Апостол Павел – Христовият враг, който става Негов верен приятел

Понякога хората се отнасят с голямо уважение към Иисус Христос, но смятат, че Неговото учение е било уж преиначено от учениците. При това обикновено се споменава едно име – апостол Павел. Защото той полага основите на християнското богословие, той основава голям брой общини и в много отношения определя сегашния облик на християнството. Всъщност кой е апостол Павел и какво е делото му?

Фарисей, син на Фарисей

Казват, че седем древногръцки полиса си оспорват правото да се наричат родина на великия Омир. Що се отнася до апостол Павел, то по отношение на него заявяват права три много различни града: Тарс, Йерусалим и Рим. Тарс – градът, в който е роден апостол Павел, е столица на Киликия (днес – югоизточна Турция), това е елинистичен град, в който има юдейска диаспора. Бащата на бъдещия апостол е от Вениаминовото коляно. Вероятно затова той нарича сина си Савел или Саул – в чест на първия цар на Израил, който също произхожда от това коляно.

Освен това, колкото и да е странно, бащата на апостол Павел има римско гражданство, което се наследява от сина му. По онова време римляните удостояват с тази висока привилегия само най-верните представители на провинциалната върхушка. Всички останали жители на провинцията са просто поданици на Рим, а гражданите се приравняват към самите римляни, те се подчиняват само на римския съд и на римските закони. Това гражданство не веднъж ще е от полза на апостола по време на неговите мисионерски пътешествия.

Впрочем името Павел има римски произход, на латински език „paulus” означава „малък”. Изглежда, че това второ име му е дадено изначално като на римски гражданин, но в първия период на живота му просто не му е било необходимо. С това име го наричат едва когато става апостол и започва да пътешества по многобройните градове на Римската империя. Така гонителят на християните Савел се превръща в апостол Павел.

Наред с всичко друго, младият Савел, както и баща му, са фарисеи.

Днес ние използвоме тази дума обикновено със значението „лицемер, престорен набожник”. Но тогава така се нарича едно от направленията в юдаизма (по-късно именно то стои в основата на равинистическия юдаизъм, във вида, в който се съхранява той през средновековието и достига до наши дни). Фарисеите са ревностни изпълнители както на Моисеевия закон, така и на многобройните предания, възникнали през следващите векове. Тяхна основна цел е пазенето на чистота пред Бога. Не всички фарисеи били лицемери, въпреки че сред тях има достатъчно много лицемери. Обаче мнозина от фарисеите искрено се стараели да спазват всички многобройни правила в своята религия с надеждата, че така ще бъдат удостоени с блаженство след смъртта, когато Господ ще възкреси праведниците за Своето вечно Царство. Обикновеният народ може и да е изпитвал неприязън към фарисеите, но по принцип се отнасял към тях с голямо уважение.

Разбира се, за да познава детайлно тънкостите на Закона и всичките му тълкувания, е трябвало човек да придобие солидно образование. Точно с тази цел момченцето, родено в Тарс, било изпратено в Йерусалим, където и израснало. Негов учител бил Гамалиил – най-авторитетният богослов на онова време. Когато из Йерусалим тръгват слухове, че някой си Иисус е възкръснал след Кръстната Си смърт и когато все повече хора започват да наричат себе си Негови ученици, фарисеите настояват за незабавни репресии. Но Гамалиил благоразумно обуздава тяхната разгорещеност: „Ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши” (Деян. 5:38-39).

Както често става, неговият млад ученик Савел не изпитва никакви съмнения. Той със сигурност знае кое е от Бога и кое – не е! По-късно той сам пише за това така:

„Слушали сте …, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах, и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания” (Гал. 1:13-14).

Първоначално Савел е в сянка, има второстепенна роля. Например, той е оставен да пази дрехите на хората, които убиват с камъни първия мъченик – свети архидякон Стефан. Но много скоро той започва и самостоятелна инициатива.

