки какво друго да пита, нито за какво да разговаря, оставя съдовете си и бяга обратно в своя град, за да съобщи онова, което е узнала. Една мълчалива сцена, но много по-изразителна от всички човешки думи! Между другото, жената бързо отива в града и съобщава на целия град за чудния Човек на Якововия кладенец. Да не би Той да е Христос? Тя не се решава да каже: това е Христос, въпреки че е познала Неговата необикновена духовна мъдрост, а сякаш съмнявайки се, пита: Да не би Той да е Христос?, като че иска да каже: аз съм женска страна и не мога да отсъдя, но вие сте хора, по-разсъдителни и внимателни от мен, затова вие дойдете и вижте. С това жената проявява естествена женска скромност, една добродетел, която никога не можем достойно да възхвалим у жените. Колкото с чудната вест, толкова и със своята скромност жената развълнувала всички граждани на Сихар, които излязоха из града и идеха към Него.

По това време започва разговор между Учителя и Неговите ученици. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Защото те са купили храна от града и са Му донесли да яде. Несъмнено, Той бил гладен; но вместо да вземе храна и да яде, продължава Своята божествена мисия, заради която е дошъл в света, пренебрегвайки телесния глад. Моментът бил много важен и Той не искал да го пропусне. Затова и отговаря на учениците: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Той говори за духовна храна, а учениците за телесна. Повтаря се почти същата сцена, както и преди малко с жената, когато Той говори за духовната вода, а жената – за водата от кладенеца. Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Волята на Отца е воля и на Сина, както същността на Отца е същност и на Сина. Тогава защо Господ Иисус говори за волята на Отца, а не за Своята воля, и за делото на Отца, а не за Своето дело? Не е ли все едно дали Той говори за волята на Отца, или за Своята воля, и за делото на Отца, а не за Своето дело? Това не е ли една и съща воля? И не е ли едно и също дело? Така е, наистина; но Той нарича волята, от която се ръководи, воля на Отца, и делото, което извършва, дело на Отца, заради самите нас – та ние, напослушните и възгордели се, да се научим на послушност и смирение. Но погледнете колко Му е мила и скъпа волята на Отца – че Той не я нарича Свой дълг, а Своя храна! Моята храна е да изпълнявам волята на Отца. О, какъв божествен пример и какъв незлобив укор към всички нас, които всеки ден говорим за своя дълг като за някакво бреме! Наистина, гледайки Господа и Неговото доброволно изпълнение на Неговата крайно трудна длъжност сред хората, трябва основателно да кажем: никой на света не може да изпълнява своята длъжност към Бога, ако тя не му е станала приятна като ежедневната храна. Това, което Господ казва: че Той изпълнява волята на Отца, а не Своята – както и на друго място, където казва: не върша Моята воля, а волята на Отца (Йоан. 6:38) – не показва, че Синът е по-малък от Отца, а изразява преголямата любов на Сина към Отца. Защото у същия евангелист се казва, че Отец винаги слуша Сина: Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш (Йоан. 11:42).

Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Преди малко им е говорил за духовната храна, а сега им говори за духовната жътва. Близостта на духовната жътва се вижда, както и близостта на земната жътва. Когато класовете пожълтеят или побелеят, всеки знае, че жътвата е близо. Когато хората сами прииждат на тълпи към Христос, не е ли ясно, че духовната жътва е наближила? Самаряните, като чули от жената за Христос, не й казали, че е полудяла, а веднага оставили всичките си работи и вкупом тръгнали към Него. Подигнете си очите и погледнете тази тълпа хора, които бързат към нас! Това е Божията нива. Това е узрелият посев, който само очаква жътварите.

На просторната Божия нива едни и същи работници не успяват, поради краткостта на човешкия живот, и да посеят, и да пожънат. Божията нива се сее още от началото на живота на земята, и сеячи са били праотците и Божиите угодници, пророците и праведниците, особено пророците. Сеели са, а не са виждали посева пораснал и узрял. Всички те живяха и умряха с вяра, не виждайки обещания плод в своя живот, а само отдалеч го видяха (Евр. 11:13) с духовните си очи. И сам Господ Иисус е казал на Своите ученици: истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха (Мат. 13:17). Сеячите не видели онова, което виждат жътварите, а именно плодовете и жътвата. Но и едните, и другите ще получат заплата за труда си, защото и едните, и другите са Божии труженици на Божията нива, и така ще се радват заедно и сеячът и жетварят. С това Господ хвали труда на старозаветните пророци и праведници, и ободрява апостолите за жътвения труд. Като че иска да каже: те понесоха по-голям труд от вас; защото наистина е по-трудно да бъдеш сеяч и да не виждаш плод на нивата, отколкото да бъдеш жътвар на вече узрялото жито. Вие влязохте в техния труд. Те, като надничари и слуги, се трудиха и умряха, не виждайки Стопанина жив край себе си; а вие имате Стопанина край себе си и работите не като надничари и слуги, а като синове – именно Стопанинът работи сам, а вие само се радвате с Него. И така, радвайте се и с радост бързайте да жънете узрялото жито.

