Жан-Клод Ларше за произхода, природата и смисъла на настоящата пандемия

Интервю с известния френски богослов, патролог, философ и писател  Жан-Клод Ларше; един от забележителните съвременни православни богослови, доктор по философия и теология, преподавател по философия, изследовател на светоотеческото наследство. Автор е на много книги, в които изследва проблемите на здравето, болестите и лечението в светлината на православната духовна традиция. На български език е преведена книгата му „Терапия на менталните болести“ (Комунитас, 2013 год.). Жан-Клод Ларше е автор на три монографии върху богословието на св. Максим Изповедник и се счита за един от най-добрите познавачи на неговото духовно наследство.

Авторът на интервюто, протойерей Живко Панев, е преподавател по канонично право и по история на поместните църкви в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж  и предстоятел на парижка енория. 

Вие сте един от първите, които развиха богословското осмисляне на болестта, страданието и медицината. Вашата книга „Богословие на болестта“, излязла през 1991 г., беше преведена на много езици[1], и във връзка с епидемията от Ковид-19 ще се появи скоро и в превод на японски. Вие публикувахте и книга – размисъл за страданието: „Бог не иска страданието на хората“, която също излезе в доста страни. В началото ще Ви попитам какво е Вашето обобщено мнение за епидемията, която ни се случва в момента?

Тя не ме учудва: от хилядолетия има по около две големи епидемии във всеки век, и още по няколко други с по-малък обхват. Те обаче зачестяват все повече и повече, а концентрацията на население в нашата градска цивилизация, движението, благоприятствано от глобализацията, както и многобройните и бързи съвременни транспортни средства, ги превръщат лесно в пандемии. Настоящата епидемия, следователно, беше предвидима и обявена от много епидемиолози, които не се съмняваха в нейната поява, като не знаеха само точния момент, в който ще дойде, и формата, която ще приеме. Изненадваща е липсата на подготовка на някои държави (по-точно Италия, Испания и Франция), които вместо да предвидят медицинския персонал, болничните структури и необходимите материали, за да посрещнат този бич, оставиха да се разпадне болничната помощ и да бъде изнесено (в Китай, както всичко останало) производството на медикаменти, маски, респиратори, от които днес се усеща остра липса.

Болестите винаги са присъствали в историята на човечеството и няма човек, който не се е срещал с тях през живота си. Епидемиите просто са болести, които са изключително заразни и чрез бързото си разпространение засягат голяма част от населението. Характерното за вируса Ковид-19 е, че засяга тежко дихателната система на възрастните и на отслабените от други патологии хора и че има висока степен на заразност, която насища бързо системите за интензивни грижи с голям брой хора, засегнати от болестта едновременно в кратък отрязък от време.

Православните църкви реагираха на етапи, с различна бързина и под различна форма. Какво мислите за това?

Трябва да се каже, че различните страни не бяха засегнати от епидемията в един и същ момент и в една и съща степен, и всяка поместна Църква приспособи реакцията си към развитието на болестта и към мерките, взети от съответната държава. В най-засегнатите страни решението да се спре отслужването на богослуженията беше взето бързо, само с няколко дни разлика. Тъй като не предвиждаха затваряне в толкова близко време, някои Църкви (като Руската църква) взеха мерки да ограничат възможната зараза по време на литургията или на раздаването на светите тайни; днес те са принудени да призоват верните да не идват на църква.

Тези различни мерки породиха спорове, а даже и полемики в средите на свещенството, манастирските общности, верните и богословите…Един от първите предмети на полемика беше решението на някои църкви да променят начина на евхаристийно причастяване.

В това отношение трябва да се прави разлика между две неща: придружаващите причастяването обстоятелства и самото причастие.

Може да има риск от заразяване чрез „придружаващите“ причастяването обстоятелства: изтриването на устните на всеки причастник с една и съща кърпа (както се прави с голяма настойчивост в някои енории на Руската църква) или да се пие след причастяването, какъвто е обичаят също в Руската църква, „запивка“ (смес от сладка вода и вино) с едни и същи чаши. Поради тази причина срещу мерките в първия случай да се използват хартиени салфетки, а във втория – чаши за еднократна употреба, не трябва да има никакво възражение.

Що се отнася до самото причастие, редица Църкви се отказаха от традиционния начин, по който то се дава на верните – да се поставя в  устата със светата лъжичка. Някои Църкви препоръчаха да се излива съдържанието на лъжичката в отворената уста, като се спазва известно разстояние от нея, а други – като Руската църква – предложиха да се дезинфектира лъжичката със спирт след всеки причастник или да се използват лъжички за еднократна употреба, които след това да бъдат изгорени.

Вярвам, че никоя Църква не е допуснала, че самите Тяло и Кръв Христови, за които всички молитви преди и след причастяването припомнят, че се дават „за изцеление на душата и тялото“, могат да бъдат сами по себе си фактор за заразяване (последната мисъл се среща само в една статия – разпространена с бързината на вирус в интернет[2], причина, поради която ще я цитирам – статията на архимандрит Кирил Говорун, която е сбор от ереси).

