Бурите са на повърхността – разговор с професор Димитър Попмаринов

Професор Попмаринов, изминаха четири месеца от началото на извънредното положение в България, свързано с епидемията от COVID-19. Но в световен мащаб кризата започна по-рано и виждаме различни картини в отделните държави, някои от които много тежки и все още тревожни. Правителствата реагираха различно, различни решения взеха и поместните православни църкви по въпросите за организацията и достъпа до богослужение. Виждате ли проблем в това, нарушава ли се принципът за единство на Църквата поради тези различия?

Преди да започна да отговарям на въпросите, искам да подчертая, че предлагам личното си мнение, което не ангажира никого. Давам това интервю с оглед на моето уважение към редакцията на списание „Свет“, а не толкова с мисълта, че ще кажа нещо важно или ново.

Колкото и абсурдно да звучи, моят отговор е, че това, което се случва, говори за дълбоко единство в Църквата. Бурите са на повърхността. Единството, според мен, се състои в това, че участниците в различните спорове тръгват от вътрешната си убеденост, че защитават своята вяра. Църквата не е унифициран, механичен сбор от хора. Тя е живо тяло, глава на което е Иисус Христос. Болката в човешкото тяло е признак за това, че сме живи. Външно, привидно единство имахме при комунизма. Видяхме докъде стигна всичко – атеизъм, диктатура и обществен разпад, последиците на който едва сега започваме реално да осъзнаваме. Единството е във вярата, а различията се свеждат до нейния изказ. Той е обусловен от различни външни и вътрешни влияния: политическа система, народопсихология, институционално състояние на отделната православна църква, интелектуален и богословски капацитет и още много други. Последното и най-важното обаче е духовното здраве и зрялост на отделната поместна църква. Духовното здраве, богословската компетенция и институционалният живот съответстват на реакциите на вярващите и обществото по въпроса с пандемията. В това отношение смятам, че ръководствата на различните православни църкви реагираха с оглед на тези обстоятелства. Тук не бива да се правят сравнения, да се търсят противопоставяния, проблеми, доказване на собствената компетентност и правота, и да се налагат прибързани общовалидни за всички решения.

Заплахата за здравето на всички и отговорността на Църквата за общото благо поставиха пред нашите епископи сериозна отговорност по време на Великия пост и пасхалните празници. Правилно ли реагира, според Вас, нашата църква, като запази свободния достъп до храма и не промени чина на причастяване?

За мое лично удовлетворение смятам, че върховното ръководство на Българската църква прие правилно решение. То съответства на това, което споменах по-горе: на духовното и институционално състояние на БПЦ, на неподдаване на разнопосочните внушения, които идваха както от външни на Църквата среди, така и на хора отвътре. Винаги ще има крайни изказвания, страсти. Никога обаче не трябва да се забравя, че Църквата е богочовешки организъм и че на върха стои самият наш Спасител Иисус Христос. Ако забравим Него и я превърнем само в човешка организация, тогава ще бъдем подвластни на всички човешки страсти и зависимости – социални, политически, идеологически и пр. Това ще е отказ от Христа и самоизмама.

Всички вярващи в България имаха и имат свободата да постъпят по съвест – да посещават богослуженията при спазване на мерки за безопасност, да останат вкъщи, да помолят свещеник да посети немощните и болните в домовете им. И въпреки това църковното общество се раздели на враждебни лагери, подхванаха се спорове за посещенията в храмовете и за начина на причастяване, които излязоха от пределите на богословския разговор и пренесоха темата в светските медии. Някои хора, в това число вярващи, публично нападнаха тези, които посещават богослуженията и се причастяват. Така заедно с тежестта на кризата Църквата трябваше да понесе и доста горчиви удари на обществено недоверие и обвинения в навечерието на Възкресение. Защо стана така според Вас, защо се стигна до тази враждебност между вярващите? 