По пътя за Дамаск

Младият ревнител тръгва за Дамаск – там също има еврейска община, там също проповядват учениците на Иисус. Савел се е подсигурил с писмо от първосвещеника и тръгва на път, за да се разправи с последователите на новото учение в Дамаск. Но … „Когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш” (Деян. 9:3-5).

Защо Иисус се явява именно на Савел, а не на някой друг от гонителите

Ние не знаем със сигурност. Но бихме могли да предположим, че Савел честно и всеотдайно се стреми да послужи на Бога така, както той разбира това служение.

Той преследва християните не заради някаква лична обида или изгода, а защото смята, че тяхното учение противоречи на Истината. И тогава Истината му се открива сама.

А Пилат Понтийски, например, изпитва симпатия към Иисус, но Го осъжда на кръстна смърт, като се води от политически интереси.

В деня на това чудно видение всичко се променя за пламенния юноша. Ослепен, той първо отива в Дамаск, но вече има съвсем различна цел – там Савел намира един християнин – Анания, който го изцелява като възлага ръце върху него. Сега вече и самият Павел проповядва в синагогите на Дамаск, че Иисус наистина е Божи Син. Точно заради тези думи някога той гони християните, точно заради тези думи по-късно ще го обвинят, че е „изобретил християнството”. Но от този случай става ясно, че проповедта за Христос вече отдавна е звучала и в Дамаск, и на другите места, където е имало християни. А апостол Павел се прославя, защото той обхожда с тази проповед много градове и я излага изключително подробно в своите послания.

Но първо Павел трябва да се измъкне от Дамаск, а неговите доскорошни съратници не могат да му простят такава промяна и затова го дебнат при градските врати, за да го убият, щом излезе от града. Местните християни му помагат: те го спускат с кош през прозореца на къща, който излиза на градската стена (ср. 2Кор. 11:32). И изобщо отначало съвсем не му е лесно да се включи в живота на християнската община – твърде много се страхували християните от бившия гонител.

Дори до край земя

През четиридесетте години на І век след Р.Хр. идва краят на спокойния живот за апостол Павел. Книга „Деяния на светите Апостоли” описва началото на неговите мисионерски пътешествия: когато християните от Антиохия (най-значимия град, разположен именно между Йерусалим и Тарс)се молят заедно, Светият Дух казва: „отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги признал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха” (Деян. 13:2-3). Също и тук виждаме, че не апостол Павел създава християнската община и й предава някакво вероучение, а самата община го изпраща да занесе нейното вероучение в други градове и страни; и прави това не по негово желание, а по волята на Светия Дух (разбира се, ние не знаем със сигурност, как точно Неговата воля се е открила на тези хора).

Така започва първото мисионерско пътешествие на апостол Павел (те са общо четири). Сигурно днес ние не бихме се отказали да си направим круиз по Средиземно море, където са и мисионерските пътешествия на апостола – да посетим о. Кипър, да преминем по планинските пътища на днешна Турция, да прекараме известно време в Атина. Но в онова време пътищата са били къде по-опасни, а транспортът – по-несигурен … По-късно апостолът ги описва така: „Много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота.” (2 Кор. 11:26-27).

Впрочем апостол Павел не пътешества сам – с него винаги има спътници. Сред тях се откроява лекарят на име Лука. Той пише цяла книга за своите пътешествия с апостол Павел – „Деяния на светите Апостоли” и включва в нея и разказ за другите апостоли. Подобно на Лука и Павел има занаят (да прави шатри) и затова той винаги може сам да издържа себе си с труда си. Занапред той така и прави в пътешествията си, защото не иска да се превръща в тежест за местните общини, но винаги сам осигурява себе си.