Но има съмнения, които се отнасят към самата лъжичка и това поражда дебат, тъй като някои обръщат преди всичко внимание на факта, че тя докосва устата на верните, други отчитат преди всичко факта, че тъй като е потопена в Тялото и Кръвта  Христови, тя е дезинфектирана и защитена от тях. Последните отбелязват, че свещениците в големите църкви, където сред верните неизбежно има болни от най-различни болести, в края на Литургията потребяват остатъка от Светите Дарове, без това да стане причина да се заразят от каквото и да е. Те отбелязват също, че по време  на големите епидемии от миналото свещениците са давали причастие на заразените верни, без самите те да се заразят. Що се отнася до последното, аз нямам сигурна информация, произтичаща от исторически документи. За сметка на това, коментарът, че в своя „Пидалион (сборник с коментари на каноните на Православната църква) св. Никодим Светогорец (който е живял през втората половина на ХVIII в.) допуска по повод 28 канон на 6 вселенски събор „свещениците да правят някои изменения в периоди на чума“ в начина на преподаване на причастието на болните, „като поставят свещения Хляб в свещен съд, за да могат умиращите и болните да го вземат с лъжички или с нещо подобно на тях“, „съдът и лъжичките трябва след това да бъдат поставени в оцет, а оцетът трябва да се излее в съд за леене на метал или да се постъпи по друг възможен начин, който да е сигурен и каноничен“.

Това предполага, че по негово време (а вероятно още преди това) е било прието причастието да се дава чрез повече съдове и лъжички, които след това са били дезинфектирани (поради алкохолния си градус и киселинността си оцетът има антисептични и антигъбични свойства (които впрочем, биха били напълно недостатъчни срещу Ковид-19). Точно този текст, който е цитиран и в ръководството на големия руски литургист от ХIХ в. С. В. Булгаков, послужи за аргумент на Руската църква за решенията, които взе.

От своя страна, аз мисля, че този, който има достатъчно вяра да се причастява с доверие посредством лъжичка, не поема никакъв риск, и че Църквите, които взеха специални решения, са го направили в най-добрия случай, имайки предвид верните с по-слаба вяра и със съмнения. По някакъв начин Църквите последваха препоръката на св. апостол Павел, който казва: „За немощните станах като немощен, за да придобия немощните“ (1 Кор. 9:22).

Трябва да се припомни, че причастието няма магически ефект: както при всички тайнства, и тук благодатта е дадена в пълнота, но получаването на благодатта е пропорционално на вярата на получаващия (гръцките отци използват гръцката дума „analogia“, за да обозначат тази пропорционалност) до такава степен, че дори е казано от св. апостол Павел и е напомнено в молитвите преди причастие, че този, който се причастява недостойно, може да се разболее душевно и телесно (1 Кор 11:27-31) или „яде и пие своето осъждане“.

Във всеки случай, всяка поместна Църква е свободна да вземе, по икономия, всички полезни решения при всяко извънредно обстоятелство.

Вторият предмет на полемика беше затварянето на църквите и прекъсването на литургийното богослужение.

Първо трябва да се отбележи, че по-голямата част от държавите не наредиха църквите да бъдат затворени, а само ограничиха достъпа до тях до няколко човека, а посещенията до отделни изолирани лица; но същевременно мерките на карантината направиха всяко придвижване и посещение невъзможни.

В по-голямата част от поместните Църкви, обаче, отслужването на Литургиите продължава със свещеника, един певец, евентуално дякон и помощник (освен в Гърция, където това беше забранено дори в манастирите, което е парадоксално, като се има предвид, че това е страна със силна православна идентичност, в която Църквата се радва на официално признание от страна на държавата).

Някои екстремисти създадоха конспиративни теории, виждайки зад решенията на държавите волята на някои влиятелни групи да унищожат християнството. Те направиха паралел с периода на гоненията от първите векове и призоваха християните към съпротива, давайки за пример мъчениците. Тези позиции очевидно са преувеличени, а паралелът с гоненията – злонамерен.

От християните не поискано да се откажат от вярата си и да почитат друг бог. Църквите не са затворени, а ограничителните мерки за посещението им са временни. Държавите са изпълнили единствено своя дълг, за да защитят населението, като вземат единствената мярка, с която разполагат – карантината – за да ограничат заразата, за да могат да се грижат възможно най-добре за болните и да ограничат броя на починалите.

Ще добавя, че църквата не е магическо място, напълно защитено от околния свят, където човек не би могъл да се зарази от никаква болест, особено ако тя е силно заразна. Наистина, в древни времена, по време на епидемии начинът на действие е бил различен: хората са се събирали в църквите, а процесиите са се увеличавали. Това, което се забравя, е, че църквите са се превръщали в болници за умиращи. Така по време на големите епидемии, които е познала Византийската империя, не са били рядкост случаите, в които в църквите са били откривани стотици трупове.

Църквата има дълг да защитава здравето и живота на своите верни, но също така да защитава и тези, които те биха могли да заразят извън нея, и да не усложнява работата на здравните работници, които, ако системата е претоварена, рискуват да не могат да се грижат за всички, а да избират, с други думи – да изоставят, и да оставят най-уязвимите да умрат. Освен това, ако има много починали едновременно, не може вече  да им се осигури погребение: ние всички с тъга видяхме как в Италия колона военни камиони караха десетки починали направо в крематориума, без възможност нито за семейно, нито за религиозно присъствие… В Китай изгориха на конвейр хиляди трупове и чак след няколко седмици семействата могат да дойдат да вземат пепелта на своите починали роднини от палетите със струпани погребални урни.

