Предвестници на Истината

Много грешат онези, които смятат,
че пророчествата в Свещеното Писание
са само обикновени предсказания,
предвещаващи бъдещето, и нищо повече.
В тях се съдържа учение,
учение, отнасящо се до всички времена.

П. А. Чаадаев

Прот. Александър Мен

В Стария Завет книгите на пророците са само около една четвърт от целия текст, но по съдържание те заемат централно място в дохристиянската част на Библията. Въпреки това трябва да се признае, че в сравнение с други раздели от Свещ. Писание, те доста често са били несправедливо измествани на заден план. Пророците са най-трудни за тълкувателите на Библията и поради това в много изложения на Стария Завет пророците са изобразявани като низ от бледи, безлични фигури, чието единствено предназначение е било да предскажат пришествието на Месия. Поначало много повече внимание се отделя на патриарсите и царете.
Няма спор, че образите на тези библейски личности са обрисувани в Писанието с изумителна жизненост, сказанията за тях са изпълнени с дълбок смисъл и драматизъм, но въпреки това тяхната история в значителна степен е само прелюдия към проповедта на великите пророци. Патриарсите и водачите, свещениците и царете на древния Израил са онази човешка среда, в която са проблеснали първите лъчи на Откровението, проникнали през пласта от суеверия, варварски нрави и груби представи за Бога. Само Моисей, загадъчен и всъщност неразбран, се извисява като гигант в сумрака на ранната старозаветна история. Той е истински Божи пратеник, пророк, който няма равен на себе си (Втор. 34:10), начало спрямо другите пророци (Изх. 7:1; Числ.11:17-25). Учението му се разкрива в цялата си пълнота едва в класическия профетизъм, започвайки от Амос, първият пророк-писател.
Под думата „пророк” обикновено се разбира човек, който предсказва бъдещето; впрочем в Библията срещу това тясно разбиране на профетизма свидетелства вече самият термин наби (пророк). Той вероятно произхожда от акадската дума „набу” (призовавам) и очевидно „наби” трябва да се превежда като „призован” (от Бога). Същевременно гръцката дума προφήτης буквално означава „онзи, който говори нещо от името на друг”, а в Стария Завет има преки указания, че „пророкът” е пратеник или вестоносец.
Дарът на предсказване, който пророците безспорно притежават, няма значение на нещо самодостатъчно, а преди всичко е потвърждение, че те наистина са пратени от Бога.
За християнското съзнание най-ценното в предсказанието на пророците е словото им за бъдещото Царство Божие и неговия Глава – Месия. „Те са, които свидетелстват за Мене” (Иоан. 5:39) – тези Христови думи се отнасят до боговдъхновените мъже от Стария Завет. Рядко на света са се появявали хора като тях до такава степен устремени към бъдещето; на провиденциалния им взор е било дадено да преодолее преградата на времето, и образът на Божия Помазаник е бил за тях жив, почти осезаем. Съвсем очевидно е, че евангелистите са търсили у пророците потвърждение на почти всичко, което е ставало през земния живот на Иисус.
И все пак погрешно е да се смята, че духовното значение на пророците се свежда само до предсказването за явяването на Христос. Ако е така, в новозаветно време би се оказало, че те принадлежат само на миналото. В действителност пророците най-напред са предтечи на евангелското Откровение; проправяйки пътя на Богочовека, те възвестиха голямо религиозно учение, което макар и да е несравнимо с пълнотата на Евангелието, все пак си остава жизнено дори и в наши дни.
Пророците и днес за нас са предвестници на Истината. Те са постоянните спътници на човечеството; гласът им звучи навсякъде, където се почита Библията; ликовете им ни гледат от тавана на Сикстинската капела и от стените на староруските храмове; поети преразказват словата им, музиканти се вдъхновяват от тях, а в тревожния век на световни войни призивите и предупрежденията на пророците звучат така, сякаш са казани днес. Но основното им значение не е в това. Те са ни скъпи като учители на вярата и живота. Псалмите, химните и пророчествата, в които тези велики боговидци са въплътили внушителния си опит, вече над двайсет и пет века намират жив отклик във всяко религиозно сърце.

