Новата „религиозна война“. Спорът за Бога и боговете

о. Александър Шмеман

Някога Чехoв написа в една от книгите си: „Между „Има Бог“ и „Няма Бог“ e зинала огромна пропаст и тя може да се преодолее с огромен труд и усилия. Затова само глупаците смятат, че това е лесно“.

Цитирам по памет, но смисълът е такъв. И повърхностната вяра, както и повърхностният атеизъм са еднакво неубедителни. Много хора казват: „Вярвам в Бога“, но фактически живеят така, сякаш Бог не съществува и това означава, че вярата им всъщност не е вяра, а обичайна почит към традицията, която в действителност не ги вълнува. Мнозина така наречени невярващи, са напълно удовлетворени от елементарни доводи като: „Науката доказа, че няма Бог“. Никой не знае какво означава това и не е ясно как науката може да реши този неподвластен на нея проблем. Но, ето че един казва, втори повтаря и тази безсмислена фраза се представя като осмислено твърдение и попада в учебниците.
В същото време, както вече споменах в една от беседите, въпросът за вярата може в някакъв смисъл методологически да се отдели от въпроса за обекта или съдържанието на вярата. И трябва да започнем от безспорния факт, че всички хора вярват в нещо или поне, че невярващите в нищо се считат от по-голямата част от обкръжението си за ощетени и безполезни хора. Сякаш от гледна точка на атеизма, който представя себе си като „научен“ (т.е. изграден изцяло върху логика и опит), подобно твърдение, като например: „Този човек в нищо не вярва“, би следвало да звучи като висша степен на похвала: „Ето, вижте, човек, който най-сетне се е освободил от наркотика на всички вярвания и е стигнал до истинското научно разбиране за света!“. Но, ако отворите биографията на който и да е революционер, на всяка страница се казва, че той „дълбоко (силно) вярва“ в победата на идеите, в победата на своята класа и т.н. За Чехов например, в скучно-казионния предговор към пълното събрание на неговите съчинения четем, че той „вярвал в светлото бъдеще“.
Е, моля, кажете ми тогава, защо вярата в никому неизвестното „светло бъдеще“ не само е допустима, но се и превъзнася, а вярата в Бога и бъдещия живот се смята за наркотик и вредно суеверие? Получава се двойно счетоводство: може да се вярва, но само в това, в което е заповядано да се вярва. Та нали в основата на научния мироглед, в основата на истинския атеизъм стои уж отрицанието на вярата – вярата като такава, вярата като убеденост в това, което не произтича от непосредствения опит и знания. От гледна точка на непосредствения опит и знания, идеалите и целите от сорта на „свобода“, „равенство“ и „братство“ са толкова утопични, толкова недоказуеми, както и Царството Божие. Защо тогава, да запитам, книгите на тези, които считат себе си за стопроцентови атеисти, са пълни с думи за вяра и с призиви да се вярва? Защо биографиите на техните герои и вождове, както и партийните им програми, са наситени с религиозна по същността си терминология? Ясно защо: без вяра човек нито би слушал всичко това, нито би го разбрал.
Човек, който в нищо не вярва, е животно, което подчинява всичко на корема си, на най-низките природни потребности на организма си. Човек без вяра е нихилист, който отхвърля наличието на всякакъв смисъл в живота и който живее за мига. Оттук ясно и неопровержимо следва, че всичко, което по един или по друг начин превъзхожда човека с неговата животинско-егоистична и нихилистична пустота, е вярата. Затова трябва да признаем вярата за също толкова неизменно човешко качество, каквото е стремежът към знание, способността да обича и т.н., но при все това – качество, което го отличава от всички останали, доколкото то не произтича от даденостите на непосредствения опит или от непосредственото възприятие на реалността като такава. От гледна точка на логиката вярата е ирационално понятие, но то изразява онова, което съществува истински и без което човек просто изпада от човечността.
Само след като признаем това състояние, можем да продължим по-нататък и да попитаме вече за съдържанието и посоката на вярата. Едва сега можем да се обърнем към човека с единствено правилния и единствено достоен за него въпрос: „В какво вярваш?“. Подчертавам – не с въпроса „Вярваш ли, или не?“, върху който се концентрира господстващата антирелигиозна пропаганда, а с въпроса „В какво вярваш?“. Защото в това, че човек вярва в нещо, не може да има съмнение, и само съдържанието на неговата вяра е плодотворен въпрос, който може да доведе до някакъв отговор.
Сега за момент да допуснем, че обектът на вярата – на всяка една вяра – наричаме Бог. Защото думата „Бог“ не е еднозначна и може да означава множество и най-различни обекти на вярата. Както видяхме, всяка вяра е насочена към даден абсолют, към нещо съвършено. Да кажем: „Вярвам в тържеството (победата) на свободата (или справедливостта, или равенството, или безкласовото общество)“ – означава да признаем и да изповядаме, че признаваме всички тези ценности за висши и абсолютни. И ако всяка висша и абсолютна ценност, доколкото тя произтича не от опит и знания, а от вяра, за улеснение наречем „Бог“, тогава можем да уточним въпроса, който задаваме на човека: „В какъв Бог вярваш? Кой или какво е твоят Бог?“. И така спорът между вярващите се превръща в спор за боговете. Това, което ти наричаш „Бог“, дали заслужава това име като наистина висша и абсолютна ценност, достойна за вяра?
Когато християнството се заражда, проповедта му е насочена не към безбожниците, а към хора, които вярват в нещо, при това – по своему дълбоко. Затова християнството се обръща към тях със следните думи: „Това, в което вярвате, не е Бог, а идол, т.е. лъжлив бог, и следователно сте жертва на измама“… И като използваме за съвременния свят думите на древногръцкия поет: „той е пълен с богове“, трябва да признаем, че повечето от тези богове са идоли. Затова отдавна е време да попитаме: на какво всеки от нас отдава сърцето си и вярата си? Защото оттук и само оттук може да започне истинският спор за религията. Та нали в това, че всички хора така или иначе имат някаква вяра, някаква религия, няма съмнение. В наши дни стои въпросът за истинската религия, за онова в живота ни, което заслужава поклонение, заслужава името Бог.

