Отец Николай Георгиев: „Затворите са най-големият провал на нашата държава, църква и общество”

“Пътешествието на затворника” е програма на “Пи Еф България – Общност за Помирително правосъдие”. Това е сдружение на православни християни, работещо със затворници, бивши затворници, жертви на престъпления и техните семейства за възстановяване на взаимоотношенията, нарушени поради престъпление.

Протойерей Николай Георгиев е основател, съучредител и председател на организацията. Той е първият изповедник на Софийския затвор след промените. Създател на Капеланската институция в България (1993) и Капеланската служба към Министъра на правосъдието на България (2004).

В една зимна утрин с отец Николай сядаме в уютно кафе на “Витошка”, за да поговорим за предизвикателствата пред благовестието в българските затвори. Той има какво да сподели – разочарованията и надеждите си след повече от четвърт век служение и пастирска грижа в тази специфична среда.

Отец Николай, изминаха вече почти две години от началото на Програмата. Ако тръгнем от нейното име – “Пътешествието на затворника” – какъв път извървяват затворниците и в края на пътя стигат ли до… Пътя, Истината и Живота? Изобщо, как оценявате постигнатото?

Вече от година и половина нашата организация се казва “Общност за помирително правосъдие”. Искаме да въведем стандартите на възстановителното правосъдие – да има възстановяване на развалените отношения както с Бога, така и с ближния. Но всичко това е свързано с определен процес: осъзнаване на греха, покаяние, желание за изправление, а от другата страна – жертвата на престъплението трябва да е готова и да може да прости. Програмата е тригодишна. Такъв е ангажиментът на Световната асоциация към Националното дружество, към “Пи Еф България”. Имаме партньорски отношения с организацията-майка, така да се каже. До преди два месеца аз бях неин регионален директор за Европа и Средна Азия и директор “Програми” и съм наясно как стоят ангажиментите и от едната, и от другата страна. Намираме се в момент, в който трябва да организираме максимален ресурс на местно ниво. Липсата на финансиране е ясна, за нея е проза да се говори. Но това, за което мен ме боли и което ми е трудно да организирам, е доброволческият корпус.

Какъв е проблемът с доброволците?

Много ме смущава липсата на такива. Много ме притеснява липсата на отговор от страна на православните християни по отношение на благотворителната дейност на Църквата. Всъщност за последните 25 години служението в затворите е единствената дейност, която се случва между Църква и държава, където нещо се прави, освен официалното присъствие на Светейшия Патриарх да благославя знамената на 6 януари и да се среща с президента и премиера. Ние нямаме никаква друга допирна точка да вършим заедно нещо за хората. Църква и държава не се срещат никъде другаде, освен на полето на служението в затворите. Това наистина е доста широко като обхват – затворници, бивши затворници, жертви на престъпления и техните семейства. Смело мога да кажа, че всеки трети човек в България спада към някоя от тези четири групи хора. Но нито Църквата, нито държавата помагат на тази неправителствена организация, която носи на гърба си всичко това. Тя беше създадена през 92-94 г. с благословение на Светия Синод, но църквата не помогна нито материално, нито структурно, нито с помещение, нито с ангажимент. Вярвах, че православните християни като доброволци ще залеят това поле. По времето на Негово Величество Симеон Сакскобургготски като премиер създадохме капеланската служба към министерството на правосъдието, която включваше свещениците по затворите, структурирани с правилник за работа, възнаграждение, въобще както се прави по целия свят. Имам радостта да познавам лично тогавашния министър, да познавам лично и Негово Величество, говорих с тях, обясних им, представих предложението си и в рамките на седмица и половина нещата станаха – със законови промени, с гласуване в парламента и т.н.

Но да се върнем на проблема за доброволците. Липсата на доброволци за мен е симптом за това как нашите православни християни живеят вярата си. Не говоря за възраст, не говоря за пол, не говоря за занятие. Една от най-успешните ни доброволки всъщност, която получи наградата за доброволец на годината, е на 76 години, бивш учител, изключителен човек, посветен всецяло на каузата, която вече втора година участва и води групи в Софийския затвор. Така че нито възрастта има значение, нито професията. Има значение отношението към Бога, вярата и света.

