Вековното мълчание

Прот. Александър Мен

Митолозите винаги са смятали „вековното мълчание” за свой основен коз. Наистина, ако Христос е съществувал, защо за Него не споменават писателите и историците от онова време? Та нали то се е прославило с имената на Сенека, Плиний Старши, Ювенал, Марциал, Филон, Йосиф Флавий, Юст Тивериадски и др.
Преди да отговорим на този въпрос, трябва да изтъкнем две много важни условия. Първо, липсата на книгопечатане ограничава броя на ръкописите, което довежда до пълното изчезване на голям брой манускрипти. Достатъчно е да посочим следните данни: От 142-те книги на „История” от Тит Ливий са се запазили само 35; от 40 на Диодор Сицилийски до нас са достигнали само 10; от 20-те книги „Археологията” на Дионисий Халикарнаски са останали 9. От съчиненията на Николай Дамаски имаме нищожни откъси. Напълно са изчезнали „История” на Помпей Трог, историческите трудове на Страбон, на Плиний Старши, на Юст Тивериадски. Дори знаменитите „Анали” на Тацит не са достигнали до нас в пълния си вид.
При това положение не може категорично да се твърди, че за еди-кого си в литературата не се споменава. Второ, странно е да се търсят от античните автори сведения за такъв незначителен в техните очи факт като краткотрайната дейност на някакъв си Учител в затънтена източна провинция. По онова време навсякъде са странствали проповедници и Христос, от гледна точка на езичниците, с нищо не се отличава от тях. Следователно римските и гръцките писатели биха споменали за Него, едва когато християнството се превръща в масово движение. Ние знаем, че в Рим това става едва трийсет години след Разпъването – във връзка с гоненията срещу християните през 64 г. Преди това философът Сенека например едва ли би могъл да чуе за тях нещо достоверно. Но дори и да е чул за християните, мълчанието му е напълно обяснимо. През 65 г. той е замесен в антиправителствен заговор и по нареждане на Нерон си прерязва вените. Напълно понятно е и мълчанието на Марциал, на Дион Хризостом и на Ювенал, още повече че нито един от тях не е бил историк и не е засягал политически теми. А Тит Ливий и Николай Дамаски умират още преди Иисус Христос да започне да проповядва публично.
А как е с другите антични автори? Наистина ли те нищо не говорят за Христос и за християните? Оказва се, че съвсем не е така. До нас не е достигнал трудът на Плиний Старши, но са се запазили писмата на неговия племенник – Плиний Младши (61–113), в които той споменава за християните. От 111 до 113 г. Плиний Младши управлява малоазийската провинция Витания и по служебно задължение му се налагало да преследва християните. Несъмнено, властите и преди това са им обръщали внимание. В доклад до император Траян Плиний описва живота на християните, събранията им, молитвите и обичаите. Важно е да се отбележи, че някои от тях по време на разпит признават, че са влезли в общината преди 20 години, тоест около 90-а г. Като говори за молитвите на християните, Плиний употребява израза: „Молеха се на Христос като на Бог” (quasi Deo). Това означава, че Плиний е чувал за съществуването на Христос като човек; в противен случай той би казал просто „бог Христос”. Най-големият римски историк Корнелий Тацит (55–120), разказвайки за пожара в Рим през лятото на 64-а година, изтъква, че Нерон стоварва вината върху „хора, ненавиждани заради мерзостта им, които простолюдието нарича християни (quos vulgus chrestianos apellabat). Христос, от когото произтича това название, е убит по времето на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат, но потъпканото за известно време зловредно суеверие (superstitio exitiabilis) отново избива навън и се разпространява не само из Юдея, откъдето това зло започва, но и из Рим, където се стичат от всички краища и шумно се огласяват всички гнусотии и безсрамия”.