Какво представляват мисионерските пътешествияна апостола? Павел с приятелите си остава в един град от няколко дни до няколко месеца, в зависимост от случая. Първо той отива в синагогата при сънародниците си – юдеите, защото и Христос изпраща своите ученици първо при „загубените овци на дома Израилев” (Мат. 10:6). Някои наистина приемат проповедта му, но по-често се случва съвсем друго – юдейските водачи активно отхвърлят проповедта за Христос. Нека опитаме да се поставим на тяхно място. Те живеят сред езичници и главното, с което се отличава тяхната община, е безусловното следване на Закона, даден на Мойсей на планина Синай, както и на различните обичаи на предците. Ако ги загубят, всичко е свършено, мислят си те. И в този момент идва някакъв пътешестващ проповедник и започва да им разказва за някой си Иисус – разпнат и възкръснал при стените на Йерусалим (невероятно!); и да разправя, че сега вече не е толкова важен Законът, както принесената от Иисуса жертва за нашите грехове. Невъзможно е било да се търпи това. Добре е, ако просто изгонят апостола от синагогата. Но понякога са го осъждали на бичуване; пет пъти са му присъждали по 39 удара – това е максимален брой – спомня си по-късно апостол Павел (2Кор. 11:24). Опитвали са дори да го убият с камъни, но захвърлят безчувственото тяло, като решават, че той вече е умрял.

А апостол Павел все не се отказва. И става така, че той намира по-внимателна аудитория – това са хора от различни народи, които имали интерес към юдаизма с неговата вяра в Единия Бог и с проповедта на твърди нравствени норми.Обаче те не бързали да се обрязват и да се нагърбват с всички задължения на юдейската религия и изобщо никак не се чувствали обвързани с всички юдейски обичаи. Затова им било по-лесно да приемат вестта, че спасението идва чрез вяра в Разпнатия и Възкръсналия Христос, а не чрез спазване на юдейските обичаи. И така Църквата престава да бъде община само от евреи – в нея влизат бивши езичници, които скоро стават болшинство.

Но и с езичниците нещата не са така прости. В градеца Листра, например, изключително добре приемат апостол Павел и неговия спътник Варнава и решават, че те са богове и се готвят да им принесат жертви. Апостолите едва успяват да убедят наивните граждани да се откажат (виж Деян. 14:8 и сл). А в големия град Ефес, напротив, почитателите на богинята Артемида подозират, че заради странните християни ще се лишат от „доходите си от туризъм”, защото храмът на Артемида Ефеска се славел като едно от чудесата на света и много поклонници от околността отивали да го видят (виж Деян. 19:23 и сл.). Колкото и да е странно, от такива сложни ситуации апостол Павел не веднъж се избавя с помощта на римското си гражданство: римските власти и войски са били просто задължени да защитават своя гражданин, те не могли да допуснат той да бъде разкъсан от тълпа иноплеменници.

Пътешествие в окови

Последното пътешествие на апостол Павел има за своя крайна цел Рим, столицата на великата империя. Апостолът отдавна иска да я посети, но все не му се отдава и ето веднъж … Павел бил в Йерусалим, където се връщал от време на време – като в център на зараждащия се християнски свят: тук е първата християнска община, тук обикновено се събират апостолите. И именно тук духовните водачи на юдеите решават да сложат край на проповедта на апостол Павел и насъскват срещу него тълпата, като го обвиняват в … дори не е съвсем ясно в какво точно; но във всеки случай враговете са уверени, че той заслужава смърт.

Павел е взет под стража от командира на римския гарнизон – това по-скоро изглежда сякаш те го охраняват. Обаче щом срещу апостола има издигнато обвинение, значи той трябва да бъде съден. Апостол Павел под стража бива препращан от един местен управител при друг, но така и не се чуват никакви ясни и сериозни обвинения и по всичко върви към това апостолът да бъде пуснат на свобода. Поне последният от съдиите – цар Ирод Антипа бил склонен на това, но апостол Павел неочаквано иска да бъде съден от самия император. Това е една от привилегиите на римските граждани и никой не може да му я откаже.