Когато три пъти ходих в Богословския факултет да се срещам със студенти да ги моля да се присъединят, видях в очите им нула отговор. Един човек зададе въпрос по време на една от срещите в библиотеката и той беше: „Защо не отидете в парламента да правите това? Там имат много повече нужда от вяра отколкото в затвора”. Аз му отговорих – първо в София е пълно със свещеници и енорийски храмове. Тези хора в парламента вероятно си имат енории. Освен това, самият парламент се намира в определена енория и около него има няколко храма, които могат да се занимаят с парламента, докато хората в затвора нямат този избор.

Нямам ясен отговор защо липсват доброволци, но за мен това е симптоматика на нездрав религиозен живот, белег за това, че при мнозина от нас срещата с Христос не води до промяна… Това означава, че не сме се срещнали с Него. Разбирате ли колко е страшно това?!

А имаме няколко директни заповеди в Новия Завет по този въпрос. Св. ап. Павел казва: „Помнете затворниците, като да сте с тях затворени…” (вж. Евр. 13:3). Сам Господ Иисус Христос също е бил в затвора, и почти всички от апостолските мъже също са били затворници. Самият Господ казва: „Здравите нямат нужда от лекар, но болните; идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва“. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мат. 9:12-13). И когато казва изобличително: „…в тъмница бях и не Ме споходихте”, те ще кажат „Че кога те видяхме Господи и не те споходихме?“, „Истина ви казвам, когато не сте го сторили на онези мои най-малки братя, на Мен не сте го сторили.“(срвн. Мат. 25:43-45).

Значи ние сами падаме под осъждането на библейските текстове, на учението на християнството, и на същността на това, че Бог е любов, когато не отиваме да изправим кривия, да повдигнем падналия.
Това наистина звучи като изобличаване на нас самите…

Затворниците ни не са внос от чужбина, те са наш продукт, на това наше общество. Затворът е най-голямата трагедия на днешното наше общество и особено на църковното ни общество, защото там е пресечната точка на некадърността на държавата и неспособността на Църквата да социализират и да изправят. В момента затворите са складове за хора. Които попаднат там, стоят като копърки в консерва. Стоят да си изтърпят наказанието и да се махат, няма грижа за тях какво да правят след като излязат на свобода, какво правят семействата им. Църквата в това време, вместо да им помага да вървят по пътя на покаянието, да осъзнаят защо са в затвора, да проумеят греха си, да се отрекат от него и да станат отново читави, не им помага, защото не излъчва хора, които да вършат това нещо. Казвам: най-големият провал на съвременна България са затворите – в морално отношение, във финансово отношение, в организационно отношение, в църковно отношение – това е огледало на нашата неспособност да живеем вярата си.

Липсата на доброволци е свидетелството за това, че плодовете на вярата ни ги няма. В Новия Завет няма нито един човек, който да се е срещнал с Христос и да е останал същият. Във всеки един настъпва някаква промяна. Обикновено това е промяна за цял живот. При нас тази промяна не е видима.

Тук е редно да ви кажа, че протестантските общности са готови със своите доброволци, които искат да участват, а от католическата общност ми казаха: „Отец Николай, имаме 60 души доброволци, млади, образовани, интелигентни, посветени, които са готови да се включат във вашата програма.“ И когато обърна поглед към нас и видя как на моите безкрайни призиви, откликват не единици, а по-малко от единици – защото ако от три енории дойде един човек, това е една трета от единицата – ме боли много и ми е много обезкуражаващо.

Програмата няма свое лице, докато не попадне в ръцете на доброволците. Ако попадне в ръцете на православни доброволци, те със своя език, със своето присъствие ще я направят православна програма, ако попадне в ръцете на католически, те ще я направят католическа. Защото говорейки за текстове от Евангелието от Марк мога да кажа, че ако някой от протестантската общност ми говори върху Евангелието от Марк, той ще вложи в него оттенък от своето виждане, което на мен невинаги ми харесва. И аз не искам на затворниците в България по този начин да им бъде преподавано Евангелието и затова казвам: голяма болка ми е липсата на православни доброволци.

