Тайната на човешкото сърце

Всичко, което светата ни Църква е установила в своя живот, е дадено на света с едно-единствено предназначение: човек да намери своето „дълбоко сърце”¹ центъра на човешката личност-ипостас. Според Свещеното Писание Бог създава всяко сърце по неповторим начин и всяко сърце е Негова цел; то е мястото, където Той иска да се всели, за да яви Себе Си. Царството Божие е вътре в нас² ето защо сърцето е мястото на битката за нашето спасение.

Цялата ни аскетическа борба има за цел тъкмо това – да очистим сърцето си от всяка сквернота и да го съхраним чисто пред Господа. „Пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”, казва Соломон, премъдрият цар на Израил.³ Пътищата на живота преминават през сърцето на човека, затова неутолимият копнеж на онези, които неуморно търсят да видят Лицето на живия Бог, е сърцето им, умъртвено преди от греха, да се възпламени от Божията благодат.

Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане⁴, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него. От Своя страна Бог, Който е „Бог ревнив”⁵, не благоволи да Му отдаваме само част от сърцето си. В Стария Завет чуваме гласа Му да ни призовава: „Сине, дай ми сърцето си”⁶, а в Новия Завет Той постановява: „Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява”⁷. Бог е създал сърцето на всеки човек по особен и неповторим начин. Той знае добре, че нито едно сърце не може да Го вмести напълно, защото „Бог е по-голям от нашето сърце”⁸. И все пак, когато човек успее да отвори сърцето си докрай за Бога, Той го „опложда” с нетленното семе на Своето слово, полага върху него печата на Своето чудно Име и го осиява завинаги с благодатното Си присъствие. Той превръща сърцето в неръкотворен храм на Своето Божество, прави го способно да отразява Неговия „образ”, да чува Неговия „глас” и да „понесе” Неговото Име⁹. Tогава човек изпълнява предназначението на своя живот, осъществява се целта на неговото идване в преходното битие на този свят.

Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”¹⁰, за да се „изобрази в нас Христос”¹¹. Само тогава можем да бъдем изцелени и да станем личности-ипостаси по образа на истинската и съвършена Ипостас на Сина и Словото Божие, Който ни е сътворил и изкупил с драгоценната кръв на непостижимата Си саможертва.

Но докато сме в плен на страстите, които отделят ума от сърцето и го приковават към изменчивия суетен свят на природните и тварни неща и ни лишават от цялата ни духовна сила, няма да получим ново раждане свише, което ни прави чеда на Бога и богове по благодат. Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”¹². Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”¹³. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”. Предали сме се на нечестивите страсти и на ужасния глад на греха, който насилствено се е превърнал в закон, действащ в нашите членове. Но сега трябва да излезем от този ад на отсъствието на Бога и да се завърнем в дома на Отца; да изкореним греховния закон от себе си и да вселим в сърцата си закона на Христовите заповеди. Защото единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях.

Завръщането от тази безутешна страна не е лесно и няма глад, по-ужасен от глада на сърцето, опустошено от греха. Хората, чиито сърца са изпълнени с утехата на нетленната благодат, могат да търпят всякакви външни лишения и скърби и да ги превръщат в празник на духовна радост. Но гладът на ожесточеното сърце, което няма Божието утешение, е неутешим и мъчителен. Няма по-голямо нещастие от това на безчувственото и вкаменено сърце, неспособно да различи светлия Път на Божия Промисъл в живота си от тъмния и объркан лабиринт на пътищата на този свят. В същото време обаче в историята виждаме много хора, чиито сърца са били изпълнени с благодат. Те са избрани „съсъди”, просветлени от пророчески дух, и затова са били способни да съзрат Божията Светлина в мрака на този свят.

Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг. На своя страна имаме неизказаната благост на Бога, Който е превърнал човешкото сърце в Своя лична грижа и цел. В книга Иов четем следните удивителни думи: „Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си, посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг?… Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?”¹⁴ Оттук виждаме как Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.”¹⁵ Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.”¹⁶ Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове.