Нито един сериозен изследовател не може да си затвори очите пред такова важно свидетелство. Древс, а след него и другите митолози всячески се стараят да омаловажат стойността му и да го обявят за текст, вмъкнат по-късно от християните. Но истинските фалшификации (от рода на „Деяния на Пилат” или „Лентулови писма”) никога не са сполучвали напълно. Историкът лесно открива грешките, които разкриват фалшификацията. А пасажът за Христос от Тацит, където за новото учение се говори в груби, пълни с ненавист изрази, не може да е вмъкнат допълнително, най-малкото затова, че нито една християнска ръка не би се повдигнала да пише за вярата си в такъв стил. Затова свидетелството на Тацит е признато за достоверно от по-голямата част от съветските учени.
Друг римски историк, Светоний (70–140), говорейки за полезните мероприятия на Нерон, причислява към тях и преследването на „християните, хора изповядващи ново и зловредно суеверие”. В биографията на Клавдий (41–54) той също така съобщава за възникналото сред римските юдеи объркване „заради някой си Хрестос (Chrestus)”. А от Деяния Апостолски се знае, че тъкмо по това време в синагогите са се развихряли страстни спорове между обърналите се в християнска вяра и привържениците на стария Закон. Има основание да се мисли, че Светоний, подобно на много римляни, предава думата Христос като „Хрестос.” И Тацит нарича християните „хрестияни”. По-нататък, по думите на митолозите, „нито Целс, нито Лукиан, нищо не съобщават за проповедника Иисус Христос”.
Вярно ли е това? Сатирикът и публицистът Лукиан през около 150 г. пише за християните: „Първият им законодател вселява в тях убеждението, че те един за друг са братя, след като се отрекат от елинските богове и започнат да се покланят на разпънатия мъдрец и да живеят по неговите закони”. А Целс в полемичната си книга „Истинското слово”, насочена против християнството, говори за Иисус като за историческа личност. Впрочем той Го нарича „убит водач на бунт” и упреква онези юдеи, които въстават против правителството си и тръгват след Иисус. По думите му християните се покланят на човек „заловен и убит”. Целс знае, че християнството е нова религия, че Иисус „съвсем наскоро е проповядвал това учение”.
Като изброяваме почти всички антични писатели от онова време, ние виждаме, че много от тях добросъвестно съобщават онези сведения за Христос и християните, с които разполагат. В миналия век е публикуван още един документ, който има пряко отношение към нашата тема. Негов автор е сирийският мъдрец Мара бен Серапион. В писмо до сина си, което повечето историци датират към 75 г. н. е., Мара излага възгледите си за живота и превратностите на човешката съдба. В текста се срещат следните редове: „Какво да кажем, ако мъдреците са подлагани на насилие от страна на тираните? Те самите, просветените, търпят това презрително отношение и не могат да се защитят. Каква е ползата на атинците, че са убили Сократ – нали възмездието им е било глад и чума; или на самосците от това, че са изгорили Питагор – нали за един миг цялата страна е била затрупана с пясък, или юдеите, че са убили мъдрия си Цар – нали от този момент им е било отнето Царството? Защото Бог е въздал справедливост заради тези трима мъдреци: атинците умират от мор, самосците са удавени, а юдеите – съкрушени и прокудени от тяхното Царство, живеят разпръснати. Нали Сократ не е умрял заради Платон, Питагор – заради Херострат, а мъдрият Цар – заради новите закони, които е дал.” Говорейки за мъдрия Цар и Неговия Закон, Мара, то се знае, не е имал предвид Иродите. Нито един от тях не е паднал от ръката на сънародниците си и естествено, че никой от тях не може да се причисли към мъдреците като Питагор и Сократ. Затова най-вероятно е, че в случая става дума за убития „Цар Юдейски” – Иисус Назарееца, дал на хората нов Закон.
