Пазителите на храма

 

 

 

…Последна неразрушена е останала само църквата "Св. Възнесение", но опустошена. В църковния двор се е влизало през вход от обработени камъни в полукръгло засводяване. Около църквата в северна посока е имало стар некропол, където са погребвани първите заселници на това село.” (Интернет сайт „Живовци и Калиманица – Едно потопено минало”, изработен от ученици в Монтанската гимназия – www.f1reboy.net/villages/)

 

От историята на старото село Живовци съвременникът знае малко и затова го свързва най-вече с неговото изселване поради построяването на язовир „Огоста”, наричайки го „потопеното село”. Всъщност местността е обитавана от дълбока древност и животът тук не е прекъсвал за дълго до края на 70-те години на ХХ век.

 

 

В м. Жеравица са открити артефакти от края на халколита, източно от селото – тракийско селище, а до Латинската чешма и Овчарника римски робовладелец през II в. сл. Хр. изградил вила. Село Живовци е старо българско поселище, в което през 1453 година е имало 55 домакинства, през 1666 – 10 къщи, а два века по-късно – през 1881 година наброява 143 къщи със 747 жители, между тях 41 мохамедани, 13 от които били вероятно пришълци от Сърбия. Подгонени от сърбоманската политика от Западно българските земи по течението на Тимок, Нишава и Морава, през XVIII и XIX век тук се преселват български семейства. Известни са преселници от с. Росомач. Смята се, че името му е сред селищни имена, произлезли направо от родово име в следната последователност – Живко – Живо – Живовците – Живовци. За произхода на името има и легенда, според която името му се свързва с честите преселения на жителите в околностите на последното селище, като резултат от набезите и грабежите на татари, турци и черкези – след окончателното им преселване са се възприемали като „оцелелите”, „останалите живи”, „живите” – Живовци” .

 

Между 1967 и 1970 година селото е изселено. Заедно със съседното Калиманица остава в паметта на българите с радичковите герои, „изтърсило се от каруцата на Бога, когато е минавал по нашите земи”. Позната (и популярна) е и неговата неразрушена църква, изоставена на стихиите на живота и времето, но оцеляла (макар вече да е без кубе и покрив) като „най-чудното чудо”, както биха казали „мирните и простодушни” обитатели на някогашните живовски махали, „пазена” от своите митични стражи.

 

 

Ревностният изследовател на Славинската школа Николай Тулешков е имал възможността да види храма „Възнесение Христово” през 1981 г. преди да започне да се руши. Определяйки го като „един интересен ансамбъл от храм и дворна порта с по-късно издигната върху нея камбанария”, той сочи и годината на неговия строеж: „Според някои автори черквата заедно с портата са били построени около 1860 година, но в действителност това е станало през 1858 година. Авторът на постройките е оставил своето име в надпис отвън върху южната врата към наоса на черквата: „„майстор Георгй Йовановъ отъ росомаy”.

 

 

Посоченото в надписа село Росомач е съседно на Славиня селище, от което също са излизали добри дюлгери. Хубавата му селска черква е дело също на Георги Йованов. През ХІХ век в Живовци имало преселени семейства от село Росомач и най-вероятно те са дали идеята работата да се възложи на техен съселянин.”

 

Възрожденските майстори-строители от Горен Висок, Царибродско „вземат мушии” в триъгълника между Пирот, Монтана и Белоградчик, макар че се появяват и селища извън него. Ной-известните  строители от този район са били от село Славине, където почти цялото местно население е практикувало този занаят. Най-ранни големи църковни строители са майсторите Кола (Никола), първомайстор Йован Сасьов и майстор Лило (Лила, Лича) Лазаров, смятан за основател на една от най-значимите възрожденски майсторски строителни школи – Славинската. Последният е работил и в Монтанско – негово дело е черквата в Каменна Рикса, реконструкция на черквата в Чипровци, църквата в Лопушанския манастир. При строежа на Лопушанския манастир той работи със своите ученици първомайстор Йован Славков и първомайстор Георги Йованов (от Росомач). Първомайстор Георги освен църквата в Живовци е автор и на черквата в родното си село Росомач, на която също се подписва. Един от най-талантливите представители на школата безспорно е майстор Алекси (Алесксо, Лека) Ангелаков от рода Чулини, за когото се смята, че е изградил големият пиротски храм „Успение Пресветая Богородици”. Майстор-строител е на църквата „Св. Георги в Соточино (днес съставно на Гаврил Геново, Монтанско) и църквата в село Бистрилица, също Монтанско. Тяхното дело оформя уникално за българската възрожденска архитектурно-строителна школа направление – т. нар. българска възрожденска неоготика.