Ние обаче лишаваме себе си от празника на Божието утешение не само когато се предаваме на тлението на греха, т.е. „храним свине в далечна страна”, но и когато се подвизаваме с небрежение. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа”, предупреждава пророк Иеремия.¹⁷ Когато „храним свинете”, тогава дяволът, нашият враг, ни дава работа, която е проклета. А когато вършим делото на Господа двоедушно, тогава сами си събираме проклятие, дори и да живеем в Божия дом. Бог не търпи раздвояване на сърцето. Той благоволи само когато човек му говори от цялото си сърце и върши делото Му с радост: „Бог люби оногова, който драговолно дава”, казва апостолът.¹⁸ Бог иска цялото ни сърце да бъде обърнато към Него, отдадено на Него. Тогава Той го изпълва с изобилието на Своята благост и с даровете на Своята милост. Той „сее щедро”¹⁹, но очаква същото и от нас.

От всичко, изложено дотук, става ясно колко значимо е това в молитвата си да предстоим пред Бога с цялото си сърце, да изливаме цялото си сърце пред Него. Проумяваме жизнената важност на задачата да намерим сърцето си, за да можем оттам да говорим на Бога, нашия Отец, и да бъдем чути. Само тогава ние Му „даваме право” да извърши делото на нашето обновяване и да ни възстанови в първоначалната чест да бъдем Негови синове.

Докато човек е под властта на греха и смъртта и се предава на силата на злото, той става все по-себичен. В своята гордост и отчаяние, откъснат от благия Бог, той се бори да оцелее, но единственото, което постига, е да трупа все по-тежко проклятие върху себе си и вътрешното му опустошение да нараства. Но колкото и голямо да е разтляването от глада на греха, изначалният дар на сътворяването „по образ Божи и по подобие” остава неизменен и неразрушим. Ето защо човек винаги има в себе си възможността да извърши скок от царството на мрака в Царството на светлината и живота. Този миг идва, когато човек „дойде в себе си” и с болка в душата изповяда: „От глад умирам.”²⁰

Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си. И това е най-голямата чест, отредена от Бога за окаяния човек. Сега Бог знае, че може да разговаря сериозно със Своето създание. Той го слуша внимателно, защото когато влезе в сърцето си, човек говори на Бога с ясното съзнание за своето истинско състояние, за което сега се чувства отговорен. Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”²¹. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот. Това е благоволението на изначалния промисъл на Бога и именно за тази цел Той е сътворил човека. Бог сякаш казва на онзи, който е успял да Го убеди, че Му принадлежи: „Целият Мой живот, човече, сега е и твой живот.” Господ, Който е Бог по природа, дава Своя собствен живот на човека и той става бог по благодат.

В Евангелието от Лука четем как блудният син „влиза в себе си” и казва: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син.”²² Това е чуден миг, величествено събитие в духовния свят. Страданието, скърбите и заплашителният глад в „далечната страна” принуждават човека да погледне вътре в себе си. Но едно-единствено движение на Божията благодат е достатъчно, за да превърне енергията на разрухата в огромно дръзновение. Тогава човек става способен да види в сърцето си цялата мъртвост, която го е поразила. Сега с пророческо съзнание той мъжествено изповядва, „че дните му са погубени в суета”²³. С болка в душата човек установява, че целият му живот до този момент е низ от провали и предателства спрямо Божиите заповеди и че не е направил нищо добро на земята, което да издържи на неустоимия поглед на Вечния Съдия. Той съзира мястото, в което се намира, и подобно на многострадалния Йов вика: „Преизподнята е мой дом…”²⁴

С този отчаян вопъл, жадувайки единствено благата Божия вечност, човек вече е в състояние да насочи цялото си същество към живия Господ. Той може да зове от дълбините на сърцето си към Онзи, Който „има власт над живота и над смъртта и сваля до портите адови и пак въздига”²⁵. Това е повратна точка в живота на човека, защото сега Бог Спасител започва делото на неговото пресътворяване.

