Съборност и главенство в Православната църква

Обръщение

на
Диоклийския митрополит Калистос (Уеър)
към участниците в конференцията на Международната православна богословска асоциация, Яш, Румъния, 9–12 януари 2019 г.

Нека започна със спомена за един свой сън от преди много години. Бях се върнал в Уестминстър, пансиона в Лондон, който бях посещавал като млад. Един приятел ме заведе в стаите, които познавах наяве. След това в съня си той ме отведе в други стаи, които никога преди не бях виждал – просторни, елегантни, пълни със светлина. Накрая се озовахме в малък тъмен олтар, чиито стени бяха покрити със златни мозайки, блещукащи в светлината на свещите. „Колко странно – казах на спътника в съня ми – толкова години съм живял в този дом и никога досега не съм знаел за тези стаи“. Приятелят ми отговори: „Да, винаги е така“. Събудих се и осъзнах, че всичко е било сън.

Наистина, винаги е така. В света около нас и в дълбините на собствената ни личност винаги има стаи, които все още не сме открили. Това е още по-валидно за многото стаи в нашия духовен дом, които всички ние обитаваме – дома на Църквата.

Платон отбелязва, че началото на истината е усещането за чудо. Събрали сме се на тази конференция за единството и съборността именно за да обновим и разширим усещането си за чудо пред тайната на Църквата; да открием стаи, за които не сме подозирали, че съществуват.
Евхаристията е вечно продължаващо чудо, казвал св. Йоан Кронщадски. Това можем да отнесем и към самата Църква. Нека днес да продължим да съзерцаваме това продължаващо чудо с нови очи.

Като начало, можем да поставим въп­роса за съборността и главенството в един по-широк контекст. Нека разгледаме някои основни положения.

Какво представлява Църквата? Коя е нейната отличителна и уникална роля – това, което Църквата прави и което нищо и никой друг не може?

Каква е нейната задача – задача, която не може да бъде постигната от никоя младежка група, музикално общество, старчески дом или етнически клуб? Каква е ролята на свещеника, която не може да бъде вменена на социалния работник, психотерапевта или брачния консултант? Кое е това, което държи Църквата заедно и я прави едно цяло? Когато мислим за Църквата, какъв зрителен образ или икона трябва да имаме пред очите на ума?

На такива въпроси можем да отговорим така: Църквата е тук, за да проповядва спасение във Възкръсналия от мъртвите Христос. Такъв отговор е верен, но непълен. Защото Църквата съществува не само за да проповядва спасение чрез слово, но и за да ни даде достъп до това спасение на дело. В такъв случай, какво е основното дело на църковната общност?

За да отговорим на този въпрос, нека си спомним какво се е случило в първия ден след слизането на Светия Дух в деня Петдесетница, когато 3000 новообърнати били кръстени. Те се посветили, разказва св. Лука, на апостолското учение и апостолското братство, на преломяването на хляба и молитвата. Тоест,

тук е отличителната и уникална функция на Църквата – да преломява хляба и да предлага светотайнствената жертва без проливане на кръв, да празнува Господнята вечеря докато Той дойде отново. С това си действие Църквата се отличава от всяка друга социална структура.

Разбира се, Църквата прави много други неща, освен да служи Божествената Литургия, но именно Евхаристията я оформя като животодавен извор, от който произтича всичко останало. Евхаристията държи Църквата заедно и я прави Една. Църковното единство не е налагано отгоре като юрисдикционна власт, а се създава отвът­ре чрез причастие в Светите Тяло и Кръв на Възкръсналия Господ.

Това следва да бъде нашата икона на Църквата – трапеза, а на трапезата   поднос с хляб и чаша с вино. Около трапезата – епископът и свещениците, дяконите и дяконисите, иподяконите, четците, Божия народ – всички заедно, празнуващи евхаристийното тайнство.

