Богомилството в България

В общ план е възприето, че богомилското движение не оказва голямо влияние върху византийското християнство. Тук обаче ще се опитаме да застъпим мнението, че богомилството в голяма степен повлиява върху Българската църква, като ѝ позволява да се развие до положението на общодостъпна национална организация. За тази цел са необходими кратко изследване на историята на богомилството като дуалистично християнско движение и анализ на отражението, което то има върху Българската църква.
Това хетеродоксално движение се появява в България през Х век и съчетава зороастрийски и павликянски вярвания, водещи началото си от сасанидска Персия, преминали след това през руските степи и Армения. То печели популярност в отговор на икономическите, политическите и религиозните обстоятелства в България и особено на нейното противопоставяне спрямо византинизацията на българската култура, право и религия. Поради тази причина богомилството се оценява и като един от основните проблеми в историята на Византия. Неговото въздействие върху историята на всички балкански народи и особено върху Българската църква и държава, общество и литература, религия и фолклор, прави изучаването му съществено за това изследване.
През VІІІ и ІХ век византийската външна политика се стреми повече от всичко към защита на империята от непрестанните атаки на източните ѝ граници. Докато византийските армии отбраняват тези граници, групи от хетеродоксални арменци, наричащи себе си павликяни, попадат под техен контрол. Някои византийски императори преместват павликяни на територията на Тракия и Македония, предполагайки, че това е действен начин за разтурване на тревожните еретически общности. Като ги заселват в региони, които в голямата си част са обитавани от византийски християни, те се надяват да ги направят възприемчиви към православното християнско влияние. Константин V Копроним (741–775) обаче описва своите причини за преместване на арменци различно: с цел да засели отново Тракия, след като последната е станала жертва на чумата, и за да създаде защитна буферна зона против българските атаки. Към това биографът на Константин добавя, че арменските бежанци са започнали да разпространяват дуалистичната си ерес по целия балкански регион. Първоначално павликяните са заселени във вътрешни за империята градове, но те скоро биват присъединени към българските територии. Всяка българска атака към Византия предполага тракийска инвазия. Описанията на българските нашествия при кан Телец през 763 г. и кан Кардам през 796 г. ни разказват, че много пленници са взети от граничните градове, за да бъдат заселени в български провинции. Изглежда твърде вероятно сред така взетите пленници да е имало и голям брой павликяни, които са поставени в отбранителните зони и чието мисионерско усърдие вече е било упражнявано на българска територия.
Така колонизационната политика на Византия се оказва провал от гледна точка на нейната първоначална цел – в качеството си на военна защитна сила арменските бежанци в Тракия не оправдават възложените им от византийската власт надежди. Нещо повече – без да изоставят своите хетеродоксални вярвания в резултат от контакта си с православните християни, те се отдават на енергичен прозелитизъм, като разпространяват убежденията си из цяла тогавашна Тракия. Те допринасят за отслабването на България в едно-единствено отношение – постепенното проникване на павликяни в България и последвалото разпространение на техните хетеродоксални учения се превръща в сериозна заплаха за тепърва развиващата се Българска църква. Те прокарват пътя за появата на няколко антицърковни движения, най-важното сред които е богомилското.
По своето религиозно съдържание богомилството не е нищо повече от дуалистично християнско хетеродоксално движение, но в своя български контекст то се превръща в общонародно движение, което е обусловено от икономическите, религиозните и политическите обстоятелства през Х век. То отхвърля установените християнски институции и проповядва бедност, простота и аскетизъм, осъждайки съществуващите политически и социални институции.
Времето на неговата поява е твърде различно, сравнено с шеметните дни на Борисовото и Симеоновото управление. Годините на цар Петър (927–969) са време на ново сближаване с Византийската империя. През първата година от неговото управление между България и Византия е сключен съюз, скрепен с договор, в който имп. Роман І Лакапин (920–944) признава Петър за василевс, дарява на Българската църква автокефалия и – чрез брака между Петър и своята внучка Мария Лакапина, закрепва здраво позициите си в българския царски двор. В България е поставено началото на интензивен период на византинизация. За това има важни причини от вътрешен характер. Присъствието на византийската царица увеличава византийското влияние в двора на Петър. Официалните длъжностни лица в България започват да се титулуват по образеца на византийския двор. Византийското влияние се отразява и върху религиозния и културния живот – църковната архитектура, декорацията, литературата и музиката.