И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Виждате ли, че посевът е узрял! Виждате ли колко голяма е жътвата! Жадната земя бързо е попила водата. Много самаряни повярвали в Христос и преди да Го видят, по самите думи на жената. Тя не вършела чудеса, не била апостол; напротив, тя била една грешна жена, и въпреки това думите й донесли обилна жътва сред тези езичници. Какъв срам и позор за богоизбраните юдеи, които и при толкова много велики Христови чудеса сред тях, и при толкова могъщи думи от Неговите уста в техните уши, останали глухи и слепи, неразкаяни и безчувствени! За всяка похвала е достойна тази самарянка, която не премълчава благата вест, която е чула от Господа, а бърза да я съобщи и на други. Тя е подобна на онази жена, която намира изгубената драхма и, след като я намира, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма (Лук. 15:9)!

А когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. Докато назаряните искали да бутнат Господа от хълма в пропастта поради словото Му, докато гадаринците Го молели да ги остави и да си отиде от тях, тези самаряни Го молиха да постои при тях. Господ чул тяхната молба и останал при тях два дни. И жътвата била преизобилна, защото освен онези, които повярвали в Него поради думите на жената, още повече от тях повярвали в Него заради беседата от Неговите пречисти уста.

А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос. Какво е говорил Господ през тези два дни на духовно жадните и гладни хора, не се знае, защото всичко това е останало незаписано. Но че Неговото слово е било жива вода, от която вече не се ожаднява, и хляб на живота, от който вече не се огладнява, в това няма съмнение. То се вижда първо по големия брой на онези, които повярвали в Господа, и второ, по тяхното правилно изповядване на вярата в Него. Този наистина е Спасителят на света, Христос. Въпреки многото богове, в които вярвали самаряните, те донякъде вярвали и в Бога Израилев. А в Бога Израилев вярвали не защото Го познавали, а от почит към Израил, тоест Яков, който е живял някъде по същите места. Ето, и жената Самарянка говори за нашия баща Иаков! Несъмнено е, че самаряните са чули и за пророчеството, свързано с името на Яков, именно за звездата, която ще изгрее от него. Когато веднъж Валак, моавски цар, воювал с Израилевия народ, повикал Валаам, един гадател, за да му предскаже победа над Израил, и така да окуражи своята войска. Валак обещал на Валаам големи дарове за неговата услуга, а Валаам наистина дошъл в лагера на Валак. Но когато искал да гадае и да предсказва на Валак онова, което искало Валаковото сърце, внезапно Дух Божий слезе върху Валаама и той започва да предсказва не онова, което е искал, а това, което Бог иска, казвайки: колко са хубави твоите шатри, Иакове, твоите жилища, Израилю! Когато Валак чул тези думи, започнал да укорява Валаам, но той не се уплашил, а продължил: Валаам, син Веоров, говори, говори мъж с отворени очи: виждам Го, ала не сега още, гледам Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля (Числ. 24). И ето, появил се е Този, Когото Валаам гледал отдалече. Изгряла звездата от Яков, по-сияйна от слънцето и по-красива и от най-хубавия сън. И видели самаряните, и се зарадвали. Видели и повярвали. Напили се с безсмъртно питие и оживели за вечен живот.
Но Спасителят Христос не е раздавал живата вода само на самаряните и юдеите. Той я раздавал и я раздава и днес на всички и всеки, който се чувства духовно жаден в пустинята на този живот. На един празник, когато Господ Иисус стоял в Йерусалим, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие (Йоан. 7:37). Чувате ли, че е казано: издигна глас? Добрият пастир не шепне, а издига гласа си, викайки стадото си на водопой. Човеколюбивият Дароподател стои в нажежената пустиня на този свят и вика всички пътници, изнемогнали от жажда. Блазе на онзи, който чуе Неговия глас и дойде при Него с вяра! Той няма да го разпитва нито за езика, нито за народността му, нито за възрастта или богатството му, а ще му даде жива вода, която укрепява и подмладява, обновява и възражда, оживотворява и осиновява, извежда от огнената пещ на този свят и въвежда в Райската Градина. О, божествено питие, колко чудотворно си ти! О, сладък Спасителю, прохладен Кладенец, колко чист, изобилен и животворен си Ти! О, Душе Свети, Утешителю, привлечи към Господ Иисус всички онези, чиято душа копнее за безсмъртен живот, и които в своята жажда викат: душата ми жадува за Бога, живия Бог! На Господ Иисус да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Дух Свети – единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин. | www.svetosavlje.org

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Татяна Филева