Да се обърнем сега към юдейските автори. Филон Александрийски (ум. около 40 г. н. е.) е роден в Египет и цял живот е живял в тази страна. Могъл е да се запознае с християнството едва след като то получава широко разпространение. Но в момента на смъртта му в Александрия християните са били единици, затова той едва ли е знаел за Иисус. Но в дадения случай не бива да се прави окончателен извод, защото много книги на Филон са изчезнали. От Юст Тивериадски – писател от края на I в. – не се е запазило нито едно произведение. Византийският учен патриарх Фотий (IХ в.) е чел неговата „Хроника на Юдейските царе” и не е намерил там да се споменава за Христос. Но Христос е проповядвал, когато Юдея не се е намирала под властта на царете, а се е управлявала от римски прокуратори. А за съдържанието на „Историята” от Юст до нас не са достигнали никакви свидетелства. Йосиф Флавий (37 – ок. 100), чиито съчинения са основен източник по история на Юдея от I в., свещеник, учен и политически деец, в младежките си години е ръководил бойни отряди в Галилея във войната срещу Рим. Но попадайки в плен, променя отношението си към въстанието. В книгите „Юдейската война” и „Археология”, насочени към западната аудитория, Флавий се старае да се приспособи към разбирането на своите читатели. Така той уподобява фарисеите на членове от стоическата школа, а есеите – на питагорейците. Навсякъде упорито проповядва мисълта, че въстанието е дело на група авантюристи, които объркват народа. Йосиф е могъл да премълчи и за християнството, както е премълчал за други месиански движения. Но историкът все пак съобщава някои сведения за евангелските събития. Преди всичко той споменава за Йоан Кръстител. „Някои юдеи – пише той, – са виждали в унищожаването на Иродовата войска напълно справедливо възмездие от страна на Господ Бог заради убийството на Йоан. Ирод умъртвил този праведен човек, който убеждавал юдеите да водят праведен живот, да бъдат справедливи един към друг, да хранят благочестиви чувства към Предвечния и да се събират за умиване. При такива условия, учил Йоан, умиванията са угодни Богу, тъй като те ще прибягват до това средство не за изкупване на различни грехове, а за освещаване на тялото, още повече че душата им е успяла да се очисти отпреди. Тъй като много хора се стичали при проповедника, чието учение извисявало душите им, Ирод започнал да се опасява да не би огромното му влияние върху масите, които напълно му се подчинявали, да доведе до някакви усложнения. Затова тетрархът предпочел да предотврати събитията, като го хване и умъртви, преди да му се наложи да се разкайва, когато бъде вече късно. Заради тази Иродова подозрителност, Йоан бил пратен в окови в Махерон и там бил посечен.”
Това съобщение на Флавий сега се приема за истинско дори и в атеистичната литература. Не се осмеляват вече да отхвърлят и друго негово свидетелство. Флавий пише, че през 62 г. първосвещеникът Ханан II, използвайки отсъствието на прокуратора, „е осъдил да бъде убит с камъни Яков, братът на Иисус, тъй наречения Христос, а също и някои други, обвинявайки ги в нарушение на Закона”.
Ние знаем от книгите на Новия Завет кой е този Яков. Наистина са го наричали „Брат Господен”, понеже е бил от апостолите, принадлежащи към семейството на Иисус. И накрая в „Археологията” има един специално посветен на Христос пасаж, който винаги е предизвиквал недоумение и спорове: „В това време заговори Иисус, човек с дълбока мъдрост, ако изобщо може да се нарече човек. Той вършеше дивни дела и беше Учител на хората, с радост приемащи истината, привличайки към себе си мнозина, също и елини. Тъкмо той е Христос. Пилат го разпъна по донос от нашите старейшини. Но онези, които го обичаха, не се отрекоха от него, защото на третия ден отново им се яви жив, както е било предсказано от боговдъхновените пророци, които също така предизвестиха за него много чудни неща. И до ден днешен има хора, наричащи се по неговото име християни.” Много изрази от този пасаж изглеждат християнски. Но Ориген в III в. пише, че Флавий, признавайки праведността на Яков, Иисусовия брат, не вярва в Него Самия като на Месия. Значи, той е чел текста от „Археологията” в някакъв друг вариант. А през IV в. църковният историк Евсевий Кесарийски вече цитира мястото за Иисус в този вид, в който е достигнал до нас. Най-вероятно между III и IV в. неизвестен преписвач е внесъл в книгата изменения. Можем само да гадаем как е изглеждал първоначалният текст, но, естествено, там са отсъствали думи като: „Тъкмо той е Христос”, тоест Месията.
