Църковното съзнание на стареца Йосиф Исихаст

С голямо вълнение проследих тези дни мъдрите изказвания на изтъкнатите лектори и благодаря от все сърце на Ватопедската света обител и особено на моя възлюбен брат в Христа, нейния настоятел архимандрит Ефрем, както за конференцията, така и за почетната покана към моето смирение да участвам в нея.

От самото начало искам да изразя затруднението си и чувството си за личното безсилие да говоря за този великан на благодатта и духовен родоначалник и отец на нашето монашеско братство и на стотици други монаси от наши дни.

Темата, която ми бе дадена да разгледам, е: „Църковното съзнание на стареца Йосиф Исихаст“, която има за цел да покаже какво е църковното съзнание на стареца, което се е формирало чрез неговото място и начин на аскеза и как то се изразява в живота и в учението му.

Нашият преподобен старец Йосиф Исихаст, този съвременен цвят на Светия Дух, процъфтя в благоуханната градина на нашата пресвета Христова Църква и се възпълни като красив плод на собственото му обръщане и порив към Бога и на присъствието на Божията благодат в него.

От първия миг на духовните си борби, като разумен и благоразумен човек, където и да бил, той знаел, че не е достатъчно само да се „състезава“, за да бъде увенчан, но че необходимо условие за венеца на благодатта е „законният подвиг“. Думите на свети апостол Павел: „ Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ [1], са условие за подвига на всеки човек, който търси Бога. Всички светии на нашата Църква са превърнали този принцип в основа на своето преуспяване – „тичам не като след нещо неизвестно“ и „удрям не като да бия въздух“ [2].

Печатът на законния подвиг е Църквата. Никой извън Църквата или без Църквата не се подвизава законно, защото целта на подвига не е нравственото съвършенство, а Богочовекът Христос Спасител. Така всеки „законен“ подвижник формира църковен ум и съзнание, защото Христос е Глава на Църквата, а ние сме нейни членове. Всеки член само когато е свързан с тялото, живее и става здрав, както тялото е свързано с главата. Така и всеки подвизаващ се човек проявява своето здраво духовно състояние съобразно връзката си с Църквата, която несъмнено е тялото на Христос, съединено с Него. Именно от това единение на подвизаващия се с Църквата се формира неговото църковно съзнание и опит.

Така още от самото начало можем да кажем, че здравото църковно съзнание означава функционирането на човека като Божий образ и Божие подобие. Здрав човек, така, както е оформен от Божиите ръце, изцелен от раните и последиците на грехопадението и уподобен на Христос чрез благодатта на Светия Дух в и чрез Църквата.

В случая с нашия блажен старец Йосиф Исихаст основните признаци, които показват здравото му църковно съзнание и законен подвиг, както и присъствието на Божията благодат, са следните:

а) Когато почувствал пламъка на Божията любов в младежкото си сърце (около 1923 г.), подвизавайки се по това време в Атина, той прибягнал по добре утъпкания път на посвещаване на Бога в Църквата и чрез Църквата, като се отрекъл от света и отишъл на Света Гора, където, верен на послушанието на стареца в традицията и правилата на светите отци на Църквата, се облякъл в монашеското расо и се посветил на Бога чрез тайнството на монашеското съвършенство, като приел Великия и Ангелски образ в пещерата на свети Атанасий Атонски, а тайнството на монашеското отречение било извършено от подвизаващия се там духовник папа-Евтимий, като бил вписан като монах на Велика лавра на Света Гора и оттук сред монасите на Светата Велика Христова църква в Константинопол.

