Сбъдването на една мечта

Като ученик в Софийската духовна семинария много исках да посетя Света гора. Това беше голяма моя мечта, както и на всеки, който има желаниe да посвети себе си на монашество, или пък който вече е приел монашеската схима.

Когато е ставало въпрос за Атон, винаги съм изпитвал духовно благоговение и преклонение пред великата монашеска светиня.

Спомням си, че когато станах монах, моят духовен отец организираше посещения със семинаристи на Света гора, особено в дните, когато нашият български манастир „Свети Георги Зограф“ отбелязваше своя празник. Това се правеше на 6 май, когато по стар стил се чества паметта на св. Георги Победоносец, и на 16 ноември, когато също по стар стил се отбелязва освещаването на храм, посветен на светеца в град Лида.

Не знам защо, но никога не бях включван в тези поклоннически групи, а много ми се искаше. Верен обаче на това, че няма нищо случайно, си стоях кротко и мирно, и не съм се отдавал на осъждане или притеснение защо други отиват, а пък аз не. Просто вярвах на Бог, че и за мен е приготвил време и ден, когато да отида и да се насладя на прекрасните и неръкотворни места на Атонския полуостров.

И така стана!

След не много години, когато бях изпратен да уча в семинарията „Св. св. Кирил и Методий“ в Килкис, Гърция, ми се отдаде възможност да отида на това велико място. Воден от един духовен мъж, грък, на когото синът бе станал монах в манастира „Кутлумуш“. Двамата посетихме тази крепост на Православието и на истинското монашество.

Тогава за първи път посетих гръцки манастир. Не отидох, както се предполага като българин, в Зограф, но Бог така бе предвидил за мен. Пък и не бях воден от българин, а от грък. Беше ясно, че в такава компания ще посетя гръцки манастир…

Когато ми бе предложено да посетя Света гора, веднага приех. Дори не изчаках за благословение, а нетърпеливо зачаках деня и часа на заминаването ни. Разбира се, от моя духовен отец получих благословение, наставление и подкрепа.

Сутринта, когато тръгнахме за Урануполи, селцето-пристанище за Света гора, откъдето тръгваха корабите за Дафни, централното пристанище на Атон, тръпнех от радост. Сърцето ми преливаше от благодарност към Бога, че ме удостоява с такава велика радост; към Света Богородица – че ми разрешава да посетя нейната Градина; към моя спътник и благодетел, който ме покани и организира това дългоочаквано пътуване.

Пристигнахме на Урануполи, взехме си диамонитириона – разрешително за посещение на Света гора, след това си купихме билети за кораба и зачакахме да стане време за качване. Имах чувството, че не съм на земята, а в друг свят, неописуем, недействителен. Свят от сънищата. Всичко около мен бе така странно, така чудно, така извисено. Цялата гледка сякаш бе мираж.

Виждах пред себе си монаси. Светогорци, гости от други страни и манастири. Виждах хора, които бяха тръгнали за Света гора и лицата им светеха от радост. Кои влизаха за първи път, кои – за пореден, но на всички тях на лицата им бе изписано вълнението, че ще посетят това дивно място. Дори моят приятел, който щеше за пореден път да посети Света гора, ми сподели, че очаква да зърне светогорската земя сякаш никога не е стъпвал на това място.

Всеки ден от седем и половина сутринта пристанището започва да се изпълва с поклонници, а единственият кораб за деня тръгваше в девет и четиридесет и пет. Ето защо повечето поклонници идваха рано сутринта и след като се сдобиваха с разрешително и билети за кораба, се отдаваха на заслужено кафе или фрапе, а някои и закусваха. Само ако знаете какви хубави банички правят там, никой не им издържа на изкушението. Страхотни са. И аз ядох.

Докато гледах всичката тази върволица народ около мен, изведнъж погледът ми бе запълнен от една стара сграда, от кулата, която днес е музей, но преди векове е била представителството на Света гора в селото, откъдето са тръгвали корабите или по -точно лодките както с провизии, така и с поклонници.

До сградата и днес се намира пристанът за кораба, който тръгва за Дафни. И ето че един огромен кораб тъкмо се настаняваше на бетонното пристанище. Името му бе „Достойно ест“. Към него с голямо вълнение се запътихме всички поклонници. Всеки си подаваше диамонитириона, паспорта или личната карта, и след проверка бе допускан да се качи на кораба. Единствено светогорските монаси не ги проверяваха. Те се шмугваха пред всички, слагаха си торбите и багажа под стъпалата и парапетите на кораба, и заемаха своите места в монашеската кабина. Тя бе само за светогорски монаси и духовници.