Всички общности на манастирите (включително тези на Атон) взеха решението да затворят врати и така да предпазят посетителите и поклонниците от взаимно заразяване, а също така да предпазят своите членове, което им позволява да продължат да отслужват Литургията и да изпълняват една от основните си задачи, от която ние се нуждаем изключително много в този период: да се молят за света.

Фактът, че причастяването стана невъзможно за известен период от време, поставя сериозен проблем пред някои верни. В това също някои екстремисти виждат успешния резултат на някакъв антихристиянски заговор…

Не споделям тези конспиративни теории, защото подозират хора и организации, докато, както вече казах, в историята на човечеството епидемиите циклично се завръщат; все пак мисля, че дяволът има пръст в тази епидемия и в последствията от нея.  Ще Ви кажа защо в продължението на нашия разговор.

Относно лишаването от причастяване могат да се кажат няколко неща.

Тези, които са свикнали да се причастяват всяка седмица (или по-често) и получават от причастяването голяма сила в живота си, страдат много в тази ситуация и това е разбираемо. За утешение ще напомня, че св. Мария Египетска, чийто свят живот тържествено празнуваме в петата неделя на Великия пост, се е причастила един единствен път в своя живот, непосредствено преди смъртта си; и още, че по нейно време (това е припомнено в Житието, което четем в църква по повод този празник) е съществувал обичай монасите, живеещи кинонийно, да се оттеглят сами в пустинята и да се завръщат в манастира чак на Велики четвъртък, за да се причастят. Можем да припомним още, че много отци, живеещи в пустинята, са се причастявали най-много един път годишно.

Поради обстоятелствата ние сме принудени по същия начин да се отдалечим от причастие през този Велик пост, и така можем благодарение и на карантината в апартамента си (който в нашия свят на непрекъснато движение и дейности навън за много хора е станал строг като пустиня) да споделим малко техния опит.

Можем да извлечем от това някои ползи. На първо място, днес, особено в диаспората, причастяването е станало често (докато напротив, преди няколко десетилетия, в православните страни беше рядко) и то до такава степен, че има риск да се банализира.

Преди няколко години говорих по този въпрос с епископ Атанасий Йевтич и той ми каза, че е полезно периодично да постим от причастяване, за да преоткрием смисъла на неговата важност и да се приближим до него, след като наистина сме почуствали желание и нужда. Освен това можем да припомним, че ефектите от от причастието не изчезват, след като го получим. Те са пропорционални на качеството на нашата възприемчивост, а тази възприемчивост има отношение не само към подготвеността ни за причастието, а и към отношението ни към него, след като сме го получили.

За да ни помогне, Църквата ни предлага  редица молитви преди и след причастяване. Познавам много духовни отци, което подтикват духовните си чада да четат всеки ден молитвите след причастие до следващото причастяване и така да запазят съзнанието  „за драгоценните дарове, които ни бяха дадени“, като продължат да актуализират благодатта, която те са ни донесли.

Какво може да се каже за невъзможността да се участва в литургийните служби?

Мисля, че е възможно те да се отбелязват вкъщи по предвидения начин, в отсъствие на свещеник, като вместо Литургията се четат Типиците, въпреки че, разбира се, това не може да я замени напълно, защото липсва най-главното: извършването на Светата Жертва, която може да бъде изпълнена само от свещеник. Много верни имат вкъщи литургийните текстове (по-точно Малкия Евхологий, който е предвиден точно за домашно отслужване, в случай че няма свещеник); ако ги нямат, по-голямата част от текстовете могат да се намерят по интернет. Може също да се засили практикуването на Иисусовата молитва: на Атон малките общности или отшелниците, живеещи в пустинята, които нямат свещеник, заменят службите с определен брой молитви към Христос, Божията майка и светиите.

Св. Ефрем от Катунакия е казвал, позовавайки се св. Йоан Златоуст: „Хората в света, които нямат възможност да отидат на църква нито в събота, нито в неделя, могат в същия момент да направят от душата си жертвеник, като казват Молитвата.“

В православните страни е възможно също Литургията да се проследи на живо по телевизията или по интернет, както обикновено правят много от възрастните хора или болните, които не могат да се движат. Това не заменя реалното участие с физическо присъствие в общността, но човек поне може да се присъедини към службата и да изпита усещането за  принадлежност и общностно действие в едно и също време с църковната общност, която се простира отвъд видимото и отвъд присъстващите хора (именно това се нарича „обществото на светиите“).

В едно скорошно интервю Пергамският митрополит Йоан Зизиулас, осъждайки решението на някои църкви да затворят църквите и да прекъснат богослуженията, твърдеше, че когато не се отслужва Литургия, вече няма Църква. Какво мислите по този въпрос?

Неговата позиция е разбираема, като се има предвид персоналистичното му богословие, което дава предимство на релационното и следователно идентифицира Литургията повече със синаксиса (събранието на верните), отколкото със самата евхаристийна жертва.