Би трябвало да се изненадам, ако има изненадани от това, което се случва – че има разделения и прочие. Всъщност това е нормалността в ненормалния свят в който живеем. Под „ненормален“ разбирам света след грехопадението. Иисус Христос на никого не е обещал нормалност именно в света, в който е дошъл, за да го спаси от неговата „нормалност“. Той категорично заявява: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:20). Какво значи, че Църквата е понесла различни удари? Та на нея това ѝ е работата – да понася удари. Църквата сме всички ние. Тя не е някаква фикция, имагинерна реалност. Нейната борба е с поднебесните сили на злобата (Еф. 6:12), тази борба никога не спира. Проявите на борбата са най-различни: както отвън, така и вътре в самата Църква. Спомням си случай от Патерика. Един монах тръгнал към града, за да проповядва и поучава. По пътеката го срещнал дявола. Той попитал монаха: „Къде отиваш?“. Монахът му отвърнал, че отива да си върши работата в града: да поучава, да разпространява учението и привлича хората към Църквата. Съответно монахът го попитал: „А ти къде отиваш?“. Дяволът отговорил: „Градът е мой. Аз отивам в манастира, защото там имам работа“.

Относно различните „богословия“, които се развиват, смятам че и в това няма нищо страшно. Това говори, че Църквата е жива. Мисля, че навремето проф. Панчовски беше казал, че проблем за вярата ще настъпи тогава, когато хората престанат да говорят, да се интересуват от Иисус Христос и Неговото учение (Ср. Откр. 3:16).

Когато има разисквания, спорове, това е провокация както към обществото, дори и на това, което е враждебно към Църквата, така и към всеки вярващ – да се замисли, да излезе от битовия си „църковен“ комфорт; да си зададе въпроси, които досега не си е поставял; да провери себе си в малко по-сложна обстановка; да разбере какви са собствените му реакции в усложнена среда.

Това е време на самоопределяне, на откриване на мястото, в което всеки един от нас се намира в оградата на Църквата. Дворът на Църквата е голям, и не можем всички, а и не трябва, да бъдем еднакви. Както се шегуваше о. проф. Томас Хопко: Църквата е Ноевият ковчег, в него има всякакви животни – едни ритат, други смърдят и пр. Важното е, че всички заедно се спасяват.

Можеше да се види и обратната ситуация: вярващи и дори свещеници обвиниха тези, които си остават вкъщи, в предателство към вярата и Църквата. Може ли да се мисли ситуацията и по този начин; има ли основание да бъде наречено гонение на Църквата призоваването на хората да си останат вкъщи през активната фаза на епидемията?

Както споменах по-горе, крайни мнения винаги ще има. Важното е да не се стига до нетърпимост, враждебност, а оттам до изпразване на вярата от съдържание, сърцевината на която е поне минимум любов заради Христа. Когато говорим за гонение, трябва особено да се внимава. Някой може да приеме за гонение обстоятелството, че други не са съгласни с неговото мнение и пр. В конкретния случай смятам, че не може въобще да се говори за гонение. Гонение би имало като такива, каквито познаваме от историята: пряко преследване на Църквата заради нейната вяра – от езичеството в древността до атеизма през комунистическия период. Днес, според мен, няма преки гонения.

Преките гонения, макар и жестоки, не са така опасни за вярата. Те са опасни за вярващите. При такива гонения разделителната линия е ясна. Днес има гонения, свързани с подмяна на учението.

Те са били най-опасни в историята на Църквата, опасни са и днес. В някои отношения дори по време на комунизма опасността не беше така голяма каквато е днес. Тогава беше ясно: или си с нас (комунистите-атеисти) или не си с нас, или се подчиняваш и слушаш, или не. Ако не си с нас, ти не си човек или, в най-добрия случай – получовек, нисша твар, враг на народа. Днес обаче опасността идва оттам, че се появяват идеологии и течения, които от името на християнството атакуват самото него. Тези идеологии, за които вече е писано много, се налагат императивно, превръщат се в нова, гражданска, светска религиозна система, която иска да измести християнството, да го маргинализира и изведе от обществото. Християнството трябва да се отдели от обществото и да се сведе до лична вяра, която засяга само теб и твоето лично, за сега неприкосновено право. По време на епидемията тези тенденции се проявиха и се прокарваха чрез някои средства за осведомяване, социални мрежи, интелектуални среди и пр.

