1937 – годината на свидетелството за Христа

 

 

– Да, 1937 е била особена година, преди всичко по количеството и размаха на репресиите. Ако от 1921 до 1940 година са били осъдени за така наречените «контрареволюционни престъпления» 3 080 574 души, то само през 1937 по знаменития член 58 са арестувани 790 665 души. Разбира се, годината е отличителна и по жестокостта на репресиите. Огромното количество едновременно арестувани хора и съкратените срокове на следствие в много случаи са били съпроводени от жестоки условия в затворите, превърнали се в особен род мъчение, побои по време на следствието и различен вид заплахи. Безусловно, не можем да твърдим, че следствие с изтезания е било прилагано към всички тези стотици хиляди хора. В много случаи следователите са се ограничавали с показанията на свидетели, набеждаващи арестувания. Следователят винаги е можел да напише, че обвиняемият не се е признал за виновен, но е уличен от показанията на свидетелите. За опростеното «съдопроизводство» с помощта на тричленките към управленията на НКВД, разглеждащи дела по списък, такава процедура е била напълно достатъчна. Това са обективните външни характеристики на 1937 година – избиване от властта на собствения си народ – огромен брой арестувани, следствие извън границите на всички правни норми и опростено съдопроизводство. Но за хората истински страшна е била и с това, че почти никой от арестуваните не е могъл да си представи, че е възможно да се случи такова нещо. За годините съветска власт, бидейки вече арестуван един или два пъти, човекът свиквал с мисълта, че стилът на новата власт е такъв – арест, присъда, освобождаване след определен срок, малко живот на свобода, отново арест, присъда и така без край. Хората не са могли да си представят, че ще настъпи «юбилейната» революционна година, която ще се отличава с масово изтребление, където всички арестувани ще са разпределени в две категории: първа – тези, които трябва да бъдат разстреляни и втора – тези с присъда 10 години затвор, а ако оживеят, отново затвор. За всичко това жертвите тогава изобщо не са се и досещали.

 

Какво е означавало това за гражданина и в частност за християнина, за когото представата за смъртта е неразривно свързана с представата за покаянието? Човек, арестуван през 1937 година е трябвало да се готви не за живот в затвора след присъда, а за смъртта. Най-страшна е била обречеността на насилствена смърт без капчица подозрение какво се случва. Оттук и малодушието и сделките със следствието: хората са разчитали, че ако сътрудничат, ще ги оставят живи, а те вече са били осъдени на смърт. Какви са били преживяванията на човек, когато е разбирал, че ще умре половин час преди смъртта си и не е могъл да направи нищо?! За християнина е бил урок: на земята трябва да се готвиш не за живота, а за смъртта. Повечето арестувани през тази година още при самия арест са били обречени на разстрел, те са имали време да се подготвят единствено за смъртта – понякога седмица от деня на ареста, понякога месец или два. Но те не са знаели това. Страшното е, че у човека се е отнемало времето за покаяние. Но трябва да отбележим, че тази година, през която почти е било прекратено физическото съществуване на Църквата в Русия е умножила количеството нейни светии.

 

 

– Още през 1935 година на Сталин и на секретарите на ЦК на ВКП(б) А.А. Андреев и Н.И. Ежов, който ще организира репресиите през 1937 година, е станало ясно, че провежданата в страната антирелигиозна политика не е успешна. Например, в Ивановска област в 2000 молитвени сгради е имало 2500 свещенослужители, в Горковска – 1500 храма и повече от 1500 свещеници. А в цялата страна, по изчисления на властите, е имало не по-малко от 25 000 молитвени сгради (през 1914 година е имало 50000 църкви)». В началото на 1937 година по инициатива на Сталин се е провело всесъюзно преброяване на населението, в което лично от Сталин са внесени въпросите за принадлежност към обществени групи и в частност, към така наречените «служители на култа», а също така и въпроса за религията.

 

От 98,4 милиона души над 16 години, отговорили на този въпрос, като вярващи са се определили 55,3 милиона, като невярващи – 42,2 милиона и не са отговорили – 0,9 млн. От вярващите огромно мнозинство – 41,6 милиона са се нарекли православни. Преброяването е свидетелство за провала на плана за унищожаване на религията с помощта на антирелигиозна пропаганда и «меко насилие» – лагери и заточения. Осъществяването на този план е започнало с помощта на терора през 1937 година.

