Реабилитацията на еп. Николай Макариополски – стъпка към национално помирение

На 7 юли с огромно мнозинство Народното събрание прие на първо четене Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, внесен от народния представител Лъчезар Тошев на 25 март 2010 г. Законопроектът получи одобрение в двете парламентарни комисии, в които е разпределен за становище.

Законопроектът съдържа три точки. В първата се предвижда реабилитацията да обхваща убитите и репресираните след 9 септември 1944 г., а не както е до сега – от 12 септември. Във втората точка се предвижда реабилитацията да включи и осъдените от ІІІ Върховен състав на Народния съд за съдене на българските експерти в комисиите за Катин и Виница, а в третата – осъдените на 30 октомври 1952 г. от Върховния съд (ІІІ наказателно отделение) по процеса срещу католическата църква от 1952 г. и в процеса срещу Обединените евангелски църкви от март 1949 г.

Целта на предложените промени е да се допълни и разшири кръга на подлежащите на политическа и гражданска реабилитация репресирани от комунистическия режим лица. Прилагането на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица е показал, че има някои случаи, които няма как да се възползват от предоставената законова възможност за реабилитация, а същевременно е недопустимо за нашето общество тези лица да останат нереабилитирани.

Такъв е случаят с българските католически свещеници Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, които са екзекутирани през 1952 г.

По време на посещението си в страната ни на 26 май 2002 г. папа Йоан Павел II ги обявява за блажени на католическата църква, мъченици и невинни жертви на комунистическия режим. Парадоксално е, че макар и канонизирани за светии от Католическата църква и с издигнат паметник в Пловдив, те не могат да бъдат реабилитирани, тъй като поради безбрачието на католическото духовенство нямат наследници, които да направят постъпки за реабилитация, каквито сега действащия закон изисква. Католическата църква е правила двукратно постъпки за реабилитацията им, но то не е било уважено, тъй като юридически лица не могат да подават такива заявления съгласно закона.

Над 1 милиард католици смятат тези трима духовници за светии, а българската държава все още не ги е реабилитирала, т. е още ги смята за престъпници.

Другият случай е свързан с тримата архимандрити Йосиф Диков, Стефан Николов и Николай Кожухаров, участвали в комисиите за Катин и Виница през 1943 г. Единият от тях, архимандрит Николай, хиротонисан през 1954 г. в епископски сан с титлата „Макариополски”, който заради участието си в тази комисия е осъден на 5 години затвор и конфискация на цялото му имущество (главно книги) и голяма глоба. По същото дело на III тринадесетчленен състав на Народния съд с председател Борис Лозанов са осъдени и двама лекари и един журналист. Лекарите се отказват от показанията си и приемат съветската теза, че убийствата в Катин са дело на нацистите. Архимандритите обаче остават верни на истината знаейки отлично каква съдба ги чака. Тези хора са осъдени, без да са извършили престъпление, за което са обвинени, осъдени са, защото са потвърдили, че убийствата на полските офицери са извършени, когато на тези територии е имал юрисдикция Съветския съюз и следователно съветските специални служби носят отговорността за това ужасяващо престъпление.

От 1943 г. до 1990 г. СССР отрича извършването на това тежко престъпление. През 1990 г. Михаил Горбачов от името на СССР признава, че СССР носи вината за това престъпление и посочва още две гробни полета с масови гробове около Катинската гора. Броят на убитите в Катин и Виница е приблизително 25 700.След Горбачов, президентът на Русия Борис Елцин нарежда да се разсекретят архивите по случая и ги предоставя на обществеността. Лъчезар Тошев е приложил към мотивите на законопроекта докладна записка от шефа на НКВД Лаврентий Берия от 5 март 1940 г. до Сталин с която се предлага разстрелване на полските офицери. Резолюцията на Сталин и другите съветски ръководители върху документа е «За!».