б) Старецът пристигнал в Света Гора около 1923 г., където скоро започнало объркването и недоумението на атонските монаси, най-вече във връзка с промяната на календара. Това объркване намерило стареца да се подвизава в по-дълбоката пустиня на Света Гора, в скита „Свети Василий“, където се намирали повечето от отците, с които той бил в контакт и получавал информация за случващото се и които в знак на протест вече се били дистанцирали от Вселенската патриаршия именно заради промяната на календара и всеки от тях се присъединил към други, вече създадени групи отцепници или, в най-добрия случай, просто прекъснали споменаването на Вселенския патриарх, но без да се присъединяват към така наречените (и до наши дни отцепили се) зилоти. Старецът Йосиф, поради своя светогорски и отшелнически начин на мислене и строгост, поради средата, в която живял, но най-вече поради липсата на подготовка и информиране на вярващите от страна на онези, които тогава ръководели Църквата, се присъединил към зилотите още през първите години на монашеския си живот и само с тях общувал ежедневно. Това, впрочем, в началото правили почти всички отшелници. Много скоро обаче, и то още докато се намирал в скита“Свети Василий Велики“, както чухме от разказите на нашите старци и негови послушници, но и както личи от писанията му, старецът Йосиф започнал да усеща слепия фанатизъм на зилотите и опасния път, по който те вървели.

Той смятал присъствието си в средите на зилотите само за знак на протест и никога не приел, че Църквата, приемайки новия календар, загубила Божията благодат.

Така, докато в пустинята на „Свети Василий“ се присъединил към крайно твърдата фракция на матеевците, след известие от Бога, той ги напуска и се присъединява към по-умерената тогава фракция на флоринците, които чрез флоринския „епископ“ Хризостом отначало приемали Тайнствата на новокалендарците за валидни, а официалната Църква – за хранилище на благодатта.

След това напуснал скита „Свети Василий“ и слязъл по-ниско, в пещерите на „Малката света Анна“, където приел нови послушници и сформирал новото братство с нашите почитаеми старци. През 1950 г. флоринската фракция, въпреки несъгласието на подписалия в крайна сметка флорински „епископ“ Хризостом, издала окръжно писмо, което гласи, че официалната Еладска църква, присъединявайки се към новия календар, автоматично станала еретична и загубила благодатта. След това старецът напълно изоставил зилотите, а послушниците му Ефрем и Харалампий били ръкоположени за йеромонаси от живеещия тогава на Света Гора Милетуполски митрополит Йеротей, йерарх на Вселенската патриаршия. Тази промяна на пътя на блажения старец станала след болезнена и настойчива молитва със сълзи за правилността или неправилността на зилотите. Така, както знаем от нашите старци, старецът Йосиф имал много откровения и известия от Божията благодат, за да напусне новия разкол и да остане в Христовата Църква.

Молейки се как да постъпи, бидейки в благодатно състояние, той чул Божи глас, който императивно и ясно му заявил, че „Църквата е в Константинопол“ и дори, както многократно подчертава нашият старец, при тогавашния патриарх Атинагор, който и до днес още някои негови действия се смятат от някои за съмнителни по отношение на тяхната правилност.

Друг път, докато се молел, той видял в килията си нечистия демоничен дух на прелестта, който му се подигравал силно и му казвал: „Аз съм с тези, с които си ти“. Друг път пак духом видял зилотите в дълбок мрак, напразно борещи се с цялото си объркване и заблуда. Видял и тези нещастни братя, седящи на една скала да се откъсват от мощно земетресение от полуострова на Свещения Атон и да потъват в тъмното и страшно море. И дори този светогорец, водачът на фанатично движение, тогавашният йеромонах, а по-късно „архиепископ“ Матей, старецът го видял във видение да се търкаля надолу с катастрофален край в тъмното море. Старецът Йосиф познавал лично Матей и имал собствено усещане и познание за този човек и неговата прелест-измама.

Но тази промяна в стареца се дължала не само на откровения и известие от Бога, но и на здравата му църковна съвест и здрав ум. Простият прочит на писмата му ни убеждава, че макар да бил неграмотен в света, той не попадал нито в десните заблуди, нито в левите разрушителни капани, а вървейки по добре утъпкания път на светците, имал правилни преценки за помислите, тъй като отличителен белег на неговата духовност било пълното търсене на Божията воля и придобиването чрез крайно подчинение на дара за различаването на духовете.

в) За правилното църковно съзнание на стареца Йосиф ясно говори фактът, че въпреки атаките, които понасял от тогавашната си среда, той останал верен последовател на светоотеческия път на подвизаващи се малко преди него коливадски отци, както и на великия исихаст свети Григорий Палама.