Пророците живеят в епохата на духовното пробуждане на човечеството, която Ясперс сполучливо нарече „осево време”. Тъкмо тогава почти в целия свят възникват движенията, окончателно определили облика на дохристиянското религиозно съзнание. Авторите на Упанишадите и Бхагавад-Гита, Буда и Лаодзъ, орфиците и питагорейците, Хераклит и Сократ, Платон и Аристотел, Конфуций и Заратустра – всички тези учители на човечеството са били съвременници на пророците, и в известен смисъл пророческото движение е съставна част от общия стремеж на хората да намерят ново светосъзерцание, да открият висшия смисъл на живота.
На много световни учители е бил присъщ големият религиозен дар, позволяващ им да се докоснат до Божествената тайна. И все пак в това семейство на духовни водачи пророците стоят отделно.
Преди всичко, никъде не намираме такова ясно изразено единобожие, съчетано с признаване на реалността на сътворения свят. „Безпримерно високият и чист еврейски монотеизъм – обективно твърди Тареев – е предимно резултат от пророческата проповед”.
Наистина, на пръв поглед учението на пророците в това отношение не е изключение: мислителите на Египет, Индия, Китай и Гърция също успяха да се извисят над политеизма и да достигнат до вярата в единното, върховно Начало. В такива понятия като Атон, Апейрон, Нус, Брахман, Нирвана, несъмнено има нещо общо: всички те са йероглифи за обозначаване на висшата съкровена Реалност. В търсенето на тази Реалност съзерцанието на индийците и мисълта на елините отиват далече напред. Те преодоляват користномагическата съблазън на старите вярвания, а жизнените идеали от външния свят пренасят в сферата на Духа.
Въпреки това всички учения за Божията същност са приемали форми, които не позволяват да ги признаем за истински монотеизъм. Религията на Ехнатон съдържа черти на преклонение пред природата и е свързана с видимото светило – слънцето; при античните натурфилософи божеството се представя неотделимо от космическите стихии; в Упанишадите се изповядва краен монизъм, и Брахман се оказва безлично Нещо; Буда съзнателно противопоставя учението си за Нирвана на всеки вид теизъм, а Бхагавад-Гита, като подчертава многоликия облик на божеството, отваря вратите към езичеството. Дори такива мислители като Платон и Аристотел, говорещи за единия Бог, вярват в съществуването на второстепенни божества и признават необходимостта от техните култове. Освен това, редом с Бога, те поставят вечната Материя. Най-близка до Библията е религията на Заратустра, но в нея се абсолютизира злото начало и това я прави своеобразно „двубожна”.
По такъв начин в дохристиянския свят само старозаветната религия е свободна както от езичеството, така и от пантеизма, от смесването на Бога с природата.
Не е ли странно това? Как е възможно учение, родено в бедна и незначителна страна, да се окаже толкова самобитно, да се извиси над религиозните и философски достижения на големите цивилизации? Къде е разрешението на тази историческа загадка?
Напразно бихме търсили отговор на този въпрос във възможността за влияния от други страни. Ако пророците бяха по време последни след световните учители, би могло да се предположи, че изминавайки пътя на предшествениците, те съумяват да ги надминат; но там е работата, че обществото на пророците започва два века преди възникването на гръцката философия, на будизма и на зороастризма.
Нещата не се изясняват и ако се позоваваме на личния гений. Това би могло да се приеме, ако ставаше дума за един човек (ето защо е обективно твърдението, че без Буда не би имало будизъм и без Платон – платонизъм). Но в случая с пророците пред нас е цяла плеяда от проповедници, сменящи се един друг в продължение на три века.
И накрая, ако се припомни, че учението на пророците е било в опозиция с религиозната традиция на своето време и на страната, ще се наложи да се признае, че в чисто историческа плоскост тайната на профетизма изобщо е неразрешима. Може чрез научни методи да се определят дати от живота на пророците, да се възстанови по паметниците каква е била обкръжаващата ги среда, да се изследват текстовете в техните книги в литературен и във филологически план, да се открият у тях допирни точки с други реформатори или да се проследи връзката им със социално-икономическите процеси от онова време, но всичко това няма да е достатъчно, за да се проникне в същността на профетизма.
Когато се обръщаме към Библията в цялото ѝ духовно своеобразие, са нужни други критерии и подходи.
Първото, което прави впечатление в книгите на пророците, е тяхната с нищо несравнима увереност в истинността на даруваното им Откровение. Това отличава библейските пророци от повечето търсачи на истината от всички времена.
Философите, които разсъждават върху началото на всичко, сякаш стоят пред плътна стена, почукват по нея и се вслушват в звука; те си разменят догадки, спорят, изказват предположения. „Трудно е да се познае Отецът на всичко” – казва Платон, а поетът на Риг-Ведите пита:

Кой наистина знае, кой сега би разказал
откъде възникна мирозданието?