Защо някои вярващи при толкова непосредствено „В тъмница бях и ме споходихте …“, си казваме: „А, това е толкова далече от мен, сега къде ще ходя по затворите сред опасни хора, извършили престъпления?! Я, по-добре сутрин да си ходя на служба, пък затворите…”

Според мен мнозина живеят вярата си демонстративно и това проличава в момент, когато трябва плодът на вярата им да се прояви в действителност. Хубаво е да сме със сведен надолу поглед по време на служба, да имаме благочестиво изражение, да имитираме монашествующите. Но много по-хубаво е, ако плодовете на тази вяра помогнат поне на един грешник да се спаси.

Понякога в самите енории има противопоставяне – едните вярват по-така, другите – по-иначе. Между някои енории има противопоставяне – едните са “Павлови”, другите са “Петрови”. Между някои митрополити също има противопоставяне – един е деен, друг е по-недеен. Между самите поместни православни църкви има напрежение. Дори само темата за Събора в Крит е достатъчна, за да ви даде представа за състоянието, в което се намираме.

Декларираме вярата си, разказваме я, и по-скоро приличаме на куратори на изложба, които обясняват на влизащите какво е нарисувано на тази или онази картина. Ние не можем да покажем с начина си на живот картината на православната вяра и това, че тя е в пъти по-богата, по-красива и по-истинска от всички останали. Ние не умеем да го покажем – с живота си, с отношението си, с грижата си. Затворили сме се в себе си. Получават се малки отделни гнезденца и дори те не дават достатъчно добри плодове. В последните 25-26 г. почти всички храмове бяха ремонтирани, възобновени, сградният фонд е в добро състояние, но вътре в тях живата Църква я няма. Това не е Църквата, за която от дете мечтая и продължавам да мечтая. Сутрин като си отворя очите, благодаря на Господа, че съм се събудил и си казвам първата молитва още усмихнат, първото нещо, което искам след това е да изляза между братя и сестри, и вместо тука по “Витошка” да се разхождат луксозни (или нелуксозни) анцузи, да се разхождат православни християни, които живеят вярата си. Пак ще пият кафе, пак ще се смеят, ще разхождат децата си, но ще има и нещо друго, нещо повече от тази самодостатъчност.

Моят личен опит показва, че когато съм се посвещавал на затворническо служение, Господ най-много ми е давал от всичко и по много. Когато по една или друга причина съм изоставял това служение за сметка на друго служение, съм усещал огромна липса. В първите две години в моето служение в затвора, имах амбицията да „занеса” Христос при затворниците. Пред мен бяха думите „В тъмница бях и ме споходихте“, които възприемах с ума си, но някак не влизаха в сърцето ми. Минаха две години, когато проумях – „В тъмница бях и Ме споходихте!“, означава, че не трябваше да “водя” Христос при затворниците, а да отида при Него – в тъмницата.

В лицето на тези престъпници, грешници (при някои от тях дори липсва човешки облик) трябваше да видя, да открия Божия образ

Програмата „Пътешествието на затворника“ е от осем последователни урока по два часа. Тоест ние апелираме към доброволците да отделят 16 часа от тяхното време. Осем седмици по два часа. Това са четири дни, или осем следобеда, или осем сутрини. Не става въпрос за някакво тежко посвещение, не е обещание за цял живот, не е за 10 години, дори не е за 1 година. Става въпрос за два месеца и то по два часа на седмица.
Въпреки това има страх и апатия. Тоест липсва ни онази вътрешна сила, която да ни накара да излезем от зоната си на комфорт.

Желанието да проповядваш Христос трябва да бъде по-силно от личния комфорт

Ако не сме готови нещо да дадем, да жертваме от себе си, ситуацията по отношение на нашата вяра се оказва малко като увлечение по моден дизайн или по нещо във всеки случай временно. Като увлечение по някаква идея, а не като истина, която те разтърсва из основи и те променя завинаги.

Да разсеем едни първични, дори бих казал – атавистични страхове. Опасно ли е в затвора?

Не, категорично няма опасност. За всичките 27 години не е имало нито един случай на агресия към мен. Откакто съществува програмата, в нито една държава няма нито един случай на някакъв конфликт, напротив – точно обратното. Посещението в затвора като доброволец не носи негативни емоции, тъкмо обратното – носи радост. Радостта да видиш плодовете на усилията си. Радостта да видиш, че говорейки за Христос, някой чува и Го приема. Това е нещо безценно, и не може да се откупи с пари.

