Бог стана човек

Тъй като човек не можел да се доближи до Бога, Бог се приближил до човека като се уподобил на човек по най-непосредствен начин. Предвечният Логос, Синът Божи, Който е Второто Лице на Светата Троица, станал истински човек, един от нас. Той обновил и възстановил нашата човешка природа, като я възприел цялата в Себе Си.

В Символа на вярата казваме: “Вярвам … в Един Господ Иисус Христос … Бог истинен от Бог истинен, единосъщен с Отца … Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек…” Ето такъв е нашият Помощник сред леда и в огъня – Господ Иисус, Който прие плът от Дева; Един от Светата Троица, но и Един от нас, наш Бог и наш брат.

Боговъплъщението е в такъв случай най-върховен акт на избавление, с който се възстановява общението ни с Бога. Но какво е щяло да се случи, ако не е имало грехопадение? Щеше ли Бог да пожелае да стане Човек, дори и ако човек не беше съгрешил? Трябва ли да се разглежда Въплъщението само като отговор на Бога на състоянието на падналия в грях човек или то по някакъв начин е част от вечната Божия цел? Трябва ли да погледнем отвъд грехопадението и да разбираме Божествения акт на Въплъщението като осъществяване на истинското предназначение на човека?

Не е възможно в нашето сегашно състояние да дадем някакъв окончателен отговор на този хипотетичен въпрос. Живеейки в условията на грехопадението, ние не можем ясно да си представим какво е щяло да бъде Божието отношение към човечеството, ако не се беше случило грехопадението. Затова християнските писатели в повечето случаи се ограничават да разглеждат Въплъщението в контекста на грехопадението. И все пак има няколко автори, които са дръзвали да приемат един по-широк възглед, между тях се открояват имената на св. Исаак Сирин и св. Максим Изповедник на Изток, и Дънс Скот на Запад. Въплъщението, казва св. Исаак Сирин, е най-радостното и благословено събитие, което е могло да се случи на човешкия род. Нима може тогава да бъде правилно да се припише причината за това радостно събитие на нещо, което е можело да не се случи и, което наистина никога не е трябвало да се случва? Разбира се, настоява св. Исаак Сирин, това, че Бог възприе нашата човешка природа, трябва да се разбира не само като акт на нейното възстановяване, като отговор на греха на човека, но преди всичко като акт на любовта, като израз на Самата Божествена природа. Дори грехопадението да не се беше случило, Бог, в Своята безгранична любов, насочена към творението, пак щеше да направи избора да се отъждестви със Своето творение като стане човек. Така погледнато, Въплъщението на Христос постига повече от едно преобръщане на грехопадението, от едно възстановяване на човека в първоначалното му състояние в рая. Когато Бог става Човек, това поставя началото на същностно нов процес в историята на човечеството, а не е просто едно завръщане към миналото. Боговъплъщението издига човека на ново равнище: последното състояние е по-висше от първото. Единствено в Иисус Христос виждаме да се разгръщат в пълнота възможностите на човешката природа. Преди Неговото Раждане истинските дадености (заложби) на човешката личност остават все още скрити за нас. Христовото Раждане, по думите на св. Василий Велики, е “рожденият ден на целия човешки род”. Христос е съвършен Човек, съвършен не потенциално, както е бил Адам в неговата невинност преди грехопадението, а като напълно осъществено “подобие”. Боговъплъщението тогава не е просто унищожаване на последиците от първородния грях, а е съществен етап от осъществяването на богоподобието? Истинският Образ и Подобие на Бога е Сам Христос. И така, още от първия момент на сътворяването на човека “по образ и подобие” на Бога, Въплъщението на Христос вече по всякакъв начин се е предполагало. В такъв случай истинската причина за Въплъщението се крие не в греховността на човека, а в човешката природа отпреди грехопадението като създадена по Божий образ и способна да се съедини с Бога.

Две природи, Едно Лице

Православната вяра във Въплъщението е обобщена в припева на Рождественския химн от св. Роман Сладкопевец, където се казва: “Отроче младо, предвечен Бог”. В тази кратка фраза се съдържат три твърдения:

1. Иисус Христос е напълно и изцяло Бог
2. Иисус Христос е напълно и изцяло Човек
3. Иисус Христос не е две лица, а едно Лице.

Това учение е развито подробно от Вселенските събори. Както първите два от Седемте Събора създадоха учението за Света Троица, така последните пет събора изясняваха учението за Боговъплъщението.