А мистиците, въпреки че са усещали пълната достоверност на знанието си, не са вярвали, че богопознанието е възможно откъм тази страна на битието. Така, за брахманите да се приближиш до Божеството означава да влезеш в Него, като оставиш пред прага не само целия свят, но и самия себе си. „Ако се прекъсват пет знания заедно с мисълта, ако разсъдъкът бездейства, казват, че това е висше състояние” – четем в Катха-Упанишада.
Въпреки това, съзнавайки неизброимите трудности по пътя към богопознанието, повечето мъдреци го смятат за принципно възможно. Философите са си представяли Божеството за умопостижимо, а съзерцателите – за мистически досегаемо.
А пророците, тъкмо обратно, отричат възможността Бог да е постижим чрез разума или да бъде достигнат по пътя на екстатично възлизане. Вечносъществуващият, Яхве, за тях е пламтяща бездна, ослепително слънце, сияещо над постижимото и достижимото. Те не повдигат очи към това слънце, но лъчите му ги пронизват и озаряват обкръжаващия свят. Тях не ги напуска чувството, че живеят в присъствие на Вечното, намирайки се сякаш в Неговото „поле”, и това те са нарекли даат Елохим – богопознание. Такова „знание” няма нищо общо с философските спекулации и отвлечените умозаключения. Самият глагол „ладаат” (да знам) в Библията има значение на обладаване, голяма близост, и поради това даат Елохим означава приближаване до Бога чрез любовта към Него.
Във философията и в пантеистичната мистика най-често намираме не любов, а по-скоро благоговейно възхищение от величието на световния дух. И понякога в това преклонение неволно се усеща оттенък на някаква тъга, породена от несподелено чувство. Божественото е като студено море, човек може да изследва водата му и да се потопи във вълните му, но то самото вечно шуми, пълно със свой, чужд на човека живот; тъй и Съществуващото остава студено и далечно, без да забелязва усилията на смъртните да влязат в контакт с Него.
Какво постигна философското и мистичното познание на Бога? То Го обозначи с много имена, наричайки Го абсолютна Пълнота, универсален Първопринцип, чиста Форма; опита се да осмисли връзката на Божеството с космическите закони и движението на световете.
Великите учители усещат това постижение като нещо завоювано, подобно на една от онези тайни, които човекът изтръгва от природата.
Като пример нека вземем пътя на Буда към духовно просветление. Този път е изпълнен с грешки, опити, разубеждавания, а когато желаният покой на Нирвана е постигнат, мъдрецът е дълбоко проникнат от съзнанието за постигната победа. „Аз напуснах всичко – казва той, – и постигнах освобождение чрез разрушаване на желанията. Сам овладял знанието, кого бих могъл да нарека свой учител? Нямам учител. Няма равен на мен нито в света на хората, нито в пространствата на боговете. Аз съм свят в този свят, аз съм висшият учител, аз съм единственият просветлен!” Подобно горделиво съзнание на победител може да се забележи и у други учители, макар и изразено в не толкова рязка форма. Дори Сократ, заявявайки за „незнанието” си, вярва, че е в състояние да приповдигне покрова на световната тайна. Тук се проявява естественото чувство на преодоляване на височината, което срещаме у много поети и мислители. То именно позволи на Ницше да разсъждава на тема „Защо съм толкова мъдър?”. Може да се възрази, че това е чисто и просто маниакално бълнуване на едно величие, но в действителност болестта само е оголила онова, което по съкровен начин живее в съзнанието на творческите натури, тайно или явно твърдящи: „Exegi monumentum” (Аз си въздигнах паметник).
Пророците нямат съзнание нито за собствения си гений, нито чувството за постигната победа; и то не защото са лишени от творчески сили и не защото не са изпитвали духовна борба, а защото знаят, че тяхното вестителство изхожда от самия Бог.
Пророците принадлежат към различни съсловия: сред тях виждаме царедворец и певец, овчар и свещеник. Често те говорят и за различни неща: Амос и Софония – за съда над вселената, Осия – за Божията любов, Исаия и учениците му предричат настъпването на световното царство на Месия, Иеремия учи за религията на духа, а Иезекиил е радетел за храмовата община с тържествен богослужебен ритуал. Книгите им се различават една от друга както творбите на евангелистите, но както в четирите евангелия живее един образ на Богочовека, тъй и в пророческите книги зад различните страни на проповедта се долавя единственият образ на Вечносъществуващия.
„Човек може да стане трагичен герой със собствени сили – казва Киркегор, – но рицар на вярата – не”. Пророците стават такива „рицари”, защото самата висша Реалност им се открива толкова близко, както никому преди тях. Открива им се не безликото начало и не студеният световен закон, а Живият Бог, срещата с Когото те преживяват като среща с Личност.
Пророците стават Негови вестители не защото са могли да проникнат в Неговите надзвездни чертози, а защото Той Самият влага в тях Словото Си.
В онези времена, когато царският писар записва на свитък или на таблица заповедите на своя владетел, той започва обикновено с думите: „Тъй говори царят”. Подобен израз намираме почти на всяка страница от пророческите книги: „Ко амар Яхве” („Тъй говори Вечносъществуващият”).
Какво означава това? Нима благодатното вдъхновение се е материализирало в звуци, в слова, които пророкът записва под диктовка? Срещу такова предположение достатъчно свидетелства индивидуалният стил на библейските автори. Божият глас е вътрешен глас, звучащ в онази дълбина на духа, където, по думите на Мейстер Екхарт, човекът намира Бога; и едва след това Откровението, чрез силите на душата и разума, се превръща в „словото Господне”, което пророците са носили на хората.
В каквито и земни одежди да се облича Откровението, пророците никога не са помисляли да си приписват „словото Господне”. Те по-добре от другите знаят до каква степен завладелият ги мощен поток на Духа се различава от собствените им чувства и мисли. Онова, което те възвестяват, често надвишава не само нивото на слушателите им, но и нивото на собственото им религиозно съзнание.
Известният католически изследовател на Библията Джон Маккензи, направил задълбочен анализ на психологията на пророчеството, подчертава, че именно в това усещане за „другото” се намира водоразделът между библейското Откровение и естественото озарение на творческата личност. И наистина, най-голямото постижение на индийската мистика, изразено във формулата „Тат твам аси” („Ти – това е Той”), се възприема като пълно сливане и отъждествяване с Божественото. А пророците дори тогава, когато са говорили направо от името на Яхве, нито за минута не са забравяли, че са само проповедници на висшата воля. Не те са се издигали към Бога, а Сам Той властно е нахлувал в живота им. Това е същата Онази всичко превъзмогваща Светлина, която е спряла св. апостол Павел по пътя към Дамаск.