Всъщност, Литургията продължава да се отслужва във всички Църкви (в манастирите, но също така и в много църкви с малък брой хора). И именно това е важно. Стойността на Литургията не зависи от броя присъстващи участници, нито стойността и обхватът на Светата Жертва – от броя отслужени Литургии. Когато стотици хиляди църкви отслужват едновременно Литургията, те актуализират (точно такъв е смисълът на думата „анамнеза“, която означава сърцето на Литургията) едната жертва на Христос.

Ако има само една отслужена Литургия, от само една от поместните Църкви, то тази единствена Жертва ще бъде извършена със същия обхват, защото се простира върху цялата вселена. Що се отнася до верните, трябва да се напомни, че Литургията на св. Василий, която отслужваме в тези недели на Великия пост, предвижда евентуалното им отсъствие, тъй като съдържа молитва към Бога да си спомни за „тези, които по уважителни причини отсъстват“, което по някакъв начин ги свързва с присъстващите и с дадената им благодат.

Как да преживеем карантината? Изглежда, че това създава проблеми на нашите съвременници.

Ние имаме шанса, че наложената от държавата карантина съвпада частично със „светата четиридесетница[3]“ на Великия пост. Съгласно преданието ние, православните, през този период ограничаваме излизанията, развлеченията и консумацията си; също според преданието се възползваме от това време на спокойствие и по-голяма самота, за да се  обърнем към самите себе си, да увеличим духовните четива и да се молим повече. За всичко това имаме опита от миналите години; ще трябва само да продължим усилието с няколко седмици.

Погледнато обобщено, карантината е подходящ случай да упражняваме скъпата за православната духовност исихия, състояние на самота и преди всичко на външно и вътрешно спокойствие, да си починем по този начин от непрестанното движение, от шума и стреса, свързани с обичайните условия на живот, и да заживеем отново в нашето вътрешно жилище, което отците исихасти наричат „обиталището на сърцето“.

Карантината също така позволява на съпружеската двойка и на децата да бъдат заедно по-често от обичайното и това е благотворно за всички. Безспорно, това не винаги се случва от само себе си, тъй като някои не са свикнали на продължителен съвместен живот, но точно това може да се окаже възможност за неговото засилване в положителна посока.

Това завръщане към себе си и към съпружеския и семеен живот обаче не трябва да се превръща в забравяне на другите. Милостинята, която е част от обичайните практики на поста, може да бъде под формата на по-голяма и редовна помощ на познати хора, страдащи от болести, самота или свръхтревожност. За тази дейност съвременните средства за комуникация могат да помогнат…

Ще отбележа, че много от нашите съграждани са принудени да си измислят спортни дейности в апартамента си. По време на поста ние сме свикнали да правим земни поклони. Можем да увеличим броя им (правилото на монасите е да правят най-малко по 300 на ден, а някои от тях правят до 3000!). Патриарх Павел Сръбски , който всеки ден правеше земни поклони до 91-годишна възраст (само раната на коляното успя да го спре), казваше, просветен от своето медицинско образование и добро здравословно състояние, че това е най-добрата гимнастика, която човек може да прави, за да се поддържа във форма…

Сега, ако желаете, нека да се върнем към по-богословски въпроси. Първо, към кого и към какво можем да отнесем настоящата епидемия и болестите като цяло?

Епидемията е заразна болест, която се разпространява. За нея може да се каже всичко, което казваме за болестта, но масовият ѝ характер, който се проявява в дадена област, страна или в целия свят, какъвто е случаят сега, поражда допълнителни въпроси. Не е учудващо, че в религиозните слова отново се появи темата за Апокалипсиса, за края на света или идеята за Божие наказание за греховете на хората, с алюзии за потопа (Бит. 19), за чумата, опустошила лагера на Давид след преброяването (2 Царств. 24:15) или за седемте рани на Египет (Изх. 7:11). Налага се, следователно, да се направят някои уточнения.

Според православното схващане, развито от отците на основата на Библията, прародителският грях (който в западната традиция се нарича първороден грях) във физически план е имал три последствия: преходността (чиято най-остра форма е страданието), тлението (чиято основна форма е болестта) и смъртта, която произтича от последното. Грехът на Адам и Ева се е състоял в отделяне от Бога, което е имало като последствие  загубата на благодатта, осигуряваща им непреходност, нетление и безсмъртие.

Тъй като Адам и Ева са прототипи на човечеството, те следователно са предали на наследниците си своята човешка природа, повредена от разрушителните последствия на техния грях; безпорядъкът, засегнал човешката природа, е засегнал също така и цялата природа, тъй като човекът, отделен от Бога, е изгубил положението си на цар на творението и е лишил съществата от благодатта, която им е предавал като посредник. Докато в началото творението било изцяло добро, такова, каквото Бог го бил създал (според това, което ни казва 1 глава на Битие), след това злото навлязло в него, както в човека, зло, което не е само нравствено, но и физическо, и се проявява чрез безпорядък, нарушаващ първоначалния ред на творението и чрез процеси на разрушаване на това, което Бог е установил.