Как бихте коментирали свободното споделяне в социалните мрежи на т.нар. богословски мнения по въпроса за чина на причастяване . Дори министър-председателят се приобщи към спора с коментар пред медиите. Как е  правилно да се решават в Църквата такива въпроси?

В това отношение аз съм много изостанал. Не ползвам социални мрежи и имам съмнения доколко те са „социални“, а относно това, че са мрежи – нямам съмнения. Моето субективно разбиране е, че вместо да обединяват, каквато е претенцията им, те реално разединяват и създават лъжлива представа за общност. Те са още един маркер, свидетелстващ за отдалечаването на хората един от друг и създаването на илюзорна действителност, паралелен свят на недействителности, на полуистини във времето на пост-истината. Иронията е, че сякаш тази нова виртуална реалност беше обективирана в медицинското предписание хората да пазят „физическо разстояние“, т. е. виртуалното беше материализирано, узаконено в реалния свят – още едно свидетелство за разделението и отдалечаването на хората един от друг.

Това, че министър-председателят е взел становище по въпроса, не е най-важното. Важното е другото: ситуацията показа още веднъж колко необразовано е българското общество на всички нива по отношение на елементарни неща, свързани с неговото религиозно наследие и религиозна идентичност. И докато хората далече от „богословските“ пристрастия изказват наивистични, непрофесионални, понякога глуповати (съжалявам за израза) мнения, то сред тези, които претендираме, че поназнайваме някои неща от богословието, се срещнаха много неуместни, прибързани и необмислени твърдения и изявления. Въпросът с причастието и начина на причастяване са от догматически, литургичен и пастирски характер. Това не е моя „територия“, и човек е добре да си знае мястото. Тук отговорност носят както висшият клир на Църквата, отделният свещеник от една страна и всеки вярващ, който пристъпва към причастяване, от друга.

Световната пандемия, която в днешното време на развити информационни технологии възприемаме в едни непосилни обеми, както и общото усещане за безпомощност, за радикална промяна в начина на живот, събудиха в хората апокалиптични настроения и страхове. Как гледате на тези реакции като библеист и като църковен вярващ?

Ще започна отговора на този въпрос с думите на премъдрия цар Соломон, че „няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Всеки един от нас има своя живот, единствен и само негов, и смята, че това, което се е случило в миналото, макар и значително, не е толкова важно. Истинското, действителното, което се случва, е тук и сега, с мен и сега. Всъщност това, което е прозрял Соломон, е, че в дълбинните пластове на битието, в неговите основания нищо не се променя. Променят се външните неща, обстоятелствата. Доказателство за това можем да открием дори и в материалния строй на вселената. Всички структури на вселената са изградени от едни и същи първични, непроменяеми елементи. Само взаимодействието между тях дава цялото многообразие и красота на света. Съвременната човешка дейност, основата на виртуалната реалност, също стъпва на първични прости и основополагащи начала – на аритметичната основа на компютърните системи, на двоичната бройна система – нулата и единицата. Тя не създава нищо ново – просто повтаря, имитира, работи с вложените преди това от Твореца закони.

Днес, обусловени именно от информационната зависимост, ползваме думи и изрази, които вече са изпразнени от съдържание. Това е езикова инфлация, която води до тежки последици. Така напр. думата „апокалипсис“ и производните ѝ се употребява къде ли не и как ли не. Едва, предполагам, само няколко процента от хората, които бихте запитали какво означава тази дума, биха могли да ви дадат смислен отговор. Тук няма да давам такъв отговор, защото който се интересува може да намери много писано по въпроса.

Относно настроенията обаче – те не са нещо ново. Страховете дебнат, присъстват в човека на несъзнателно равнище. Всички те имат един-единствен корен, основният страх – смъртта. Този страх е изначален, първичен, и независимо от това дали човек иска или не иска, дали признава или не, той живее дълбоко в душата му. За православния християнин, съзнателно и правилно изповядващ вярата си, този страх би трябвало да е много по-умерен. Страхът трябва да е не толкова от смъртта сама по себе си, а от готовността ни да посрещнем живота след нея, т. е. каква ще е отсъдата относно пребиваването ни на земята.