Лъвът заревава – кой не ще трепне?
Господарят Яхве говори – кой не ще пророкува?
(Ам. 3:8)

Но ако е така, не се ли превръща Божият вестител просто в пасивен медиум без воля и съзнание? Нали загубата на усещането за собствената личност е толкова присъща за мистическите състояния. Брахманите, Буда, Платон са били дори обзети от жаждата да се освободят от бремето на собственото си „аз”. Когато се обръщаме към Библията обаче въпреки очакванията виждаме, че пророците ни най-малко не приличат на фанатични питии или на сомнамбули: в моменти на най-високо мистично напрежение самосъзнанието в тях не угасва. Още първите тълкуватели на пророците – бл. Иероним и св. Иоан Златоуст, обръщат внимание на това.
Понякога пророкът, уплашен от трудностите на подвига, дори се е съпротивлявал на небесния зов, но никога не е действал автоматично и винаги си е оставал човек. Тъкмо затова той е могъл в крайна сметка да стане свободен съучастник на Божиите замисли. Той откликва на призива в името на верността към Бога и любовта към Него.

Кого да пратя Аз? Кой ще отиде? – пита Господ.
И пророк Исаия отговаря: Ето ме. Прати мене…
(Ис. 6:8)

Това не е блажената прострация „самадхи”, не е и „турия” – сън без сънища, а истинска „среща лице в лице”. При цялата непостижима близост на Бога и човека те не изчезват един в друг, а си остават участници в мистическия диалог.
Така се появява чудото на двуединното съзнание на пророка, нямащ аналози в религиозната история. В лицето на пророците дохристиянският свят е бил извисен до последната черта, отвъд която се открива Богочовечеството. В този смисъл всеки пророк е жив предобраз на Христа, „неразделно и неслитно” съединил в себе си Бога и човека. Неповторимият опит на пророците поразява и с единствения по рода си отговор на въпроса за отношението на Бога към света. Вярно, този отговор не е формулиран като метафизическо учение; в този смисъл книгите на пророците ще разочароват онези, които биха потърсили в тях философска система. На много въпроси те не дават отговор, а и не се стремят към това. Вярата им, родена от Откровението, е базалтова основа, върху която вече впоследствие са могли да възникват пластовете на богословието, метафизиката и външните форми на религиозния живот.
Противно на известните на Изток и на Запад учения, пророците не смятат, че Вселената е образувана от предвечната Материя или че тя е еманация, излияние на Божеството. Според тяхното учение светът е получил битие чрез силата на творческото Слово на Яхве; дори Божието име (свързано с глагола „хайя” – „да бъда”) вероятно може да означава „даряващ битие”, „Творец”. Разумно, творческо същество, човекът като че ли от само себе си е върхът на мирозданието, но той не е „отломка от Абсолюта”, а „образ и подобие” на Създателя. Както художникът обича творението си, както майката – детето си, така и Бог е свързан с живи връзки с човека и света. Той иска да ги издигне до Себе Си, да ги приобщи към съвършената Си пълнота. Това прави съществуванието им изпълнено със смисъл и цел. Тъкмо това усещане за смисъла на битието липсва в повечето философски системи от старо време.
За Платон видимият свят е сянка, за индийската мистика – призрачната Майя. Възникването на света според Упанишадите е нещо подобно на непроизволното изригване. „Както паякът изпуска от себе си и всмуква навътре паяжината, както растенията поникват от земята, както косите израстват от главата на човека, тъй и от Непреходното възниква всичко в този свят”. Този излив от недрата на Вечното се сменя с поглъщане, за да може отново да започне чрез еманация. Представата за вечното възвръщане се потвърждава с цикличността на процесите в природата. Вавилонците и египтяните, гърците и индийците са си представяли света като нещо въртящо се в исполински затворен кръг, или множество кръгове, и този безкраен, безцелен кръговрат, е обагрял с песимизъм светосъзерцаването на дохристиянския човек.
Библията, за разлика от всички „езически” концепции за вселената, е проникната от мисълта за незавършеност на света, който представлява от само себе си „открита система”; движението му не е кръгово, а възходящо. Пророците първи виждат устременото напред време, на тях им се открива динамиката на развитието на тварта. Земните събития за тях не са само пяна или натрупване на случайности, а история в най-висшия смисъл на тази дума. В нея те виждат изпълнената с мъки и противоречия драма на свободата, борбата на Вечносъществуващия за Неговото творение, изкореняването на демоничното богоборство. Крайната цел на историята е възтържествуването на божественото Добро. Първоначално пророците са виждали тази победа в премахването на всяка неправда по света, но постепенно започват да възприемат бъдещото Царство Божие като помирение на Твореца и човека, сливането им във висша хармония.
