Излезе нова книга с беседи на светогорския старец Емилиан Симонопетритски

На книжния пазар излезе нова книга с беседи на архимандрит Емилиан Симонопетритски със заглавие „За надеждата в Бога. Осем слова за духовното израстване”. Книгата е издание на старинния храм „Света Параскева“ в Пловдив. Сборникът съдържа осем непубликувани беседи на духовника, в превод от гръцки на Константин Константинов и Алексей Стамболов (който е и редактор на книгата).  

„Текстовете в сборника се отнасят до винаги актуалната тема за страданието, както за доброволното – в монашеския живот, така и за неочакваното – предизвикано от душевните и телесни болести и от всекидневната мъка, която причиняват непредвидените житейски обстоятелства“, отбелязва по повод новото издание Алексей Стамболов.

Българските читатели познават вдъхновяващото словото на архим. Емилиан от сборника с негови беседи „Усещане за Бога“, издание на „Омофор“, който излезе през 2011 г. и претърпя два тиража.

Архимандрит Емилиан (в мире Александрос Вафидис) е роден в Никея, обл. Пирея, през 1934 г. Постриган е за монах през 1960 г. в манастира Дусику. През следващата година вече е йеромонах, духовник и игумен на св. обител “Преображение Господне” (Големия Метеор). През 1973 г. цялото братство се премества в манастира Симонопетра (Света Гора), където старецът Емилиан е избран за игумен и остава такъв до 2000 г., когато се оттегля поради болест. Днес той живее в метоха “Благовещение Богородично” (Ормилия) към обителта и се радва на любовта и грижите на своите духовни чеда.

Към момента книгата може да бъде закупена от храма „Света Параскева“ в Пловдив или да бъде поръчана на тел. 0896147221. Средствата от продажбите ще отидат за издаването на обемен сборник с проповеди на св. Лука Симферополски.

Представяме ви една от беседите, включени в новото издание…

 

За състоянието, произхождащо от съчетанието с Иисус*

Днешният евангелски текст има много голямо значение [1]. Много пъти сме го чували, но най-вече истински го живеем на всяка една св. Литургия. Характерно е, че сред сушата на този живот имаме особено желание за св. Литургии. Затова, когато чуваме, че има Литургия или бдение, единственото, което мислим, е да вземем участие. Защото действително св. Литургия не е нищо друго, освен трапеза на открито, като тази, която Господ приготвил днес в пустинята.

Видяхте ли какво казва Евангелието? Господ събрал множеството народ и им наредил да седнат „на лехи, на лехи“, за да се нахранят, защото апостолите Му казали, че „нямат какво да ядат“.

Множество хора били излезли в пустинята и Господ ги събрал. Едно такова излизане и сядане на открито, за да се храним, е и св. Литургия. Откъде излизаме по време на св. Литургия? Те излезли от селата и градовете си. Ние излизаме от себе си и от местата, в които живеем.

Кой не чувства, когато влиза в храма, че това влизане е нещо особено, че е излизане от всяко светско нещо? Доказателството е, че ако някакъв помисъл влезе в ума ни, ние го чувстваме като нещо чуждо и искаме да го отхвърлим. Но дори да не можем, усещаме, че вниманието ни се е изплъзнало и помисълът е проникнал в ума ни.

Ние излизаме потенциално, есенциално и истинно от всички неща, които се намират извън храма. Това е героичното излизане, което извършват Божиите чеда всеки път, когато се събират и свързват в Господа на това свещено място. Преди всичко обаче излизаме от себе си, т.е. от нашите грехове, от нашите наклонности, от нашите копнежи. Нещата, които съставят нашия живот, ги оставяме отвън. Защото това, което наистина съществува, е Бог. Това, което е наше, нашият грях, воля, желание, нашето аз, е несъществуващо. Нашето аз е Негово творение, създание на Неговите ръце, вдъхване на Неговото първо благословение.

Ние още излизаме от нашите надежди и видимите неща. Нашите надежди са най-устойчивите неща. Човек ги няма в ръцете си, но ги живее толкова интензивно, че мисли, че ги докосва, че ги държи, че ги е завоювал. Обикновено живеем нашите надежди като преживявания; но човек трябва да излезе и от надеждите си, да излезе от всички видими за него неща. Кои са видимите неща? Всичко, което човек всекидневно среща. Това са видимите за телесните очи неща, но и за душевните, които са по-осезаеми. Те са всички преживявани от нас неща, тези, които ни разтърсват, потрисат, занимават, радват и въздигат. Те обаче ни въздигат – гледайки ги – във видимия тленен свят, а не отвъд него.