Книга Откровение (Апокалипсис) е най-оптимистичната книга на света. Тя свидетелства за окончателното унищожение на най-страшния враг на човека – смъртта, победата на живота и срещата с Иисус Христос. Православната апокалиптика е призив към готовност за посрещане на Господа, а не ужас от това, което се случва и има да се случва. Тези събития трябва само да подсказват и да насочват усилията на вярващия християнин да живее така, че да бъде готов да посрещне идващия Спасител.

Предполага се, че вярващият човек до определена степен е готов за тази среща и неговата вяра е противоотровата срещу страха. За него смисълът на живота е отвъд хоризонта на този свят.

За невярващия човек смисълът на живота се свежда до видимите и разпознаваеми дадености, до очертанията на видимия хоризонт. Затова всички събития в света, които излизат от рамките на битовия му комфорт, са апокалиптични и ужасни. За него, който е потопил погледа си само в този свят, светът е безсмислен. Той се опитва да скрие това безсмислие от себе си чрез екстравъртност, различни активизми и пр.; погледът му е насочен към злобата на деня. Хоризонтът пред него е много скъсен. Там го чака неизвестното, или по-скоро известното, според неговата вяра – смъртта. Появата на такива напасти като пандемията всъщност предизвикват ужас, защото изненадващо и бързо приближават още повече видимия хоризонт. Поради неподготвеност тези напасти съответно предизвикват апокалиптични чувства както в отделния човек, така и в обществата (Ср. Лука 21:25-26).

Какво казва Библията за смисъла на здравето и болестите; как отделният човек се изправя срещу такова предизвикателство и как се изправят цели общества?

Свещеното Писание казва много неща по тези въпроси, но тук не е възможно да се дадат крайните, последните отговори. За всеки вярващ и образован във вярата си православен християнин е ясно, че животът и съответно здравето е дар от Бога, а болестите са следствие от греха; от впръснатата в зората на творението от сатаната отрова, която прониква във всеки родил се на земята. Ясно е, че след тази катастрофа в човешката история болестите стават неотменна част от нашия живот. Но всяко зло за добро, както казва нашият народ. Стига да разберем и да осмислим кое е това добро. А до голяма степен то се състои именно в това: човекът да се поспре, да се замисли накъде върви, каква е посоката на пътя, който е поел. Същото се отнася и за обществата. Пазенето, съхраняването на живота е върховна задача, поставена от Бога. Затова и готовността за саможертва един за друг е посочена като висша добродетел от самия Иисус Христос: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата (живота, б. Д.П.) си за своите приятели“ (Иоан 15:13).

Готовността е именно знак за състояние на душата, а не отделен акт. Действията, свързани с тази готовност по отношение на другите, в определен смисъл са постоянна заплаха за собствения живот. Това показаха и показват именно лекарите, които постоянно се борят за живота на болните, в конкретния случай и за заразените от новия коронавирус. Така те повече или по-малко рискуват и своя живот. Техният труд става още по-ценен, когато той е обвързан с вярата в Бога, защото, осъзнато или не, те служат – освен на човеците, и на Бога. Той е благословен от Бога и както премъдрият Сирах съветва всички нас, особено като пациенти: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния… защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване на живота“ (Сир. 38:1, 14).

Ясно е, че това, което Бог е дал в ръцете на лекарите като таланти и задачи, Той го е вменил и на обществата. Обществата реагират на болестите и напастите с оглед именно на преобладаващата ценностна система и целта, която се преследва. Ако ценностната система е свързана единствено с живота тук и сега, то и отношението към човека, съответно и на медицината, ще е построена върху нея. Промяната на ценностната система води и до промяна на отношението към живота и хората, към практиките в обществото и пр. Само два примера за такава промяна в медицината. Единият е от биоетиката и съответно отношението към живота: евтаназията, евгениката, абортите и пр.; другият е от отминала наша действителност – преди комунизма сестрите в болниците бяха „милосърдни“, а след него са „медицински“. Колко професионално звучи! Могат да бъдат посочени още много такива примери.

