Загадката на българската история или защо археолозите не четат на старобългарски език

Апокрифен български летопис от ХІ в. В: Стара българска литература. Т.ІІІ – Исторически съчинения, С., 1983, с.61

Днес историята и археологията се радват на широка популярност в България. Чрез историята и археологията ние търсим нашата уникална европейска идентичност, а предметите на иманярството носят големи печалби за своите откриватели. Нищо лошо, ще каже някой, нека светът разбере, че ние живеем на древна земя, която носи дъха на много стари и уникални цивилизации, които крият загадки в себе си. Нека “Нешънъл джиографик” и “Економист” пишат за траките и предтракийското население по нашите земи и ние оттам ще привлечем туристи и поклонници, които ще налеят пари в българските джобове. Да, ама има проблеми от нравствен и научно-познавателен аспект, които ще изкажем с риск да бъдем обвинени в антинационализъм.

Първо, мен изобщо не ме блазни нашите светини, за които са проляти реки от кръв, да бъдат туристическа аткракция. Като народ в нашата изстрадала история ние сме били винаги доблестни воини и ерудирани книжовници – двата основни културни архетипа на българската душа. Воини и книжовници, които са защитавали с всяко дихание, дело и помисъл истинската вяра, т.е. православието. Това е нашата историческа мисия, за която се говори в оригиналната старобългарска литература, която днес никой не издава, нито чете. А нейните смислови кодове в аспекта на пророческо-месианската визия за есхатологията на православието са неразчетени и досега. Разчитането на старата българска литература чрез разкодирането на есхатологичните й визии е нашата модерна богословска научна задача, а не разчитането на несъществувалото праисторическо тракийско писмо.

Второ, в “научните” заключения на конструираната ни отвън официална историческата наука за най-ранните години на българската старина съществуват методологически и интерпретативни пропуски. Най-същественият пропуск е, че старобългарските документи, сравнени чрез кръстосан семантичен анализ с народното предание, не са взети за основа при обективното и почтено изясняване на старината ни. За методологическа изходна точка са взети католическите и протестантските истории, които имат друга визия за хода на световния исторически процес, в който ход българите изобщо не са център на вниманието като самостоятелен културен субект. Това ни кара да се чувстваме в периферията, а не в центъра на историята.

Трето, в изворовата база на историческите свидетелества като основа на интерпретацията са взети византийските и латинските свидетелства, напълно в духа на философията и религиозния възглед, защитаван от преднамерения йезуит Дю Канж. Така ние считаме нашите оригинални исторически сведения за легендарни и историко-апокалиптични(!?), а преднамерените латински и византийски хроники за меродавни. Затова не можем да се оправим в какафонията на етноними, с които сме известни на света. Затова и произходът на българите и до днес не е установен окончателно, а фантазията и мегаломанията на пропагандаторите на модерния национализъм чрез историята ни пращат като старо обиталище чак в Китай. Това, че българите имат далекоазиатски произход, не може да се докаже категорично от изворите. От Азия идват хуните, но дали българи и хуни в смисъл на тюрко-алтайски племена е едно и също – за това ясно изразен текст в изворите няма.

Отдавна направих един кръстосан анализ на писмените извори от Средновековието и Античността в съгласие с данните от българската етнографска култура, като основни белези за сравнение бяха религиозните обичаи, поведенеието на политическия елит и начина на воюване. Направих го като тесен специалист-траколог преди 13 години. Част от резултатите бяха публикувани на страниците на списание “Минало” и в портал Православие БГ. Кръстосаният анализ на тези устойчиви етнодефинитивни белези показа, че българите могат да бъдат сравнени по културни белези само с античните „царски скити“, за които пишат много антични елинистически и латински автори, най-известният от които е Херодот.

Скитите също са се движели из Евразаия, но базата им е била Източна Европа, откъдето са тръгвали към Далечна Азия и после са се връщали с други имена. Това става при похода на Александър Македонски на Изток, откъдето българите са се върнали през Ранното средновековие и поради това ние се стремим към Македония, а не защото искаме да владеем Солунската митница. За отношението на старите българи към античните македонци има данни в руските Хронографи, които са недостъпни за българите и чрез анализ на малкото публикувани данни у Андрей Попов през ХІХ век може да се настоява за скитско-куманска-българска следа в свръзка с походите на Александър Велики.