След като получихме и ние разрешение да се качим на кораба, на мен ми стана спокойно и мирно на душата. Качихме се най-горе на широкия кораб и пред нас се разкри неописуема гледка. Изпитах още по-силно чувство на свобода и облекчение.

Корабът бе голям и открит на палубата. Над седалките имаше сенници, тъй като дори пролетното слънце силно напича от всички страни и на човек лесно може да му прилошее.

Около мен долавях различна реч: гръцка, руска, английска, френска, немски, сръбска, румънска, дори имаше хора, чиито език ми бе непознат. Всички те не си говореха клюки, не осъждаха, не одумваха, а бяха настроили себе си да говорят на духовни теми. Всички се радваха и с удивление дочувах как споделяха минали свои преживявания от Света гора. Впечатляваха своите приятели с различни истории. Усещах как атмосферата е по-друга от тази в света. Всички на кораба сякаш бяха едно семейство, бяха братя. Във въздуха витаеше не за разделение, а единство. Градината на Света Богородица променя хората и ги прави едно цяло!

След като корабът се отдалечи достатъчно от пристанището и започнаха да се виждат първите възвишения на Атон, бях удивен и от още нещо. Над кораба започнаха да се извиват ята от гларуси, които следяха всяко движение на пътниците. От своя страна, онези от поклонниците, които не пътуваха към Света гора за първи път, носеха торбички с къшеи хляб и държейки високо издигната ръка над главата си, хранеха тези красиви летящи създания. Гларусите знаеха, че никой няма да ги нарани, а точно обратното – ще бъдат доволно нахранени, и без страх се доближаваха и си взимаха храната директно от човешката ръка. Пленен от тази близост, всеки пътник се втурваше да вади от чантата си каквото носеше, за да нахрани тези ненаситни създания. Птиците бяха толкова дръзки, че се превръщаха и в крадци, ако някои не си бе скрил храната, вземаха и това, което не бе предвидено за тях.

Докато погледът ми се занимаваше със случващото се на кораба, изведнъж забелязах, че на хоризонта се открояват първите постройки на Света гора. Затаих дъх, бях изумен, а още не бях видял нищо, рекох си. Щом това ме изумява, което е малко и порутено, какво ли ще бъде, когато видя манастирите в тяхното величие?!…

И ето, зададе се първата света обител. Манастирът „Дохиар“. Преди това минахме през малки манастирски пристанища, на които корабът акостираше, за да слязат поклонници. Първият пристан бе на Хилендарския манастир, вторият – на Зографската света обител, след това на „Костамонит“. Когато зърнах великолепните сгради на Дохиарския манастир, направо онемях. Чудех се с какви думи да благодаря на моя благодетел, който ме доведе тук.

Колкото по навътре влизахме по светогорското крайбрежие, толкова повече пред мен се разкриваха неописуеми гледки, които трудно биха могли да се опишат. След „Дохиар“ пред нас се откри манастирът „Ксенофонт“. Дивен манастир. Уникален като строителство и архитектура. Докато бях онемял от неземната красота, пред мен се откри и манастирът „Св. Пантелеймон“, или както е познат – Руският манастир. Неописуем.

И ето че корабът акостира на пристанището, вече трябваше да слизаме. Два часа отлетяха като един миг. Дойде моментът, в който щях да стъпя на свещена земя; да ходя по земя, за която дълго съм мечтал… Щях да видя древни манастири, отдадени на Бога монаси, отшелници. Щях да придобия приятели от това свещено място! Имах чувството, че сънувам, че това не се случва на мен. С голямо нетърпение слязох от кораба и стъпих на Света гора. Вече с мен не можеше да се говори – бях покорил една своя мечта. Бог бе изпълнил нещо съкровено за сърцето ми и това бе да стъпя на земите на древната монашеска република.

Докато обаче осъзная какво се случва с мен, на бегом се озовахме с моя спътник в един автобус, който бе толкова препълнен, че въздухът не стигаше. Потеглихме за Карея – столицата на Света гора. Първоначално започнахме да се изкачваме по един калдъръмен път, а след това настилката стана чакълена, докато не стигнахме до път, изровен от природните стихии. Изкачването бе напрегнато, тъй като имаше и някои доста стръмни участъци – под себе си гледаш морето, камъни и храсти. Все пак шофьорът, румънец по произход, бе доста опитен. Докато въртеше волана, си приказваше с монасите, говореше дори по мобилния си телефон.