Нашият блажен старец, благодарение на практическия си опит и на дара на молитвата на ума от Пресвета Богородица, както станало при много светци преди него, напр. преп. Максим Кавсокаливит, свети Григорий Палама и при съвременника му свети Силуан Атонски, той култивирал исихазма, непрестанната молитва и святото дело на трезвеното безмълвие не само в себе си, но и в своите ученици, както в послушниците си на Света Гора, така и в мнозина, които му изпращали писма или го посещавали, особено в последните му години, с молба за душеполезно слово.

Целият скъпоценен труд на непрестанна молитва и свещено съзерцание учение той смятал за плод и резултат не само от човешки усилия и борба, а преди всичко за плод и енергия на Светия Дух. Той вярвал, както и всички отци на Църквата, че обожението на човека се постига не чрез технически средства и човешки изобретения, а чрез Божията благодат, която намира човека, който е в съработничество с нея чрез законна аскеза и очистване от страстите и греха. Аскезата и всичко, което я съставя, мълчанието, молитвата, скръбта, послушанието, нестяжанието, бдението, поста и т.н., той смята за необходими средства, но само за обикновени инструменти, а абсолютизирането им – за прелест и подхлъзване; затова ги поставя на правилното им място и вярва, че Бог „прави всичко във всички“. Разбира се, той не пада и от другата страна, за да обезсили онези крила на практическата форма на борбата, с които подвизаващият се човек може „да полети и да намери покой“. Православният човек, който се грижи и върши това, което е правилно, чрез делата и живота си учи и доказва, че Бог и човекът си съработничат за спасението и че нито Бог без човешката воля, нито човекът без присъствието и енергията на Бога възпълва делото на спасението на човека.

Всички тези елементи на личната борба не са достатъчни, ако не са запечатани и не дават плод чрез светите Тайнства на нашата Църква. Аскезата и молитвата не са самоцелни подвизи на индивидуалното благочестие, а път към спасението в Иисус Христос. Блаженият старец виждал и живял необходимостта от божествените Тайнства на нашата Църква, което доказва и негова правилна църковна мисъл.

Следвайки вярно светоотеческата линия, той учил и практикувал необходимостта от честото божествено причастяване за живота в Христос. Но и тук той не бил догматичен и краен като други свои сподвижници, които смятали за догма, че който не се причастява всеки ден или присъства на Божествената Литургия и не се причастява, се счита за извън Църквата, нито пък да повтори практиката, която се наблюдаваше допреди няколко години и на Света гора понякога, да се причастяват рядко и след строг тридневен пост, или на всеки четиридесет, или на всеки петнадесет дни, или най-често всяка събота. Нашият блажен старец осъждал двете крайности и следвал златния и царски път на разсъдителността на св. Василий Велики, без фанатично да поучава за него, но сам намирал, че това е най-разсъдителното, и това налагал на учениците си, без, разбира се, да се придържа абсолютно към него. Затова той пристъпвал към пречистите Тайни четири пъти седмично, а именно във вторник, четвъртък, събота и неделя. Тук бих искал специално да подчертая, че тази практика е една от причините, поради които много от неговите сподвижници са го смятали за прелъстен, защото преподавал молитвата на ума, прилагайки сам исихастко правило за аскеза, и защото следвал честото причастяване. И особено, за съжаление, по онова време много от отците на Атон смятали причастието в неделя за богохулно нововъведение и безредие, заради предшестващата го събота, когато постът е забранен, и затова в съзнанието на простодушните отци човек не можел да се причасти, тъй като не му било позволено поне предния ден да пости. Така богословският ден неделя, Възкресението на нашия Христос, превъзходният Господният ден, им бил забранен за божествено причастие и вместо него те почитали юдейската събота, причастявайки се в нея, заради поста в петък преди нея.

Съвременната история на Света Гора признава този важен принос на блажения старец, разбира се, заедно с други отци, за връщането на всички манастири и почти всички монаси на Атон към правилната богословска и църковна позиция на неделния ден и участието в него преди всичко в св. Тайни чрез Евхаристията.