Религия на радостта

В тези беседи отдавна не съм засягал темата за радостта. А християнството е религия на радостта, макар и самите християни често да не усещат това, а враговете на християнството да го отричат. За да го разберем, е достатъчно да се вслушаме в думите на Евангелието. „Ето, благовестя ви голяма радост.“ (Лук. 2:10), се казва в Евангелието от Лука, а в края му е разказът за това, как апостолите, слизайки от хълма на Възнесението, „се върнаха в Иерусалим с голяма радост“ (Лук.  24:52). За радостта, която никой не може да отнеме, говори Самият Христос: „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да отнеме.“ (Иоан. 16:22); към радост призовава и апостол Павел: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете.“ (1 Сол. 5:16-18); с радост блести цялото църковно богослужение; прeподобни Серафим (Саровски) нарича „радост моя“ всеки, който отива при него. А когато от сърцето на вярващия изчезне радостта, то нещо в самата вяра радикално се променя.
„Ама каква е тази радост? Как да я достигнем, и дали изобщо е възможна?“ – често питат дори искрено вярващи хора. Наистина, сякаш в света има много малко радост, малко поводи за радост. Както някога бе казал един поет: „Хора, бъдете строги…; нека се смеят боговете, децата и глупаците.“ (Из стихотворението на Ф. Сологуб „Побеждавайте радостта“, 1897). А и друг поет: „И за строгия си рай на сърцето сила дай.“ (Из стихотворението на Е. А. Баратински „Молитва“, 1842/1844). Наистина, как може да се радваме, когато около нас има толкова много страдания, несправедливост, жестокост, злоба? Как да се радваме в този тленен, смъртен, постоянно изплъзващ ни се свят? Ето че и самите християни започват да възприемат тъгуването и въздържането от радост като присъщи признаци на религиозността и вярата. А враговете на религията на свой ред бързат да упрекнат християнството, че то лишавало живота от радост, че фиксирало човешкото съзнание върху смъртта и задгробния свят, че изпълвало душите със страх от последния съд.
Дали пък радостта наистина не е признак на лекомислие, или средство за избавление от твърде тежкото бреме на грижите и страданията? Тези въпроси са много важни, особено в нашето време. От една страна, несъмнено светът се отдалечава от религията и вярата. Отдалечава се съвсем не заради това, че науката „доказвала“, че сякаш няма Бог и вярата в Него е занимание на „изостаналите“, а на първо място защото религията поставя пред света твърде дълбоки, твърде сериозни по дълбината си и страшни за него въпроси. Хората странят от тях, залисват се в суета и грижи за живота си, а светът им предлага всевъзможни средства за такава забрава. От друга страна, всевъзможните земни идеологии съзнателно се стремят да изкоренят религията, за да превърнат човечеството в послушно стадо, в безличен „колектив“. И тук, и там, и в лекомисленото настроение на човешкото общество, прекалено потопено в земния живот, за да пита за смисъла му; и в явното гонение срещу религията под заплаха попада не чия да е индивидуална вяра, а самата възможност да запазиш това, което досега е било основното в живота на човека, независимо дали той го осъзнава или не. Но за да можем истински да отговорим на отдръпването на съвременния човек от вярата, за да върнем вярата на истинското ѝ място в живота, не са достатъчни философските спорове за това има ли Бог, или няма, нито е достатъчно постоянното напомняне, че сме смъртни.