Самата дума за Църква – „еклесия“ – има евхаристийна препратка; тя означава „събрание“, но не просто какво да е събрание, а именно богослужебно събрание – Божи народ, повикан и съб­ран, за да принесе Божествена Литургия. Не е случайно, че изразът „Тяло Христово“ има двойно значение, означаващо едновременно и общността, и тайнството. Също така не е случайно, че думите communio sanctorum означават и общността на светиите и причастие с осветените дарове. В същината си Църквата е евхаристиен организъм и когато тя служи Божествената Литургия, тогава и само тогава тя става това, което е по същността си. Както е настоявал кардинал Хенри де Любак, Църквата прави Евхаристията и Евхаристията прави Църквата.

Обратно към въпроса ни за ролята на църквата, на който са отговаряли богословите на XX век като протопрезвитер Николай Афанасиев и митрополит Йоан Зизиулас. По думите на Аристотел Папаниколау, „когато ни помолят да посочим къде е Бог, бихме посочили към личността на Иисус Христос. Когато ни помолят да посочим къде е Църквата, трудно е да си представим някой да посочи нещо друго, освен Евхаристията“. Без колебание разглеждам евхаристийната еклисиология, въпреки всички критики към нея, като най-творческия елемент на най-новата православна мисъл. И именно от тази гледна точка трябва да разглеждаме темите за синодалността (съборността) и главенството. Тези двете следва да бъдат обяснявани не просто чрез институционални и юридически понятия – като прояви на управление и власт, но основно в контекста на тайнството и свещенодействието.

Разглеждайки съборността, веднага забелязваме необходимостта църковният събор да бъде разглеждан като евхаристийно събитие.

Повечето събори са имали за основна задача да възстановят евхаристийното общение, когато то е било нарушено – като са решавали въпроса кой може и кой не може да бъде допуснат да получи тайнството. Повечето, ако не и всички събори, са завършвали със съслужение с участието на всички свои членове.
Каква е целта на всеки събор? Чрез прилагането на колективно различаване да се придобие общ ум. Но този общ ум не е простият сбор от убежденията на отделните участници. Когато сме събрани на събор, ние грешниците, ставаме нещо повече от това, което сме като изолирани индивиди – и това „нещо повече“ е именно присъствието на Самия Христос, действащ сред нас чрез благодатта на Светия Дух. Както нашият Господ ни е обещал, „където двама или трима са събрани в Мое име, Аз съм посред тях“. Именно това Господ­не обещание валидира всеки истински събор. Не е ли забележително, че Утешителят слязъл над първите ученици в Йерусалим не докато всеки се молел отделно, а когато всички били събрани заедно на едно място?

Христос казва: „двама или трима“. Наистина, Той идва при нас и когато сме сами; когато в бодърстваща тишина изследваме вътрешната стаи­чка на сърцето си и откриваме там Неговото присъствие.

Самотата, която не е самотност, е наистина неотменна част от нашия живот в Христа. Но въп­реки дълбоката ценност, която притежава самотата, съпричастността, заедността и всичко, което стои зад руската дума „съборност“, са още по-ценни. Църквата не е съвкупност от самодостатъчни монади, а Тяло с много крайници, органично взаимозависими.

Ето защо в Църквата казваме един на друг: „Нуждая се от теб, за да бъда себе си“. Ето защо на всяко ниво на църковния живот – и на всеки събор – членовете на Църквата казват не „аз“, а „ние“, не „мен“, а „нас“. „Угодно беше на Светия Дух и нам“, казват учениците на апостолския събор в Йерусалим в Деяния 15. „Нам“ е решителната съборна дума. Удивителен е фактът, че в молитвата, завещана ни от Христос, думите „нам“ и „ни“ се появяват пет пъти, думата „наш“ – три пъти, думата „ние“ – веднъж. Никъде в Господнята молитва християнинът не казва „на мен“, „моят“, „аз“.