През 1912 г. руският учен А. Василиев публикува арабския текст на книгата на египетския историк от Х в. Агапий, а неотдавна израилският изследовател Пинес обръща внимание на цитат на Агапий от Флавий, който се разминава с общоприетата версия: „През това време живееше един мъдър човек, когото наричаха Иисус. Той живееше достойно и се славеше с добродетелта си. Мнозина от юдеите и от други народности станаха негови ученици. Пилат го осъди на смърт чрез разпъване. Но онези, които станаха негови ученици, не се отрекоха от учението му. Те известиха, че той им се е явил три дни след разпъването и че бил жив. Смятат, че е бил Месията, за когото пророците предсказваха чудеса.” Пинес предполага, че тъкмо така е изглеждал първоначалният текст от свидетелството на Флавий. Напълно е възможно. Във всеки случай Йосиф трябва да е писал тъкмо с такива изрази.
И тъй, в „Археологията” за Иисус се споменава един и дори два пъти. А в „Юдейската война”? Нали тя също се отнася до историята на Палестина от I в.? В този вид, в който „Юдейската война” сега съществува, нищо не се казва за Христос. Но съществува предположение, че Йосиф говори за Него в друг вариант на своя труд, написан на арамейски език. Не е изключено отзвуци от този вариант да се намерят в древноруския превод на „Юдейската война”. За първи път такова мнение изказват немските учени Берендс и Айслер. Всъщност славянската версия в много отношения се различава от гръцката. Академик В. Истрин смята, че тя е могла да бъде заимствана от недостигнал до нас текст на самия Йосиф. В книгата има пасаж и за Иисус Христос: „Тогава се появи някакъв човек, ако само може да се нарече човек (природата и образът му бяха човешки, ала видът му – свръхчовешки и делата – божествени), и вършеше чудеса – дивни и силни. Въпреки това аз мога да го нарека човек, ала гледайки на неговото естество, не ще го нарекат и ангел. Всичко, което той вършеше, правеше го с някаква невидима сила, със слово и повеля. Някои казваха за него, че нашият пръв законодател е възкръснал от мъртвите и е извършил много изцеления и мъдрост. А други мислят, че е пратен от Бога. Той за много неща се противеше на Закона и не пазеше съботата по народен обичай, но нищо лошо или нечисто не вършеше. Всичко вършеше не с ръце, а със слово и мнозина от народа го следваха, вниквайки в неговото учение, и много от тях вървяха, мислейки, че чрез него юдейските колена ще се освободят от ръцете на римляните. Той имаше навика най-често да стои извън града на Елеонската планина. И там изцеряваше хората. И се събраха около него 150 привърженици („слуги”), а много от хората, виждайки силата му, че всичко, което иска, върши чрез словото, настояваха той да влезе в града, да избие римската войска и Пилат и да се възцари. Но той отхвърли тази мисъл. След това юдейските власти чуха за него. И като се събраха с архиереите, казаха: „ние сме слаби и не сме в състояние да се противим на римляните. Но понеже лъкът е вече опънат, да идем да доложим на Пилат какво сме чули, и ще бъдем спокойни. Защото ще го чуе от другите и ще ни лишат от имот, и ще ни изтребят заедно с децата ни.” И като отидоха, казаха на Пилат. И той, като прати, та изби много народ и доведе онзи чудотворец. След като го разпита, Пилат разбра, че е добродетелен, а не злодей, че не е бунтар и не иска да царува. И го пусна, защото излекува умиращата му жена. И той отиде на обичайното си място и започна да върши предишните чудеса и още повече хора се събраха около него. И се прослави с делата си повече от всички. Законниците изпитаха към него още по-голяма завист и дадоха трийсет таланта на Пилат, за да го умъртви. И той, като ги взе, даде им свобода сами да изпълнят желанието си. И те търсеха подходящо време, за да го убият… Разпънаха го, въпреки местния обичай и много се гавриха с него”.