Когато човекът падне в грях, умът му започва да се движи навън и се разпилява по тварния свят. Но когато той осъзнае своята гибел и влезе в себе си и започне да търси спасението, тогава умът извършва втори вид движение – навътре, търсейки пътя за завръщане в сърцето. И накрая, когато умът започне да властва над сърцето и цялото същество на човека, – това е третият вид движение, при което човекът насочва цялото си битие към Бог Отец. Човешкият дух трябва да премине през това кръгово движение с неговите три стадия, за да постигне съвършенство.

През първия стадий човек живее и действа извън сърцето си и се предава на горди помисли и суетни разсъждения. Всъщност той е в състояние на прелест. Сърцето му е неразумно и е потънало в мрак. В това състояние човек предпочита да се покланя и да служи на „творението повече, отколкото на Твореца”²⁶. Тъй като живее извън сърцето си, той няма духовна разсъдителност и са му „неизвестни неговите (на сатаната) замисли”²⁷. В Стария Завет с дълбоко разбиране се отбелязва: „Безсърдечният не може да придобие мъдрост.”²⁸ Когато сърцето не стои в основата на неговото съществуване, човек остава неопитен и безплоден, живее „като да бие въздух”.²⁹ Той не е способен да върви здраво по пътя на Господа и състоянието му е белязано от неустойчивост и двоедушие.

През втория стадий човек „влиза в себе си” и тогава у него се появяват смирени мисли, които привличат благодатта и правят сърцето му чувствително. Смирените мисли просветляват също и ума. Те се раждат „вътре” и помагат на човека да различава и приема само онези неща, които укрепват сърцето, и то става непоклатимо в решимостта си да бъде угодно на Бога и в живота, и в смъртта. През първия период човек се предава на порочен кръг от разрушителни помисли, а през втория, вдъхновен от Христовото слово, той се ръководи от мисли, всяка от които е по-дълбока от предишната. От вяра той бива воден към по-съвършена вяра, от надежда – към по-крепка надежда, от благодат – към по-голяма благодат и от любов към Бога – към все по-пълна любов. „Знаем – казва апостол Павел, – че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро.”³⁰ Влизането „вътре в себе си” и намирането на сърцето е действие на Божията благодат. А когато човек приеме Божия призив и започне да се труди заедно с благодатта, която му се дава, тогава тя възсъединява и укрепва цялото му същество.

Величественият момент, за който стана дума по-горе, е моментът, в който започва да действа благодатта на помненето на смъртта. Тогава човек съзира, че всички дни на неговия живот са преминали в суета, че всичко преди е било провал и предателство спрямо Бога. Той осъзнава, че смъртта заплашва да изтрие от съзнанието му всичко, което то обхваща, дори и Бога. Човек се убеждава, че духът му има нужда от вечността, и нищо тварно – нито ангел, нито човек – може да му помогне. Това преживяване му дава сили да скъса връзките с всички неща, с всяка страстна привързаност. И ако тогава той повярва в Христовото слово и се обърне към Христос, лесно ще намери сърцето си, понеже вече е свободен. Тази вяра е спасителна, защото човек приема, че Христос е Онзи, „Който съществува и награждава ония, които Го търсят”³¹. С други думи, той вярва, че Христос е вечният Господ Вседържител, Който е дошъл да спаси света и пак ще дойде да съди праведно вселената. Той предава себе си с доверие на „закона на вярата“³² и започва да вярва с надежда „без никакво основание за надежда”³³, като възлага всичко на милостта на Бога Спасител. Такава истинска вяра виждаме у хананейката, която приема „възпитанието” от Господа така, както кучето приема храна от господаря си: тя го следва свободно и неотстъпно. За нея Господ е праведен и преблагословен навеки, независимо дали ще я укори или похвали. Такава вяра получава наградата на осиновяването, понеже произтича от смирение и любов. Тя привлича все повече Божията благодат, която отваря и съживява сърцето.