Излизаме от всички неща от този свят и отиваме на открито, „близо до Бога“. Защо казвам „на открито“? Намирайки се в храма, ние имаме чувството, че стоим на небето [2]. Небето обаче никога не може да се разглежда като затворено пространство. Затова, когато Христос мислел да премахне земния Храм в Йерусалим, Той избрал най-хубавия начин, за да изобрази небето, т.е. пустинята [3] , тази огромна площ, огромно разстояние, пространството, което не дава никаква наслада и покой.

Кой може да живее в храма, когато търси нещо от онова, за което споменахме по-горе? Искаш от Бога да изпълни твоите копнежи и мислиш, че се прави, че не чува. Искаш да изпълни твоите надежди и виждаш, че не го прави. Искаш от Бога да направи по-мощни твоите най-свещени чувства и виждаш, че Бог стои далеч. Защо? Защото всичко това е затвореното пространство, в което се затваря нашето аз.

Той обаче ни пита: „Защо стоите тука?“ [4]; Той иска да ни отведе от нашето аз и да ни изведе под открито небе, където множеството народ се намира близо до Бога; Той иска и аз, слепият, болният, който нямам криле, прикованият, да се окажа близо до Него.

Как е възможно, намирайки се близо до иконата, да не можеш да ѝ се поклониш, близо до топлината, да не се стоплиш, близо до светлината, да не се осветлиш? Как е възможно, когато застанеш близо до Бога, да не се обожиш, да не се простреш и ти в Неговия простор и да не възлезеш на Неговата височина?

В храма се намираме близо до Бога и следователно след излизането заставаме близо до Него. Не казвам пред Бога, за щото повечето пъти направените от пръст очи на тялото и на душата ни не Го виждат, а само Го търсят. Сред светлината на всички запалени полилеи те Го търсят, но не Го виждат. Това е трагедията на човешкия живот. Трагичният човек вижда всички онези неща, които са имали начало и ще имат край, онези неща, които в действителност не съществуват, но не виждат единствения истински Съществуващ и винаги пребиваващ по същия начин с нас Бог.

Ние стоим близо до Бога и тогава се наслаждаваме на едно усещане, което ни уверява, че тук, между нас, е застанал Помощникът. Той е невидим, но Го чувстваш сякаш лети, сякаш усещаш Неговото дихание. Той е твой Помощник; Той е Този, Който може да те изведе, Който може да те избави, Който може да насити твоята ненаситна, винаги гладуваща душа. Ти си човекът, който е близо до Бога, и Бог е „с нас невидимо Пребиваващ“ [5], Помощникът, Застъпникът. Къде обаче е Бог? Кой Го вижда?

Ако седнете, братя мои, в църквата с цялата тази жажда да Го съзрете, с целия този божествен и небесен копнеж, ще можете донякъде да почувствате вашия Помощник. Ще видите, че първоначално в душата ви ще се появи странно усещане. Това е първото докосване на сърцето, но не на веселящото се, а на плачещото, страдащото, ридаещото сърце. Ще почувствате своето голо, стоящо като празен мях пред Бога, сърце да се изпълва; да се изпълва обаче от чувството за неговата празнота и от един плач, който ще идва от неговите очи и ще бъде неговият тайнствен вик: Къде си, Господи? Къде си? Дай ми Твоята милост!

Ще започне с това „къде си?“, но веднага, разбирайки, че е направило грешка, че не е способно да Го види – защото, ако Го види, ще загуби живота си – продължава по по-правилен начин: „Дай ми Твоята милост!“; моята милост си Ти; Ти Си единственият, Който можеш да ме помилваш, да ме извлечеш от „страшен ров“ [6], от дъното на Твоето отсъствие и на моето отсъствие; на Твоето отсъствие за мене и на моето отсъствие от Твоя духовен живот.