 

 

– Още по времето на Ленин, през 1922 година, когато Московският революционен трибунал е осъдил с нищо невиновните пред съветската власт свещеници едва ли не на разстрел и тяхната съдба е решавало Политбюро, именно Сталин, изпращайки на всички членове на Политбюро бележки, е написал: «Аз лично гласувам против отмяната на решението на съда», т.е. за разстрел. И във всички случаи, когато съдбата на духовенството е решавало Политбюро, Сталин винаги е гласувал изключително за разстрел.

 

На 20 май 1937 година через Маленков Сталин е разпоредил обсъждането на предложение – да се закрият църковните двадесетици и органите за управление на църковните енории, което е било възможно само ако саммите енории престанат да съществуват. В отговор на това предложение, на 26 май шефът на НКВД Н.И. Ежов предложил да се отмени изцяло действащото тогава законодателство за култовете и да се създаде комисия при ЦК на ВКП (б), която да напише ново законодателство. Сталин като практик, мразещ излишната писанина, на 3 юли 1937 година изпратил на Ежов и на всички секретари на областни и краеви комитети и на ЦК на националните компартии простичко и кратко разпореждане: да се представят в петдневен срок «в ЦК състава на тройките, а също броя на подлежащите на разстрел, както и броя на подлежащите на изселване». 

 

На 30 юли е била приета оперативна заповед на НКВД с № 00447, в която се е поставила «задача – по най-безпощаден начин да се разгроми цялата тази банда антисъветски елементи». Тук влизали, по тогавашната терминология на властите и «църковниците». Така, с подписа на Сталин е започнал терорът през 1937 година. Към края му от 25000 храма са останали 1277, като не е известно дали в тях се е извършвало богослужение. Заубите от 1937 година и за Църквата, и за народа като цяло са невъзместими и не е сигурно дали ще бъде преодолян някога този ущърб, нанесен лично от Сталин на Църквата.

 

 

Що се отнася до изменението на политиката по отношение на Църквата след 1943 година, то това изменение е преследвало една единствена цел – използването на Църквата от държавата в нейната външнополитическа дейност. Във връзка с това е прекратена антирелигиозната пропаганда. Но храмовете продължавали да се закриват със знанието и под контрола на Сталин. В частност, в «съответствие с Постановление на СНК на СССР от 1 декември 1944 год. № 1643-48/с се е извършвало «изземване от религиозните общини на обществени сгради, заети от тях по време на окупацията за молитвени домове, изхождайки от връщането на тези сгради на съветските органи». Сданията, за които става дума са храмове, предадени след тяхното закриване през тридесетте години на колхозите, а в периода на окупацията отремонтирани от вярващите и в тях е било възможно да се извършват богослужения. Към 1 октомври 1949 година от 1701 църкви са били иззети 1150. Сталин внимателно е наблюдавал този процес, за което свидетелстват негови зебележки върху документите. Регулярно началникът на МГБ се е отчитал пред него за арестите на свещенослужители и миряни. Известно е, например, че от 1 януари 1947 година до 1 юни 1948 година в Съветския Съюз са арестувани 679 души православни църковници. В лагери на 1 октомври 1949 година са били 3523 свещеници. Именно такава е била тогава политиката на държавата, ръководена от Сталин, по отношение на Руската Православна Църква.

 

 

– Руският човек почти винаги е бил в състояние на опозиция спрямо съществуващата власт. Той не е харесвал абсолютната монархия, носеща в своя стил на управление елементи на германската бюрокрация. Тя е била заменена от комунистическа диктатура. Тази диктатура, даже в своя отслабен вариант преди краха си предизвикваше справедлив протест у хората. Тя се смени с нова форма, която се възприема от руския човек в значителна степен като чуждоземна. И тази форма, според руснака, вече е изчерпала своите възможности. А доколкото в света вече не съществуват политически модели, които би било възможно да взаимстваме, всички «чужди парцалки» носихме и износихме без да са ни по мярка, то даден църковен човек, оглеждайки се назад, в търсене на идеал намира единствено «политическия идеал» на Сталин. Но такъв подход е много опасен. Вместо да изследваме, размишляваме и накрая да потърсим причините за проблемите си в миналото, безпристрастно да изучаваме историята, ние предпочитаме отново безумно да се кланяме на мъртва политическа схема, в този случай на диктатурата на Сталин. Лесно е да се кланяш на политически кумир, когато той е останал в далечното минало, но съвсем не е така лесно да живееш в подножието му, докато е жив. Ако попитаме себе си, дали са били доволни от Сталин църковните хора, живели тогава, то с лекота ще отговорим, что никой от тях, намиращ се в състояние на здрав разум, не би казал тогава, застилайки с тялото си рововете на Бутовския полигон или очакващ арест, че е доволен от диктатора. Небезизвестен е и фактът, че именно църковното общество по време на Втората световна война се е колебаело, коя точно диктатура да избере. Избирайки, дори само на думи политическия идеал на Сталин, човека, който донесе страдания на милиони хора, в това число и църковни, ние се оказваме солидарни не с пострадалите, а с мъчителите. Не мога да назова друга причина за това странно сталинофилство, освен нежеланието да се анализира трагичната история на страната. Но, днес не е време за търсене на политическа схема или човешки идеал, ние имаме идеал – Господ. И сега е дошло времето за труд и размисли, може би, най-тежкия труд за съвременния човек, защото твърде дълго ни забраняваха да мислим.

