От Дядо Коледа към свети Николай
Когато идваме на света и започваме да опознаваме всичко, което ни заобикаля всеки ден за нас е пълен с открития и чудеса. Но ние растем и порастваме. Настъпва неизбежното разочарование. Светът се оказва плосък и обикновен, когато го напуснат чудесата. Но разбитата детска вяра в добрия Дядо Коледа не бива да се превръща в недоверие към чудото изобщо. По какви тайнствени пътища минава човек от чудото към вярата и как да не се изгубва тази пътека…
“Стават чудеса. Ето, беше яйце, а сега е пиленце” (Йордан, 4 години)
Детската радостна вяра в чудеса сякаш е отминала. Живото въображение и доверчивата любов към приказките се пазят там, където се съхранява уважението към учителя и дисциплината. Сега, ако помолиш децата да измислят приказка, може би ще чуеш, че е дошла феята с мерцедес и е подарила на Никола сто хиляди, или пък, че малката Мими намерила вълшебна пръчица и веднага си “поръчала” с нея за себе си и за своята приятелка нова Барби… В най-добрия случай децата ще ви преразкажат новия анимационен филм, който са гледали. И е чудно, но съвременните малчугани имат нужда да бъдат научени да възприемат чудесното, нуждаят от дълго и търпеливо внимание и помощ, за да говорят, разказват и да се оставят на собствената си фантазия. Ако не правим това и се оставим само на вярата на децата в чудото ще получим общо взето нерадостни и напълно предсказуеми резултати. Прието е, че детството и чудото са неразривно свързани. Но понякога възпитателите се сепват: трудно е да се намери по-голям скептик от детето. Неговият свят е достатъчно малък и точно определен, то не само че построява границите му, а се държи за тях твърдо и силно. А чудото разрушава известното му ясно пространство. Чудото променя и света на детето, затова то ще попита: а това как е направено?, защо?, а защо чичото-фокусник извади от шапката зайче и шарена кърпа?, аз ще мога ли така?
Психолозите неслучайно казват: на детето е необходимо твърдо да знае, че неговият свят е устроен надеждно и правилно. И чудесата, ако те се случват, се вграждат от малкия творец в него на точно определеното място, защото детето знае, че светът му ще започне да се клати, ще стане крехък и ненадежден от непознатите и необясними неща. “Истинските” чудеса отлично се вместват в приказките и в анимационните филми, някъде в миналото – неслучайно много приказки започват с думите: “Някога много отдавна…” А в обикновения живот чудото е малко, обикновено, всекидневно. Това е естествено – колкото по-бързо можеш да го вместиш в съществуващата си концепция на света, толкова по-скоро ще изчезне дискомфортът, неувереността и стресът, които при нормалния човек са предизвикани от неочакваното и необяснимото. Затова, когато попитаме днишните деца какво за тях е чудо, те ще кажат различни неща. Например: чудо е, ако от асфалта порасне роза, ако пътуваш винаги без билет и досега не са те хващали, ако някой от близките ти оздравее след тежко заболяване, ако от малката кутийка на шкафа излезе клоун и започне да се смее…
Така че, че за едни деца чудо е събитие от бъдещето, а за други вълшебството е чудо. Има деца, които от съмсем малки се доверяват предимно на своя разум и за тях чудесата са неща, за които нямат отговор, те се притесняват от тях.
Парадоксално е, че рационалните хора често се чувстват безпомощни в екстремни ситуации, при които се изисква мигновена реакция. Мозъкът на тези хора не е в състояние да се пренастрои към решаване на нови, нетривиални задачи. И ако пет типични офис-мениджъри видят говорещ кон, един от тях ще се поздрави с него, един ще влезе в психиатрична клиника, а другите трима ще подминат, защото не ги интересува.