Надеждата, че с управлението на цар Петър ще продължи ерата на българската независимост и просперитет е подкопана от изключително бързата византинизация на българското общество. Данни за византинизацията могат да бъдат открити и в икономическите промени през Х век, и особено в нарастването на едрото земевладение при постоянно увеличаване на икономическата и обществена мощ на земевладелците, един от най-могъщите сред които е самата Българска църква. Бързото нарастване на църковната собственост и благосъстояние прави живота на населяващите църковни земи все по-труден, което се отразява върху отдалечаването им от Църквата. Този нов модел на обществено структуриране и разпределяне на имуществото причинява широко разпространена нищета сред българското селячество – нещо, което към средата на Х век избухва във въстание против властта на Българската църква и на държавата, в което антивизантийските обертонове са очевидни.
Внезапността на обръщането на България през отминалото столетие има за резултат това, че много от християните в страната са християни само по име. Голямата част от българското население е недостатъчно образовано и следователно нездраво обвързано със своята нова Църква. Ето защо през този период на нарастваща враждебност спрямо Църквата за населението е съвсем естествено да търси нещо друго, на което да възложи своята вяра и надежда. Недоверието към Църквата има като резултат бягство в посока на хетеродоксията и особено към такава система от вярвания, която предлага подходящи обяснения и практически отговори на настоящите страдания. Богомилското учение постига всичко това, едновременно удовлетворявайки духовния глад и предлагайки практически съвети за живота в настоящето.
Фактът, че богомилството успокоява нарастващото социално напрежение, с времето води до увеличаване на неговата популярност. Вече изказахме предположението, че богомилството не причинява твърде много неприятности на църковната и на държавната власт. И все пак, долавяйки нарастващото брожение сред населението, както и появата на новото религиозно и обществено движение, което набира все по-голяма популярност, цар Петър пише до патриарх Теофилакт Лакапин (933–956) в Константинопол в търсене на ръководство как да действа спрямо новата ерес. Изглежда, че това писмо е предизвикано не само от нарушаването на реда в обществото като цяло, но и от нещо друго. В своя отговор, който е и едно от най-ранните свидетелства за съществуването на богомилството в България, патриархът описва ереста като едновременно древна и новопоявила се и я определя като „манихейство, смесено с павликянство”. Едва ли царят е намерил нещо конкретно в бележките на Константинополския патриарх. Абстрактната терминология на последния, тенденцията да се описва ереста, давайки сведения за произхода ѝ като учение, както и почти пълната липса на практически съвети – всичко това надали е било от много голяма полза за намиращия се в затруднено положение български владетел.
Тази липса на действителна оценка е типична за православната йерархия, за която богомилството е само някаква заблуда. На практика съществува само един православен писател – българският презвитер Козма, който – въпреки антипатията си към богомилите – е наясно, че зад тяхното учение се крие необикновено остър проблем, на който Българската църква не е в състояние да отговори. Става дума за учението на Църквата, че Бог е източник на всяко съвършенство и че целият свят, видим и невидим, е Негово творение, макар в него ясно да се открояват моралното и физическото зло, страданието и жестокостта, тлението и смъртта. Как тогава – питат хората – е възможно Бог, най-висшето добро, да бъде причина за цялото страдание и зло? Отговорът, който богомилите дават на този въпрос, е най-малкото ясен и логичен: злото и страданията са свойствени на този свят, просто защото той е творение на злия бог. Като противопоставят метафизичното добро на материалното зло, те отхвърлят християнското учение, но за сметка на това привличат вниманието на недоволното българско общество.
На пръв поглед богомилството има много общо с павликянството. И двете са християнски дуалистични движения, чиито последователи отричат добрият Бог да е сътворил видимия зъл свят; и двете отричат, че Христос е възприел действителна човешка природа. Те също така отхвърлят Стария Завет и отричат Византийската църква, заедно с целия ѝ авторитет, йерархия и тайнства.
И въпреки това възгледът за духовната действителност, който лежи в сърцевината на богомилските вярвания, е твърде различен от този на павликяните. Богомилите вярват в един Бог, Който е Източник на всяко битие и Който има двама сина: Христос и Сатана. Този възглед има своите паралели в близкоизточните религиозни идеи на зурванизма – течение, което постулира съществуването на висш Бог, Зурван, баща на Ормузд – бог на светлината, и на Ариман – бог на тъмнината. Йоан Екзарх коментира, че това вярване е съществувало в България и преди появата на богомилството и следователно може да води произхода си от времето, когато българите са живеели на териториите на руските степи и са били в пряк контакт със сасанидска Персия.