Когато човек повярва и духът му наистина влезе в съприкосновение с Духа на „Господа Иисуса Христа… Който възкръсна от мъртвите”³⁴ и Който живее и царства навеки, той получава просветление, за да види духовната си нищета и опустошение. Тогава човек проумява, че все още е много далеч от вечния живот. У него се поражда страх, понеже съзнава, че Бог отсъства от живота му. Този страх, породен от вярата, укрепва сърцето на човека, за да се противопостави на греха и да прояви твърда решимост да предпочита вечните и небесни неща пред временните и земните. Животът му става потвърждение на думите от Писанието: „Начало на мъдростта е страхът Господен.”³⁵ А когато по-късно сърцето на човека се изпълни с Божията благодат, тогава страхът Божи действа като дар, който го смирява и предпазва от прекомерна дързост. Той „не мисли за себе си повече, отколкото трябва да мисли”³⁶ и по този начин целомъдрено се удържа в рамките на своята тварност.

Друго сигурно средство, с което вярващият може да намери сърцето си, е като търпи срам за греховете си в тайнството Изповед. Христос ни е спасил, като е претърпял заради нас позора на Кръста. Така също и вярващият трябва да излезе вън от „градските порти” на този свят³⁷, т.е. да пренебрегне доброто мнение и отношение на другите, търпейки срам за своите грехове, за да смири сърцето си. Господ приема това чувство на срам за нашите грехове като жертва и благодарност и дава на човека благодатта на Своята велика кръстна жертва. Благодатта очиства и обновява сърцето, така че човек може да предстои пред Бога по начин, който Му е угоден.

Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване. Тук ще се спрем само на някои от тях. На първо място ще спомена молитвата и покаянието.

Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек. Когато тази молитва се извършва със смирение и се придружава от аскетическо трезвение, тя държи ума неразсеян в сърцето, което е обителта на нашия възлюбен Бог. Тогава Той ни дава чудното и надмирно усещане за Своята близост.

Що се отнася до покаянието, този всеобемащ подвиг изгражда и пази сърцето повече от всичко друго. Покаянието има свята и велика цел. Човекът, който се кае, свидетелства за живия Бог на нашите отци: свидетелства, че Той е Бог, Който е праведен и истинен във всички Свои желания, във всички Свои пътища и съдби. Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”³⁸, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото. И именно оттук трябва да започне каещият се: той признава своята греховност, поема върху си своите прегрешения със смирение и самоосъждане, лишено от всякаква дързост. В това духовно обръщане няма и следа от дързост. Тогава човек става истинен и привлича Духа на Истината, Който прощава греховете и очиства от всяка неправда.³⁹ И Светият Дух, както казва св. Силуан, свидетелства в сърцето на човека за неговото спасение. Но Светият Дух оправдава и Господа, Който е истинен и казва чрез Своя пророк: „Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.”⁴⁰ Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”⁴¹

В началото човек се кае за своите грехове. Когато обаче благодатта на покаянието започне да нараства, отчуждението от вечния живот се изцелява и пред него се разкрива мъдростта на предвечния замисъл на Бога за човека. Ликът на неговия Първообраз, Христос, постепенно се очертава в сърцето, и човек възприема все по-ясно призива да Му се уподоби, да стане „образ на своя Създател”⁴². Тогава той вече не сравнява себе си с другите смъртни, а само с вечния Бог. Това съзерцание води човека до цялостно покаяние, т.е. до покаянието на онтологично равнище, което, според отец Софроний, „няма край на земята”.

В първите етапи на покаянието вярващият носи малкия кръст на Промисъла, който Бог в Своето човеколюбие е предвидял за живота на всеки един от нас. Кръстът на всеки един е онова, което ни е нужно, за да се освободим от всяка форма на страстна привързаност, за да можем със свободно сърце да обичаме нашия Бог и Благодетел и вярно и неотстъпно да тичаме по Неговия път. Когато поемем своя кръст в отговор на заповедта да се покаем, той става ключ, за да влезем във великото и вечно наследство, което Христос е придобил за нас със Своя Кръст и Възкресение.

За покаянието на човека няма граници. Най-висшата форма на покаяние, заради която Бог дарява изключителна благодат, е онази, при която човек като един втори Адам принася покайни вопли за целия човешки род и съзира всемирните последствия на своето собствено падение. Пример за такъв вид покаяние виждаме у тримата младежи във вавилонската пещ, у великия апостол Павел, в смиреното застъпничество на всички светии и накрая, но не на последно място, в молитвата на свети Силуан за целия свят: „Моля Те, Милостиви Господи, да Те познаят чрез Светия Дух всички народи на земята.” Дълбочината на тази привидно проста молитва може да се види в словото му „Плачът на Адам”⁴³, където рисува своето собствено всемирно покаяние.