– Старецът знаел и живеел, че Църквата не е нещо абстрактно и неясно, а има граници, правила и йерархия, както Пресветият Дух постановил чрез устата на светите апостоли и светите отци с помощта на свещените правила. Така, пишейки на един послушник, той подчертава послушанието към епископа като печат и гаранция за безопасност, но самият той моли за молитвите на епископа за неговото спасение. Пишейки до монаси и монахини от други манастири, той винаги отдава подобаващо място и уважение на игумените, като подчертава необходимостта от послушанието към тях като към такива, които са по образа на Христос, следвайки думите на свети апостол Павел: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни„“[3].

– Като плод на правилното си църковно съзнание той също така обичал всички хора и Божиите твари. Когато вече се усъвършенствал в Христос, цялото му сърце било изпълнено с любов към Бога и към брата. Колко благ, утешителен, съчувстващ изглежда чрез писмата си, а също и от това, което сме чули от очевидци за него! Крайната аскеза не го изолирала по самодоволен, жесток и егоистичен начин, а подобно на всички истински светци, истински чеда на Църквата, и той, изцелен и осветен, се вслушвал в гласа на Господа: „и вие, като се върнете, подкрепете братята си „ ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си“ [4] и “ бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“[5]. Докато живял затворен, исихастски и отдалечен, със слабо физическо здраве, все пак жаждата му за полза на братята преодолявала всички пречки и той направил всичко възможно да им бъде от полза с дела и със слова, със собствената си молитва, с приемането на техните изкушения и падения, с помощта на своите утешителни писма и изключително бащинско съчувствие и любов.

Дългогодишното пустинно житие и уединение го довели най-сетне до единението чрез божествената любов и с всички негови братя, живи и починали. Така самият той разпределял силите и времето си в молитва за живите и мъртвите и учел учениците си на същото, както и ежедневно да извършват наред с другите неща божествената Литургия като техен отговор на молбите за молитва и помощ на братята.

– Любовта му към другите хора като към Божии образи, без да оставя да се проявят човешките недостатъци на всеки един от тях, го кара да бъде прибежище на тези „най-малки братя“ на Христос. Колко много такива „бедни духом“ били постоянно около него, но и други, които били слаби по душа и ум, го намирали за благ баща и помощник! Всъщност, както разказва нашият старец, когато всички били заедно, особено на трапезата по обяд, положението понякога било толкова уморително за тях заради присъствието на тези простодушни и болни братя, че веднъж, когато подчинените му дръзнали синовно да се оплачат от присъствието на тези „младенци“, блаженият старец избухнал в сълзи, от една страна, защото любящото му сърце не можело да презре един от тези „най-малки“ братя на любимия му Иисус, но и заради незрелостта на истинските му ученици по онова време и непознаването им на тайните на съвършенството в Христос, където се разкриват и съхраняват тайните на съвършената любов в Христос. Следвайки стъпките на всички онези, които били съвършени в Христос преди него, в неговото сърце, горящо от любовта, любовта и към останалата част от творението и сътворението също функционирали по балансиран и красив начин.

– Той бил състрадателен и нежен към творението, след като се погрижил и за един орел да го излекува, но също така се грижел за мишките дори в пещерата си, като им раздавал съответната дажба, и виждал как цялото творение богословства и възпява величието на Бога.

– Всичко гореизложено, както и много други неща, които времето не ни позволява да изброим, разкрива преподобния старец Йосиф Исихаст като съвършен в Христа Иисуса и като запазил Божия образ и достигнал до подобието на Христа, като истинско чедо, свят плод и законна издънка и хваление на нашата пресвята Христова Православна Църква.

– Затова в лицето на нашия приснопаметен отец и старец Йосиф Исихаст имаме здравия и съвършен в Христа човек, резултатът от изцелителното възпитание на нашата Православна Църква, сбъдването на обещанията и думите Христови, нашето правилно и здраво църковно съзнание и живот, както са го живели и ни го предадоха светците на нашата Църква. Амин.

Бележки:

1. 2 Тимотей 2:5.
2. 1 Кор. 9:26.
3. Евреи 3:17.
4. Лука 22:32.
5. Лука 6:36.

Сборник с доклади от Междуправославните научни конференции в Атина и Лимасол, Старецът Йосиф Исихаст, Света Гора – филокалийният опит. Изд. Ватопед, Атон Света Гора 2007 г., с. 253-261 (на гръцки)

Превод от гръцки: Константин Константинов