Третият вселенски събор (Ефес, 431 г.) потвърди, че Света Дева Мария е БОГОРОДИЦА, “родила Бога”, или – БОЖИЯ МАЙКА. В това звание се съдържа имплицитно твърдение не толкова относно Девата, колкото относно Христос: БОГ СЕ РОДИ. Девата е Майка не на обикновен човек, някак външно съединен с Божествения Логос, а Майка на едно неделимо Лице, Което е Бог и Човек едновременно.

Четвъртият вселенски събор (Халкидон, 451 г.) прогласи, че Иисус Христос има две природи – едната божествена, а другата – човешка. По Своята божествена природа Христос е “единосъщен” (homoousios) на Бог Отец, а по Своята човешка природа Той е “единосъщен” (homoousios) на нас човеците. По Своята божествена природа Той е истински и съвършен Бог; Той е Второто Лице на Света Троица, единственият Единороден и вечен Син на Вечния Отец, роден от Отца преди всички векове. По Своята човешка природа Той е истински и съвършен Човек, роден във Витлеем като Син Човешки от Дева Мария и има не само истинско човешко тяло като нашето, но човешка душа и човешки интелект. И все пак, макар че Въплътилият се Христос съществува “в две природи”, Той е Едно Лице – единно и неделимо, а не две лица съсъществуващи в едно тяло.

Петият вселенски събор (Константинопол, 553 г.) доразви учението като добави, че “Един от Светата Троица страда в плът”. Както е правилно да се твърди, че БОГ СЕ РОДИ, така имаме основание да твърдим, че БОГ УМРЯ. И в двата случая обаче особено се подчертава, че става дума за раждането и смъртта на въчовечилия се Бог. Бог като трансцендентен не подлежи нито на раждане, нито на смърт, но въплътилият се Логос наистина претърпя всичко това.

Шестият вселенски събор (Константинопол, 681) поде произнесеното на предишните събори и утвърди, че така, както в Христос има две природи – божествена и човешка – така в Христос има не само божествена, но също и човешка воля; защото ако Христос нямаше човешка воля като нашата, Той не би бил истински човек като нас. И все пак, двете Му воли не си противодействат, не са в противоречие, тъй като Неговата човешка воля по всяко време свободно се подчинява на божествената Му воля.

Седмият вселенски събор (Никея, 787 г.) потвърди преди това казаното и заяви, че, тъй като Христос стана истински Човек, Неговият лик подобава да бъде изобразяван на свети икони и тъй като Христос е Едно Лице, а не две, иконите ни показват не само Неговото човечество, разделено от Неговото Божество, а явяват Едното Лице на Въплътилия се вечен Логос.

По този начин има противоположност между техническите формулировки на учението за Света Троица, от една страна, и на учението за Въплъщението, от друга. В първия случай относно Света Троица твърдим, че Бог има една единствена конкретна същност, или природа в Три Лица и по силата на това конкретно единство по същност Трите Лица имат само една воля или енергия. Когато, от друга страна, говорим за въплътилия се Христос, твърдим, че Той има две природи – едната божествена, а другата човешка, но Той е Една Личност, Вечният Логос, Който е станал човек. И докато Трите Божествени Лица на Светата Троица имат само една воля и енергия, то Едната Личност на въплътилия се Христос има две воли и енергии, които зависят съответно от двете Му природи. И въпреки че въплътилият се Христос има две природи и две воли, това не разрушава единството на Неговата Личност: всичко в Евангелието, казано, извършено и изстрадано от Христос, трябва да бъде отнасяно към един и същ личностен субект – вечния Син Божи – Който се роди като човек във времето и пространството.

В основата на съборните определения за Христос като Бог и Човек лежат два главни принципа, свързани с нашето спасение. Първо, само Бог може да ни спаси. Пророк или праведен учител не може да бъде изкупител на света. В такъв случай, ако Христос е нашият Спасител, Той трябва да бъде изцяло и напълно Бог. Второ, спасението трябва да стигне до същината на човешката нужда. Само ако Христос е изцяло и напълно човек като нас, ние човеците можем да участваме в онова, което Той направи за нас.

Следователно, би било пагубно за учението за спасението, ако разглеждаме Христос, подобно на арианите, като полубог, който се намира в някакво мъгляво междинно пространство между човечеството и Бога. Християнското учение за спасението изисква от нас да бъдем максималисти. Не трябва да си мислим за Иисус Христос като за нещо “наполовина”. Той не е петдесет процента Бог и петдесет процента човек, а е сто процента Бог и сто процента човек. Според находчивия израз на св. Лъв Велики, Той е totus in suis, totus in nostris, т. е. “съвършен в това, което е Негово, съвършен в това, което е наше”.