Въпросът за чудото и приказките се повдига все по-често в съвременната педагогика. В края на ХХ век някои педагози-новатори са стигнали до извода, че чудото и приказката са необходимо условие за възпитаването на истински хармонични личности. Според тях достойните жизнени цели се поставят и постигат по-лесно, ако детето още в най-ранните си години се сблъска с чудото. Именно помненето на чудото, споменът за нещо необяснимо по мерките на този свят, заставя търсенето на нови пътища за решение на старите неразрешени задачи. А това означава, че за да бъдат възпитани необикновени хора и личности, целеустремени и решени да променят света към по-добро е необходимо децата да бъдат учени да виждат чудеса, да бъдат готови да се срещат с тях, да ги разпознават и да се учудват и поразяват от тях. И ключовата дума и тук е: да се учат.
Школа на чудесата
Бог изпраща чудо на чудаците (пословица)
Срещата с чудото все пак не е е такова блаженство, както може би изглежда отстрани. Много хора в младостта си мечтаят да се сблъскат с нещо необикновено. Но колкото повече остаряват, толкова по-неохотно виждат себе си в такава ситуация. Духовното преобръщане, сътресението, новият поглед към стария живот и като следствие – новото раждане на човека – ето какво най-често очакват хората от срещата с чудото. Но все пак, не се случва винаги същото като това, което е станало със Савел по пътя към Дамаск. И на Савел не му е било дадено ей така да се превърне в апостол Павел. В литературата, както в специалната, така и в художествената, са описани много случаи, в които човекът, неподготвен за срещата си с чудото, получавал от нея само по-тежък нервен срив и стрес, с които никак не е можел след това да се справи. Затова прекалено възторженото отношение към чудото и настойчивото му търсене са толкова вредни, колкото и неговото неприемане.
Различните хора се държат по различен начин, когато се сблъскват с това, което не могат да обяснят. Но чудесата дават и нов опит, който е необходим, за да бъде преодоляна границата, която превръща света в затворена и ограничена система, където всичко е отдавна известно и нищо ново няма да се случи никога. Чудото – това е пробойна, цепнатина в тъканта, през която се промъква новата реалност и прозира друга воля. Преди време свещеникът, който ме кръсти, казваше, че чудото няма да замени вярата, но ще помогне на вярата. И затова трябва да се учим да възприемаме чудото така, както се учим да четем, да ходим или да плуваме. И родителите, и учителите постепенно стигат до извода, че вкусът към чудесата трябва да се възпитава, както вкусът към хубавата музика и добрата литература, защото иначе чудото завинаги би останало за детето като вълшебник от филм, който омагьосва някого и после отлита в неизвестна посока.
Две големи чудеса озаряват всяка година нашия живот. Това са Рождество и Пасха. Чудото на Възкресение Христово е така огромно и неизказано, че не всеки зрял човек е в състояние да го разбере и осъзнае. На нас, обикновените съвременни хора е сякаш по-близко и разбираемо чудото на Рождество, на Рождественската нощ. В края на изминалата година се появява и Дядо Коледа със своите подаръци, може би и затова, че всички се надяват новата година да бъде по-добра от старата. Дядо Коледа, за разлика от свети Николай, който е негов предобраз, е абстрактно добър и в неговата поява няма никаква „християнска педагогика”, просто той раздава подаръци на всички, независимо дали са били послушни или не.
Когато отминава вярата в подаръците на Санта Клаус, който оставя кутийки под елхата и монети под прозореца, ни остава вярата в свети Николай Мирликийски, бързият помощник на страдащите и многото чудеса, станали по неговите молитви. И остава чудото на Рождество Христово, изпълнило празника, новото обещание, обновяването на целия свят, защото при теб и при мен е дошъл Бог. Ако някога вярата в Дядо Коледа изгуби смисъла си, тогава сигурно ще ни остане ликуването за новата година. Но каквито и промени да доживеем, каквито и наши и чужди коледни обичаи да ни достигнат, Христовото Рождество и неговата светлина винаги ще бъде, винаги ще съществува и светлината и надеждата , идващи от него никога няма да помръкнат.