Затова днес собствено за българите знаем чак през Ранното Средновековие, когато те са правели обратно движение от изходната точка, откъдето през Античността са тръгнали – Северното Черноморие и североизточните части на Балканския полуостров. Това ще рече, че ако българите са „царските скити“, които основават и прочутото Боспорско царство през късната Античност, то те никога не са преставали да бъдат европейци и балканци, а през Античността са изнасяли култура и военно дело от Европа към Азия и после обратно през азиатските степи са се върнали на река Дунав. Което означава, че онези учени, които ни пращат като татаромонголски произход в Азия, съвсем не са прави и нямат обосновано интегрално историческо и езиковедско основание да мислят прабългарите за далекоазиатци и тюрки.

Скитите, от които произлизат и сарматите, а по-късно куманите, са цивилизационната алтернатива на елинистическия свят и Римската империя. Те не са били победени от никого на война. На тяхната военно-тактическа мисъл принадлежи идеята за бойния „чувал“, а не на картагенеца Анибал. Религията на скитите е била коренно различна от тази на елини и римляни и в своята ревност за опазване на бащините си обичаи и фолклор скитите могат да бъдат сравнени само с българите. Интересен за познавача на историята и религията е фактът, че за скитите като за религиозна алтернатива на варварството и елинизима говори и св. апостол Павел. А когато Макавеите вдигат антиелинистическото си въстание в Израел, скитите застават на страната на евреите, поради което са и пощадени от победилите въстаници.

Ако българин и скит е едно и също, това означава, че българите ги има в Библията и то на страната на богоизбрания народ. Което ще рече, че ние сме познавали Божественото откровение много преди Покръстването, което обяснява защо Тервел е бил провъзгласен за кесар и го има като светец в “История славяноболгарская” и в стенописите на няколко храма от Възраждането.

В изследванията ми по тракийска култура и история преди години забелязах, че скитските археологически находки като семантика на изображенията и като ювелирна изработка съвсем малко се различават от тракийските. В античните документи се казва, че траките и скитите са имали много общо и тази общност проличава в анализа на културата на тракийското племе гети, което е било в контакт със скитите.

Апокрифният старобългарски ръкопис от ХІ век, който е цитиран частично в началото на нашата статия, казва много важни неща. Първо, той казва, че българите са кумани, т.е. руси индоевропейци със сини очи. Това обяснява защо куманите вземат дейно участие в историята на Второто българско царство, когато като съюзници на униата Калоян разбиват непобедимите до този момент кръстоносци на Балдуин Фландърски. Второ, автентичният български исторически документ казва, че българският цар Слав е построил много могили. Кои ще да са тези могили, ако не могилите, които днес обявяваме пред света за тракийски? Очевидно поради родството си със скитите и траките прабългарите са имали същите обичаи. Тъй като преди свв. Кирил и Методий те са използвали гръцко писмо, както казва Черноризец Храбър, те са направили и “тракийските” могили и Мадарския конник, чиито надписи не могат да се разчетат на тюркски език, а са надписи на старобългарски език. Както надписите около Мадарския конник не могат да се разчетат на тюркски език, така на тюркски не може да се разчете и Именникът на българските князе, който е старославянска владетелска хроника, а не е джобно календарче на рода Дуло, както го разчитат някои небългарски непрофесионалисти пишман-историци. Затова връзката скитско-тракийско-прабългарско е същинската линия на нашата етногенеза, в която е важно изповядването на религията, индоевропейския славянски език и консервативността на природните балкански обичаи, които покойният Мирча Елиаде определя като космическа религиозна система.

Освен че ги има в Библията, скитите са разпознати от античните митографи и като пазители на света от злото, което иска да го погуби. Затова и ние пишем през Средновековието, че ще пазим християнската вяра под покровителството на Светия Дух, защото християнството е борба не против плът и кръв, а против злото в света. Основата на християнския закон – любовта, милостта и справедливостта са основата и на нашите изконни национални ценности и всеки опит да бъде ревизирано християнството и славянството у нас означава опит да се освободи злото в модерното българско общество. Защото ако ние, българите, които сме познавали еврейските свещени книги още през епохата на Стария Завет, които сме считани от античните митографи за пазители на света от злото, които сме разпознавани като пазители на свещеното християнско чувство на любов към ближния от нашите си книжовници според завета на св. апостол Павел, които сме се борили за справедливост и любов през чуждите робства, ако ние рухнем, това значи да се свърши с цяла епопея, в която приказният юнак на доброто, както говорят нашите народни приказки, ще бъде сразен от злите сили. Този мрачен холивудски сценарий ние трябва да избегнем като народ и нация, назовавайки имената от историята и археологията с универсалните нравствени понятия на висшето възпитание, а не да живеем с иманярска тръпка в туристически атракцион, в който кукерът става циркаджия, наместо световен мистически воин-идеалист на добрите сили в света.