Плаче, братя мои, душата; и плаче много лесно, защото Бог е единственият неин сродник; следователно какво по-естествено нещо от това да Го търси и да плаче със сълзи, когато чувства, че Той е невидим? Когато оставиш душата си да заплаче и затвориш отвън всяко едно нещо, което идва, за да разпръсне тези сълзи, тогава ще имаш едно още по-близко усещане. Ще разбереш, че Някой държи волана на твоя живот. Ще почувстваш, че някой е хванал кормилото, хванал е твоите ръце и те насочва. Ти ставаш направляван от Божията благодат. Божията благодат вече те оросява.

Очите ти обаче още остават слепи; твоето осезание се затруднява много да усеща. Божията благодат обаче е роса, която веднага усещаш. Този факт има особено значение; първо, защото с пълно доверие можеш да се предадеш на нея; второ, защото не можеш да направиш дори най-малкото нещо без нея. Придобий цялата слава на звездите, цялата правда на небесата, придобий всички добродетели на нашата Църква; нищо не е способно да влезе в тебе и да оформи ново сърце [7], освен Божията благодат.

Когато се оставяш на Божията благодат, тогава в душата ти влиза друго трояко преживяване. Първо, в храма съзерцаваш по духовен начин. Възможно е да съзерцаваш дори с телесните очи, но това е нещо, което се извършва след много борби. Премахва се мракът, оставен от осветлението, и виждаш Съществуващия и едновременно Идващ към тебе. Виждаш дълбината на твоята душа да се замесва от благодатта, както месиш тестото, за да приготвиш хляб, както замесваш пръстта, за да направиш буци.

Тесто е и твоята душа, която виждаш да я замесват Неговите свети ръце – да я оставят и вземат отново – и се радваш, радваш се, защото си в Неговите ръце. Виждаш Неговите ръце. Можеш ли да видиш Неговото лице? Още не. Да Го видиш отзад? За да Го видиш отзад, трябва да придобиеш силата и светостта на Моисей [8]. Ти виждаш само ръцете Му, както Го виждаме на някои икони да слиза от облак, за да благослови изобразения светец. Виждаш тази ръка да замесва тебе, който стоиш близо до Него.

Виждаш и впоследствие започваш да се молиш. Каквото си правил и каквото си казвал досега, ако ще и да си се молил, са били детски неща, циврене, песнички или сълзи на душата ти, които са излизали от тебе; с други думи, те са били твои и следователно не са могли да възлязат. Сега се молиш и молитвата ти е онази, която Светият Дух, Който ходатайства за нас „с неизказани въздишки“ [9], влага в теб. Това е молитвата, която самата благодат, Самият Бог влага в душата ти, в устата на душата ти. Истински се молиш.

Колко ужасно – човекът да се моли „седем пъти на ден“ [10], но молитвата му да е земна, земен скок на няколко педи от земята! Колко страшно – думите, които излизат от твоята уста, да не са Божието слово! Защото само чрез Божието слово можем да се молим.

Молиш се истински, след като преди това съзерцаваш, защото съзерцанието (θεωρία) те съединява с всички. Сега ви виждам и ви прегръщам. Така прегръщаме онази ръка, прегръщаме онази благодат и вече можем да се помолим на Този, Когото познаваме. Как да говориш на един непознат Бог? Какво да Му кажеш? Не знаеш. Сега обаче, когато Го виждаш да те замесва, можеш да Му кажеш: Боже мой, не толкова здраво! Отпусни ръката Си! Или: Боже мой, удари ме, защото е нужно; сърцето ми още е камък. Или: Боже мой, спри за малко, изморих се! Или: Боже мой, издигни ме; издържам, искам, копнея. Колко неща можеш да кажеш! Молиш се и след това богословстваш.

Виждаш, молиш се, богословстваш: троякото преживяване, което живеем, когато влизаме в църква.

Какво означава да богословстваш? Започваш да мислиш за Бога, следователно в себе си говориш за Бога. Започваш познавателно да откриваш Бога. Започваш да ставаш познавач на Бога. Да богословстваш означава, че твоят Бог става твоето слово. Душата ти е казвала нещо преди, когато се е молила; но какво е казвала, не можеш да разбереш. Сега се моли и казва: „Авва, сиреч Отче“ [11]. Богословстваш, т.е. откриваш, че твоят помисъл е в Бога, че твоето слово е Бог, че си уловил с най-тънките пипала на сърцето си и на духа си Бога.