От гледна точка на обикновения човек е безумие да поискаш такъв съд: това означава, че Павел ще бъде изпратен незабавно под стража в Рим и там ще чака до момента, в който императорът намери време лично да се заеме с неговото дело, тоест да чака не една година. И разбира се, изходът е напълно непредсказуем. И през цялото това време той ще бъде затворник.

Но затова пък Павел много добре разбира, че цялата огромна машина на римската държавна система ще работи за него. Сега ще е гарантирано отиването в столицата и пребиваването в нея – какво по-хубаво от това!

А оковите … Какво пък, той е свикнал да ги нарича „окови Христови” и те да не са му в тежест. При това отношението към него е достатъчно човечно; а стотникът, на когото е поверено да закара апостол Павел в Рим, се изпълва с все по-голямо уважение към него и дори веднъж му спасява живота. Случаят бил следният: корабът, с който плавали апостол Павел и другите затворници за Италия, попаднал в буря и заседнал в плитчина при бреговете на Малта. Вълните започнали да го разбиват и затова пазачите искали да избият затворниците, за да не избягат. Но стотникът организирал спасителна операция заради апостол Павел и всички останали невредими. А за апостола това бил повод да проповядва Христа и в Малта.

Книга „Деяния на светите Апостоли” завършва с пристигането на апостол Павел в Рим, но това не е завършекът на Павловата история. Той живее като затворник още две години в Рим, освободен е, но не спира да проповядва християнството, така че при император Нерон (в края на 60-те години от І в.  сл. Р.Хр.) го чака ново задържане под стража, нови обвинения и този път – смъртна присъда. Църквата празнува паметта на апостол Павел заедно с паметта на апостол Петър на 29 юни като така признава голямата роля на тези двама учители на християнството.

„Пиша ви, братя …”

Най-интригуваща обаче е личността на апостол Павел. Той е единственият апостол, който оставя толкова много послания. В Новия Завет негови са цели четиринадесет послания (а всички останали книги, включително и Евангелията, са общо 13). Въпреки че се предполага, че не всички тези писма са написани непосредствено от апостол Павел. Например, Посланието до Евреите донякъде се различава по стил и по съдържание от други

те. Но във всеки случай, дори и да е допълнено нещо от учениците, всички послания отразяват характерното за апостола виждане за Бога и човека … Впрочем апостол Павел не пише посланията собственоръчно, а ги диктува на секретар, което е обичайно в античността, а сам единствено подписва посланията с кратко приветствие.

Някои от послания му са истински богословски трактати и преди всичко Посланието до Римляните. Много често именно то се взима за основа на различни трудове по богословие на Новия Завет.

Посланията са адресирани до конкретни общини и дори до отделни личности и говорят за техните специфични проблеми, дават им подходящи съвети.

Апостол Павел не е сух теоретик или морализатор, той се потапя в житейския водовъртеж, влага всичко в сърцето си, към нищо не е равнодушен. Може би си струва да завършим с няколко цитата от Павловите послания, в които особено ярко личи неговият характер, темперамент и убеждения.

„…Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин, по ревност – гонител на Божията църква, по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа, … Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствувах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса” (Флп. 3:4-8;12).

„..Ние никому с нищо не туряме препънка, за да се не опорочи служението ни,
но във всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение,
при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости,
с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светии, с нелицемерна любов,
със слово на истина, със сила Божия, чрез оръжията на правдата в дясна и лява ръка,
при чест и безчестие, при укори и похвали; смятат ни за измамници, но ние сме истинни,
за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви;
огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме. (2Кор. 6:3-10).

И накрая думите, които ни дават обяснение защо апостол Павел е наричан често „основател на християнството”. Той изобщо нищо не е „изобретил”, но казва за себе си: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19-20).

Апостол Павел с необикновена сила и яркост ни показва какво означава да си християнин. Той живее истински християнски живот. И затова като вървят по неговите стъпки, както и по стъпките на другите апостоли, учители и праведници, до ден днешен хората идват при Христа.

Превод: Евгения Николчева

 

Източник: foma.ru