 

 

– Това, разбира се, е животът на архиепископ Пермски и Кунгурски Андроник (Николский), съзидаващ църковното дело, въпреки безпощадните гонения. Стоейки пред гроба и знаейки, че ще бъде заровен жив, той е запазил своя душевен мир, дълбоката си молитвена настройка и дори доброжелателност към своите убийци. Със страх и удивление за неговия подвиг впоследствие са свидетелствали и самите негови гонители. Също така, трябва да споменем и любимия ученик на архиепископ Андроник – Варсонофий (Лебедев), епископ Кириловский, мъжествено изминал своя път към Голгота. Само древните мъченици са могли пред смъртта си да кажат: «Аз не се боя от насилствена смърт, но аз и не смея да мисля, че Господ ще ме намери за достоен за мъченическа кончина». И стоейки на мястото за мъченя да отбележи, че духовникът трябва да отива към смъртта без страх, с веселие, като на брачен пир. С преклонение говорим и за многодетната, отгледала със съпруга си (свещеномъченик Тихон, разстрелян през октомври 1937 год.) осемнадесет деца, Хиония Архангелска, не отстъпила от страданията, смело последвала в затвора мъжа си – свещеника, съумяла и там да съхрани мира и вярата си, възприела и затвора със смирение, и на заплахите на следователя отговаряла: «Ваша воля. Аз съм живяла, грешала и съм длъжна да понеса наказание за греховете си».

 

 

– Християните през ХХ век в Съветска Русия са живяли при малко по-различни условия, в сравнение с древните мъченици в Римската империя. В Съветския Съюз действаше конституция, в която свободата да се изповядва всяка религия бе записана като право на гражданите. Следователите са могли да измъчват човека, питайки го за вярата тайно, без да фиксират отговорите в протоколите от разпитите. Тогава безбожната власт е изисквала от хората нещо повече от словесно отричане, тя е искала хората да сътрудничат с нея, да потвърждават своето неверие с дела. Смятаме ли ние, Александър Введенский, бивш протойерей, предал на властите Петроградския митрополит Вениамин (Казанский) и неговите съратници във войната с Църквата за отрекли се от Христа или не? Или Михаил Галкин, бивш протойерей, воювал с Църквата под псевдоним Горев? Обаче, имало е и достатъчно отрекли се от вярата си. През тези скръбни за Църквата години, техните имена са били публикувани във всички вестници. Отваряме и четем: Акиличев, свещеник, прослужил в храма 23 години, Барминский, свещеник, Бестужев, дякон, Богословский, свещеник, Виноградов, свещеник, Востоков, дякон, Делфонцев, дякон, Знаменский, свещеник, Киреев, свещеник, Корякин, дякон, Крилов, дякон, Лебедев, протойерей, Малигин, свещеник, Невский, свещеник, Сперанский, свещеник, Троицкий, свещеник, Шепетов, свещеник, и т.н., и т.п., с указание на пълните имена, презимена и място на служение. 