 

„Става въпрос за единен набор от декоративни идеи, в основата на които стои геометричната форма на триъгълника. Той се появява като венец от фронтончета върху абсиди, куполи, открити нартики, като част от оформлението на прозорци и врати, като начупена линия върху фасадните повърхности. И всичко това е обединено в единна система, съчетана с уникална каменна пластика, в която са налице и някои древни останки от богомилското световъзприятие. Всъщност известната на изкуствознанието севернобългарска възрожденска каменна пластика почти изцяло е дело на каменоделците от Славине и други села от Горен Висок. Творчеството на славинските първомайстори се открива главно из районите на Пиротско и Царибродско, днес в Сърбия, и Монтанско, Ломско, Видинско, Софийско и Врачанско.” (Тулешков 2007)

 

Черквата в Живовци е типична за славинската школа постройка – тя е еднокорабна с купол и петстенна абсида, „украсена с венец от островърхи фронтончета”. Прозорците, както и цялата постройка, също са изградени в славинска стилистика, обаче са решени по нов начин – силно издължени във височина и с отвори, разбити с каменен трегер на два дяла, отлично пропорционирани един спрямо друг. „Вратите са хубава каменоделска изработка, украсени с релефна каменна пластика…” 

 

Църковният ансамбъл (портата на църковния двор и църквата) е богато орнаментиран с множество каменни пластики: общо 25 каменни релефа, изработени най-вероятно от майстор Георги. Те реализират цялостната композиция, съставляваща надвходната украса на дворната порта, двете врати и прозореца на църковния храм.

 

Авторът, при посещението си не успява да открие данни за църковния интериор, а самото църква е била заключена. От други източници научаваме, че най-вероятно е било започнало нейното „опустошаване”. При нашето първо посещение през пролетта на 2009 г. църквата вече беше с огромни пукнатини в стените, с паднал покрив. Множество избуяли храсти и дървета запълваха храмовото пространство. При следващо посещение през зимата на 2010 г. пред южния вход на църквата се натъкнахме на огромна яма – иманярски изкоп. Камбанарията беше във видимо по-добро състояние, но и нейният покрив бе започнал да се руши, а мазилката от три страни до средата на портата (най-вероятно докъдето е била във вода) бе опадала, започнали са да падат и камъни. 

 

Непокътнати и неподвластни сякаш на времето са само нейните каменни пазители. Надвходната украса смайва с усещането за вечност, неразрушимост, неподвластност на земните стихии, че дори и най-голямата – хорското безразличие…  Мистичен допир до митичния свят на предците, все още загадка за съвременника. Много от неговите знаци и послания започваме да разчитаме, много от тях пък може би грешно разбираме, трети са все още заключена тайна …

 

 

В основата на градената от нас концепция за композиционната цялост на каменно-пластичната украса на църковния ансамбъл в Живовци (опирайки се на митологията, фолклора, народното християнство и отражението им във всичко, сътворено от възрожденските майстори-строители) е уникалната стилистика на славинското изкуство, стоящо „на едно простонародно ниво”, където са се съхранили „в по-автентичен вид старите традиционни форми и типажи, непроменени от новите за епохата идеи, идващи от Западна Европа през Истанбул или пък по директни пътища” (Тулешков 2007: 74). 

 

Ще тръгнем на път „през светове и пространства”, ще редим един по един каменните блокове – частици от цяло композиционно завършено мозаечно пано, подчинено на древни митологеми и илюстриращо основни митове на дохристиянското общество. Това пано се състои от четири структурни центъра, три от които са основни (надвходна украса на портата и храма) – връзките между елементите вътре във всеки от тях и между тях самите са продиктувани от редица фолклорно-митологични вярвания и народно-християнски представи за света, за отношенията между земно и небесно, човек и природа, тленно и вечно, добро и зло, сакрално и профанно.