Преди да пристигнем в Карея, минахме покрай един манастир, за който разбрах, че е „Ксиропотаму“. Беше още едно място, което сгря сърцето ми. Прекрасен манастир.

Ето че след многото завои, прах и жега, пред нас се забеляза селцето Карея. Видях много къщи, куполи, съзрях в далечината монаси, които се занимаваха с ежедневните си трудове в градината.

Автобусът спря, ние слязохме и тръгнахме по каменистите улички на Карея. През цялото това време – от потеглянето ни от Килкис до този момент, Тома (това беше името на моя благодетел) не спираше да ми разказва и да повдига духа ми с вълнуващи истории за Атон. На него дължа много. Така и сега, след като тръгнахме из Карея, той ме заведе в централния храм на Протата „Достойно ест“. Наричаше се така, защото в Светия олтар се пази чудотворната икона на Света Богородица „Достойно ест“, небесна покровителка на Карея, на Света гора и на монашеското управление, което се помещаваше в сграда до храма. Бяла сграда с високи стъпала, която изглеждаше особено величествено.

Влязохме вътре в храма. Аз си оставих раницата и влязох направо в олтара, където с голямо благоговение се поклоних пред иконата на Света Богородица „Достойно ест“.

Тъй като щяхме да сме близо до Карея, в „Кутлумуш“, където ни очакваха, не останахме за дълго в Протата, а се отправихме към манастира, който се оказа наистина много близо до монашеската столица.

Манастирът бе сравнително малък, но много красив. Чакаше ни синът на Тома, който тъкмо бе станал расофорен монах и бе много щастлив. Той ни посрещна заедно с други братя от манастира. Тома бе взел със себе си подаръци, които монасите очакваха с нетърпение. Той бе шивач и им бе направил бели памучни фланелки с дълъг и къс ръкав; за някои от братята бе ушил нови подрасници и раса… Почерпиха ни с анасонова ракийка и кафе, което беше превъзходно. Опитах и какво е светогорски локум, който никъде на друго място не ми се бе услаждал толкова…

Когато ни настаниха всеки в килия, седнах на леглото и все още недоумявах къде съм и какво се случва с мен. Само за няколко часа през мен преминаха невероятни картини и истории, които все още ми бе трудно да осмисля. Станах и излязох на манастирската докса (тераса) и се огледах наоколо – към храма, сградите, монасите, които бяха потънали в своите си обичайни занимания. През цялото време благодарих на Бога, че ме доведе тук.

След кратката почивка отидохме на вечерна служба. Влизайки в притвора на храма, където се четеше Девети час, почувствах, че сякаш съм се отделил от земята и съм на небето. В храма нямаше ток. Всичко бе на свещи, мъждукаха кандила. Различаваха се преливащите светлини – червено, жълто, зелено, синьо. Цветовете на чашките в кандилата пред иконите. Всичко бе толкова ангелско, небесно, божествено, че застанах на едно място, свих се в едно тронче и затаих дъх без да помръдвам. До тогава не бях присъствал на такова нещо. На „небесно богослужение“. Не усетих как мина Деветия час и без дори да се усетя, ме бяха поставили да стоя до игумена като гост и чужденец. Примирах от духовен страх и в същото време бях обзет от неописуема радост.

Голямо впечатление в храма ми направиха монасите. Такива хора никога не бях виждал. Когато четем за равноангелите в духовните четива – ето, това беше, пред себе си виждах именно такива хора. Братята на този манастир бяха благообразни, като игумена си архимандрит Христодул. Достатъчно му е на човек само да ги гледа и да се учи. Бях пленен от монасите. Такава духовност бликаше от тях, че се почувствах „на прашинката прашинка“. А ме бяха сложили до игумена да седя. Всичко се вършеше с голяма лекота, както от служещия, така и от певците и клисарите. Все едно наистина ангели вършеха всичко, а не човеци от плът…