Така и в Евхаристията – действието, което създава Църквата, в епиклезата или призоваването на Светия Дух, се казва: „Ние ти възнасяме това безкръвно духовно поклонение“, „ние молим“, „ние викаме към Тебе“, „да изпратиш своя Дух Свети над нас“. Когато казваме Иисусовата молитва, която е мой спътник вече 60 години, предпочитам да казвам не „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния“, а „помилуй нас“. Разбира се, по-разпространената форма „помилуй мене“ е съвсем легитимна, но когато казваме „нас“, подчертаваме, че спасението, макар да остава лично, никога не е изолирано.

Нека не забравяме буквалното значение на гръцкото съществително „синодос“. То се състои от „син“ (заедно) и „одос“ (път или пътуване). Синодът е група от хора, основно епископи, но включваща и свещеници и дори миряни, които участват в съвместно поклонническо пътуване, заедно са на една и съща пътека. Тази идея за споделено пътуване включва усещане за движение и приключение; тя ни напомня, че синодите не са статични, а динамични; не самоповтарящи се, а откровяващи. „Ето, всичко ново правя“, казва Възкръсналият Христос. На всеки истински църковен събор ние преживяваме новостта на непроменената вяра.

Разсъждавайки за синодалността, нека си я преставим в по-широки понятия. Макар че предимно се отнася за решенията на реалните събори, вселенски или поместни, това понятие трябва да се разглежда и като качество, което пронизва цялата Църква на всички нива – епархия, енория и дори личния ни живот.

Отец Георги Флоровски говори за необходимостта да придобием светоотечески ум. Можем по подобен начин да говорим за необходимостта от синоден ум. Синодалността включва това, което можем да наречем „духовност на общността“ – откритост към другия, готовност да слушаш. Синодалността означава не монолог, а диалог; не самодостатъчност, а обмяна; не солипсизъм, а причастност.

Като православни сме свикнали да виждаме себе си като съборна църква, като Църквата на седемте святи събора, но трябва да признаем със смирение и реализъм, че докато прокламираме синодалността на теория, твърде често сме я пренебрегвали в реалния живот. Вярно е, че от епохата на вселенските събори е имало много събори – Съборът в Света София през 879 до 880 г., Паламитските събори през XIV век в Константинопол (1341, 1347, 1351  г.), Съборът през XVII век тук в Яш (1642 г.), в Йерусалим (1672 г.), който провъзгласява истинното православно учение за Църквата на тайнствата, съборът в Константинопол през 1872 г., който осъжда етнофилетизма (за съжаление, неговите решения не се спазват в православната диаспора) и по-скорошният Московски събор (1917-1918 г.), на който присъстват епископи, миряни и свещеници, трагично прекъснат от болшевишката революция. Този събор в много отношения е радикален и иновативен, подобно на римокатолическия Втори Ватикански събор, ако не и повече.

Без да подценяваме тези и други събори, не трябва ли да признаем, че твърде често за Православието се оказва изключително трудно да се държи съборно?

Колко години подготовка и отлагане минаха, преди Светият и Велик Събор да се състои в Крит през 2016 г.?
В Римокатолическата църква на 25 януари 1959 г. папа Йоан XXIII, за удивление на всички, обявява свикването на вселенски събор. След по-малко от 4 години, на 11 октомври 1962 г. съборът се състоява. Опасявам се, че това не е начинът, по който нещата се случват в Православната църква. Още през 1902 г. Вселенският патриарх Йоаким III изпраща съборно послание до всички православни църкви, призоваващо за по-тесни контакти и сътрудничество. Това писмо е посрещнато с одобрение. През 1903 г. Руската църква му отговаря, подчертавайки важността на нарочни събирания на православни епископи от всички патриаршии и автокефални църкви, където лице в лице да се обсъждат въпроси от обща значимост. Тук виждаме първите кълнове, които по-късно ни отвеждат до Събора в Крит през 2016 г., но времето от кълновете до плодовете е твърде дълго.