Съвършен в това, което е Негово: Иисус Христос е нашият прозорец към Божеството, като ни показва какво Бог е. “Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18).

Съвършен в това, което е наше: Иисус Христос е вторият Адам, като ни показва истинския характер на човешката личност. Единствен Бог е съвършеният човек.
Кой е Бог? Кой съм аз? И на двата въпроса ни дава отговор Иисус Христос.

Спасението като споделяне

Християнското послание за спасението може да се обобщи с думи като споделяне, солидарност, отъждествяване. Идеята за споделянето е ключ за разбирането както на учението за Бог Троица, така и на учението за Бога, станал Човек. Според учението за Св. Троица, също както човек е истинска личност само когато споделя с другите, така и Бог не е само едно самотно пребиваващо лице, а три Лица, Които споделят един и същ живот в съвършена любов. По същия начин учението за Въплъщението е учение за споделянето и причастността. Христос споделя в пълнота това, което ние сме, и така прави възможно за нас да участваме в това, което е Той, в Неговия божествен живот и слава. Той стана това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.

Свети ап. Павел изразява това с метафори за богатството и бедността: “Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9). Богатството на Христос е вечната Му слава, а бедността Му е Неговото пълно отъждествяване с нашето състояние на грехопадението. Казано с думите на един православен рождественски химн: “Споделяйки изцяло нашата бедност, Ти обожестви нашата земна природа като се съедини с нея и участва в нея”. Христос сподели с нас смъртта, а ние споделяме Неговия живот. Той “понизи” Себе Си, а ние се “въздигнахме” в Него. Божието снизхождане прави възможно човешкото възхождане.* Свети Максим Изповедник пише: “Неизказано Безкрайният се ограничи, докато крайното се разшири до степента на безкрайното”.

Христос на Тайната вечеря каза: “И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби” (Иоан 17:22-23). Христос ни дава възможност да споделим божествената слава на Отца. Христос е връзка и място на среща; понеже Той е Човек, Той е едно с нас; понеже Той е Бог, Той е едно с Отца. И така чрез Него и в Него ние сме едно с Бога и славата на Отца става наша слава. Боговъплъщението отваря пътя за обожествяването на човека.* Да бъдем обожествени по-точно означава да бъдем “охристовени”: подобието на Бога, което сме призвани да постигнем е уподобяване на Христос. Чрез Иисус Христос, Богочовека, ние се “обоготворяваме”, “обожествяваме”, ставаме “участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Като възприе нашата човешка природа, Христос, Който е Син Божи по природа, направи нас синове Божии по благодат. В Него ние сме “осиновени” от Бог Отец, като ставаме синове-в-Сина.

Това разбиране за спасението като споделяне, предполага най-вече две неща относно Въплъщението. Първо, че Христос прие не само човешко тяло като нашето, но и човешки дух, ум и душа като нашите. Грехът, както видяхме (в една от предишните глави – бел. прев.), идва “отгоре”, а не “отдолу”, т. е. има духовен, а не физически произход. В такъв случай онова в човека, което се нуждае от изкупление не е най-вече тялото, а волята и центърът на нравствения избор. Ако у Христос нямаше човешки ум, това би подкопало пагубно втория принцип на спасението, а именно, че божественото спасение трябва да стигне до същината на човешката потребност.

Важността на този принцип е препотвърдена през втората половина на ІV-ти век, когато Аполинарий предлага теорията, за която веднага е осъден като еретик, че при Въплъщението Христос е възприел само човешко тяло, но не и човешки ум, или разумна душа. На тази теория св. Григорий Богослов отговаря: “Това, което не е възприето, не е излекувано”. Христос ни спасява именно защото Сам става това, което сме ние. Той ни лекува като приема в Себе Си нашата разпаднала се човешка природа, като я “възприема” за Своя собствена, като навлиза в нашия човешки опит и го опознава отвътре, бидейки Самият Той един от нас. Но ако споделянето на човешката природа от Христос беше някак непълно, тогава и спасението на човека също щеше да бъде непълно. Ако вярваме, че Той ни е донесъл цялостно спасение, то следва, че Той е възприел всичко.