Може би повсеместното отдалечаване от вярата и на битово, и на идейно ниво се обяснява преди всичко с това, че радостта престана да е основна тоналност на вярата на самите християни. Когато излизат от Йерусалим да проповядват Христа, апостолите наричат вярата си Евангелие, т.е. блага или добра, а следователно – радостна вест. Самите те са изпълнени с радост, ликуване и светлина. Именно тази радост побеждава света и го въвежда в новата вяра. В сгъстяващата се около нас мъгла вероятно никакъв друг отговор няма да въздейства, освен радостта ни: защото светът е уморен до смърт от спорове и доказателства. Векове наред хората спорят и дори проливат кръв, но от разногласията им изход няма. В такъв спор няма да победим света чрез доказателства, а ако все пак успеем, то ще е само с онази радост, която ни дава нашата вяра и чиято значимост е в това, че нито хората, нито страданията, нито самата смърт могат да ни я отнемат.
Но тогава, както и преди, остава въпросът: за какво е тази радост, как да я достигнем и как да я живеем? Отговорът отново идва от Евангелието: „И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа.“ (Иоан. 20:20). Радостта на вярата не идва от изявления и доказателства, а от Този, за Когото сърцето ни говори, че Самият Той е Радостта, Самата Светлина, Самата Доброта, Самата Истина идва от възможността да Го виждаме и опознаваме. И какво е цялата ни вяра, цялата ни Църква с небесната красота на обредите, с нейните икони, с това провиждане и проникване към небесното, ако не чисто прозрение на радостта, ако не общуване с радостта, която няма еквивалент на земята? Но ако всичко това не се отнася до тайнственото присъствие на Христос, ако всичко това не е средство да видим, да чуем Неговата любов, – тогава то би било страшна и безсмислена измама.
Ето, в полутъмната църква започва службата. Да се заслушаме в тихото, грабващо душата пеене. Към какво призовава? „Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог. Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог. Дойдете да се поклоним и паднем пред Самия Христос, нашия Цар и Бог“ – това е призив да се приближим, да видим Този, Който е тук с нас. Не да мислим и не да разсъждаваме за Него, а да се приближим и да паднем пред Него. Това е покана за радостна среща. И в отговор на тази среща, на това вѝдение, се разнася радостното: „Благославяй, душо моя, Господа.“ (Пс. 103:1). Тогава радостта, за която говорим, нахлува и изпълва душата. Не мътилката от развлеченията на света, след които неминуемо идва махмурлук и унилост, не мимолетните радости, след които мракът на живота се сгъстява още по-силно, не забравата, нито утехата, а непоклатимото, спокойно и радостно знание: „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?“ (Пс. 26:1). „Не се страхувайте – казва Христос – Аз победих света.“ (Иоан. 16:33), и ние Му вярваме. „Да се не смущава сърцето ви.“ (Иоан. 14:1, 27) – ни казва Той и сърцето ни спира да се смущава. „Радвайте се!“ (Мат. 28:9) – повтаря Господ и радостта влиза в сърцата ни, и няма сила, която е в състояние да я унищожи.

Фрагменти от Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ на протопр. Александър Шмеман, „Омофор“, 2024, превод: Елена Папучиева