Думите за божествения облик на Чудотвореца, естествено, че е най-лесно да се припишат на християнския преписвач, въпреки че на Йосиф не са му били чужди подобни изрази. Интересно е другото. Според славянската версия, Иисус два пъти е бил арестуван и в момента на задържането му под стража воините на подкупения Пилат са извършили покушение над народа. И в много други моменти разказът силно се различава от евангелския. Християнският преписвач едва ли би се решил да влезе в такова рязко противоречие с Писанието; по-точно той не би говорил за двойния арест на Иисус. Редно е да се предположи, че Йосиф, знаейки за събитията от някой устен разказ, ги е предал не съвсем точно. Всичко това, разбира се, не изключва възможността за по-късни изменения в текста. Но да допуснем, че пасажът за Христос в славянската версия е изцяло апокрифен, да допуснем, че и свидетелствата в ХVIII глава от „Археологията” са добавени по-късно – пред нас ще остане съобщението за убийството на Яков, „брата на Иисус, така наречения Христос.” Накрая, дори и ако, заставайки на крайно скептична позиция, отхвърлим и този текст, ние ще имаме право да заподозрем Йосиф в преднамерено премълчаване. Нали той кой знае защо не казва нито дума за Хилел, въпреки че е бил най-известният наставник в Юдея от епохата на Втория Храм.
Освен в творчеството на Флавий, материал по история на Палестина от новозаветната епоха се съдържа и в Талмуда. Този обширен сборник на юдейските църковни устави, закони, нравствени предписания и легенди се е оформял в периода II–V в. н. е., а води началото си от около I в. пр. н. е. В него има и указания за Христос, но те са дадени в завоалирана форма и с приглушени намеци. Най-често Талмуда нарича Иисус „Назарееца” или „онзи човек”. Казано е, че Той „се е занимавал с магьосничество и е отклонил Израил от правия път”, че се е „научил на магии в Египет” и че са Го „обесили в навечерието на празника Пасха”. В Талмуда се споменава за учителя Елиазар, живял в края на I в., когото обвиняват в симпатии към християните. Той признава, че е чувал от някой си Яков от Секания Иисусовите думи и те му харесали. Въпреки че всички подобни съобщения са кратки и неясни, съставителите на Талмуда не се съмняват в реалността на Иисус. Нали ако такива съмнения можеха да се породят, противниците на християнството нямаше да пропуснат да се възползват от тях. Като разбират това, митолозите са готови да си служат и със съзнателна измама. Така А. Ранович цитира думите на равина Трифон от книгата на св. Юстин – писател от II в.: „Вие се поддавате на празната мълва, вие сами си измисляте Христос… дори да се е родил и някъде да съществува, Той пак никому не е известен“. От тази фраза се прави изводът, че някои юдеи смятат Иисус за измислица. Но такъв извод е основан на орязан и осакатен цитат. Пропуснатите думи на Трифон звучат така: „Що се отнася до Помазаника (Христос), ако се е родил и е някъде, той е неизвестен за другите и Сам Себе Си не познава и няма никаква сила, докле не дойде Илия, за да Го помаже, и Го покаже на всички.” Очевидно, че Трифон, говорейки за „Помазаника”, подразбира не Иисус Назарееца, в чието месианство не вярва, а очаквания Месия и явяването Му пред народа, според традиционните юдейски представи. И когато Трифон казва: „Вие сами си измисляте Христос”, той, разбира се, е имал предвид не историческия Иисус, а признанието Му за Месия.
Английският марксист Арчибалд Робъртсън отбелязва, че в дадения случай митолозите „един след друг попадат в най-обикновен капан за глупаци”. Той е принуден да признае, че за съжаление много автори „правят такива номера, за да докажат, че са прави”.
Нашето „разпитване на свидетелите” е към своя край. Досега ние говорихме само за нехристиянски писатели. В заключение ще посочим и най-старите извъневангелски документи, излезли от християнска среда.