Идеята за спасението като споделяне предполага, че Христос е възприел човешката природа в състоянието й не преди, а след грехопадението, макар че мнозина може би неохотно ще признаят това. Така в Послание до евреите св. ап. Павел настоява, че (а в целия Нов Завет няма христологичен текст по-важен от този): “Ние имаме не такъв Първосвещеник, Който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях” (Евр. 4:15). Христос живее Своя земен живот в условията на грехопадението. Самият Той е безгрешен, но споделя състоянието на падение на човека като приема напълно последиците от греха на Адам. Той приема напълно не само физическите последици като: умора, телесна болка, и накрая отделяне на душата от тялото при смъртта. Той приема също и нравствените последствия като: самота, отчуждение, вътрешна борба. Може да изглежда дръзко да се приписва всичко това на Живия Бог, но едно последователно учение за Боговъплъщението не изисква нищо по-малко. Ако Христос беше просто възприел човешката природа от преди грехопадението и бе прекарал земния си живот в състоянието на Адам в рая, тогава Христос нямаше да почувства нашите немощи, нито щеше да бъде във всичко изкушаван като нас. В такъв случай Той нямаше да бъде наш Спасител.

Свети ап. Павел дори отива по-далече, казвайки: “Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). Това не трябва да се мисли като някакво юридическо действие, при което на Христос, самият Той невинен, някак си се “вменява” нашата вина по външен начин. Случило се е много повече от това. Христос ни спасява като преживява отвътре, като един от нас, всичко, което ние изстрадваме вътрешно, живеейки в един грешен свят.

Защо раждане от Дева?

В Новия Завет ясно се казва, че Майката на Христос е Дева*. Нашият Господ има вечен Отец на небето, но няма баща на земята. Той е роден извън времето от Отца без майка, и е роден във времето от Неговата Майка без баща. Тази вяра в рождението от Девица обаче по никакъв начин не отнема от пълнотата на човечеството на Христос. Въпреки че Майката беше Девица, имаше истинско човешко раждане на истински човешки Младенец.

Все пак защо, питаме, е трябвало Неговото раждане като Човек да се осъществи по този необикновен начин? Отговорът може да бъде този, че девството на Майката служи като “знак” за неповторимостта на Сина. Това се проявява по три тясно свързани начина. Първо, това, че Христос няма земен баща означава, че Той винаги ни насочва вниманието отвъд Своето положение в пространството и времето, към Своя небесен и вечен произход. Детето на Мария е истински Човек, но не е само Човек; Той е в историята, но също е над историята. Раждането Му от Дева подчертава, че макар и иманентен, Той е също и трансцендентен; макар да е напълно Човек, Той е още и съвършен Бог.

Второ, това, че Майката на Христос е била Девица показва, че раждането Му трябва да се счита особено за божествена инициатива. Въпреки че Той е напълно Човек, Раждането Му не е било резултат от сексуално общение между мъж и жена, а е било по особен начин непосредствено Божие действие.

Трето, Раждането на Христос от дева подчертава, че Въплъщението не означава появата на нова личност. Когато се ражда дете от двама човешки родители по обичайния начин, нова личност започва своето съществуване. Но личността на въплътилия се Христос не е друг, освен второто Лице на Света Троица. Следователно, когато се ражда Христос, започва своето съществуване не нова личност, а предвечно съществуващата Личност на Сина Божи, сега започва да живее не само според божествения, а и според човешкия начин на съществуване. Така, раждането от дева отразява предвечното съществуване на Христос.

Щом Личността на въплътилия се Христос е една и съща с личността на Логоса, то Дева Мария може основателно да се нарича Богородица, “родила Бога”. Тя е Майка не на човешки син, съединен с божествен Син, а на човешки син, Който е Единородният Син Божи. Синът на Мария е един и същ с божествения Син на Бога, затова, по силата на Въплъщението Мария е наистина “Божия Майка”.

(…)

Православието в своето богослужение нарича Божията Майка “непорочна”, “пресвята”, “без никакви петна”. Ние православните вярваме, че след смъртта й, тя блажено преминава във вечността, където сега пребивава – с тяло и душа – във вечната слава на своя Син. За нас та е: радостта на всяка твар (вж. св. Литургия на св. Василий Велики), цветето на човешкия род и “небесна врата” (вж. Богородичен догматик, 1 глас), “безценното съкровище на цял свят” (св. Кирил Александрийски). | списание Мирна, бр. 16, 2002 г.

(Превод със съкращения на гл. 4 от книгата "The Orthodox Way", SVS Press, NY, 1990)

Превод от английски: Мила Игнатова, монахиня Ксения