През 1923 г. Вселенският патриарх Мелетий IV Метаксакис свиква предвижданата като всеправославна асам­блея в Константинопол, но доста православни църкви не участват, а някои от решенията на тази конференция се оказват дълбоко разделящи, в частност приемането на новия календар. След това, през 1930 г. в манастира „Ватопед“ на Света гора се среща междуправославна комисия (сред делегатите няма жени) със задача да подготвят всеправославен събор. През 1965 г. Вселенският патриарх Атинагор възкресява идеята за Свят и Велик събор на първата всеправославна конференция на о. Родос. На нея е съставен дълъг списък от възможни теми. Следват всеправославни конференции в Родос и Шамбези. Но трябва да мине повече от половин век преди Съборът най-после да се състои в Крит. Това непрекъснато отлагане на Събора ми напомня пътуванията със самолет през 40-те и 50-те години на миналия век. Чакаш на пистата, двигателите бучат, перките се въртят, но изглежда, че самолетът никога няма да излети.

Най-важното, което може да се каже за Събора в Крит през 2016 г., е че след толкова време той все пак се случи.
За съжаление, неговите решения се оказаха в известен смисъл разочароващи. Поне за мен, който бях там.

Съборът беше далеч от това да бъде всеправославен. От 14 църкви, съставляващи всеправославната общност, присъстваха едва 10. Антиохийската, Грузинската, Българската и Руската църква поради различни причини избраха да не дойдат. Православната църква в Америка не беше поканена. Отсъствието на Руската църква беше особено разрушително – и изненадващо, защото до последния момент Московската патриаршия участваше активно и конструктивно в подготовката.

Преди Критския събор някои православни разсъждаваха дали това няма да бъде Осми вселенски събор. Обръщайки се назад, днес никой не споделя това мнение. И наистина, Критският събор възприе доста по-различен подход от този на Седемте вселенски събора. На Вселенските събори (по принцип, може би не винаги на практика) са поканени всички епископи на християнския свят, защото от богословска гледна точка всички те са ръкоположени по един и същ начин и следователно всички имат едни и същи благодатни дарове. На Вселенските събори всеки епископ гласува индивидуално и решенията се взимат от мнозинството. Несъгласното малцинство на Вселенските събори обикновено е било много малко. На Никейския събор това малцинство е било не повече от двама епископи, но все пак такова несъгласно малцинство е съществувало.

Подходът на Крит беше различен. Водещото му вдъхновение не беше толкова светотайнствено и харизматично, колкото административно и бюрократично.

Не всички епископи бяха поканени на Събора, а само 24 от всяка патриаришия или автокефална църква. Защо 24? Не знам. Ако всички 14 Православни църкви бяха изпратили по 24 делегати, в Крит щеше да има 336 епископи. В действителност броят им не беше повече от 150. Разбира се, някои православни църкви нямат толкова епископи – например църквите в Кипър, Албания, Полша и тази в Чешките земи и Словакия.

Друга разлика между Крит и Вселенските събори – в Крит беше решено (предварително), че решенията се взимат не от мнозинството чрез гласуване (както на вселенските събори), а чрез консенсус. Така един-единствен несъгласен епископ би могъл да блокира всички общи решения.

Според решение на Всеправославната конференция от 1976 г., 40 години по-рано, бяха избрани 6 точки за обсъждане на Крит. По всички тези точки до Събора бяха изпратени предварителни документи. Точките бяха: 1) Мисията на Православната църква в съвременния свят, приносът на Православната църква за установяването на мир, справедливост и свобода, на братство и любов между народите и за отстраняване на сексуалните и другите форми на дискриминация (край на цитата; не е лесно да се произнесе всичко това!); 2) Православната диаспора; 3) Автономията и начинът за провъзгласяването й; 3) тайнството Брак и опасностите пред него; 4) Важността на поста и неговото спазване днес; 6) Връзките на Православната църква с останалия християнски свят.

Няколко коментара изникват веднага по този повод. Първо, тези шест точки бяха със сигурност прекалено много, за да бъдат разгледани в дълбочина на една среща, която продължи само малко повече от седмица.

В Римокатолическата църква Трентският събор през XVI век трае 16 години. Вторият Ватикански събор трае 4 години, като общата продължителност на сесиите достига 9 месеца.