Жените не трябва да се притесняват, че ще бъде гледано на тях като на сексуални обекти. В затвора почти половината служители са жени, така че затворниците са свикнали с тяхното присъствие. Но хората гледат много филми и една от препоръките ми е: спрете да гледате филми за затвори – нито един филм не прилича на реалността у нас.

Какво представлява обучението на доброволците?

Обучението се провежда в един ден за осем часа, макар че може и да се направи и в два дни по четири часа. Но от гледна точка на удобството го правим в един ден, от сутрин до вечер, разбира се с почивки. По време на тези осем часа минаваме през същността на програмата, мотивацията; обяснение за това какво се прави и какво не се прави в затвора – изискванията за сигурност.

Как се чувстват доброволците, изпълнявайки този евангелски призив? Какво Ви споделят, предполагам има хора, които участват не само еднократно, но се връщат отново. Ето тази възрастна жена, за която разказахте…

Над 90% от доброволците участват и втори път. Мнозина казват, че такова нещо в живота им не се е случвало. Те самите преживяват нещо, което не са очаквали. Всички преживяват нещо, което е много въздигащо духа, защото помагат на някого, който е в калта, да излезе от нея. И то не по онзи бабешки начин: „А, мойто момче, не трябва да правиш така, не трябва да крадеш…” Те говорят за Абсолютната истина и то по един премерен и подреден начин.

Има ясни правила в ръководството на програмата, например за днешния урок пише: „За 5 минути поздравявате всички дошли, питате ги как се чувстват, след това прехвърляте като преговор предната тема в рамките на 3 минути и т.н.” Напълно е възможно за човек, който е средно грамотен, да дойде, да се обучи и да започне да го прави. Никой от доброволците не трябва да се смущава, че е нужна някаква свръхкадърност и креативност, или изкусно говорене. Единственото изискване е да са прочели предварително Евангелието от Марк. Избрано е то, защото е най-краткото; защото е писано за аудитория, много сходна до тяхната, и най-съществената причина – защото в него се дават отговорите на трите най-важни въпроса – Кой е Христос, за какво е дошъл и какво означава това за теб, за мен, за нас. Защото когато говорим на престъпниците за Христос, всъщност ние им отваряме вратата към покаянието, отваряме им вратата към надеждата, нещо, което те може би никога не са имали. И програмата така е структурирана, че в нея да няма схоластична проповед. Както ние казваме – нека Евангелието да разкрие Евангелието.  Т.е. нашите доброволци трябва да са почти невидими и да провокират групата сама да чете, да търси и да вниква в текста.

Създава се и невидима връзка в името Христово между групата затворници и водещия. Има затворници, които вече са минали курса, но преди началото на нов курс, идват при нас и казват: „Аз искам пак да се включа и ако може при същия водещ“. Нямам отговор обаче защо самите доброволци не предават ентусиазма си на други хора. Нали знаете, като видите някой приятел и му казвате: „Намерих нещо прекрасно, ела да те заведа и да ти го покажа!”. Както Натанаил пита за Христос: „Може ли от Назарет да излезе нещо добро?“ и му отговарят: „Ела и виж.“. Нали това е призивът на Църквата: „Ела и виж!”?

Какво се търси като въздействие при затворниците – първо да постигнат идентификация със затворника Христос и после да повярват в Него, или двете неща вървят паралелно?

Това е покана към тях, че ще им се случи нещо различно, което досега не им се е случвало. Въпреки че затворите имат капелани и храмове, не се говори много за Христос. То е като в нашите енорийски църкви. Говори се за последование, канон, молебен, правила… Но някак си губим Христоцентризма.

В затвора това е очевидно. Призивът ни към тях е: “Eлате на пътешествие, по време на което да се срещнете с един Затворник като вас, Който е бил оклеветен, преследван, арестуван, съден, съден на втора инстанция, лъжливо обвинен, осъден на смърт, екзекутиран, а при всичко това е бил невинен”. И те идват. Горе-долу една трета от затворниците откликват, в някои затвори дори половината, в Сливенския например – половината от жените. На поканата (първата среща) дойдоха 245 от 270. Никой от управата не вярваше, казваха ми: “Абе, отец, остави тая работа, никой няма да ти обърне внимание! Ще те слушат две минути и край!”. Час и 40 минути дума не издадоха тези жени! Слушаха внимателно и се записаха повече от половината.