Как покаянието става всемирно по своето съдържание? Ако „обработваме” почвата на сърцето си с плуга на покаянието и непрестанно го напояваме с живата вода на благодатта, ще дойде време, когато „ще се ден развидели и зорница ще изгрее в сърцата ни”⁴⁴. В един момент енергията на Духа на Истината, натрупала се в сърцето, ще го отвори и ще го разшири до безкрайност и то ще стане способно да обхване небето и земята и всичко съществуващо. В онзи ден човекът ще влезе в Истината и ще се роди отново като истински човек. Тогава, според пророческите думи на псалмопевеца, „(истинският) човек отива по (истинските си) дела и по своята (истинска) работа до вечерта (на живота си)”⁴⁵. Тогава човек вече знае как да „върши свети дела със страх Божий”⁴⁶, знае как да размишлява „за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала”⁴⁶ и предприема само такива неща, които допринасят за неговото духовно усъвършенстване. Мирът на Христос, Князът на мира⁴⁷, се възцарява в сърцето му и във всяка негова дума звучи съвършеното богатство, скрито в душата му. Всичко, което извира от доброто съкровище на сърцето му, той принася с любов на събратята си и никой не остава извън неговото „разширено”⁴⁸ сърце. Духът му се изкачва на вечни върхове и съзерцава дълбоките съдбини на Божията милост. Той отправя молитва за всеки човек, принася на Господа всяка душа и умолява Бога да изпълни сърцето на всеки един с нетленното утешение на Своя Дух.

Когато сърцето се предаде изцяло на Господ Иисус Христос, тогава Той, Който притежава чудния Давидов ключ, го осенява със Своята месианска власт.⁵⁰ С едно завъртане надясно на ключа „сърцето бива пленено от всички мисли на послушание към Христос”⁵¹. Тези смирени мисли отключват огромна духовна енергия в сърцето, която засилва вдъхновението и издръжливостта на душата, за да следва благия Господ „където и да отиде”^52] Той, дори и в ада. С едно завъртане наляво на този ключ обаче, се отваря вход за всички помисли, родени от врага, да се завърнат в недрата на човека. Ако това стане, човек трябва да се научи на духовно трезвение, което да се осъществява с ангелска точност. Тогава вярващият става участник в надмирната победа на нашия Бог и Спасител. Оттук нататък аскетическата борба вече има предимно положителен и все по-малко отрицателен характер. Подвижникът се труди с още по-голям копнеж „да се облече в небесното си жилище… та смъртното да се погълне от живота”⁵³. Той расте с могъщото и безкрайно „растене по Бога”⁵⁴.

Когато сърцето бъде очистено от Божията благодат, за ума става много лесно да влезе в него чрез призоваването на Името Христово. Тогава сърцето по естествен начин започва безспир да вика „с неизказани въздишки”⁵⁵. И тъй като Господ постоянно присъства и обитава в сърцето, Сам Бог е Този, Който ни учи^56. Той нинаучава кои мисли са в съгласие с Неговото присъствие и кои са преграда за пребиваването Му в нас. С други думи, тогава навлизаме в пророческия начин на живот. Сърцето се научава „да познава доброто”⁵⁷, да разбира езика на Бога и със свята решимост неуморно да зове към своя Изкупител: „Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”⁵⁸ Тогава се научаваме как да станем знамение на Божия Дух, т.е. как да свидетелстваме за истината на Онзи, Който е дошъл да ни спаси и Който пак ще дойде да съди вселената с правда и благост. С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”⁵⁹.

Не казах много, но, надявам се, стана ясно, че главното дело на човека, единственото, което придава ценност на неговия живот, е подвигът за намирането и очистването на неговото „дълбоко сърце”. Тогава човек получава блаженството на неописуемото съзерцание на Светия Бог.