Заради краткото време и многото теми, Критският събор нямаше възможност да се фокусира. При Седемте вселенски събора всеки е бил свикван, за да се занимае основно с един доктринален проблем, предизвикващ остри противоречия в целия християнски свят. На Критския събор нямаше такъв отделен доктринален проблем. Например, след неделна Литургия в Оксфорд, където живея, не се озовавам сред разлютени енориаши, които да се провикват: „Владико, не сме мигнали снощи и сме много притеснени във връзка с това как трябва да се провъзгласява автономията!“.

Видно е, че не всички шест точки бяха равнопоставени по значение. Първата, за мисията на Църквата, е изключително обща. Като резултат, текстът, който беше приет от Събора по този въпрос, не казва почти нищо вълнуващо или неочаквано. Що се отнася до третата точка, проблемът пред съвременното православие не е толкова провъзгласяването на автономията, а това на автокефалията – но този въпрос не беше включен в дневния ред и съответно не беше обсъждан. Не си спомням в Крит да беше казано каквото и да било за статута на Православната църква в Америка, призната за автокефална от Московската патриаршия, но не и от Вселенската – проблем от почти 50 години. И този въпрос не беше включен в дневния ред и не беше обсъждан. Също така нищо не беше казано за ситуация­та в Украйна и за възможността да бъде създадена автокефална украинска църква.

И наистина, питам се, имаме ли нужда от Свят и Велик събор, за да приемаме решения за постенето?

Със сигурност тази тема е най-добре да бъде обсъждана на поместно ниво и дори на лично ниво като пастирски въпрос с енорийския свещеник или духовния отец.

Но две от шестте точки със сигурност са много важни – каноничната ситуация в т.нар. диаспора и отношенията на Православната църква с неправославния свят. Но точно по тези две теми предварителните документи не успяха да предложат решение на реалните проблеми. По отношение на диаспората например, предварителните документите отбелязаха провала на западния свят да съблюдава каноничното правило за един епископ на една територия. Но ние оплакваме тази ситуация през последните сто години и не ни е нужен Свят и Велик събор, който да ни каже за нея. Правилно беше решено да се създаде епископски съвет във всеки район на диаспората, но такова решение беше взето още на Всеправославната конференция през 2009 г. – тоест, предварителните документи и последвалото решение на Крит не казаха нищо ново.

Като цяло трябва да се отбележи, че шестте предварителни документа, които бяха обсъждани в Крит, бяха някак консервативни по дух и допълненията, приети от Събора, които не бяха изчерпателни, послужиха основно да препотвърдят консервативния характер на документите. Макар че дневният ред в Крит беше пренатоварен, в днешната Православна църква има много големи проблеми, за които Съборът не каза нищо – както вече казах, не беше обсъждана автокефалията, не беше повдигнат въпросът за календара (може би това беше мъдро – съборът можеше да направи твърде малко по този въпрос, тъй като църквите, които следват стария календар – като Руската – не биха се съгласили да въведат новия и всеки такъв опит би довел вероятно до разкол). Нищо не беше казано за начина на приемане на обърнати в Православието. В днешната православна практика има любопитна раздвоеност по този въпрос. От XIII век насам Руската църква приема бивши католици в лоното си само чрез изповед на вярата и опрощение – без миропомазание или още по-малко повторно кръщение. От друга страна, Руската задгранична православна църква, която от 2007 г. е в пълно общение с Московската патриаршия, често кръщава повторно новоприетите, включително римокатолиците. Подобна практика съществува и на други места, например на Света гора. Тук имаме очевидно не просто проблем, свързан с административни практики, а доктринален въпрос – неправославните църкви притежават ли действителни тайнства? В православния свят – и в някои гръкоезични, и в някои славяноезични църкви – има такива, които твърдят, че извън видимите граници на Православната църква няма благодат и действителни тайнства. Позовават се на решение на източните патриарси от Антиохия през 1755 г. Но това не е общоприето мнение в Православието. Например о. Георги Флоровски, в известната си статия „Границите на Църквата“, публикувана през 1933 г., счита, че харизматичните и каноничните граници на Църквата не съвпадат точно. Лично за мен е необяснимо как би следвало да разглеждаме папата не просто като обикновен мирянин, а като некръстен езичник. Разбира се, важно е да уточним какво имаме предвид под „действително“ (тайнство).