 

 

Най-долу в ляво и най-близо до посетителя авторът е поставил каменен блок с охранителен типаж – добре въоръжен „юнак” в квадратна рамка, а неговият почти огледален образ е изобразен отляво на вратата – „изправен, страховито размахал ятаган в дясната си ръка и с боздуган в лявата”. Въоръжените „юнаци”, както ги нарича Тулешков, можем да видим и върху други известни постройки, дело на славински майстори (Лопушанския манастир). В техните образи авторът открива първомайстор Лило и неговия помощник – първомайстор Георги. Напълно приемливо твърдение – за възрожденския творец и въобще човек на изкуството и културата по това време, излязъл от анонимността, не е необичайно да остави своя автопортрет било върху църковните стени, било по свещените книги (веднага привеждаме като пример автопортретите на емблематичните фигури на тази епоха Захарий Зограф и Софроний Врачански). 

 

Фактът, че в образа на пазител на църквата възрожденският строител изобразява себе си, ни кара да се обърнем към народните вярвания за Твореца, сътворил света, а сетне и човека, и Неговото творение, което не остава само – над него Той вечно бди и се грижи строго, но справедливо. 

 

Според една българска етиологична легенда, която обяснява произхода на планините, когато Господ, след като сътворил земята, тръгнал да си ходи на небето, тя тръгнала след Него. Обърнал се Творецът и я спрял с думите: „Ще се върна!” Там, където стъпил Господ и земята тръгнала след Него, се образували планините. Затова и до днес те се смятат за Божие обиталище, свещена земя, носеща стъпките на Първосъздателя. 

 

В световния фолклор откриваме сходна легенда за майстора и неговото творение: когато майсторът на кулата в Пиза завършил строежа й и трябвало да му се плати договореното  – на него и на работниците, управниците започнали наново да се пазарят и не давали платата. Тогава майсторът се ядосал, обърнал се и казал на дюлгерите: „Хайде да си ходим!” Тръгнал той и те след него, а след тях и самата кула. Изплашило се събраното мнозинство от това невиждано чудо и големците веднага платили пазареното. Спрели всички, спряла и кулата, но от тогава и до ден днешен тя си останала наклонена, за да напомня за святата връзка между майстора и неговата творба. 

 

В българските предания и легенди се срещат многобройни примери за подобна сакрална връзка. Тя е част от романтичния ореол, създаден през вековете около образа на българския майстор-строител от Средновековието и Възраждането.

 

Широко разпространено е вярването, че за да издигне своя градеж здрав и да устои на времето, майсторът вгражда в основите му най-скъпото, което има. Само така той ще умилостиви духовете-стопани на мястото. Многобройни са вариантите на българската народна песен „Вградена невяста”, построена изцяло върху популярния в балканския фолклор мотив за вграждането.

 

Майсторът на стария мост над река Белица, според преданието, не вградил човек  (сянка) в основите му, но ги направил яки и здрави. Когато беят се заканил да го обезглави ако придошлите води на Белица отнесат и този мост, той „намята ямурлука си и ляга на гърбицата на моста. Ще мре заедно със своята рожба.” Въпреки, че зловещата водна стихия цяла нощ „възлитала” на моста, той устоял. Майстор Колю Фичето до такава степен е обичан от народа, че многократно е определян от изследователи като „народен любимец”, за когото легендите и преданията са живи и до днес, та карат писателя да се запита „Живял ли е Колю Фичето, или е предание?”, заложил главата си пред Митхад паша, че ще построи „по теркя си и за седемстотин хиляди гроша” моста над река Янтра при Бяла. И съградил мост „докле Янтра тече, и той да трае”.

 

 

Точно над юначните пазители са разположени от едната страна слънчевият символ – еленът и конят, а още по-нагоре розетите – характерни за славинките майстори и митичните чудовища – ламите.

 

За култовото почитане на елена по нашите земи свидетелстват множество скални и графични изображения. Помощник на шаманите в древна Тракия. В народните вярвания еленът е животно със слънчева символика – слънцето язди елен или самото то е елен със светещи златни рога – зооморфен двойник на слънцето. Наред с това той се осмисля и като посредник между горния (небесния) и долния (подземния) свят. В песенния фолклор го откриваме около дървото на живота. Интересен е соларният елен от живовската порта. Той е доста изразителен и с подчертано големи рога, чиято прилика с разлистени клонки забелязва и Асен Василиев (Василиев 1959: 39). Еленовите рога символизират безсмъртие, в случая те са представени като разлистени клони. Така е поставен акцент в символиката на каменния образ, който го свързва още веднъж на символно равнище с дървото на живота и с останалите композиционни елементи – ламите, с уста, наподобяващи растителен мотив и люспи – листчета на цветя, заобиколени от буйна растителност и кипариси, гълъби, кацнали около вази (саксии) с растения, кълвящи плодове.  