След като всички се поклонихме един на друг по светогорския ред, отидохме в трапезарията, за да вечеряме. Влязохме всички заедно, бе прочетена молитва, игуменът благослови масата и всички седнахме. Всеки започна да се храни, а аз наблюдавах. Гледах кой какво прави. Как се храни, как държи приборите, какво от храната яде. Всичко. Всичко това за мен бе ново, искаше ми се да придобия възможно най-голяма представа за манастирския живот на Света гора. Разбира се, хапнах и аз. Спомням си, че храната много ми хареса. Особено хлябът беше приказен – прясно изпечен от братята в манастира. Въпреки че в близост имаше фурна, монасите сами си месеха хляб. В него имаше парчета от маслини, а отгоре бе посипан със сусам. Идваше ми само с него да се нахраня, но все пак бях любопитен да опитам и приготвените от братята ястия. Разбрах, че сред тях нямаше никой с диплома на готвач, те просто изпълняваха послушание. В началото на всяка година игуменът им даваше послушания – няма значение дали можеш, какво знаеш или умееш, ти си длъжен да се покориш.

Един от братята ми сподели, че една година като послушание му поставили задължението да готви, а до този момент той не знаел и чиния да измие. Щом обаче приел послушанието и влязъл в кухнята, всички се чудели на уменията му, защото храната, която приготвял, била невероятно вкусна. Един ден го попитали как е сготвил яхнията с калмари, която братята яли за обяд. Той им казал, че просто изсипвал калмарите – направо така, както са от кутиите, добавял съответните подправки и ястието било готово. Когато братята разбрали, че калмарите не са измити, нито пък почистени, се хванали за главата, но всички осъзнали, че когато човек със смирение и послушание поеме задълженията си и безропотно ги изпълнява, то Бог благославя труда му, така че той и за другите става сладък и приятен. Такива истории ми споделяха братята в задушевните ни разговори, от които черпех с широки длани.

Тома, моят водач, бе поканен да присъства на монашеско пострижение. Това се случваше в периода на Великия пост, през пролетта на 1999 година. Ето защо си легнах рано, за да стана през нощта и да присъствам на цялата служба. Отидох рано в храма, преди Полунощницата, към два и четиридесет и пет. Застанах в притвора, а след това влязох и в самия храм. Плахо застанах на мястото до игумена, където отново ме поставиха братята, и зачаках духовното събитие. Денят бе почетен с Преждеосвещена света Литургия, оглавена от игумена. Накрая на Литургията се състоя монашеското пострижение. Младият човек бе прекарал в манастира шест години като расофорен монах. На Света гора има традиция, която отрежда ако някой от послушниците издържи три години в манастира на послушание, да бъде постриган за расофорен монах и да получи було, а на шестата година го постригват в монашество, което е Голяма монашеска схима. Монахът, когото отец Христодул пострига, бе пребивавал на послушание в манастира над шест години. Последованието бе същинска „сватба с небето“. Братята пееха, поклонниците ликуваха, а игуменът с подобаващото му спокойствие и благоговение отряза от косите на отреклия се от света брат. Дадоха му името Иларион. Името означава „тих“, „спокоен“, „успокояващ“ и особено точно му пасна, защото този човек беше точно такъв. Не ми се искаше това молитвено последование да свършва. Толкова проникновено беше, че се бях закотвил в трончето и мислех, че съм на небесен пир сред ангели, наслаждаващи се на Божията благодат.

След всички последования и напътствени слова на игумена към новия монах, неговият баща, (майката не присъстваше на монашеското пострижение на сина си, тъй като на Света гора жени не се допускат), всички братя и гости на манастира в молитвено шествие се отправихме към архондарика (гостната на манастира), където бе подготвена скромна почерпка по повод духовното събитие. Отново седнах по-близо до игумена, защото като гост и чужденец монах (а тогава бях йеродякон), ми оказваха тази чест. Направи ми впечатление един от братята. Грамаден мъж, силен, с огромна бяла брада, с големи навити мустаци, толкова скромно седеше до мен от дясно, че имах чувството, че съм седнал до агънце. Толкова кротък и мил човек, та недоумявах как е възможно такава канара да е почти невидима.