Всички утопии на европейското човечество са всъщност само незаконнородени деца на библейската есхатология. Изкривена, принизена, тя все пак продължава да владее умовете: такава е силата на изначалния библейски импулс. Та нали никоя наука не гарантира прогреса, а вярата в него не е извод от позитивни научни данни, напротив, тъкмо вярата исторически предшества развитието на науката. Впрочем, каквито и форми да приема тази вяра, не бива да я смятаме за чиста заблуда, защото тя е затъмнено есхатологично предчувствие. Тя е храм, превърнат в тържище, в клуб, но запазил нещо от предишните си очертания. В нея живее смътното очакване на Царството Божие, за което първи възвестяват пророците на Израил.
В очите на елина човекът е играчка на съдбата, за утопистите той е единствен творец на историята; а пророците, знаейки, че самият Яхве ще установи царството Си, в същото време са виждали в човека деен Божи сподвижник. Това е предугаждане на богочовешката тайна векове преди евангелските събития.
Служението на висшата Воля е изисквало от пророците дейно включване в живота на заобикалящия ги свят. Те не са могли да стоят безучастни към онова, което е ставало около тях. Словото Божие ги е преизпълвало с удвоена сила и енергия. (Тази черта са наследили от пророците много християнски мистици и светци, такива, като преподобния Сергий или св. Тереза Авилска). И преди всичко пророците се показват като непримирими врагове на заблудите на своето общество и на епохата си.
Тук се проявява още една тяхна отличителна особеност.
Големи реформатори на „своето време”, всеки по своему се е борил с традиционните вярвания. Много от тях са били преследвани и дори са свършвали мъченически живота си. И все пак, колкото смели и радикални да са доктрините им, отчасти те са подвластни на обаянието на народните вярвания. Традицията и обичаите често ги притискат като тежко бреме, внасяйки объркване във философските им системи и съблазни в религиозния живот. Така Буда, отричайки съществуването на индивидуална душа, е бил принуден да приеме общоиндийското учение за превъплъщаването; Сократ, изповядвайки вярата в единия Бог, принася жертви на гражданските божества; Конфуций, при целия си скептицизъм по отношение на духовете, запазва култа към тях. Всички тези хора със смела и независима мисъл понякога проявяват неочаквана стеснителност пред лицето на националните възгледи. Насочвайки се против тях, философите, поетите и преобразователите най-често се ограничават със завоалирани изказвания или намеци. Образованият елин не смее с решително движение да отхвърли хилядолетния товар: той прекалено обича прекрасното минало; в индийската религия е вкоренена склонност към безкрайния синкретизъм: те винаги предпочитат да добавят нови богове към пантеона, отколкото да отхвърлят старите; а пророците извършват уникална религиозна революция, безмилостно развенчавайки народните кумири. Те никога не превръщат в култ „отечественото минало” като такова. На упоритото влечение на израилтяните към езичеството противопоставят вярата в Единия, на магическото разбиране за богослужение – религията на духа; на националното тесногръдие – универсализма. За тях истинско е само онова, което звучи в Откровението на Вечносъществуващия и издържа проверката в светлината на Неговите заповеди.
Въпреки това, нито един пророк не е смятал себе си за основател на съвсем нова религия, възникваща сякаш върху развалините на националните суеверия. Те недвусмислено обявяват себе си за продължители на религиозното дело, започнато много преди тях. И наистина, няма да е преувеличено да кажем, че всички основни черти на израилския профетизъм са се съдържали още в проповедта на Моисей. Десетте заповеди са изповядване на етически монотеизъм, намерил най-висшия си израз у пророците. „Песента на Изхода” говори за Бога-Избавител и Властелин на историята, същата мисъл става водеща у пророците. Вярата в Царството Божие е тясно свързана с обещанието, вдъхновявало Моисей, когато той извежда Израил от Египет.
Но религиозното учение на Моисей не било в състояние да победи грубия натурализъм и селските суеверия. Необходимо било някакво духовно преобразуване, някакъв взрив, за да може семето, хвърлено от Синай, да покълне в Палестина. И този взрив става с появата на пророк Амос, от когото започва нашият разказ.