Въпреки това постулирането на един толкова екзотичен произход на богомилското учение не е необходимо. Българският поп Богомил се смята за основател и баща на богомилското движение. Той насърчава учениците си да живеят като монаси, да се събират заедно за молитва в определени часове от деня и нощта, да остават безбрачни и да се въздържат от ядене на месо и употреба на алкохол. За него монашеството е приблизително най-близкият до християнското съвършенство начин на живот. Християнската традиция обаче твърди, че монашеският начин на живот включва отричане от определени неща, които сами по себе си са богодарувани, но с цел даване на по-добър отговор на Христовата покана за отричане от себе си, докато за богомилите това отричане е продиктувано от вярата, че те са зли сами по себе си и следователно несъвместими с християнския живот.
Богомилството е благодарно на Българската църква и по още една причина – голяма част от успеха си то дължи на въвеждането в употреба на преводите на народен език. В основата на своето учение поп Богомил поставя не друго, а именно старославянските текстове на Новия Завет. В този смисъл Юри Стоянов правилно отбелязва, че текстовете, употребявани в процеса на развитие на богомилството, са достъпни само благодарение на работата на Охридската преводаческа школа, основана от Климент и Наум: „Нещото, което в случая остава вън от съмнение, е връзката с богатата и разнообразна апокрифна литература в България през Х век, част от която бива усвоена за целите на богомилската пропаганда”.
В приведените съображения се предполага, че движението на поп Богомил е в дълг към християнската църква, от която извлича своите монашески концепции за святост и познанията си за Новия Завет. Разбира се, неговият дуализъм е задължен до голяма степен и на павликяните, той притежава своите близки сходства и с вярванията на зурванийските зороастрийци, с които българите са в контакт още отпреди поселването си на Балканите.
Така богомилството се открива пред нас като една изключително синкретична религия. През 969 г. управлението на цар Петър е прекъснато рязко от една, с нищо непредизвикана, руска агресия. Киевският княз Светослав, подучен от Константинопол, нахлува в Българската империя, като част от византийския план за повторно завладяване на Балканите. Въпреки първоначалния успех на нашествениците, тяхното настъпление е спряно в западна България (дн. Македония) от армията, предвождана от известните четирима комитопули (синове на комитата). Най-младият от тези братя, Самуил, е коронясан за цар на новата българска държава през 997 г.
Вътре в пределите на своето царство Самуил е длъжен да провежда по същество пробългарска националистична линия – едновременно църковна и политическа. За успеха на тази политика обаче се е изисквало сътрудничеството на всички хора за постигането на единствената цел: разрушаване на византийската мощ и на византийското господство над България. Така през разглеждания период богомилството е оставено да се развива на свобода. Обяснението за цар-Самуиловата търпимост към него не е сложно: тогава богомилството е единственото антивизантийско движение с ясна прославянска ориентация. Въпреки това Византийската империя продължава своята офанзива против България и през времето на имп. Василий ІІ (976–1025) Първата българска империя рухва, превърната във византийска провинция – положение, което се запазва през следващите сто шестдесет и осем години. България остава интегрална част от Византийската империя до 1185 г., когато за втори път се сдобива със своята независимост. Този период се характеризира с многобройни изблици на социално напрежение, които дават да се разбере, че духът на българската културна идентичност и независимост е оцелял. Отчасти това се дължи на влиянието на богомилите, и по-специално на техните прославянски и антивизантийски настроения. Богомилството подпомага още и с това, че предотвратява всяко обвързване с управляващата Византийска държава и църква. Въпреки това, още през 1202 г., във времето на Четвъртия кръстоносен поход и латинското господство в Константинопол, цар Калоян, в своето желание да подсигури българската независимост, започва преговори с папа Инокентий ІІІ, които довеждат до сключване на уния между Българската църква и Рим. През 1206 г. Инокентий изпраща свои представители в България да убедят новия цар Борил да започне преследване против богомилите. В резултат от това през 1211 г. в Търново е свикан събор, председателстван от самия Борил, на който окончателно е изработено законодателство срещу богомилите в страната.

Фрагменти от Църква, народ, държава на Джеймс Хопкинс, „Омофор“, 2008, превод: Борис Маринов