Защо да се кая, ако зная, че ще съгреша отново

За мнозина вярващи покаянието е естествен и задължителен елемент от духовния живот, небесен дар и лечебно средство, незаменимо в духовната битка. Не само постоянните енориаши бързат за изповед, за втори шанс, но и т.нар. Великденски християни чувстват подсъзнателно необходимостта да пристъпят веднъж годишно към изповедния аналой и да поговорят със свещеника за това, което им тежи. Но съвсем не всички разбират в какво точно се състои покаянието, в какво се изразява тайната, механизма на работа, ако може да се каже така. Отминават месеци и години, хората се каят и каят, но отново идват със същите грехове. Човек придобива усещането, че тъпче на място или се върти в колело – има движение, но не се наблюдава напредък. Накрая ги побеждават съмненията и мислите: защо да се кая, щом ще съгреша отново. Къде е смисълът и има ли го въобще?

Като начало трябва да се разбере, че Бог не заповядва безсмислени неща. Би било нелепо да се твърди, че Бог е постановил “неработещи тайнства“ и не е приложил гаранционна карта. На Него не му е нужен трудът заради самия труд. Той толкова силно желае нашето спасение и възвръщането на човека в първоначалното му достойнство, че не пощади Своя Син заради достигането на тази цел. Това само по себе си говори колко сериозен и важен за Бога е въпросът за нашето спасение. А затова всяка Негова заповед е целесъобразна и мъдра във висша степен. И ако все пак има смисъл в Божиите предписания, значи проблемът е в самите нас. Възможно е ние да не правим нещо както трябва.

Действително ние се каем в конкретните грехове, издирваме ги и щателно ги записваме, но забравяме за причините за тях – страстите. Именно страстите, т.е. устойчивите навици и порочни привички, станали от честата им употреба част от нашата същност – именно те съставляват масивната основа на айсберга, върха на който ние принасяме на изповедта. Грехът е само проява на една или друга страст, нейно следствие, покълнало стебло, което има дълбок и разклонен корен – страстта. В благочестието си приличаме на неквалифицирани работници, на които им е поръчано да почистят участък земя до залез слънце. Оскубвайки стъблата на плевелите и пренебрегвайки корените им, хвърляме удовлетворен поглед на почистения участък и се радваме на изпълнената задача. Отчитаме свършената работа и можем да спим спокойно. Но ето че скоро завалява дъжд, създават се благоприятни условия за растеж, и нашите плевели мълниеносно запълват полето, и то в още по–голямо количество.

За илюстрация може да се приведе прост пример от живота. Например един човек работи в супермаркет. Той знае, че в склада в един от хладилниците се съхранява „нестандартна“ млечна продукция с изтекъл срок на годност. Освен това знае, че част от тези продукти ще бъдат върнати, част от тях ще се изхвърлят, а друга част останалите служители ще си занесат в къщи. Затова всяка вечер, когато си тръгва, той си взема бутилка мляко, извара, кисело мляко или нещо подобно. А понеже за празника трябва да се причасти, той споделя на изповедта и този грях, заедно с другите. Но после се връща в привичната си среда и продължава да краде от склада, за да се „изповяда“ отново за следващия празник. Човекът действително чувства, че постъпва неправилно, но не чак толкова неправилно, колкото убийците и насилниците. Той открива само явния грях, но не иска да погледне в дълбината на сърцето си, за да разбере, че причината за кражбите му е скритата и вкоренила се привичка да оправдава и извинява себе си за всичко. Ако той копне по-надълбоко, би видял, че неговата „крадливост“ е разрешена и оправдана от самия него. Ама как, нали се труди добросъвестно, поема смените на заболелите колеги, остава след работно време, когато обстоятелствата го налагат, и въобще като цяло не го оценяват и не му плащат достатъчно. Той отдавна се е договорил със своята съвест и е обосновал за себе си своите кражби. Такъв човек на изповед все така ще изброява откраднатите бутилки, и същевременно в дълбочината на душата си ще счита, че заслужава това малко поощрение.

Или ето още един пример. Човек се разкайва за своя гняв. Тази страст го мъчи и не му дава покой. От това страдат роднините му, подчинените му и случайни хора, но преди всичко той самият. Отново и отново се изповядва в този грях, изброявайки на кого и при какви обстоятелства се е развикал, но ситуацията не се променя. А тя не се променя, защото човек трябва да се бори не с производните страсти, а с основната.