(1) Трябва да се отбележи, че сведенията в българския апокрифен летопис най-много приличат по структура и характер на сведенията от Именника на българските князе. Разликата е, че сведенията от летописа са подчертано пророчески, народнически, славянски, антични и провиденциалистични по характера си. Сведението за създаване на градове е много важно, защото то обяснява смисъла на неразчетени словосъчетания в крайните части на рубриките от Именника като шегорвечем, верени алем и др., , които със сигурност не са имена на месеци и години от азиатския цикличен животински календар. Пророческият характер на апокрифния български летопис пък поставя сериозни въпроси относно ветхозаветността в образите и представите на старобългарската литература, което свидетелства за съзнаиието на цивилизационна мисия сред българите, считани от самите себе си за славяни. А данните за създаване на могили от ранните български царе, отци-основатели на държавата, обясняват според нас защо в България има толкова старинни могили и гробнични съоръжения, считани засега от официалната българска историческа наука за тракийски. В текста ясно е казано, че те са български и тук историците и любителите на историческото четиво могат сериозно да се замислят за дефиницията на паметниците от българското културно-исторпическо наследство. В интерес на историческата истина, а не на атракционни туриситическо-културни цели с комерсиален характер.


Подбрана библиография на Стефан Чурешки

Научни публикации

Чурешки, Ст., "Отношението "българи-хуни-скити" в ранносредновековните текстове според една интерпретация на известен пасаж от Именника на български ханове", сп. Минало, 1998, кн.1, с.13-22. Сведенията от допълнителните проучвания върху Именника дават основания на автора да счита, че правилното назоваване на документа е Именник на българските князе, а не Именник на българските ханове. Довод за това е естественият език на извора и успоредиците му с други документи от славянската традиция и българската народна памет.

Чурешки, Ст., "Християнство и история. Към философията на българската история", С.,1998 г.

Чурешки, Ст. "Античните племена от степите на Евразия и българите до 681 г. Преглед на античните и средновековните документи. Доклад, четен на конференцията "Древните българи преди 681г.", състояла се в СУ"Св.Климент Охридски", С., 10-20, 1998 г.

Чурешки, Ст. "Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори", Минало,С.,1999, кн.1, с.5-25.

Чурешки, Ст. "Народностното име и произходът на българите според някои антични и средновековни свидетелства", Минало,С.,2000,кн.1,с.20-35

Чурешки, Ст., "Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история", С., 2000 г.

Чурешки, Ст., "Римокатолическата пропаганда и българската история .Към философията на българската история", В.Т., 2001 г.

Чурешки, Ст., "Кратък очерк относно историята на християнското изповедание", сп. Съвременник, бр. 2, 2004, с. 474-502.

Чурешки, Ст., "Православието и комунизмът в България – 1944-1960 г.", С., 2004 г.

Чурешки, Ст., "Религия и наука в България", сп.Съвременник, бр.2, 2007, с.434-455.

Choureshki, Stefan, An observation on the getic-schythian ethnic ahd cultural interactions in the 8th.-5th. Century BC: Contact in motion, in: Thracia 11, Studia in honorem Alexandri Fol, Serdicae,1995, pp.181-190

Публикации в печата

Чурешки, Ст., "Християнство, политика и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997 г.

Чурешки, Ст., "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997 г.

Чурешки, Ст., "За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998 г.

Чурешки, Ст., "Необходима или излишна е националната доктрина на България", в."Македония", 31.01.1998 г.

Чурешки, Ст., "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998 г.

Чурешки, Ст., "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998 г.

Чурешки, Ст., "Пак марксизъм-ленинизъм", в."Аз Буки", бр.12, 2000 г.

Чурешки, Ст., "Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското училище", в. "Аз Буки", бр. 40, 2004 г.

Чурешки, Ст., "Съвременното езичество", в. "Сега", 09.05.2005 г.

Чурешки, Ст., "За Орфей и националната идентичност", в. "Сега", 19.09.2005 г.

Чурешки, Ст., "Академизъм и религия", в. "Седем", 31 май- 6 юни 2006 г.

Чурешки, Ст., "История и религия", в. "Седем", 2-8 август 2006 г.

Чурешки, Ст., "Интелигенция и елит на прага на ЕС", в. "Сега", 16.10.2006 г.

Чурешки, Ст., "За книжовността и предмета", в. "Сега", 11.12.2006 г.

Чурешки, Ст., "Когато рицарите станат шутове", в. "Сега", 26.02.2007 г.

Чурешки, Ст. "Какво правя още тук?", в. "Седем", 18-24.04.2007 г.

Чурешки, Ст. "Историческата критика в България", в. "Аз Буки", брой 39, 2007 г.