Защо Православието често се свежда до простонародна обредност и какво може да се направи по въпроса?

Всичко е изключително просто: обредността е явление, което едновременно придава религиозен оттенък на човешкия живот и не задължава към нищо. Ето защо хората обичат, пазят и спазват обреда. Защо? Ние не сме го измислили – не бива да го отменяме, така е било още от времето на нашите дядовци и прадядовци, и изобщо всичко това съществува не без причина. Народните традиции лесно и здраво се преплитат с църковните и в резултат на това получаваме не просто фолклор, а околоцърковен фолклор – неразделен компонент на вярата, възприеман преди всичко като традиция. Така в съзнанието на хората вярата постепенно започва да се възприема като част от народната традиция, като, от една страна, придава на традицията определена духовна тежест, а от друга, е неотделима и се подчинява на традицията.
Външно всичко това изглежда изключително благопристойно: в неделя човек задължително отива на църква, по празниците не върши никаква работа, на Бъдни вечер не яде и не пие до вечерта, причастява се по време на всеки пост, а на задушниците неотклонно ходи на гробището. От друга страна, трудно е да не се забележи странното изкривяване в това народно благочестие: съзнателният на пръв поглед християнин смята, че семейните събирания с варено жито и дванадесетте постни ястия са по-важни от св. Литургия, смята за страшен грях да използва ножица или да се бръсне в неделя, мисли, че независимо от качеството на изповедта, тежестта на греховете и степента на покаяние, той задължително трябва да получи Свето Причастие, защото си мисли: „Днес бях на изповед, а не се причастих. Какво ще кажат хората?“.
А някои дори се смятат за по-умни от свещеника, защото това, което казва отчето, не съответства на това как са се черкували техните дядовци и прадядовци. Това обаче не е най-лошото. Най-лошото е, че и най-усърдното изпълнение на обредите и най-ревностната преданост към традициите, т.е. външните прояви на религиозността „по народному“, не задължават човека да живее по вяра. За да постъпва „като трябва”, в съответствие с църковните и народните традиции и обичаи на предците ни, човек не се нуждае нито от духовен живот, нито от борба със страстите, нито от чистота на сърцето. Казано по-просто, пълзенето под иконите по време на литийни шествия, отказът от ябълки до Преображение Господне и стремежът да се „гмурнеш” под Евангелието по време на молебена не се оказват в конфликт нито със суеверието, нито със свадливостта, нито със злопаметността, нито с лукавството. Дори напротив: точното спазване на обичаите помага за приспиване на съвестта.
Колко пъти лично на мен ми се е налагало да се сблъсквам с подобно нещо! „Баба ми беше толкова вярваща, че дори не пиеше вода преди да мине под масата с плащаницата”. И не е чудно, че селяните помнят мърморенето на старицата десет години след смъртта ѝ. Или пък например, разговаряте с човек, който коленичи всеки път, когато се пее „Честнейшую Херувим”, и стои така, докато песента не свърши, независимо какво му казвате. А когато види познат, изведнъж прекъсва разговора и с много сериозен поглед се обръща към него и казва: „Слушай, Иване, кажи на Петър, че му се сърдя“.
А фразата „Какво съм казала погрешно?”, излязла от устата на особа, чиято неуместна правдивост е предизвикала кавга или е довела до вражда, въпреки че носи вкъщи десет литра светена вода от всяко освещаване, е класика на околоцърковната обредност….
Всичко това обаче не са само примери за свеждането на Православието до празна обредност, а илюстрация на причината за това явление. Ето защо в масовото съзнание Православието се свежда до обредност, чието спазване не изисква никакви усилия от страна на човека. Ето защо обредната вяра се е задържала толкова във времето – тя позволява човек да се смята за вярващ, без да полага никакви усилия, и тази възможност е примамлива за много хора. И така ще бъде винаги, поне докато смятаме, че всяка църковност е добра и всяка вяра е по-добра от безверие.
Именно в освобождаването от това предубеждение се крие отговорът на вечния въпрос: „Какво да правим?”. Необходимо е да спрем да насърчаваме ходенето на църква заради самото ходене на църква. Ние си мислим, че е по-добре да живеем напълно светски живот, без да работим на църковните празници, отколкото да живеем по същия начин, но да работим на празниците. Ние сме тези, които смятаме, че да се причастяваш два пъти в годината, като само си казал на изповедта: „Съгреших, покайвам се”, е по-добре, отколкото изобщо да не се причастяваш. Ние сме тези, които приемат, че нашето постене до първата звезда¹ е угодно на Бога. Но Господ, чрез свети пророк Исаия, казва нещо съвсем различно: „За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мене, тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам…” (Ис. 1:11-15).
Това е отговорът на нашите въпроси: автентичната църковност включва активното преобразяване на човека. Ако всичките ни усилия са насочени единствено към изпълнение на обредите и следене какво ще кажат хората, но по никакъв начин не се променяме вътрешно, тогава вярата ни е напразна, ревността ни е безсмислена, а усилията ни са безполезни.

Превод от руски: Виталий Чеботар
Източник: pravlife.org

Бележки