Св. Григорий Палама: Престъпването на Божията заповед е предвестник на всяка смърт

За тези, които ревностно желаят да живеят в уединение, е наистина неприятно общуването не само с множеството, но и с другите като тях. Така е, понеже то не само разсича непрекъснатостта на превъжделеното общение с Бога, но и раздвоява, а понякога и разбива на много части единството на ума, от което произтича вътрешното и същинско монашество. Заради това на въпроса, защо избягва хората, един от отците отговорил: „Защото, когато се срещам с хора, не мога да бъда с Бога”* . А друг един, който разяснява такива неща въз основа на опита си, обвинява не само общуването, а и самата гледка на хората¹, като нещо, способно да наруши покоя на ума при безмълвстващите.

Ако някой изследва внимателно, то споменът за близостта, очакването на пристигането и на самата среща не позволяват на разумната част на душата да бъде напълно спокойна. Този пък, който предава речта си писмено, отрупва ума си с още по-голяма грижа. Дори да е от хората, които са преуспели и поради благосилието на душата си са достигнали до любов към Бога, той я запазва дейна и докато пише, но все пак не непосредствено и не чисто. Ако пък е от онези, които още страдат от много душевни недъзи и страсти, какъвто наистина съм аз, и се нуждаят от това непрестанно да призовават Бога: изцели ме, защото съгреших към Тебе², не е благоразумно той да спре да се моли и по своя воля да се заеме с каквото и да било друго, преди да бъде изцелен. Освен това чрез буквите пишещият общува и с онези, които не присъстват, и споделя беседата си по-често и с повече хора, а понякога и с онези, които не желае, тъй като по природа буквите остават и след края на живота на написалия ги.

Поради това мнозина от отците, достигнали върховете на безмълвието, изобщо не са се осмелили да напишат нещо, макар и да са били способни да изложат велики и многополезни неща. Макар във всяко отношение да изоставам от тяхната точност, аз имах привичка да пиша, но само под натиска на наложителна нужда. А сега към това ме направиха по-колеблив и онези, които са погледнали някои от писанията ми с лоши очи и в тях търсят опори за злодеяние** . Те, по думите на великия Дионисий³, имат страстен стремеж към безсмислени черти и букви и към неразбираеми думи и изрази, които не достигат до разума им. Наистина е безумно и глупаво, и по никакъв начин не е присъщо на желаещите да разбират божествените неща да се придържат не към смисъла, а към думите.

Зная, че справедливо понесох укорите им, не защото не съм писал в съгласие с отците, понеже по Христова благодат това бе спазено от мене в писанията ми, а защото написах за неща, за които не бях достоен, опитал се като някакъв втори Оза да помогна на колесницата на истината със слово, което бива изопачавано⁴, поне доколкото това ми навлече не гняв, а съразмерно назидание, и нападащите ме не успяха срещу мене. Може би и това се дължеше на моята недостойност, понеже, както изглежда, не бях достоен, нито годен да претърпя страдание заради истината и така с радост да споделя мъките на светиите.

Та какво? Не претърпя ли това и Златоустият отец, който, макар и телом тук, бе свързан с църквата на първородните в небесата; човек непоклатимо и заедно с това ясно и меденосладко пишещ словата на благочестието – нима дори той не бе отлъчен от църквата и не бе осъден на презрение, като пишещ и споделящ мненията на Ориген?*** И Петър, водачът на върховния хор на учениците на Господ, казва, че тогавашните невежи и неукрепнали са изопачавали трудноразбираемите думи в писмата на Павел за своя си погибел⁵.

А аз, поради слабата вреда, нанесена ми от онези, които ме нападнаха, макар да бяха низвергнати съборно, бях замислил да се откажа напълно от писането, ако ти сега, свята старице, не ме молеше непрестанно, служейки си с увещаващи писма и съобщения, докато не ме убеди отново да се захвана със слова на наставление, макар че ти никак не се нуждаеш от наставление. По Христова благодат заедно със старостта ти си придобила и достойнство в размисъла и с многогодишен труд си научила закона на свещените поучения, като с послушание и душевен покой си разпределила времето на живота си, чрез което, след като си изгладила дъската на душата, си я направила подходяща да приеме и запази божествените писмена. Но душата, напълно обзета от копнеж за духовно поучение, е такава, че никога не му се насища.