Надявах се, че Критският събор ще отмени официално решението от 1755 г. и ще постанови, че всички обърнали се в Православието, които преди това са били кръстени с водно кръщение в Името на Светата Троица, следва да бъдат приемани не чрез повторно кръщение, нито само с изповядване на Символа, а чрез миропомазание – и така да бъде осигурена единна практика в рамките на цялото Православие. За съжаление, по този въпрос критските делегати останаха, по думите от Акатиста, „неми като риби“. Темата не беше обсъждана.

Други теми от Крит, силно противоречиви в неправославния Запад и игнорирани в Крит, бяха служението на жените в Църквата и т.нар. еднополови бракове.

И така, как да оценим Критския събор? След толкова дълги подготовки, какво реално постигнахме? Може би съборът е най-добре да бъде оценяван не като изолирано събитие, а като начало на процес; като първо от поредица такива събития. В Крит Румънският патриарх Даниил предложи Свят и Велик събор да се провежда на всеки седем години и дори предложи от името на Румънската църква да домакинства следващия събор. Това е ключов момент, защото тези събори са скъпи, а нямаме християнски император, който да покрие разходите. Изненадващо Критският събор приключи без решение за място и време за следващ събор. Доколкото знам, не беше създадена и комисия за продължаване на съборите.

Още отсега трябва да започнем да работим за следващ събор, който се надяваме да бъде наистина всеправославен. Подготовката на Критския събор продължи, както видяхме, 114 години. Трябва ли да чакаме още толкова, за да има продължение?

За щастие, в Крит нямаше или почти нямаше политическо вмешателство. За в бъдеще нека издигнем плакат „Политиците вън“. Във времената на Византия императорът е играл важна роля във Вселенските събори, но нито Путин е император Константин, нито Порошенко – император Юстиниан.

Най-важното около Критския събор, както казахме, е простият факт, че той се състоя. Следващите събори, надяваме се, ще могат да разгледат проблемите, които не бяха разгледани в Крит. Това, което направи Критският събор, е да препотвърди синодалния дух на Православието, неговия съборен етос – и за това сме благодарни преди всичко на ръководството и упорството на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей.

Стигайки до темата за главенството, което е основополагащо в съвременния православно-католически диалог, първото, което трябва да кажем е, че синодалността и главенството са взаимодопълващи се и взаимозависими. Между тях има ненарушима връзка, както казва митрополит Зизиулас. В Православието, пише той, не може да има главенство без събор, нито събор без глава. Този принцип произтича от евхаристийната природа на Църквата. На всяко евхаристийно съслужение винаги има един, който изпълнява ролята на литургичен предстоятел. Така и на всеки църковен събор (а, както отбелязахме, съборът е евхаристийно събитие) има един, който действа като предстоятел и глава.

Между главата и неговите събратя-епископи, както става ясно от Апостолско правило 34, има реципрочна връзка. Епископите не могат да действат без предстоятел, нито предстоятеля – без епископите. Между тези две страни има съотговорност и диференцирана взаимозависимост.

Каква е основната функция на главенството? Да осигури взаимното съгласие и да опази единството на Църквата. Главата е основно посредник.

По думите на о. Йоан Майендорф, „Основната функция на първоепископа се състои в това да осигури постоянния диалог и съборност във всички православни църкви, така че църковният ред (особено поместното и регионалното единство на православните) да бъде опазен“. Исагогиката от IX век, описвайки Константинополския патриарх като „жива и оживотворена икона на Христа“, утвърждава, че неговата задача е „да върне всички еретици в Православието и в единството на Църквата“, а Правило 102 на Трулския събор определя неговото задължение „да възвърне изгубените овце“.