В служението си Вие имате опит със затворници, извършили не само леки, но и тежки престъпления, нали?

Неизбежно е, за 27 години опит…

Когато говорим за тях, имало ли е случаи на помирение, на прошка от страна на жертвата, или на близките на жертвата?

При нас не се случва, но в чужбина има много описани случаи, дори такива, които на нас ни се струват нереални. Един пример – в Америка родителите на убито дете приели в собствения си дом убиеца, след като той изтърпял присъдата си, и се грижели за него в памет на детето си. За нас това е недостижимо дори като мислене.

В Софийския затвор, където има хора с доживотни присъди, без право на замяна, нашите доброволци са много успешни. Някои от затворниците там от години четат Библията, някои от тях почти я знаят наизуст, дори има двама-трима, на които богослов не може да им излезе насреща, и въпреки това са отворени и към програмата, и към дискусии. Създадох и нова програма “Православен катехизис”. Те минаха и през нея, а сега окуражавам отец Сергей (капелана на затвора) да създаде и един библейски курс, който да е целогодишен. Живеят, колкото могат, според законите на вярата. Преживяват своето покаяние, а дали има кой да им прости – това вече е друг въпрос. Докато покаянието и опрощението се срещнат, пътят е много дълъг.

Но това са единици, нека да говорим за голямото множество, които влизат в затвора за година-2-3-4 и се връщат обратно между нас. Те днес са влезли, докато се обърнем и идем два пъти на море, те пак са тук, в обществото ни. Тогава нашата реакция е отново страх, отново очакване, че те пак ще извършат престъпление, отново сме в готовност, че ще ни се случи нещо лошо, вместо да се радваме, че този човек се е върнал сред нас – “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери”, нали това казва бащата за блудния син?!…

А имате ли данни – колко затворници са приели свето Кръщение; колко се изповядват и причастяват; колко участват редовно в богослуженията?

Обществото в затвора е огледало на нашето общество навън. Мога да кажа, че цифрите са същите. През първата вълна, 90-те години, когато Църквата влезе в затворите, и се построиха параклиси, свещениците започнаха да присъстват редовно там, мнозина се кръстиха, като това понякога стигаше до крайности. Например началникът на един от затворите стана кръстник на всички затворници. Те минаха под строй през купела, което е безобразие. Скоро пък някои от нашите доброволци, които искаха да говорят не просто за Евангелието, а за истински спасителната православна вяра, ми се похвалиха, че в крайна сметка са кръстили един от тяхната група, но като разбрах кой е, се сетих, че същият се кръщава за пореден път.

Имаше период, в който държах на строга статистика, но вече не, защото пак казвам – каквато е ситуацията навън, такава е и вътре. Колко според вас сме практикуващите православни християни? Да кажем, че в София има 100 храма, в които всяка неделя се причастяват по 1000 души. Това прави 100 000 души, което от два милиона е толкова нищожно малко, че ние не можем да се наречем православен град. А със сигурност са в пъти по-малко, защото нямаме 100 храма и в тях не се причaстяват по 1000 души… Но когато в Сливен 250 от 270 жени минат през програмата, давате ли си сметка процентно какво значи това за град като този.

Едно от нелицеприятните неща за нас е, че не разбираме от мисия. Ние не познаваме мисионерството като същност, дори го отричаме понякога. Православният духовник не е готов да бъде мисионер. Много малко са тези, които го носят в душата си, имат познанията и умеят да го правят. Голямото множество не са готови и това вероятно се предава и на енориите. За нас мисията е нещо католическо. Като кажеш “мисионер”, си представяш падре или някой с въженце през кръста.

Какво е мястото на свещеника в Програмата?

Концепцията на програмата “Пътешествието на затворника” е такава, че свещеникът трябва да бъде “невидим”. Личността на свещеника трябва да остане на втори план.