 

Разбира се, имало е и върнали се към църковното служение, но това връщане е ставало под бдителния поглед на органите и затова не би трябвало да го наричаме покаяние, както това се е случвало в древността. Но е имало и случаи, когато свещенослужител, съгласил се от малодушие да предава събратята си, се е разкайвал за делата си. В други случаи са останали писмени свидетелства за покаянието му. Протодякон Николай Тохтуев, направил такъв избор, е писал до началника на местното НКВД: «Гражданино началник!.. Това, което искате от мен, аз не мога да направя… Макар, че съм семеен човек, заради това, да съм чист пред Бога, аз оставям семейството си заради Него… Подкрепя ме и ме ободрява моят дух, Този, заради Когото аз отивам да страдам. Аз съм уверен, че Той няма да ме остави до последния ми дъх, ако съм Му верен, а всички ние сме длъжни да дадем отчет как сме живяли на земята… И на вас не мога да услужа, както искате, и пред Бога не мога да кривя душата си. Аз искам да се очистя със страданията, които ще бъдат възложени от вас върху мен и аз ще ги приема с любов». Протодякон Николай е изпратен в концлагер, където е починал.

 

 

– Тези, за които можем да кажем, че са хора със свят живот, проявили постоянство и твърдост в изповедническия подвиг и мъжество в мъченичеството, но на чийто живот не се обръща достатъчно внимание, са твърде многобройни. Можем да назовем още и свещеномъченик Фадей (Успенский), архиепископ Тверский, подвижник още от юношество и човек със свят живот, безупречен във всички отношения и християнин във всички обстоятелства, най-смирения архиерей на Руската Църква от тези години, свещеномъченик Петър (Зверев), архиепископ Воронежки, архипастир-подвижник, свещеномъченик презвитер Йоан Восторгов, направил в живота си толкова за Църквата, колкото не биха могли да направят стотици хора и десетки църковни учреждения, мъченицата Татяна Гримблит, блажената Нина Кузнецова, подвижница и мъченица. 

 

Можем да продължим с йеромонах Фьодор Богоявленский, преподобномъченик, изобразен на картината на П. Корин «Отиваща си Рус», материалите от следствието, на когото свидетелстват, че никакво следствие не може да направи нищо с човека против волята му, а следователите не могат да съставят протоколи от разпитите не в съответствие с това, с което човек се е съгласил – той може просто да не ги подпише. Блажената Матрона Белякова, Анемнясевская подвижница и изповедница, чиито християнски подвиг може да се сравни само с подвизите на древните подвижници е била сляпа и в протокола от разпита следователят е можел да напише каквото си иска, а послушните поемни лица да подпишат, но това не се е случило. С лош стил, но вярно по същество те са отразили в протокола това, което тя е говорила. 

 

Не трябва да пропускаме и протойерей Николай Лебедев, подел още преди революцията подвиг за борба с пиянството и направил приют за бездомни деца – при съветската власт станал изповедник и починал в заточение, както и протойерей Йоан Стеблин-Каменский, свещеномъченик, който преживявал своето затворничество в Соловецкия концлагер като благодатна пролет за душата. И много, много други. Всички те заслужават вниманието на църковните хора, а при богослужението – тържествени служби и печатане на имената им с черен шрифт в църковния календар, защото техният подвиг и молитви са важни за цялата Руска Църква. Има случаи, когато този или някой друг свещеномъченик не е толкова прославен, но, несъмнено, предизвиква дълбоко уважение – например, владика Фьодор (Поздеевский) или владика Арсений (Жадановский). Те също са мъченици от 1937 година. Моля, изяснете ми защо не трябва да ни смущава това, че не са прославени?

 

Може би, това ни смущава защото ние разглеждаме мнението на Синодалната комисия и решението на Светия Синод за внасянето на името на този или онзи вярващ в имената на светите като някакъв съд, а невнасянето – като присъда. Но това не отговаря на действителността. Комисията разглежда само съдържащите се в документите препятствия пред канонизацията, в съответствие с приетите от Църквата критерии. Обаче има много просветители, подвижници на благочестието, църковни учени, допринесли с трудовете си за благото на Църквата, но техните имена не са в списъка на светците, а ние се ползваме от техните трудове, без това да ни смущава. Не трябва да ни смущава и в този случай.

 

 

– За тях трябва да четем, да изучаваме живота им, да сверяваме своя живот с техния, да сравняваме кое за нас е важно и съществено, и кое е било за тях. С едни и същи ценности ли живем, към достигането на сходни цели ли сме настроени. Важно е да сравняваме себе си с тях, защото често те не са имали нищо друго, освен вярата си в Христа. Те са били лишени от всичко, но могат с много да ни обогатят. Ако говорим за практическия път за актуализация на почитането на новомъчениците, то вероятно е нужно, освен отделни, издавани днес техни жития да има и посветени на тях глави в учебниците и христоматиите. | www.taday.ru