Разкриването на истината по случаите в Катин и Виница налага да се преразгледат присъдите на осъдените от ІІІ Върховен състав на Народния съд и пострадалите от решението на съда да бъдат реабилитирани.

В момента законът не позволява реабилитация на тези лица, тъй като изключва реабилитация на осъдените от така наречения Народен съд. Реабилитацията е възможна само ако има отмяна на присъдата по съдебен ред, ако има реабилитация или амнистия преди това или помилване на съответните лица, но техния случай не е такъв. Това налага реабилитацията да се извърши със закон, тъй като прегледът по реда на надзора е отменен през 1999 г., а и пострадалите духовници не са имали семейства и близки, от кръга посочен в закона, които да подадат иск за реабилитация по съдебен ред.

На първо четене законопроектът беше одобрен със 122 гласа „за”, 15-против и 6 въздържали се.

В своето изказване по време на дебатите в парламентарната зала вносителят Лъчезар Тошев заяви: Това е една малка поправка в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, но ще бъде една голяма стъпка към нашето национално помирение, ако ние извървим тази крачка заедно.

Странно е отсъствието на каквато и да било позиция, пълното мълчание по въпроса от страна на Светия синод на Българската православна църква, където Лъчезар Тошев е изпратил законопроекта още в деня, когато той е бил заведен в деловодството на Народното събрание, 25 март т. г., Благовещение. Всъщност странно ли е? По-скоро е обичайно. Колко са документите с позиция по подобни проблеми, излезли от Светия синод? Ако се съди по документите, такъв проблем изобщо не съществува. БПЦ е единствената Църква, която не е канонизирала нито един новомъченик от периода на комунизма.

Неотдавна беше издадена книгата на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944 – 1989 г.)”. Голямата по обем книга е изпълнена с документално обосновани факти на компромиси, безброй компромиси, малки и големи компромиси, компромиси под натиск и компромиси от безпринципност. Отсъствието на позиция и в този случай, касаещ един от най-достойните архиереи на БПЦ е тъжен показател, че компромисите продължават.

Дядо Николай беше ректор на Духовната академия, когато кандидатствах за студент. Помня го как смирено и кротко присъстваше на вечерните, утрените и Литургиите в параклиса на Академията. Това май са единствените ми спомени за него, толкова ненатрапчив беше. Но книгите му по Литургика и до днес са актуални. По-добър литургист в нашата църква не е имало. Той е един от последните учени архиереи на БПЦ. Освен това е и църковен композитор и художник. Днес вече сред нашите архиереи такива няма. Дали пък не именно затова дядо Николай е забравен и Светият синод не намери за нужно да подкрепи законопроекта за неговата реабилитация?

В средата на 70-те години, когато епископ Николай вече не е ректор, Комитетът по църковните въпроси започва да търси форми и начини за отклоняване на кандидатстудентите от Духовната акадамия, тъй като броят им непрестанно расте. В резултат е прието постановление, чрез което още през първата година са възпрепятствани 50 младежи, сред които бях и аз. През настоящата година кандидатстудентите за богословие се броят на пръсти. Най-тревожното е, че никой не се тревожи, никой даже не се замисля за причината на тази низходяща тенденция. Отсъствието на позиция, липсата на реакция от страна на църковното свещеноначалие дори по проблем, касаещ самата ни Църква, е един от показателите защо доверието в обществото към Църквата, което и без друго е едно от най-ниските, продължава непрекъснато да намалява. Затова намаляват и кандидатстудентите.

Предстои разглеждането на законопроекта на второ четене. Дано поне преди второто четене Светият синод да излезе със становище за тримата достойни и незаслужено репресирани клирици на Българската православна църква – Макариополския епископ Николай, архимандрит Йосиф Диков и архимандрит Стефан Николов, които са можели както другите двама лекари да се откажат от показанията си и да избегнат затвора, но предпочитат да останат на страната на истината.

Да си на страната на истината е винаги по-трудно.

Истината е винаги актуална.