“Пътешествието на затворника” е програма, в която могат да се включат и затворници – нехристияни, например мюсюлмани. Целта на програмата не е да обърне мюсюлманина и да го направи християнин сега и веднага. Целта е да му разкажем за един необикновен Затворник, той да разбере за Него, а дали ще Го последва – това вече е въпрос на личен избор. Веднага след осемте урока в “Пътешествието на затворника” започват други осем урока – “Православен катехизис”. Цялата религиозна информация и дейност е включена там. Но в първите осем урока ние имаме само разказ за Христос, това е. И Слава Богу, има мюсюлмани, които приемат Христос.

В Софийския затвор средата не е спокойна, защото има много силна протестантска мисия. И тъй като протестантите какво добре могат – могат да протестират, та те обикновено проповядват срещу Църквата, срещу иконите, срещу свещениците. И ако при отец Сергей ходят 8-10-15 човека, при протестантите са 200-250. Но те имат много доброволци, а отец Сергей няма почти никакви…

Каква е ситуацията извън столицата, в страната, същата ли е?

Програмата в Сливен беше осъществена с доброволци от София. Нямахме нито един местен доброволец. Липсата на доброволци по места е отчайваща! В Троян имахме големи надежди, но само от манастирското братство с благословението на игумена се намериха 1-2 души да помагат. В Бургас засега нямаме никого. В Ловеч – също.

Имаме обаче много голяма група доброволци във Варна. Там видях жива енория – “Св. Архангел Михаил”.

Там видях ангажиран енорийски свещеник. Там видях ангажиран митрополит. Помня, че това толкова ни окрили! Не стъпвах по земята от радост и си казвах: “Ей, колко е хубаво!”. Но само там, никъде другаде… И в Стара Загора – там имаме доброволци и много ангажиран свещеник. С предишния митрополит нещата вървяха добре, предполагам и с новия ще е така. (разговорът е преди избора на Старозагорски митрополит б. ред.)

В Бойчиновци – никой. Там има един свещенослужител, който посещава редовно затвора, но покрай него няма доброволци. В Бобовдол – нямаме. В Кремиковци – нямаме. В Казичане – нямаме. В Плевен – нула, никой. В Пловдив – засега никой. В Пазарджик – никой.

Какво според дългогодишните Ви наблюдения по тази тема, е отношението на нашето общество към престъпниците?

Негативно. Някак не си даваме сметка, че говорим за хора. Повечето от тези хора влизат и излизат заради дребни престъпления. Те са абсолютно сигурни, че щом излязат на свобода и кажат “Аз съм бивш затворник”, ще почнат да хвърлят камъни по тях. Това ги озлобява и озверява.

Ако докато е бил в затвора и вие сте му помогнали да осъзнае греха си, този човек може да се е променил и да си е казал: „Разбрал съм, че стореното от мен е зло, покаял съм се, платил съм с престоя си в затвора, сега е редно да не ме мразят и да махнат тази дамга от мене.” За съжаление, обществото не го прави. Затова казвам, че затворите са нашият най-голям провал. Ние не сме в състояние да върнем тези хора обратно. Спомнете си притчата за изгубената овца и как овчарят оставил деветдесет и деветте овци, за да намери едната овца. Едната заблудена овца! За нея всичките си усилия дал. Блудният син се връща и баща му за него заколва угоеното теле. Всичко това са примери как за нас трябва да е важно и ценно падналият да се върне.
В южноафриканското племе Бабемба ако някой направи нещо противно на цялото село, в продължение на три дни на площада всеки минава да му разкаже най-хубавото, което знае за него. Три дни цялата общност му говори колко е добър. И тогава го приемат обратно.

Всъщност началото на помирителното правосъдие е в Канада. Две момчета злоупотребяват с разни вещества и тръгват да чупят витрини, коли, къщи, за няколко часа правят страшни съсипии. Тогава някой от местната изправителна общност има казва: “Вижте, сега ще минете и ще се извините на всеки един от тези хора и ще обещаете, че ще им възстановите щетите.”. Тези двамата така са преживели своето очистване, че наистина са се срещнали с всички, на които са потрошили имотите. Този процес – да минат и да погледнат в очите жертвите си – се оказва огромен ход напред във възстановителното правосъдие.

Срещате ли разбиране в ръководствата на затворите, сред надзирателите?

Вижте, за 27 години аз съм работил с 16-17 министри на правосъдието. Някои от тях бяха много кадърни, някои от тях бяха много некадърни. Някои от тях откровено ни неглижираха, като последния министър, но Слава Богу вече й изтече мандата и няма какво да говорим за нея.