 

Отляво на портата, точно срещу елена, майсторът е вградил образа на неговия „културен вариант като слънчев символ” – коня (други изследователи го определят като лъв, пантера (Николай Тулешков) и куче, кон (Асен Василиев). Нашето предположение се основава на композиционната цялост и семантична връзка на елементите, от която релефът е част. Следваме композиционния замисъл на автора да създаде шест двойки релефни изображения, групирани две по две огледално – ясно е, че срещу зооморфния двойник на слънцето ще застане също такъв, ще изпълнява и подобни функции на посредник между световете. Според народните вярвания конят е недосегаем за самодиви и змейове, страшни болести като чумата. Той предусеща лошите духове, разпознава злото и „предугажда” нещастие. Това са все черти и характеристики на идеалния пазач. Конят е пръв помощник на змеебореца. От древните митове и ритуали е видно, че основната функция на коня е посредничеството между двата свята – „между живите и небесната обител на предците”.

 

Абстрактното пътуване от Този свят – „човешкия, нашия, средния” към Оня – съвкупност от небесен и подземен – горе и долу, започва още с прекрачването на дворната порта. Това пътуване е по вертикала на дървото на живота. Универсалната митологема за устройството на света и нейните обитатели и медиатори между световете ни връща към древни представи, образи и тайнствени знаци, запазени в народните вярвания и в традиционното народно изкуство. Ако внимателно подредим знаците и образите върху трите врати и прозореца, ще опишем тази древна митологема и всички основни нейни елементи – митологични персонажи (лами) в корените, животните по ствола: елена, коня – зооморфни двойници на слънцето, плодове – гроздове, птици, розети, цветя и множество стилизирани разлистени клони, саксии и вази с буйна растителност, кипариси. Върху гърба на елена или на коня–слънце можем да достигнем свят, паралелен на земния, където са нашите предци –  световното дърво е и път към света на предците, където са духовете, към света на демоните и болестите, към небесния свят, обитаван от Господ и неговата небесна свита. 

 

 

Митът за змиебореца и змея (основен в митологиите на индоевропейските народи) се разгръща до дървото на живота – край него митологичният герой извършва своя подвиг. Основният мотив над централния вход на църквата илюстрира този древен мит. Представена е характерна за митологичното мислене сцена – юнакът, змееборецът пронизва с копие в устата своя митичен противник – ламята. Заобиколен е от вази със стилизирани клонки, розети, кипариси.

 

 

„Освен в борбата с птици има случаи, в които ламите са представени в борба и с човека. Такива виждаме в каменната украса на църквата в с. Живовци, Михайловградско. Над извитите тела и глави на ламите са представени човеци с дълги копия в ръце, насочени към муцуните на ламите. В същата църква са изобразени и единични фигури на лами почти в подобни пози, като посочените по-горе, с изправени глави, от муцуните на които излизат дълги езици, подобни на копия. За забелязване е, че в тези случаи муцуните на ламите наподобяват растителни елементи.” (Василиев 1959: 65) 

 

Изкуствоведите обясняват присъствието на ламята в множество тератологически мотиви с хтоничната й същност. Тя олицетворява праматерията и първичния хаос, предвечната морска бездна и нейните недра със стаените в тях продуциращи енергии; животворната влага, девствената природа – хтоничния произход на живота, появил се от водата или земната утроба (Ангелов 2001: 33-34). Смята се, че нейната апотропейна роля е вторична, възникнала много по-късно.

 

„Отключеното” плодородие и възроденият живот са в центъра на композицията около южния вход на църквата – буйната растителност, гроздове и птици. Преминаваме през врата, отделила земното от небесното и се устремяваме към вечността – политаме с гълъбите към клоните и върховете на дървото на живота, към горния свят и небесните обитатели. Бяхме при предците – минало, в което е зародишът на бъдното, героят победи хтоноса и животът разцъфна – Млада бога се роди и възцари над земния свят.