Божият промисъл е попречил, както отбелязва Владимир Лоски, творението да бъде изцяло разрушено, но природата се е превърнала в бойно поле, където постоянно са в схватка доброто и злото. Живите организми постоянно се борят, за да премахнат микроби, бактерии, вируси, или генетични изменения (дължащи се на остаряване или на фактори на околната среда), които се опитват да ги разрушат дотогава, докато, отслабени от възрастта, намаляваща имунната им защита, те накрая са победени и умират.

Бактерии или вируси могат в продължение на хилядолетия да засягат само животински видове или да бъдат запазвани от тях, без да ги засягат, и след това изведнъж да се предадат на човека. Именно това се случи с различните видове вируси, които предизвикаха епидемиите от последните десетилетия.

Вие посочвате вината на прародителите в този процес. Греховете на техните наследници, нашите собствени грехове, играят ли някаква роля в този процес? Молитвите от Големия Евхологий (официална книга с молитви на Църквата) за периоди на епидемии, но също така и словата на някои епископи, свещеници или монаси посочват греховете на всички и виждат в това, което се случва, един вид наказание за тях, и подканват към покаяние…

Според православното разбиране (което по този въпрос се различава от  католическото разбиране за първородния грях) самата грешка на Адам и Ева е персонална и не се предава на техните наследници; предават се единствено нейните последствия. Обаче техните наследници от началото до наши дни са грешили, както казва св. апостол Павел в 5 глава на Послание до Римляните, по начин, подобен на Адамовия, станали са негови подражатели и са затвърдили неговия грях и последствията му чрез собствените си грехове.

Следователно, има колективна отговорност в злините, които засягат падналия свят, която оправдава посочването на греха и призива за покаяние. Обаче това се прилага общо, за да обясни произхода и устойчивостта на болестите и на други злини, а не в лично качество, за да обясни, че те се случват на даден човек в частност или на дадена група от хора.

Ако някои болести се свързват с лични грешки или страсти (например болестите, свързани с прекаляване с храна или алкохолни напитки, или болестите, предавани по полов път), други идват независимо от духовните качества на засегнатите хора. Болните деца не са виновни за никакъв грях; светците не са неуязвими за болестите и често имат повече болести от други хора с объркано морално поведение. Понякога епидемиите покосяват цели манастири; например чумната епидемия след Пасхата на 346 г. е ударила манастирите в Тиваида и е убила една трета от „пустинните отци“, които са живели там, между които бащата на киновитийното монашество св. Пахомий, наследника, когото той е посочил, и по около сто монаси във всеки от големите манастири на областта.

По време на големите чумни епидемии от миналото християнските наблюдатели са били принудени да констатират, че болестта засяга хората на случаен принцип по отношение  на моралните или духовните им качества. Въпросът за отношението на болестта към някой грях на човека или към някой грях на неговите родители е бил зададен на Христос, Който е отговорил на учениците си по повод слепородения: „Нито той, нито родителите му са съгрешили…“

Болестта, следователно, има изначално, принципно и колективно отношение към греха, но в много малка част от случаите това отношение е актуално и лично. Следователно мисля, че въпросът за греха и покаянието може да бъде засяган в молитвите и проповедите, но това трябва да става дискретно. Хората, страдащи от някаква болест, нямат нужда към страданието им да се добавят обвинения за виновност, а се нуждаят да бъдат подкрепени, утешени и лекувани със съчувствие, както и да бъдат подпомогнати да приемат духовно болестта и страданието си, за да могат те духовно да се обърнат в тяхна полза.

Ако покаянието има смисъл, той е обръщане и промяна на състоянието на ума (смисълът на гръцката дума metanoia). Болестта поражда редица въпроси, от които никой не може да избяга: Защо? Защо аз? Защо сега? За колко време? Какво ще стане с мене? Всяка болест представлява изправяне пред неизбежното, което е още по-остро и дълбоко, защото не е абстрактно и неоснователно, а се вписва в онтологичен опит.

Това изправяне пред неизбежното много често е критично. Защото болестта винаги поставя повече или по-малко въпроса за основанията, средата и формите  на нашето съществуване, за постигнатото равновесие, за ценностите ни и за отношението ни към другите, а и за самия ни живот, тъй като смъртта сега се очертава по-ясно отпреди (такъв в частност е случаят и с тази епидемия, която непредвидимо и бързо отнася хора, най-вече възрастни, но и по-млади, без впрочем винаги да са с тежки патологии). За всеки човек болестта е случай да изпита своята онтологична уязвимост и зависимост и да се обърне към Бога, като към Този, Който може да помогне тя да бъде преодоляна, ако не физически (защото в отговор на молитва се случват чудотворни изцеления), то духовно, и позволява да ѝ се придаде смисъл, който е градивен за човека и без който не ни остава нищо друго, освен да се предадем на разрушението.

Нерядко обаче откриваме, дори в молитвите на Големия Евхологий или в други молитви (например канони и акатисти), както и в изявленията на свещениците, които напоследък се умножиха по интернет, мисълта, че тази епидемия е изпратена от Бога (или от Неговите архангели и ангели), за да събуди хората, да ги доведе до покаяние и да ги обърне, в един свят, който е станал изцяло материалистичен и е забравил Бога…

Както току що казах, аз съм съгласен, че това изпитание (както всяко друго изпитание в живота) е повод за поставяне на важни въпроси, за осъзнаване и за завръщане към Бога и към един по-духовен живот.