Говорейки за библейския пророк, съвременният човек неволно си представя легендарна личност, едва различима сред пъстрата тъкан на сказанията, принадлежаща към почти митическите времена. А всъщност образите на пророците, в сравнение с образите на други религиозни реформатори, почти са освободени от фолклорни драпировки; източниците, съдържащи се в Свещ. Писание, представляват от само себе си свидетелство с висока историческа достоверност. За Питагор или Буда ние знаем от сравнително по-късните предания, за Конфуций или Сократ – от спомените на учениците им, а пророците ни оставят собствените си творби, които не само че разкриват съдържанието на проповедта им, но и позволяват да се надзърне в скритите кътчета на душата им, да се почувства биенето на сърцето им.
Изобщо пророците-писатели принадлежат към онази епоха в израилската история, когато легендите не възникват толкова лесно. Ако Моисей или Илия все още са заобиколени от свръхчовешки ореол, то започвайки от Амос, сведенията в Библията за пророците почти изцяло са лишени от елементите на легендарност. По страниците на Писанието виждаме истинските им човешки черти.
Поразява и това колко многостранни са тези изключителни хора. Те са пламенни народни трибуни, каращи тълпата да замира в мълчание; те са смели борци, хвърлящи обвинение към силните на този свят; в същото време те застават пред нас като лирически поети, като чувствителни натури, лесно раними и страдащи. От една страна те обичат да поразяват въображението на масите със странни думи и жестове, лесно може да ги вземеш за безумни или пияни, а от друга – това са мислители с широк кръгозор, майстори на словото, добре познаващи литературата, вярванията, обичаите и политиката на своето време.
Благодарение на това пророците постоянно се показват като че ли в две лица; това са хора, неразривно свързани със своя народ и с епохата си, в която здраво се вписват, и трудно може да ги разбере човек, ако ги отдели от историческия фон; същевременно това са вдъхновени Божии вестители, чиято проповед отива безкрайно по-далеч от страната им и от времето им.
„Пророческото виждане, изплуващо от подсъзнателните дълбини на човешката душа, не е подвластно на закона… Тук ние присъстваме на истински акт на творчество, при който в света навлиза нещо ново” – казва Арнолд Тойнби. Това безспорно е справедливо, но само по отношение на мистическите източници на пророческата проповед, а по формата си тя не може да бъде нещо изолирано, да бъде само плод на лично вдъхновение. Като хора на своето време, пророците споделят особеностите на древното източно мислене и си представят Вселената в светлината на вавилонската наука; често следват похватите на източните прорицатели и подобно на всеки писател, изпитват върху си литературни влияния. Ето защо, за да разберем правилно пророческите книги, трябва да имаме представа за културната атмосфера на тяхното време.