 

Композицията над южния вход напомня едно апокрифно описание на Оня свят, където авторът вижда душите на праведниците, превърнати в разноцветни сладкогласни птички и гроздове: „…На тези дървета бяха накацали птици, които имаха различно облекло. Едни бяха златоперести, други пъстри, трети червени,сини и зелени, украсени с различни шарки. Някои бяха бели като сняг и всички имаха различни гласове, всяка се различаваше от другите… …Наоколо имаше лозя с различни гроздове, един пъсътър, друг червен, трети бял, плодовете имаха различни цветове… …Всички тези, които виждаш, са човешки души; на тебе се явяват като гроздове, понеже живият човек не може да види човешката душа.” (Слово 1982: 16, 253, 255)

 

Всички елементи и различните образи-символи, за които стана дума са типични за славинци, дори цели сцени се повтарят като част от украсата на различни строени от тях храмове – основни знаци от архитектурно-художествения език на оригиналната първомайсторска школа. Розетните пана, животните и птиците, юначните пазители, дървото на живота… Интересен е паралелът с украсата на църквата в Търговище, смятана за „най-доброто произведение на славинските каменоделци”, строена от първомайстор Камен. Рамките на вратите и прозорците са окичени с подобни, дори още по-богати „венци” от розетни, растителни, кръстови, животински и човешки типажи. Но по-интересно е и сходството между елементите от каменната украса в Живовци и резбата по храмовия иконостас в село Търговище, също дело на майстор Камен. В горната част на царските двери виждаме познатия ни елен с рога-разлистени клончета, а в кръжилото над царските двери гълъб, кълвящ грозд и ламя. Именно украсата на тази църква има предвид Тулешков, когато споменава за връзката на славинската символика с богомилството: „Интересно е изображението на човек с фустанела и вдигнати нагоре ръце, над който има два соларни символа. Дали това не е остатък от богомилските вярвания, фрагменти от които се откриват и в културата на северозападните български земи и през ХІХ век?” (Тулешков 2007: 71) Въпросът се нуждае от по-обстоен анализ – още на пръв поглед се откриват редица сходства между изразната система и символите върху надгробните каменни пластики на богомилите в Босна и тези на славинци – растителната символика, дървото на живота, особено соларните и растителни розети, понякога сложносъствани, слънчевите символи – еленът, конят, конникът… 

 

Естетическата функция на каменно-пластичната украса на църквата „Св. Възнесение” в Живовци може би не е основна, но е част от цялостната концепция на възрожденския творец. „Охранителите” са средоточени около най-уязвимите места – вратите и прозорците. Разгърнати са ефектни венци – надвходна украса, която „посреща” и повежда посетителя към тайнството в храма. Изработени са в типично народен стил, характерен за Славинската школа. Сравнявайки ги с други творения на славинци, не може да не признаем, че чрез каменно-пластичната украса на живовския храм първомайстор Георги наистина майсторски – незабелязано, неуловимо, стъпка след стъпка, успява да „пренесе” простосмъртния през време и пространство, да го доближи до вечността и „небесата”, да подсигури сакрално място и да го предпази от всяко зло, за да бъде спокоен, съзерцателен и истински възвишен контактът му с твореца и повелителя; да създаде творение, въплътило идеята за вечен живот и цикличност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Живовци – идва от „оцелелите” – живо – живите! Всъщност няма я митичната църква от песента за Стоян, но църквата, построена преди сто и петдесет години е оцеляла – полуразрушена днес, надживяла драматичната съдба на селото и прииждащите всяка пролет води на язовира… Нейните митични пазители са там – до вратите към храма, към паметта, към сърцата…

 

 

Литература:

 

Ангелов 2001: Ангелов, Валентин.  Символиката на ламята в българската църковна дърворезба  // Проблеми на изкуството, N 3, 2001.

Василиев 1959: Василиев, Асен. Каменни релефи. София, 1959.

Георгиева 1993: Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. София, 1993.

Живовци: Живовци и Калиманица – Едно потопено минало. Интернет сайт www.f1reboy.net/villages/

Когато Господ ходеше по земята: 77 фолклорни легенди с тълкования. София, 1993.

Маринов, 1994: Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Марков, 1994: Марков, Васил. Митологични символи от българското възрожденско изкуство. София, 1994.

Слово, 1982: Слово за нашия отец Агапий / Стара българдса литература. Т. 1: Апокрифи. София, Бълг. Писател, 1982.

Тулешков 2007: Тулешков, Николай. Славинските първомайстори. София, 2007.