Говорих за това по отношение на отделните индивиди. Но е очевидно – и много статии в пресата го отбелязват – че тази епидемия поставя отново въпроса за основанията, организацията и начина на материалистичен и консуматорски живот на нашите съвременни общества и лъжливото усещане за сигурност, което те извлякоха от научния и техническия прогрес; тя показва също илюзиите на трансхуманизма, защото, както казват сега специалистите, нови вируси ще продължат да се появяват и епидемиите не само ще се задържат, а ще се увеличат в бъдеще, оставяйки често човека безпомощен (помислете, че още не е открита нито ваксина, нито лекарство за обикновената хрема, която засяга всяка година голяма част от населението и е причинена от вирус от семейството на коронавируса).

Но с цялото ми уважение към молитвите и свещениците, с които правите алюзия, аз съм шокиран от начина им на възприемане на Бога и на Неговото действие по отношение на хората. Това е начин на възприемане, който е действал в Стария Завет, но който Новият Завет е променил. В Стария Завет е действало положението, че праведниците са преуспявали, защото са били възнаграждавани от Бога, докато грешниците напълно справедливо са били наказвани със всякакви бедствия. Новият Завет е сложил край на тази „логика“ и начинът му на виждане има за праобраз Йов.  Думите на духовниците, за които споменавате, приличат на тези на приятелите на Йов и съответстват на силогизма: „Ти си сполетян от всякакви нещастия, следователно Бог те е наказал, а щом те е наказал, това е защото си грешник.“ Йов не приема мисълта, че Бог е могъл да го накаже.

Новият Завет ни разкрива един Бог на любовта, съчувстващ и състрадаващ Бог, Който възнамерява да спаси хората посредством любовта, а не посредством наказанието. Мисълта, че Бог е разпространил този вирус в света или е накарал ангелите или архангелите Си да го разпространят (каквото наистина може да се прочете в някои текстове), ми се струва почти богохулна, дори ако се позовем на някакъв вид божествена педагогика, използваща злото с цел да получи добро и по странен начин превръщаща злото в добро.

Бог за нас е Отец, а ние сме Негови деца. На кой баща измежду нас би хрумнала идея да зарази децата си с вирус с предполагаема педагогическа цел? И обратното, кой баща не страда, като вижда, че децата му се разболяват, страдат и има риск да умрат?

Някои богослови приписват причините за болестта, страданието и смъртта на Бога, защото се страхуват, подобно на манихеите, че ако те не се припишат на Бога, някой може да помисли, че има нещо извън Бога, Който е принцип на доброто, т. е. че има принцип на злото, който Го конкурира и който следователно ограничава всемогъществото, което е едно от Неговите най-съществени свойства. Но ако всичко идва от Бога, трябва също така да приемем, че Той е причината не само за епидемиите, а също и за войните, геноцидите, концентрационните лагери, че Той е дал властта на Хитлер, Сталин или Пол-Пот, за да ги използва като инструменти за предполагаемата Си справедливост и за да назидава народите…

Всъщност, според отците бедствията имат един единствен източник – греха, а самият грях е причинен от злоупотреба, която човекът е извършил със способността си за самоопределение. Те още са следствие от действието на дявола и на демоните (ангели, паднали също поради злоупотреба със самоопределението си), чиято власт вследствие греха на първия човек, е успяла да се настани в света: след като човекът е престанал да бъде „цар на творението“, сатаната е успял да стане „князът на този свят“.

В това, което се случва сега, трябва да посочим действието на дявола, а не това на Бога, а на второ място грешката на този, който в Китай е консумирал или е докоснал животно, преносител на вируса (подобен е случаят със всички минали епидемии) и е предал последствието от грешката си на цялото човечество, както Адам е предал на цялото човечество последствията от своя грях.

Това, което току що казахте, поставя няколко въпроса. Първо, някои казват, че Бог е създал всички микроби, всички вируси и че самата смърт е включена в творението още от самото начало, и че, както е казано в Битие, всичко, което Бог е създал, е добро.

Наистина, това е мисъл, която откриваме у някои съвременни католически богослови (например Teilhard de Chardin и неговия ученик Gustave Martelet), която беше приета от някои православни богослови (например Йоан Зизиулас[4] и  съвсем наскоро от архимандрит Кирил Говорун[5]). Те имат натуралистично схващане, което частично съвпада с това на съвременната наука. Нашата православна вяра е различна: отците са единодушни в твърдението си, че не Бог е създал смъртта, а тя е следствие от греха, по същия начин както болестта и страданието, които не са принадлежали към първоначалното райско състояние и които впрочем  ще бъдат премахнати в бъдещото райско състояние в небесното Царство.

Въпросът дали болестта, страданието и смъртта са злини, сам по себе си има двоен отговор.