Както отбелязва о. Александър Шмеман, главенството в съвременното Православие съществува „в голямо разнообразие от форми – от почти абсолютна „монархия“ (единовластие) на Руския патриарх до повече или по-малко номиналното главенство на Атинския архиепископ“. Това „разкрива отсъствие на общоприето разбиране на главенството (в Православната църква), или на негова постоянна канонична теория“. Както казва протодякон Йоан Хрисавгис, „истината е, че всъщност нямаме развито учение или по-конкретно развита апология на концепцията за главенството“. Докато Московската патриаршия приема, че Константинопол има първото място в каноничния ред на Православната църква, между двете църкви няма пълно съгласие относно обхвата и практическите приложения на това „първо място“. Великият логотет Теодор Метохит казва през XIV век, че великите мъже от древността са изразили всичко толкова ясно, че за нас не е останало какво да добавим. Но по отношение на въпроса за главенството в Православната църква това определено не е така. Последната дума още не е казана.

Липсата на съгласие за главенството на Вселенския престол може да бъде проследено и в противоречивите възгледи за даването на автокефалия. (Може би трябва да говорим за „признаване“, а не за „даване“.) Константинопол вижда тази роля като запазена за Вселенския патриарх; Москва я разглежда като отговорност на църквата-майка.

Това разногласие проличава в споровете около Православната църква в Америка през 1970 г. Москва, позовавайки се на качеството си на църква-майка, дава автокефалия на своята дъщерна църква, но Константинопол отказва да признае това действие. За щастие, по този конкретен повод евхаристийното общение между двете патриаршии не беше нарушено, но остава необичайният факт, че почти половин век по-късно все още няма решение на този проблем.

По-сериозен е конфликтът, възникнал през 2018 г. около Украйна. Константинополската патриаршия издаде томос за автокефалия на разколнически групи в Украйна – т.нар. Киевска патриаршия на Филарет Денисенко и т.нар. Автокефална църква на митрополит Макарий. Отхвърляйки това решение, Москва запази под своя юрисдикция частта от украинското православие, което е под омофора на митрополит Онуфрий, съдържащо доста повече енории от другите две групи, взети заедно.

Като резултат, Москва взе решение да прекрати общение с Константинопол, макар оттам засега да не са опитали да си „отмъщават“, а по-скоро търсят възстановяване на пълното общение с Русия. Няколко поместни църкви призоваха това разделение да бъде разрешено на всеправославно ниво – чрез повторно свикване на Критския събор или чрез специален синаксис (събрание) на всички глави на поместните църкви по света.
С цялото дължимо уважение към двамата патриарси, мнозина от нас са смутени от действията на двете страни в този сложен и злощастен спор.

Въпреки че Вселенската патриаршия вижда себе си като църква майка на Украйна, трябва да се признае, че повече от 330 години Украйна е съставлявала неотменна част от Руската църква. Това е исторически факт, а както отбелязва Аристотел, „и Бог не може да промени миналото“.

В същото време, макар че спрямо действията на Константинопол могат да бъдат изразени резерви,

има причина да сме силно обезпокоени от решението на Москва да прекрати общение с Вселенската патриаршия. По думите на архиепископ Анастасий Албански по повод кризата с Украйна, „немислимо е Божествената Евхаристия, която е par excellence тайна на безкрайната любов и крайно смирение на Христос, да бъде използвана като оръжие срещу друга църква…

Колкото и сериозни да са, натрупаните въпроси за юрисдикцията по никакъв начин не могат да послужат за причина за разкол на Православието никъде по света“. Уви! Това, което архиепископ Анастасий считаше за немислимо, се случи.
Отците казват, че да предизвикаш разкол е по-страшно от убийството. Разколите лесно се започват, но трудно се лекуват. 75 години (от 1870 до 1945 г.) продължи разколът между Вселенската патриаршия и Българската църква – и причината беше отново автокефалията. Нека се помолим настоящият разкол между Втория и Третия Рим да не продължи три четвърти век.