Доколкото страстите са навик, то трябва да им противопоставим друг навик. Като причина за нашето недоволство могат да служат всевъзможни причини: нашата гордост и надменност, завистта, неумението искрено да се зарадваме на успеха на ближния, неумението да премълчим, като цяло неспособността ни да приемаме хората такива, каквито са, с техните особености и недостатъци. При това обаче изискваме нас да ни приемат такива, каквито сме, без изисквания да се променим. Докато човек не се научи да се моли за ближните, да се сърадва с радващите се, ако не на дело, то поне със съчувствие да поддържа ближния в неговата беда, изповедта му така и ще се състои само в това да изброява хората, пред които си е изпуснал нервите. Някой се кае за блудни грехове, но пренебрегва нечистите мечтания и не смята за проблем навика да разглежда „откровени“ изображения в Интернет. Друг се кае за някакви грехове, в които е попаднал заради обичайното си неконтролирано осъждане на ближните. Какъвто и грях да вземем като пример, смисълът навсякъде е един – грехът е само външна проява на вътрешни причини, които се коренят в сърцето на човека. С други думи грехът е постъпката, а страстта е мотивът. Неслучайно някой от отците казва, че умът се замърсява лесно, но и лесно се очиства. А сърцето дълго време се замърсява и дълго се очиства. В това е разликата между греха (постъпката) и страстта (навика).

„ Страстта, изпълнена на практика или насадена в душата от дълго съчувствие и подхранване, получава власт над човека. Трябва много време, нужен е кървав подвиг, нужно е особено Божие милосърдие, особена помощ от Бога, за да се отхвърли игото на страстта, прието доброволно.“ Св. Игнатий Брянчанинов.

Само че проблемът не е само в тежестта на борбата със страстите, но и в това, че не всички могат да видят тази взаимовръзка.

Човек може да изповядва грехове в продължение на десетилетия, без да разбира откъде се вземат и защо не изчезват.

Трябва немалко опит и благодатна помощ, за да се стигне до правилното разбиране на причинно-следствените връзки. Макар че преподобните подвижници още преди много години са изложили за нас принципите на законния подвиг и правилното покаяние.

„Да изкорени страстта може само този, който ревностно унищожава причините и поводите за греховете; така например, ако някой е паднал в блуд или прелюбодеяние от познанства с жени, той е длъжен да избягва дори погледите към тях; ако някой се е предал на неумереност и излишества на храна и питиета, той е длъжен да отрезви себе си със строго въздържание; ако някого користолюбието го е въвлекло в клетвопрестъпление, кражба, човекоубийство и богохулство, такъв е длъжен да премахне предмета на любостяжанието; ако някой от гордост се предава на гняв, такъв нека изкоренява високомерието си със смирение. По този начин може да се победи всеки порок – ако се премахнат причината и поводът за него, защото по така може да бъде забравено извършеното престъпление.“ (прп. авва Пинуфий)

По такъв начин нашият хипотетичен търговски работник в супермаркета трябва да престане да лукавства и да се самооправдава. Трябва по евангелски да влезе в себе си, безжалостно и безстрастно да анализира своите действия и мотиви. Трябва да осъзнае, че такива неща не бива да се правят: „Тези продукти не са моя собственост и нямам право да ги вземам. Никакви причини не могат да бъдат оправдание за моите кражби“. Веднага щом се утвърди в тази мисъл, почувства я и напълно се съгласи с нея, „крадливостта“ ще се прекрати от само себе си, тъй като е изтръгнат коренът (нейната причина). Но да стигне до това прозрение може да са необходими години. И ще бъде голямо щастие, ако човек успее да осъзнае своята неправота преди да го хванат на място.

Тайнството Покаяние е велик и щедър Божи дар. Щастлив е този, който разбира това, и нещастен е онзи, който го пренебрегва.

Само че към него трябва да се пристъпи честно, с искрено сърце, без сянка от самосъжаление или самооправдание. Изповедният аналой е нашата Голгота, на която сме длъжни да разпънем своето самолюбие и самооправдание. Бог приема покаянието на всеки човек и в това тайнство дава благодатни сили за преодоляването на страстите. Но ние не се възползваме от него. Вместо това, в най-добрия случай превръщаме покаянието в отчет за извършените греховни дела, а в най-лошия – измисляме причини да оправдаем постъпките си и даже да обвиним самото тайнство Покаяние в недействителност. Въпросът „Защо да се кая, ако зная, че отново ще съгреша?“ в този смисъл е показателен. Той изобличава духовното невежество на човека, незапознат с истинското покаяние, демонстрира неговото завоалирано лукавство и нежелание за изправление. Човек все едно заявява: „Аз се кая, но покаянието не работи“. Ненапразно е казано: „Който иска да действа, той търси възможности; който не иска – търси причини“ (Сократ).

Бог, за Когото няма непростими грехове, е Благ и Милостив. Но Той чака от нас самоотречението, абсолютното и безкомпромисно отхвърляне на богоненавистните мисли и дела. Самооправданието и лъжливият срам обезценяват покаянието и ни уподобяват на Адам, обвиняващ Бога за своето падение. Богоугодното покаяние не се бои от временния срам. Напротив – то го предпочита пред вечния срам, от който вече няма да има спасение вовеки. Искреното и честно покаяние е способно да направи чудо, да изцели старите язви на душата, да уподоби човека на благоразумния разбойник и да го въведе в рая заедно с праведниците, угодили на Бога чрез покаяние.

5 август 2024 г.

Превод: монах Синесий, Троянски манастир

Източник: Pravoslavie.ru