Затова и мъдростта казва за себе си: „Които ме ядат, повече ще огладняват”⁶. И Господ, Който е вложил в душата този божествен копнеж, казва за избралата тази добра част Мария, че „няма да ѝ се отнеме”⁷. А на тебе навярно такива слова са ти нужни и заради дъщерите на великия василевс, които живеят под твоето наставничество**** , и най-вече заради благоразумието, което от раждането си копнееш да свържеш в брак с Водача на безсмъртието, на Когото именно подражаваш, и както Той наистина е приел нашата форма заради нас, така самата ти сега си възприела образа на въвежданите и нуждаещите се от поучение. Затова и аз, макар да не мога лесно да доставя слова, и то такива слова, все пак заради послушанието и заради заповедта да давам на просещия⁸ от това, което имам сега, ще изясня позицията си и ще отдам дължимото на любовта Христова.

Узнай, прочее, свята старице, а по-скоро нека чрез тебе научат девойките, избрали да живеят според Христос, че съществува и смърт на безсмъртната по природа душа. Така и възлюбеният богослов казва: „Има грях за смърт (…), но има грях не за смърт”⁹, като под смърт тук изцяло има предвид смъртта на душата. И великият Павел казва, че „световната скръб докарва смърт”¹⁰; и отново: „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос”¹¹. От какви мъртви заповядва да станем? Разбира се, от онези, които са умъртвени от плътските желания, които „воюват против душата”¹². Затова и Господ е нарекъл мъртви живеещите в този суетен свят, понеже и на онзи ученик, който Го помолил да отиде, за да погребе собствения си баща, не разрешил, а му наредил да Го следва, като „остави мъртвите да погребат своите мъртъвци”¹³. Тук мъртви Господ е нарекъл и онези, които са били живи, изцяло в смисъл, че са били мъртви по душа.

Също както отделянето на душата от тялото е смърт за тялото, така и отделянето на Бога от душата е смърт за душата¹⁴ и смърт в истинския смисъл на думата е смъртта на душата. Нея показваше Той и чрез заповедта в рая с думите Си към Адам: „(…) в който ден вкусиш от него [от забраненото дърво], бездруго ще умреш”¹⁵. Понеже тогава бе умъртвена неговата душа, която чрез престъпването на заповедта се отдели от Господ. Така е, понеже телом Адам оттогава насетне живя деветстотин и тридесет години¹⁶.

Но смъртта, която застигна душата поради престъпването на заповедта, не само прави негодна душата и носи проклятие на човека, но след като превърне и самото тяло в многоизмъчено, многострадално и подлежащо на гибел, напълно го предава на смъртта. Така е, понеже след умъртвяването на вътрешния човек, причинено от престъпването на заповедта, земният Адам чу думите: „(…) проклета да е земята поради тебе [делата ти]; (…) тръне и бодили ще ти ражда тя; (…) с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш”¹⁷.

Макар и във времето на бъдещото ново раждане при възкресението на праведните да възкръсват и телата на беззаконниците и грешниците, то е, за да бъдат предадени на втора смърт¹⁸, на онова вечно наказание, на неумиращия червей¹⁹, на скърцането със зъби²⁰, на външната тъмнина²¹, на мрачната и неугасима геена огнена²², според казаното от пророка, че ще бъдат изгорени беззаконните и грешниците и няма да има кой да угаси огъня²³. Това, прочее, е втората смърт²⁴, както Йоан ни научи чрез Откровението. Слушай и великия Павел, който казва: „Ако живеете по плът, ще умрете; но ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи”²⁵. Тук той нарича живот и смърт онези в бъдещия век – живот е насладата от вечното царство, а смърт – онова вечно наказание.

Следователно престъпването на Божията заповед е предвестник на всяка смърт – и за душата, и за тялото; на смъртта в сегашния век и в онова безкрайно наказание. И смърт в истинския смисъл на думата означава душата да бъде отделена от Божията благодат и да бъде обвързана с греха. За благоразумните тази е смъртта, която наистина трябва да бъде избегната и от която трябва да треперят. Нека и ние да бягаме от нея с всички сили – всичко да захвърлим, всичко да отблъснем, да се разделим с всички състояния, дела и желания, които отвличат и отделят от Бога и причиняват този вид смърт.

Заглавието е от редакцията

Фрагменти от Писмо до монахиня Ксения на св, Григорий Палама, „Омофор“, 2010, превод: Стоян Терзийски

Бележки

* Тези думи са на авва Арсений.

** Григорий има предвид споровете си с Иоан Калека и Григорий Акиндин.

*** Иоан Златоуст е бил осъден от синода при Дрис.

**** Имат се предвид дъщерите на починалия малко преди това Андроник.