Сега вече разбираш Бога, познаваш Бога. Сега говориш с Бога. Когато постигнеш това, тогава разбираш, че познанието на Бога не е нищо друго, освен вкусването и храненето с Бога. Храниш се с Бога. Затова Св. Писание и отците, когато говорят за Божието слово, винаги казват: „Изяж го, глътни го“ [12]. Познанието на Бога е трапезата, която Господ ни е приготвил под открито небе. „Как можем – казвали апостолите – да нахраним толкова хиляди народ.“ [13]. И въпреки това хиляди хора се нахранили! Защото не сме само ние двамата, петте, петнайсетте, стоте, а са хилядите и безброй хора от цялата Църква, които Бог храни в тази пустиня, в тази шир, под открито небе, в това небе, което е Литургията.

И тъй, Бог е нашата храна, която, доколкото се усвоява от нашия организъм, води до раждане и имаме своята собствена рожба, своето собствено раждане. Първото раждане е смъртта на греха. Грехът поражда смърт [14] Но и Бог първоначално ражда смъртта (на греха). Затова, когато се кръщаваме, първо умираме и след това възкръсваме. Следователно в Кръщението и в Литургията първо се ражда смърт, смъртта на греха.

Какво е грехът? Той е ослепяването, което имахме, което ни отделяше от Бога и не ни позволяваше да Го видим дори отзад. Какво е смъртта на греха? То е чувството, че сега започваме да имаме права в живота на Бога. Смъртта на греха обаче не се ражда поради нашето покаяние. Седни да се покаеш, седни да плачеш за греховете си; ще видиш, че докато плачеш, умът ти е другаде; ще видиш, че докато умоляваш Бога да ти прости, желаеш други неща. Смъртта на греха в покаянието става само чрез самата енергия на Бога. Бог поражда смъртта на нашия грях.

И тъй, грехът умира и заедно с него се унищожават нашите страсти. Воювай с гнева си, воювай с яростта си, воювай с омразата си. Ако искаш, бръкни с ръка в себе си да изкараш най-малката страст. Нищо няма да направиш. Но когато идваш в храма с това намерение, ще видиш, че един ден ще кажеш: Къде са моите страсти? Къде е моят гняв, ярост, злопаметност, ревнивост? Къде е моята тревога и скръб? Къде са моите притеснения, горчивини, разочарования? Ще видиш, че грехът е умрял и покаянието влиза в живота ти.

Така се нормализират нашите отношения с Бога и ставаме способни вече окончателно да се доближим до Него. Откриваме, че изчезва земният характер на нашето сърце. Колко е тлъсто нашето сърце! Както организмът затлъстява, така и сърцето яде и затлъстява; става земя, става плът. Сега обаче виждаме плътта да слабее, да се топи и чезнейки от поста, да се изчиства и да става нематериална, едновременно става нематериално и сърцето, което вече е готово и спретнато, за да приеме Бога.

След влизането на божествения фактор в нашия живот, след влизането на божествената енергия, действаща в нас, се заражда желанието за Бога. Виждаме, че започва да гори нашето желание за Бога и да се отварят очите на сетивата, душата и тялото ни. Тогава виждаме:

Първо, сладостта на Бога. Бог за нас вече не е големият Отсъстващ, а големият Присъстващ. Започваме да виждаме сладост. От това има нужда първобитният човек, макар и да е в двадесети век, за да бъде привлечен. Привлича ни това, което е сладко. Защо казваме „виждаме“? Защото сладостта е толкова голяма, че ни облива. Както когато виждаш нещо сладко, то те опиянява, същото опиянение чувстваш и тук; целият ставаш зрение на сладостта на зримия Христа като Някой, Който привлича сърцето ти. Ако не опитаме тази сладост, ще се влачим както охлювите по затворени, задушаващи и влажни места.

Второ, виждаме сладостта, насладата и насищането на своята собствена душа. Едното се различава от другото. Виждаме как нашата душа съучаства. Вземете, братя мои, някои благоухаещи св. мощи и след това ги оставете. Ще видите, че вашата ръка ще благоухае. Сложете ги върху вашия епитрахил, върху вашите одежди. На никого не казвайте нищо; скрийте мощите. Доведете някой до вас; той ще ви попита: сложил ли си си аромат върху епитрахила, върху одеждите?