Първо, във физически план, това безспорно са злини, защото представляват, както казах преди това, безпорядък и смущения, навлезли в доброто функциониране на живите организми, създадени от Бога. Дори от натуралистична гледна точка, именно здравето и животът са свързани с нормалното състояние, а болестите, инвалидността и смъртта представляват анормално състояние. Болестта, както казах по-горе, е форма на тление, процес на разрушаване, на деструкция и отрицание, а страданието е придружаващият този процес елемент, свидетелстващ, че нещо в тялото ни „не е наред“. Собствено дяволският характер на болестите се проявява много ясно при някои от тях: например автоимунните заболявания, при които органите използват ресурсите на организма, за да се саморазрушават (един вид самоубийство); ракът, който поради някаква генетична промяна започва да произвежда абсурдни тумори (не играещи никаква смислена роля в организма), които имат за цел единствено собственото си нарастване в ущърб на другите органи, които вампиризират и малко по малко разрушават, използвайки срещу приложените терапевтики всички ресурси, акумулирани от живото същество в продължение на милиони години, за да се развива и защитава; днешният вирус, който, като други от същото семейство, се инфилтрира в клетките на белия дроб, а вторично и на другите жизнени органи, навлиза в тях (като неприятел в страната), колонизира ги, като пречи на тяхното функциониране или го нарушава тежко, до степен да предизвика смърт.

В духовен план, болестта, страданието и смъртта остават злини поради  първоначалния си произход (греха), но могат да бъдат доближени и преживени духовно по конструктивен начин и така да се превърнат в блага, но единствено духовни блага. Във връзка с болестта и страданието или с приближаващата се смърт човекът, както вече казах, може да се обърне към Бога, да се доближи до Него и да изгради различни добродетели (тоест постоянни предразположения или казано с други думи, състояния, които го идентифицират с Бога и го съединяват с Него). Св. Григорий Назиански казва, че чрез болестта много хора са станали светци.

Ако Христос е умрял заради нас, това е за да победи смъртта и да ни позволи в края на времената да възкръснем, както Самият Той го е направил. Но Неговите страсти и Неговата агония на кръста имат и друг смисъл, който не се подчертава достатъчно: страдайки и умирайки, Той е унищожил властта на страданието и на смъртта; Той ни е дал, ако се съединим с Него и така получим благодатта, която Той е придобил за нас, да не се страхуваме повече от страданието, а да се усъвършенстваме духовно чрез него; и да не се страхуваме повече от смъртта, а да възложим нашата надежда върху вечния живот, така че можем да кажем със св. апостол Павел в 15 глава на Първо послание до Коринтяни: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“

Вашите думи пораждат един друг въпрос: защо Бог, ако е добър и всемогъщ, не премахва болестта и страданието в този свят, и защо те  още съществуват, след като Христос ги е победил за цялото човечество, което е приел в Своята Личност?

Това представлява силно възражение от страна на атеистите, което често поражда съмнение сред вярващите.

Отговорът на отците е, че Бог е създал човека свободен и уважава неговото самоопределение, стигайки до последствията от него. Тъй като грехът продължава постоянно в света, последствията му продължават да засягат човешката природа и целия космос.

Христос е премахнал необходимостта от греха, сложил е край на тиранията на дявола, направил е смъртта безобидна, но не е премахнал нито греха, нито действието на демоните, нито физическата смърт, нито като цяло последствията от греха, за да не насилва и да не отрича свободните воли, които са причина за него. Във физически план падналият свят остава подчинен на своята собствена логика.

Ето също защо болестта засяга различно едните и другите, и това е изключително шокиращо по време на епидемия: според собствената индивидуална физическа конструкция на всеки, тя покосява едни, а пощадява други, засяга леко едни, а тежко други, прави така, че едни да умрат, а други да останат живи, убива юноши, а запазва хора в дълбока старост.

Едва в края на времената ще се извърши възстановяването на всички неща и ще се появят „ново небе и нова земя“, където порядъкът и хармонията на природата, разрушени от греха, ще бъдат възстановени в една природа, въздигната в по-висш начин на съществуване, където благата, придобити от Христос в Неговото изкупително и обожаващо природата ни дело, ще бъдат съобщени на всички, които ще са съединени с Него.

Човекът, който живее в Христос в Църквата, където се намира пълнотата на благодатта, получава „залозите на Духа“, опознава духовно първоберките на бъдещите блага. В този духовен план грехът, дяволът, смъртта и тлението нямат повече власт над него и не могат да го засегнат; той е духовно свободен по отношение на тях. Но дори ако нетлението и безсмъртието са му осигурени по такъв начин, те ще станат реалност за тялото му едва след Възкресението и Съда, също както обожението на цялото му същество ще намери пълното си осъществяване в този върховен момент (срв. 1 Кор. 15:28).

В това очакване християнството показва, че е загрижено да облекчава страданието на хората и да лекува болестите, като винаги е окуражавало прилаганите за тази цел средства…

Любовта към ближния, заедно с любовта към Бога, е основната добродетел, проповядвана от християнството.

Любовта към ближния включва съчувствие, воля да му се помогне във всичко, да бъде утешен, подкрепен, облекчен в страданията, да бъдат лекувани болестите му и да бъде запазено здравето му.