В Рождеството всички сме по малко влъхви…
„Аз много обичам Рождество Христово и Нова година, защото те приличат много на рождения ми ден” (Ани, 5 години)
Светлият празник на Рождество не случайно е любим на всички. Той не случайно стои някак по-различен сред останалите църковни празници. Най-топъл и домашен, той заедно с това е пронизан от чудеса и обещания. Небето слиза на земята. Синът Човешки се ражда и това означава, че всичко занапред ще бъде по-хубаво. Разбира се, всеки по различен начин достига до вярата, но най-често всичко започва от срещата с чудото. Рождеството е най-благодатното време за тази среща. То е обгърнато с традиции, обичаи и обреди – тук е и украсяването на елхата, историята с даровете на влъхвите, магарето и вола пред яслите, рождественската златна звезда, подаръците.
Когато в детската градина се чете евангелската история на празника и попитах едно дете: „А на теб какво най-много ти хареса от този разказ?” То помисли малко и каза: „Влъхвите, защото идват отдалеч и носят подаръци.”
Децата са безкористни и за тях алчността е непозната. Просто чудото си е чудо. И в детството чудото идва с шум и музика, блести със злато, с непознати аромати, красиво и приказно… Чудото трябва да идва отдалеч и после да отива някъде – неизвестно къде, но винаги ще оставя подаръци. Чак след години, гогато децата пораснат, разбират, че самите влъхви не са Чудото. Те само са дошли да Му се поклонят. А истинското чудо е просто: родил се е Младенец, във Витлеемската пещера е студено и волът с магарето дишат, за да стоплят Майката и Детето, свети Йосиф помага на Богородица, наоколо има слама…
Но трябва да умееш да виждаш, за да разпознаеш истинското значение на тези прости, всекидневни неща, без да се отвличаш от пищната свита и ярките дрехи на тримата източни царе – влъхви.
За да разбереш тези неща, трябва малко да пораснеш, защото на сърцето му е нужно време да натрупа опит. Затова на всяко Рождество идват влъхвите и носят подаръци и ангелът довежда пастирите, елхата стои украсена, блестяща с различни светлини – всичко е като в приказка. А Дядо Коледа минава през комина, за да остави подаръците под елхата… И децата се учат да виждат чудеса… Първо ярки, силни, а после се забелязват пастирите които са удивени от ангелския поздрав. И заедно с приказните „злато, ливан и смирна”, се появяват хляб, мляко, сирене. Така постепенно в приказката навлиза истината от живота. Дядо Коледа си остава с подаръците под елхата, но детето разбира какво е истинското, голямото чудо на Рождеството. Защото от чудото се ражда вярата, а това означава, че вече в живота е настъпило истинското време на чудесата.
Светът няма да устои без чудеса
„Преди имаше вълшебни чудеса, а сега някъде се скриха” (Дени, 6 години).
Когато духовните очи на човека се отворят, той внезапно разбира, че чудесата в света са безкрайно много. Всеки, ако се замисли, може да открие странни съвпадения в живота си и такива моменти, когато е изглеждало, че бедата е неминуема, но въпреки това, в последната минута е идвала помощ от най-неочаквана страна.
Понякога животът сам ни учи да отворим очите си и да приемем чудото като даденост и тогава светът се разкрива пред нас в нова и неочаквана светлина.
Като онзи свещеник, който има приют за бездомни деца. Вече няколко години той живее с чудото. В най-тежките години, когато не е имало с какво да бъдат нахранени децата, неочаквано идвал някой, който да остави пари или храна, дрехи. И така преживявали. Такива са обикновените чудеса… А когато послушаме разкази на пътешественици, на пожарникари и лекари – всички тези , които постоянно са в екстремна ситуация, ще разберем, че чудесата са много повече! Да, чудесата са навсякъде…
Както е писал отец Павел Флоренски: „чудото не е в самия факт, а в отношението към факта.” Човекът, който е научил себе си на особено душевно внимание, вижда чудото в обикновени, на пръв поглед съвсем „нечудесни” неща. Неслучайно светците възприемат действителността като непрекъснат поток от чудеса, като непрекъснато се удивляват, радват се и учат другите също да се радват и да приемат с възторг на факта, че живеем в свят, устроен премъдро. И да благодарим на Твореца за този чудесен дар.