Както си седях и се наслаждавах на невероятната обстановка, чух този великан до мен да говори на игумена, без никой да го чува. В своята скромност и смирение, той поздрави игумена за новия брат. Въпреки че игуменът не чуваше нищо, монахът великан продължаваше тихо да му реди своите благословии, които така се запечатаха в мен, че и той, и думите му и днес още са в съзнанието ми. Той каза със смирен, светъл глас: „Отче, жив и здрав да ни е новият монах! Бог да го закриля и да му даде Царство Небесно! Бог да Ви дава и на Вас сили, за да се радвате на добри братя в Христа!“ – тези простички искрени думи така прозвучаха от устата на този грамаден двуметров мъж, че аз се почудих как е възможно. По-късно разбрах, че този брат в монашески подвиг – от зъл, коравосърдечен и коварен се е превърнал в същинско агне, в един простосърдечен, обичащ и носещ на ръце хората мъж. Бог е преобразил сърцето му, което е станало като на дете, и имах чувството, че той наистина вече живееше в рая и раздаваше от райското блаженство и на хората около него.

След малка почивка с Тома решихме да направим един сериозен преход от „Кутлумуш“ до Иверския манастир. Маршрутът бе труден – от „Кутлумуш“ се спускаш, а от „Ивер“ се изкачваш. Първото беше приятно, но след това – мъчно. В „Ивер“ ни посрещна монахът – отговорник за посетителите на обителта. Почерпи ни с локум, ракийка, даде ни и кафе. Скоро след това влязохме в манастирския храм, който ми се стори райска градина. Много бях слушал за чудотворната икона на Св. Богородица „Вратарница“ и тръпнех от желание да й се поклоня. Излизайки от храма, монахът ни заведе в параклиса, където се пази чудотворната икона. Той отключи благоговейно вратата на параклиса и ни направи знак да влезем вътре, за да се поклоним. Неописуема гледка се откри пред мен. Чудотворният образ на Божията Майка, рисуван според Преданието от свети апостол и евангелист Лука…

Паднах на пода и направих три земни поклона, след това целунах иконата и отново направих два земни поклона. Беше трогателно. Никога не съм си представял, че Бог ще ме допусне до тези Свои светини и забележителни места, които разкриват, че всеки един от нас трябва ежедневно да бъде пропит от любов, милосърдие и човечност към своя ближен и това да са целите в живота му. Там разбираш преходността на всичко земно и вечността на духовния труд.

Тогава човек си дава сметка за много неща, дори и съжалява за свои простъпки и дава обети пред Бога и Божията Майка, че ще поправи себе си. Толкова е силно това поклонение, че разтърсва цялото естество на човека. И най-закоравелият човек допре ли се до Света гора и нейните чудеса, се разтапя и желае да промени живота си към по-добро, което е признак, че наистиа иска да се спаси.

След като си купих иконки и разни други неща от манастирската канаския за подаръчета и за благословение, пихме вода от манастирския извор и потеглехме към „Кутлумуш“. Няколко пъти спирахме, защото пътят бе много стръмен. Всъщност това не бе път, а една пътечка, която на много места бе изровена от дъжда…

Преди да стигнем с Тома до „Кутлумуш“, отидохме до килията на известния старец Паисий Светогорец. Килията е известна под името „Панагуда“, което се превежда като „Богородичка“ или „Малка Богородица“. Предложението на Тома да отидем и до тази светиня направо ме стъписа. Да посетя килията на стареца Паисий Светогорец! Дори не съм мечтал за такова нещо. Мислех, че това е невъзможно. Щом обаче бях стъпил на Света гора, вече невъзможно нямаше.

Влязохме в двора на килията. Тома ми показа дървените трупчета, на които старецът е настанявал своите посетители, пейката, на която той е седял. Всичко това, което бях виждал само по снимки, в този ден го видях с очите си. Дивно и в същото време малко и скромно ми се видя всичко в тази килия. Отец Арсений, който тогава населяваше килията, ни прие с радост. Той се познаваше с моя водач Тома и ни допусна и до най-закътаните места на килията. За този момент помня, че бях толкова развълнуван, че от благоговение и чувство за недостойнство не смеех да се докосвам до нищо, до което се е докосвал старецът Паисий.

Колкото повече се приближавахме до „Кутлумуш“, толкова повече в мен се засилваше чувството, че Бог ни обича и затова е създал такива девствени и чисти, свети и непокварени места, за да ни напомня за рая и за целта на нашия живот. Целта да бъдем с Него, да Го обичаме с цялото си сърце и душа, и да показваме със слово и дело, че спасението е за всички, независимо от пол, раса и социално положение. Когато човек посети Света гора, нещо в него се променя. Човекът се променя, като изкоренява своя егоизъм и приема любовта Христова върху себе си.

(Следва – „Монашеско пострижение и чудатият старец Данаил“)

 

Снимки: личен архив