Неспособността на световното Православие да постигне съгласие за Православната църква в Америка и напоследък – за Украйна, даде повод на някои – предимно римокатолици – да предположат, че Православието има нужда от много по-силно главенство на световно ниво. Лично аз не съм ентусиазиран за такъв спор. Ако развием своето разбиране за главенството, това не би трябвало да бъде само заради отрицателни причини – като решение на някакви конкретни проблеми, а да бъде вдъхновено от положителна визия за реалността на Църквата. Нека не бъдем реактивни, а проактивни.

Нека накрая да подчертаем един важен момент, който има отношение не само към упражняването на властта на главенството, но към всяко ниво на църковното служение. Когато апостолите спорят за това кой трябва да е пръв между тях, Христос ги смъмря: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй“ (Мат. 20:25, 26). Христос е категоричен: „Между вас обаче няма да бъде тъй!“. Упражняването на власт в Църквата трябва да бъде съвсем различно от онова, което преобладава в организациите в света. Като Царство не от мира сего – евхаристийно, петдесетно, есхатологично –

Църквата е уникална. Тя никога няма да бъде приобщена към властови модели и начини на управление, владеещи падналия свят около нас.

Епископът не е феодален владетел, нито избираем парламентарен представител. Главният епископ, първоепископът не е нито диктатор, нито конституционен монарх, нито председател на борд на директорите.

Казвайки какво не е църковната власт, Христос продължава и казва какво тя е: „Между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга;
и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:26-28). Това е същинското значение на главенството. Първите ще станат последни.

Властта, казва Христос, означава служение. Перспективата трябва да бъде обърната, пирамидата да застане на върха си. Всяко истинско главенство е кенотично; главата е слуга на всички.

Сред папските титли, които би трябвало особено да импонират на православните, е servus servorum Dei, слуга на слугите Божии. Тази титла може да бъде отнесена до всеки глава в нашата Църква. И ако ролята на главата е да служи на останалите, то неговото служение включва жертва и дори мъченичество – вътрешно или външно. Той може да бъде призован да отдаде живота си, по подобие на Христа. Преди всичко главата носи своето служение в дух на любов. Както казват о. Джон Бер и протодякон Йоан Хрисавгис, „главенството пребивава в кенотична любов“.

Сред богатите символични образи в Пастира на Ерм има два, които по удивителен начин изразяват два контрастиращи аспекта на Църквата. Първо Ерм вижда Църквата като достолепна старица на преклонна възраст. „И защо е толкова стара?“, пита той. Отговаря му се: „Защото е създадена преди всичко останало и защото тя даде граници на света“. След това Ерм вижда висока кула, към която непрекъснато са добавяни нови камъни.
Това е парадоксът и чудото на Църквата. По думите на о. Александър Шмеман, „Църквата по своята природа принадлежи на еона, на идващото Царство. Но тя обитава историята, времето, „мира сего“. Тя е в statu patriae, но и в statu viae. Тя е и пълнота, и мисия“. Църквата е стара, но и млада, неизменна и вечно нова. Тя е изобилие и изпълненост – вечна, предсъществуваща, но в същото време динамично вплетена в постоянното течение на времето и историята, непрекъснато въвлечена в процес на приспособяване, обнова и растеж. Тя е трансцендентна, но и крехка. Подчертавайки тези два аспекта – старата жена и недовършената кула, и заемайки израз от Платон, о. Георги Флоровски описва Църквата като „жив образ на вечността във времето“ – тя е образ на вечността, но жив образ, образ във времето.

Ако, докато размишляваме за съборността и главенството, пазим в ума си тези два аспекта на Църквата – контрастиращи, но и допълващи се – няма да се отклоним от истинския път.

Превод: Пламен Сивов

Списание „Свет“ бр. 1/2019 г.

Откъсът е част от най-новия подкаст на списание „Свет“ – „Единството на Църквата: преобразяване в свободата“, целия епизод можете да чуете ТУК>>>

Абонирайте се за подкаста в предпочитаната платформа, за да получавате известия за нови епизоди.