Казвате, че различията са на повърхността, и аз много бих се радвала да завършим с тази мисъл. Но ми идва наум  словото на новопрославения светец на православието, преп. Софроний Атонски (Сахаров), когото чествахме наскоро. Той говори за това, че опазването на църковното единство е едно от големите изпитания за вярващите от нашето време. Също така Митрополит Калистос (Уеър) се обърна към участниците в православна конференция в Яш миналата година с едно предупреждение – че според отците да предизвикаш разкол е по-страшно от убийство, защото разколът става лесно, но трудно се лекува; и той даде пример с  продължилия 75 години разкол между Вселенската патриаршия и Българската църква. Как мислите, излекували ли сме се от разкола? И дали можем да разпознаем кога различията слизат под повърхността…за да внимаваме повече?

Когато казвам, че различията са на повърхността, аз имам предвид, че в исторически план в Църквата винаги е имало различия, противоречия, разколи – отпадали са огромно количество християни. Единството на Църквата като човешки организъм не е проблем само на днешния ден. В нейния дълбинен живот, обаче, тя винаги е една –не поради човешкия елемент като количество, а поради това, че нейният глава е Иисус Христос. Още в кн. Откровение са споменати много църкви, които днес не съществуват. Църквата като единен организъм в пространството и времето не се свежда единствено до институцията, която я представлява и е видимата ѝ страна. Като човешка институция нейната непогрешимост не е гарантирана. Тя е гарантирана само като богочовешка институция. А това проличава чрез изпитанията и свидетелствата на времето –посредством светостта, а не поради писаните канони, предписания и пр. Те имат ограден характер. Пример: свети Иоан Златоуст е осъден на събор, и сигурно за осъждането му са използвани безброй канонични аргументи. И до днес решенията на този събор не са отхвърлени чрез отделно съборно решение, но ние служим неговата литургия и ползваме неговите молитви и трудове. Тоест, Църквата не се подчинява на формални закони и правила, а по духовен път тя е отвъд и над тях. Те са само средство, неин продукт, произтичат от нейния духовен опит, а тя не е зависима от тях. Следователно въпросът за църковното единство се отнася по същество не толкова до нейното външно, институционално, а преди всичко до нейното верово и духовно единство. Тук е опасността според йерарсите и богословите, които споменавате, а и на много други. Разделението и разколите водят до погубване на вярата на християните, до съблазън и изстиване от учението. Те предизвикват вражди, клевети, злоба, насилие – всичко, което е противно на Евангелието.

В този смисъл единството на Православието не е количествено, а качествено измерение. Различия в човешките представи, тълкувания винаги ще има. Но те трябва да са в духа на евангелската любов и да се решават чрез мир (Ср. Еф. 4:2-3), а не да са подчинени на човешкото его и самолюбие. Православието не е унифицирано учение със строги външни предписания. Напротив, то е свободен отклик към Истината, пречупена през погледа на всеки християнин чрез неговата вяра.

Върховна проява на църковното единство след Евхаристията е общото почитание на светостта в лицето на православните светци, на общата светост, изливана от Светия Дух, която свързва и обединява всички вярващи от миналото, настоящето и бъдещето.

В този смисъл единството на Православието е в светостта, която извежда вярващия отвъд тук и сега. Само в стремежа към светост на всеки православен християнин може да се открие и осъществява единството на Църквата. Иначе се изпада в съблазънта човекът да „спасява“ Църквата, често пъти проявявана чрез различни активности, „умни“ писания, декларативност и пр. Светостта е пряко свидетелство и проява на Божията благодат в света. Тя не е натрапчива, не е видима за очите на този свят. Тя е тази, която прави православния християнин участник в духовното настояще, в Царството Божие. Тя е център, средоточие, което влече към себе си искрено вярващите християни и ги прави едно цяло. Когато застане в храма и чуе думите на свещенослужителя „Благословено е царството…“, православният християнин навлиза в реалността на това Царство, в единството на Църквата, дори там да са само „двама или трима“ в Негово име (Мат. 18:20), както често се случва сега, по време на коронавируса.

Тук се корени несъкрушимото единство на Църквата, изразено с победните думи на Иисус Христос „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33).