Проблемът за реабилитация на несправедливо осъдените и проблемът за националното помирение касаят Светия синод в още по-голяма степен, отколкото Народното събрание. Да не защитиш жертвите, означава да си на страната на техните палачи.

Нямам съмнение, че законопроектът ще бъде приет и несправедливо репресираните ще бъдат реабилитирани в обществото. Но имам съмнение, че ще получат подобаваща реабилитация в Църквата. Дано съмнението ми да бъде опровергано.

Изказване на вносителя Лъчезар Тошев по време на дебатите

Уважаеми народни представители, това е една малка поправка в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, но ще бъде една голяма стъпка към нашето национално помирение, ако ние извървим тази крачка заедно.

Предложенията, които са направени, са три, и трите засягат чл. 1 на закона, в който се определя обхвата на лицата, които подлежат на реабилитация.

Първото предложение, е дебатирано многократно и вече 19 години се дебатира в Народното събрание, още от Великото Народно събрание досега, от кога да започва реабилитацията на жертвите на комунистическия режим.

След спорове във Великото Народно събрание като първоначално позицията на СДС беше 9 септември 1944 г., а на БСП – 1947 г., в крайна сметка се стигнало до едно компромисно решение – 12 септември 1944 г., което не почива на никакви правни основания, за да може да се защитава. Поради конюнктурата досега това положение е запазено вече 19 години. Излиза, че тези, които са невинно пострадали от 9 до 12 септември нямат право на реабилитация, а тези след 12 септември – имат право на реабилитация, което не е справедливо.

Беше изтъквано многократно през тези години от страна на представители на левицата, че в тази категория попадат и лица, които не заслужават реабилитация, но бих искал да припомня, че Народният съд, който произнася своите присъди през 1945 г., съди по-голямата част от тези лица, които са вече убити, които са вече покойници – post mortem – осъжда ги посмъртно.

Законът, който действа в момента, изключва от обхвата на реабилитация осъдените от Народния съд, така че смятам, че този въпрос в момента не стои, но пък тези, които са били убити през тези първи три дни, между които например е журналистът Крапчев, чиято дъщеря, сигурно помните, стоеше в Народното събрание и чакаше през тези години, чак до смъртта си, да дойде моментът за реабилитация на нейния баща, така и не го дочака докато беше жива. Той заслужава реабилитация, тъй като е един журналист, който е убит без съд и присъда на 9 септември. Също могат да бъдат изброени и други лица, които заслужават такава реабилитация, но законът не дава право за това.

Ето защо за пореден път внасям това предложение – датата за реабилитация на тези лица да бъде 9 септември 1944 г.

Въпросът дали убийствата през този период са извършвани съзнателно, мисля, че не следва да се поставя на дискусия. Дори тук имам едно писмо на Вълко Червенков до Георги Димитров от 17 октомври 1944 г., в което той пише директно: „Нашите другари не са съумели да обезглавят врага в първите дни, затова чистката беше извършена в течение на последните две недели масово, чисто и просто една голяма част от арестуваните фашисти е избита.” Това показва един от аргументите, които показват, че тези убийства са извършени съзнателно.

Що се отнася до второто предложение, то обхваща осъдените четирима души от ІІІ Върховен състав на Народния съд. Беше поискано от министъра на правосъдието да представи присъдата от 28 февруари 1945 г. Поисках от Държавния архив заверено копие на тази присъда на 13‑членния състав на Народния съд, който е съдил шест лица, участвали в комисиите за Катин и Виница, между които и двама лекари – Марко Марков и Георги Михайлов, които са оправдани, защото те променят показанията си. Дори проф. Марков е привлечен като свидетел на Нюрнбергския трибунал, за да свидетелства в подкрепа на съветската теза, че убийствата са извършени от нацистите. Дори Нюрнбергския трибунал не се произнася по този въпрос, а както вече всички знаем, още президентът Горбачов извади първите документи, които доказваха, че това дело е дело на съветските тайни служби.