Най-ранните произведения от новозаветната литература са Посланията на апостол Павел. Реалността му като историческо лице не е поставяна под съмнение дори от повечето митолози. Древс пише: „Ако изобщо е съществувала „велика личност”, призоваваща към живот новата религия, това е бил не псевдоисторическият Иисус, а Павел, който от дълбините на своя възвишен светоглед и етическо творчество придобива онези сили, осигурили на християнството победа над останалите конкуриращи го религии. Без Иисус възникването на християнството е напълно обяснимо; без Павел то не може да се обясни.” Но в такъв случай ап. Павел трябва да е бил един от онези, които създават „мита за Христос”, следователно – да е живял значително по-късно от евангелската епоха. А всъщност Павел е по-млад съвременник на Иисус. Родил се е 10-15 години след Него, за първи път отива в Йерусалим около 30 г., където се учи в школата на Гамалиил, става християнин около 36 г., т. е. още при Пилат (26–37), през управлението на навайотския цар Арета IV (8 г. пр. н. е. – 40 г. н. е.); проповядва при император Клавдий (41–54), при прокуратора на Ахайя – Галион (52), при юдейските прокуратори М. А. Феликс (52–60) и П. Фест (60–62), при първосвещеника Анания (49–50), при цар Агрипа II (48–66). Всички тези лица, известни от много исторически документи, фигурират в Деянията и в Посланията. Посланията на ап. Повел са написани през 50–60 г. Във всеки случай ни едно не е могло да се появи след падането на Йерусалим (70). Гибелта на Храма би дала на Павел решителен аргумент срещу апологетите на стария Закон и той не би пропуснал да се възползва от това. А в Посланията за това събитие дори не се намеква. Затова опитите да се причислят към II в. са абсолютно несъстоятелни. Древс се надява да излезе от това положение, заявявайки, че уж „Павел нищо не е знаел за Иисус”. А в Посланията на апостола се говори за раждането на Христа и за Неговите проповеди, за Дванайсетте Му апостоли, за Тайната Вечеря, за кръстната смърт и Възкресението. Павел съобщава за срещите с хора, които лично са познавали Иисус – Петър, Яков и Йоан, а също и с „много” други свидетели на Възкресението. Явно, че като не е бил пряк ученик на Иисус, апостолът не говори много подробности за живота Му, оставайки тази привилегия на очевидците. Но и за непредубедения читател е ясно, че свидетелствайки за Христос, Павел е имал предвид не митическо същество, а Иисус Назарееца.
Но защо в Откровението на Йоан е казано толкова малко за земния живот на Христос? Това е обусловено от общия мистико-символичен характер на Апокалипсиса. Знае се, че и други раннохристиянски книги, написани в апокалиптичен дух, например Пастирът на Ерм, отминават земния път на Иисус с мълчание. И все пак от Йоановия Апокалипсис ние научаваме, че Иисус Христос произхожда от Юдиното коляно, че е бил разпънат и е възкръснал, че е имал ученици и че е възвестил Благата вест на всички народи.
Остава да направим равносметка. Да предположим, че Евангелията не бяха достигнали до нас. Въпреки това, от други източници ние бихме научили, че по времето на император Тиберий и прокуратора Пилат в Юдея е живял проповедникът Иисус от Назарет. Учението Му е привлякло много последователи, но Той е предизвикал подозрение у властите. Пазителите на Закона го издават на Пилат и той убива Иисус като „Цар Юдейски”, опасен за Рим. След смъртта на Назарееца, загадъчни явления убеждават учениците, че Той е възкръснал, че е истинският Избавител, обещан от пророците. Така се ражда християнството, което започва бързо да се разпространява из цялата империя. Сега да си представим, че по една или друга причина са се изгубили и всички неевангелски свидетелства за Христос. Това също не би доказало правотата на митолозите. Нали всяко широко духовно движение – било то конфуцианство, стоицизъм или ислям – не е възникнало без вождовете си – основатели. Защо да изключваме от това правило Църквата, представяйки нейното начало като „самопроизволно зараждане”? Събитията, отразени в Евангелията, са станали само няколко десетилетия, преди да бъдат описани. А митовете се създават с векове.

Откъс от Синът човешки на прот. Александър Мен, „Омофор“, 2015, превод: Добринка Савова-Габровска