Чудесата, извършени от Христос и апостолите, са послужили за пример. Ето защо християнството, още от създаването си, е признало полезността на медицината, не се е поколебало да приеме „профанните“ медицини, практикувани в обществото, в което то се е родило и израснало, и дори е положило основата на създаването на болници. В продължение на векове, на изток и на запад, до сравнително близка до нас епоха, медицинските сестри са били монахини (в Германия продължават да наричат медицинските сестри „Schwester“, сестри!). В настоящата епидемия всички изследователи, лекарите, санитарите, шофьорите на линейки, но също така всички техници и персоналът по поддръжката ни дават свидетелство за преданост и саможертвен дух, стигащи до застрашаване на собственото здраве и живот, което напълно се съотнася с християнските ценности. Всички Църкви ги благославят, а ние трябва да ги подкрепим силно с молитвите си.

Тъй като казахте, че по някакъв начин падналата природа следва своята собствена логика, нашите молитви могат ли да имат въздействие върху тази епидемия и да я забавят или прекъснат?

Нашият дълг е да молим Бога да спре тази епидемия. Но за да се случи това, би трябвало всички хора да се обърнат към Него и да отправят молитва за това. В противен случай, от уважение към свободната им воля Той няма да наложи Своето всемогъщество на тези, които не искат да Го признаят и да поискат Неговата помощ. Това е причината, поради която Божието действие не се е проявило, за да спре големите епидемии в миналото. За сметка на това Бог е отговарял на молбата на малки и свързани помежду си групи и чудодейно е спирал локализирани епидемии.

Също така във всички времена са се отваряли пукнатини  в логиката на падналия свят в полза на отделни хора чрез намесата на Бога, на Божията майка или на светците. Но по правило чудесата са изключения от общия обичаен ред. Самият Христос не е извършвал колективни, а винаги индивидуални изцеления, и трябва да се подчертае, че това винаги е било свързано с някаква духовна цел и с едновременно духовно въздействие (прошка на греховете), свързано с живота и съдбата на някаква личност.

Това е случай да припомня, че както болестта духовно може да бъде обърната в наша полза, така и запазеното или възстановено здраве е безполезно, ако не го използваме добре в духовен план. Един от въпросите, които поставя пред нас днешната епидемия, е също и този: какво сме правили досега със здравето си и какво ще правим с него, ако оцелеем?

Що се отнася до чудодейните изцеления, извършени от Христос, виждаме, че понякога те са били дадени по молба на изцерените хора, а понякога по молба на техните близки. Това ни припомня, че е важно да се молим за самите себе си, за да получим защита и изцеление, но също и за нашите близки, а в по-широк смисъл и за всички хора, както постъпват всички светци, молещи се за целия свят, защото в своята собствена личност се чувстват солидарни с всички.

През последните седмици в православните сайтове се появиха най-различни молитви. Какви молитви ще препоръчате по-специално?

Всяка молитва е добра, понеже ни приближава до Бога и до нашия ближен. Можем да се обръщаме към Христос, към Божията майка и към всички светии, защото, както ми каза св. Паисий Атонски по време на една от срещите ми с него:

Всеки светец може да изцелява всички болести, а светците не се ревнуват помежду си.

Въпреки всичко, аз оставам малко скептичен по отношение на някои форми на благочестие, които се доближават до суеверието, но са неизбежни при подобни обстоятелства: от забравата например беше извадена света Корона; в близко време без съмнение към нея ще бъде присъединен свети Вирус (епископ на Виена през 4 век).

От своя страна, аз много обичам и използвам по няколко пъти на ден молитвата, съставена от патриарх Даниил Румънски, която е едновременно кратка, проста и пълна. Съвсем леко промених текста ѝ:

Господи, Боже наш, Който си богат на милости и чрез Твоето мъдро грижовно предводителство, направляваш нашия живот, чуй нашата молитва, приеми нашето покаяние за греховете, спри тази  епидемия.

 Ти, Който си Лекар на нашите души и тела, дарувай изцеление на заболелите, изправи ги бързо от леглото на страданието, за да Те славят, Спасителю Милостиви.

Здравите закриляй от всякаква болест.

Закриляй и нас, твоите недостойни раби, заедно с нашите роднини и близки.

Благослови, укрепи и пази, Господи, с Твоята благодат всички, които с човеколюбива и жертвена любов се грижат за болните в техните къщи или в болниците.

Отдалечи всяка болест и страдание от Твоя народ и ни научи да ценим живота и здравето като Твои дарове.

Дарувай ни, Боже, Твоя мир и изпълни нашите сърца с неотстъпна вяра в Твоята закрила, с надежда в Твоята помощ и с любов към Тебе и ближния.

Защото Твои са помилването и нашето спасение, о Боже наш, и на Тебе слава отдаваме, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин.

 

 

 

Бележки:

[1]    Книгата излиза на български език през 2011 г. (бел. прев)

[2]    Тук Жан-Клод Ларше посочва статията на архимандрит Кирил Говорун „COVID-19 и христианский (ли?) дуализм“ с линк към сайта public orthodoxy. (бел. прев.)

[3]    Френската дума „quarantaine“ означава „четиридесетница“.

[4]    Тук се има предвид интервю с Пергамския митрополит Йоан Зизиулас, направено по телефона за сръбския сайт Саборник през месец март 2020 г. и озаглавено „Без Евхаристия Църквата не е вече Църква“. (бел. прев.)

[5]    Вж. бел. 3.

 

Превод: Мария Чернева

Източник: orthodoxie.com