На 13 април 1990 г. Агенция ТАСС съобщи, че вината за катинския разстрел е на НКВД, а на 14 април 1990 г. тогавашния президент на Полша Ярузелски получи първите копия от документи по този процес. На 15 октомври 1992 г. Лех Валенса получи включително Решението от 5 март 1940 г., което съм приложил към мотивите на законопроекта – тук отзад (показва законопроекта), можете да го погледнете, имате го всички, което печално известният, зловещо известният Лаврентий Берия предлага на Сталин и на ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз да разстрелят полските офицери. Той посочва цифрата 28 000, мисля, че беше, но по данните, които има Полша в момента – 21 957 полски офицери са разстреляни. Мисля, че този въпрос повече не следва да бъде дискутиран. Отговорността за това пада на комунистическия режим в Съветския съюз.

В България по време на Народния съд трима български архимандрити са осъдени за това, че са твърдели, че Съветският съюз е извършил това престъпление, което може да бъде определено като геноцид.

Тези трима архимандрити от Българската православна църква – архимандрит Йосиф Диков, архимандрит Николай Кожухаров и архимандрит Стефан Николов, са можели както другите двама лекари да се откажат от показанията си и да избегнат затвора, но те предпочитат да останат на страната на истината.

Аз не бих искал да обвинявам лекарите, които са се отказали от показанията си, за да избегнат затвора, който ги е чакал. Бих искал да кажа, че трябва да направим необходимото, за да реабилитираме тримата архимандрити – единият от които по-късно стана дори ректор на Духовната академия, когато тя беше част от Българската православна църква, това е един от българските богослови – епископ Николай Макариополски. Той е един от тези, които останаха на страната на истината, предпочитайки да отидат дори в затвора, но да не излъжат.

Лъжата е силно оръжие, което е пречупило много съдби, но има по-силно оръжие от лъжата и това е – истината. И днес смятам, че Народното събрание ще подкрепи истината и ще подкрепи на първо четене предложението този състав на Народния съд – Трети 13-то членен състав за съдене на участващите в комисиите за Катин и Виница да бъде изваден от забраната за реабилитация в чл. 1 на закона.

Третото предложение е пак по чл. 1. То е свързано с необходимостта да бъдат реабилитирани трима български католически духовници, които и по сега действащия закон имат право на реабилитация, но не са реабилитирани, тъй като нямат роднини, които да поискат тази реабилитация. Блаженият Евгений Босилков беше реабилитиран, тъй като се оказа, че има роднина, който да поиска това, но другите трима – Камен Йонков, Павел Джиджов, Йосафат Шишков не са реабилитирани до момента. Същевременно те се смятат от всички католици за мъченици и блажени.

Затова смятам, че не е нормално ние да не обърнем внимание на този въпрос и да посочим, че осъдените с Присъда № 895а от 3 октомври 1952 г. в София от Трето наказателно отделение на Върховния съд на Народна република България също подлежат на реабилитация и се реабилитират по закон, екс леге. Този процес е бил един монтиран процес, каквито са били много тогава.

Такъв е и процесът срещу евангелистите, за който има едно много подробно решение на Политбюро тогава – как той да протече, кои да са прокурорите, кои да са съдиите, какви да са присъдите. Имало е и комисия, която да прегледа обвинителния акт преди той да бъде внесен. След това е имало отговорници за това да проведат кампания в подкрепа на това решение и така нататък. Също и този случай, в който няколко католици са обвинени, че готвят въоръжено въстание, защото имат картечници и пушки, които очевидно са били подхвърлени, за да бъде създаден този процес.

В крайна сметка целта на този законопроект е да установи справедливост и по отношение на тези лица. Смятам, че демократична България е крайно време да направи тази стъпка и благодаря на всички, които в двете комисии подкрепиха законопроекта, включително бих искал да благодаря и на господин Радославов от левицата, който подкрепи законопроекта във водещата комисия. Благодаря.