Преди всичко трябва да посочим мястото, което заемат пророците в религиозния живот на Израил.
За разлика от свещениците, чиито задължения включвали необходимостта да наставляват хората, пророците се изказвали само от време на време и то в изключителни моменти. Все пак те, като правило, свързват дейността си с общопочитаните светини: Моисей слуша Бога в скинията, Дебора пророчества край свещения дъб, пророците от времето на Давид стоят край Ковчега или Ефода. По такъв начин до момента на появата на Амос вече се е създала трайна традиция, свързваща пророчеството „наби” със светилището. Самият Амос започва да проповядва в Бетелския храм на Иеровоам II, а след него и Исаия. Иеремия и другите пророци следват установения обичай.
Защо трябва да се има предвид това, за да се разберат пророците?
Първо, защото този обичай, въпреки разпространеното мнение, сочи, че пророците не са чисти „протестанти”, отричащи храмовото богослужение. Ще видим впоследствие, че пророците и свещениците, макар и по различен начин, проповядват едно и също учение.
Второ, това определя формата на техните творби. Както в Делфи жреците са отговаряли по установен поетичен начин на молещите се, тъй и в Израил от най-стари времена се е оформил известен стил на пророческата реч. Това е религиозна поезия със своя символика, език и образи. Ако в иконописната традиция ореолите, крилете, сферите, цветовете, жестовете служат за предаване на духовното виждане на Църквата, то пророците за изразяване на опита си прибягват до мотивите на бурята, земетресението, небесния огън, към образи от стария епос.
По-голямата част от пророческите книги са написани в стихове, но тези стихове никак не приличат на античните или на западноевропейските. Те рядко се подчиняват на метриката, почти нямат рима. Като основа на библейската поезия служи играта със смислови паралели, толкова характерни за древния Изток.

И изпълни се земята му със злато и сребро,
И съкровищата му брой нямат;
Изпълни се земята му с коне,
И колесниците му чет нямат.
(Ис. 2:7)

Въпреки това цялата композиция на пророческия речитатив е пронизана от своеобразна музикалност. Ярките неочаквани образи, изкусните алитерации, внезапните ритмични удари – всичко това създава неповторим поетичен стил.
В древноеврейската поезия липсва гръцкото изящество и латинската кристална яснота. Пророческите думи напират с неудържима сила, способна да съкруши всякакви форми. Като удари с чук, като нарастващ шум на лавина се сгромолясват стиховете:

Елоах митейман яво,
Ве Кадош ме хар Паран,
Киса шамаим хаодо
Ве тхилато мала хаарец.

От тези звуци вее нещо архаично, почти първозданно…
Думите на пророците са богати с емоционални интонации: в тях се чуват ирония и молба, тържествуващ химн и жалба, риторичен патос и задушевност като при интимен разговор. Но като цяло те са изпълнени с вътрешно напрежение и страстен кипеж; написаното от тях и свещената индийска писменост толкова малко си приличат, колкото пенливия поток сред скалите и тихата горска река. Пророците са поети на „бурята и натиска” и вероятно в сравнение с гръцките философи им е липсвало достолепие и сдържаност. На тях им е чужда спокойната игра на ума, те прекалено сериозно се отнасят към онова, за което говорят.

Първоначално пророческите изречения и проповеди се записвали на пергаментни и папирусни свитъци, които се пазели в храма, а преписи от тях били пръснати сред народа. В много от случаите имената на авторите се губели и ръкописите ставали анонимни. За пророците било важно не да увековечат името си, а да запазят за хората възвестеното им Божие слово.
Свитъците многократно се преписват и пришиват, при това понякога към книгата на един пророк пришивали извадки от книгата на друг пророк, неизвестен по име. При преписа често отпадал някой и друг ред. При внимателно четене на пророческите книги, дори и в превод, тези пропуски се чувстват. Естествено че преписвачите понякога са правели грешки, или се е случвало да внасят в текста изречения от полетата, но като цяло това не е навредило на съдържанието на книгите. Намерените неотдавна в Иудейската пустиня ръкописи свидетелстват, че текстът на пророците, достигнал до нас през вековете, добре се е съхранил.
Дори най-радикалната критика е била принудена да признае, че като цяло пророческите книги са написани от онези лица, на които ги приписват. Това (с изключение на някои неточности) се отнася да Амос, Осия, Михей, Наум, Авакум, Софония, Иеремия, Иезекиил, Агей, Малахия. Що се отнася до Книгата на Исаия, още в миналото столетие чрез библейската наука се установи, че тя не е писана от един автор. Първата част (1-39 глава) общо взето принадлежи на пророк Исаия, живял в Иерусалим през VIII в., а главите от 40 до 55 са били написани във Вавилон ок. 540 г. пр. Хр. от неизвестен пророк, който е прието да се нарича Второисаия, или Исаия Вавилонски. От съдържанието на главите 56-66 се вижда, че авторът е живял вече след завръщането на иудеите от плен (538 г.); съществуват доказателства в полза на това, че този автор е Второисаия.
Книгата на пророк Захария приписват на трима автори. За пророците Авдий и Иоил нищо не се знае и е трудно да се датират книгите им; според общото мнение на библеистите, те се отнасят към епохата на Втория храм. Книгите на Даниил и Иона са написани след плена и в тесния смисъл на думата не принадлежат към пророческата писменост.