Минаваме през възходи и падения, но това не мога да го сложа като голям проблем. Да кажем сегашният началник на затвора не ни разрешава да провеждаме програмата в събота и неделя, което ни спъва, защото дори малцината ни доброволци ходят на работа и искат да посветят свободното си време, което е точно през уикенда. В упорството си той ни възпрепятства, но това също е част пътя, осеян с изпитания.

Може ли да споделите някоя конкретна житейска история, която Ви е направила силно впечатление?

Избягвам да разказвам лични истории. Разбира се, че има случки, които са важни и хубави. Обикновено разказвам една, тъй като в нея не е важна конкретната личност и мнозина могат да се припознаят. По време на една от проповедите ми за Десетте Божии заповеди един затворник стоеше зад другите и ме гледаше много накриво, ама много. Дойде при мен и ми казва: “К’ви ги говориш ти, бе?! К’ви са тия работи?! Не кради! Ми аз съм професионален крадец, така си изхранвам семейството! Кой си ти да ми кажеш да не крада?! Откъде-накъде?!” Аз му обяснявам: “Това са Божиите заповеди, това е Божието слово! Това е дадено за уреждане на човешките взаимоотношения.”. Започнахме разговор, диалог за изясняване на позициите, който продължи няколко месеца. Този човек видимо отслабна, пребледня, преживяваше всичко това, за което говорим, и един ден дойде и ми каза: “Отче, разбрах, няма да гепя вече!” Той преживя своето покаяние. Довчера това, че е изхранвал семейството си с кражби, за него е било само добро, докато не се намери някой, който да му цитира Библията. Започна да я чете, започна да се моли, преживя и прие този закон като свой, отрече се от греха. Това е пътят. Заради тази случка си струва да правим това, което правим.

Мога да разкажа още много силни истории за покаяние на разни хора – от такива, които са откраднали, до такива, които са посегнали на чуждо здраве и живот, но не искам да го правя, защото някой може да се познае. Но това, което мога да кажа дефинитивно: покаянието в затвора е много по-силно от покаянието, което срещаме навън. И освен това

покаянието в затвора – макар и малобройно – носи в себе си онова, което искаме да видим: Промяната

Промяната след срещата с Христос. Не както тук по енорийските църкви отиваме на изповед, казваме си я и на другия ден правим същото; пак отиваме на изповед и пак изповядваме същото… И съм задавал въпрос: “Защо идваш със същото? Ако ти си се срещнал с Христос и си приел Тялото и Кръвта Mу за истински, защо в теб няма промяна? Дори не е видна борба…“.

Понеже „жетвата е голяма, а работниците малко”, може да се обърнете към желаещите, които още се колебаят, или към тези, които за първи път четат и чуват за доброволческата програма…

Изпитайте себе си! Проверете себе си! Поставете себе си на изпитание и вижте ще даде ли вашата вяра плод! Мога да ви окуража, че това, което ще преживеете, няма да има аналог в живота ви, освен ако вече не ви се е случвало – да върнете някой грешник в правия път.

Отиването при доказаните грешници в ямата на греха, да проповядвате там Светлината, можете да го сравните само със слизането на Христос в ада

И пак казвам, не сте вие, които работите – Христос работи наместо и редом с вас – просто вие трябва да отидете и да свидетелствате.

Нямаме извинение, докато четем всички тези библейски текстове, да останем същите – непроменени и невършещи нищо за другите. Ако искате да помагате на затворниците, направете го при нас с програмата “Пътешествието на затворника”. Ако искате да помагате на семействата и децата на затворниците, направете го с програмата “Ангелска елха”. Ако искате да помагате на жертвите на престъпления, елате и помагайте на нашите възстановителни общности. Не е задължително да влизате вътре в затвора, можете да помагате с административна работа или с всичко, което имате като дарба, дадена от Бога. Просто споделете я с някого. Не я оставяйте в себе си да умре без плод!

Ако искате да станете доброволец в програмите на “Пи Еф България – общност за помирително правосъдие”, можете да посетите сайта на организацията: http://pfbulgaria.org/.

 

Благодарности на Гергана Вангелова и Васил Василев за съдействието при подготовката на това интервю.