Следователно имаме две неща: благоуханието на светеца и благоуханието на дрехата ти, което е поела от св. мощи. Същото става и с нас. Паралелно със сладостта на Бога виждаме нашата душа и сърце в сладка наслада и насищане. Нашето собствено аз ни дава покой.

Повечето хора отиват в храма, отиват при Христа, но си тръгват, без изобщо да почерпят някаква сила като жената, която имала кръвотечение [15]. Сетне казват: И какво намерих при Христа? Какъвто отидох, такъв се и върнах. Докато със смъртта на греха чувстваш сладка наслада и насищане. Тогава нямаш нужда от нищо друго. От една страна, Бог услажда живота ти и весели твоята младежка душа, която остава винаги младееща, доколкото стои пред Него, а от друга – сърцето ти се весели и казва: „Тука ще се поселя, защото го силно пожелах“ [16].

Когато някой закопнее за тези свети усещания и опитни преживявания, как е възможно да не ги получи, как е възможно Бог да не отговори? Затова Той прави това литургично събрание. Затова Той събира ангели и архангели, и светци, и грешници в Литургията, така че, от една страна, светците да дадат своята святост на грешниците, а грешниците да предадат на светците копнежа за своята святост, за да бъдат светците „ходатайстващи“ за нас.

Всички тези неща ги намираме в храма, стига само да мълчи и заглъхва всичко, което стои пред нас, и да насочваме погледа си само към тези неща.

И тъй, какво се търси тук? Какво друго, освен това скришно изследване, което трябва да вършим в нашето сърце, когато влизаме в храма. Трябва да сложиш инжекция, за да може тялото ти да приеме лекарството. Трябва да присадиш клонката върху друго дърво, за да може и тя да поеме живителни сокове. Трябва да присадиш дивата маслина върху питомна маслина, за да стане и тя питомна [17]. Същото трябва да направиш и тук, в църквата, където действително тайнствено (μυστικῶς) и светотайнствено (μυστηριακῶς) се съединяваш с Христа; трябва да започнеш да изследваш тези неща в себе си и тогава те ще се превърнат в реалност.

И тъй, какво се търси тук? Всеки път, когато идвате с такава жажда на църква, всеки път, когато ходите на литургии или бдения, какво се търси? Христос! Но за да Го намериш, изследвай тези неща и Христос Сам ще дойде [18]. Ще видиш, че тежките камъни ще се вдигнат и Той ще стане и ще дойде.

Какво се търси? Съборното състояние в Църквата и вътрешното състояние, „произхождащо от съчетанието с Иисус“[19].

Преживяванията, чувствата, копнежите, виденията не са нищо друго, освен едно състояние, което Иисус създава; състояние, което само Неговото присъствие гарантира; състояние, което само Той изпълва и без Него веднага изчезва. Състояние, произхождащо от съчетанието с Иисус, след като преди това всяко друго съчетание е изчезнало.

Братя мои, ето, тук всичко се съчетава с Иисус
_________

Бележки

* Проповед в храма „Свети Андрей“, кв. Патисия, Атина, 21.02.1975 г.
1. Марк. 6:30-45.
2. Утреня на Велик пост, отпустителен тропар след Трисвятое.
3. Вж. Откр. 12:6.
4. Мат. 20:6.
5. Молитва от св. Литургия преди възгласа „Вомнем! Святая святым!“
6. Пс. 39:3.
7. Йез. 11:19.
8. Вж. Изх. 33:23.
9. Рим. 8:26.
10. Пс. 118:164.
11. Рим. 8:15; Гал. 4:6.
12. Вж. например Йез. 3:1 – 3; Откр. 10:9 – 19.
13. Вж. Мат. 15:33; Марк. 8:4.
14. Иак. 1:16.
15. Мат. 9:20 и сл.
16. Пс. 131:14
17. Рим. 11:17
18. Например Ησαϊου του Αναχωρητού, Περὶ τηρήσεως τοῦ νοός 26, Φιλοκαλία, τ. Α’, σελ. 45.
19.Ησυχίου Πρεσβυτέρου, Πρὸς Θεόδουλον 7, Φιλοκαλία, τ. Α’, σελ. 142.