Това, че библейските критици внасят понякога корекции и уточнения в традиционните представи за авторите на Библията, ни най малко не може да се отрази на духовната значимост на Свещ. Писание. „Църквата – казва С. Булгаков – не само че не прегражда пътищата към изучаването на словото Божие по всички достъпни начини, отчасти и със съвременните средства на научната критика, но и не предрешава предварително изводите на тази критика… Православното съзнание няма защо да се страхува от библейската критика или да се смущава от нея, защото чрез нея само още по-конкретно стават постижими Божиите пътища и действието на Божия Дух”. От това че книгата на Исаия е написана не от един, а от няколко пророци, тя не престава да бъде велика и свещена книга. Боговдъхновеността на пророчеството, на химна или на псалма не зависят от принадлежността към един или друг автор.
Тук има известна аналогия с художествената литература. Ако например се разбере, че „Божествена комедия” е написана не от Данте Алигиери, а от неизвестен флорентинец, живял сто години след него, нима това би намалило художествената и духовна ценност на безсмъртната поема? Просто ние от този момент нататък ще знаем, че човечеството е имало още един, дотогава неизвестен гений. Същото може да се каже и за Книгата на Исаия. Ако преди са смятали, че я е написал големият пророк от VIII в. пр. Хр., сега знаем, че през VI в. Исаия Иерусалимски е имал събрат, който не му е отстъпвал по сила в проповедта, и също като него е боговдъхновен вестител на Царството Божие.
В Библията най-близки до пророците са псалмопевците. Псалмите с изключителна яркост и сила са запечатали религиозния опит на Израил, и от целия Стар Завет те са най-понятни и съзвучни на съвременните читатели. С тях е пронизано църковното богослужение и на Изток, и на Запад; те постоянно съпровождат християнина по неговия духовен път.
Имената на повечето псалмопевци са неизвестни и трудно може да се определи кога са живели. Свещените химни се появяват в Израил още по времето на Моисей, но за истински родоначалник на псалмопевците по право се смята Давид. Много автори на псалми са били братя на пророците по дух, а някои псалми са създадени от самите пророци.
Под влияние на пророците се създава и библейската Свещена история. В сегашния си вид тя се състои от два цикъла. Първият обхваща времето до встъпването на израилтяните в Палестина (той беше разгледан в книгата „Магизъм и монотеизъм”). Вторият цикъл е посветен на периода от завладяването на Ханаан до Плена (книгите на Иисус Навин, Съдии, Царства). Той е написан около VI в. въз основа на истински летописи и документи и има за цел да преразгледа историята на Израил в светлината на учението на пророците. Към този цикъл се прибавят такива важни източници като двете Книги паралипоменон (летописи), Първа книга на Езра (или Ездра) и на Нехемия (или Неемия). По времето на пророците се появяват също така Левит и Второзаконие, и цялото Петокнижие добива сегашния си вид.
Крайно предпазливо се налага да ползваме произведението на Йосиф Флавий „Иудейски древности”, тъй като то е написано много по-късно от пророческата проповед, но някои щрихи Йосиф е могъл да почерпи от неизвестни нам стари източници. Отделни моменти в библейската история могат да бъдат допълнени в светлината на фактите, изложени от гръцките историци, по специално Херодот.
Освен писмените паметници, обширен материал за разбирането на библейския текст дават археологическите разкопки, направени през последния век и половина. Старите камъни заговориха и сега можем да видим портретите на съвременниците на Исаия и на Иеремия, да прочетем асирийските и вавилонските анали, паралелни на библейската история, а също да възстановим подробно обстановката, заобикаляща старозаветните праведници, когато са били живи.
Пророците сами ще разкажат за себе си. Ще видим образите на тези тайнствени мъже в обкръжение на онази среда, където ги е поставила историята, ще се постараем да се вгледаме в тях, да чуем гласа им, обърнат към нас през столетията. Пророците и днес продължават делото си. Тиранията и несправедливостта, култът към силата и националното високомерие, богоборството и липсата на искреност – всички тези вражески пълчища, с които те са се сражавали, заплашват човека в наши дни не по-малко, отколкото по времето на Амос или на Исаия. Ето защо словото на предвестниците на Царството Божие ни е толкова необходимо в борбата през днешния и през утрешния ден.

Откъс от Вестители на Божието Царство на прот. Александър Мен, „Омофор“, 2006, превод: Добринка Савова-Габровска

Заглавието е от редакцията