Християнството в румънските земи от Античността до ХІ в.

Разпространението на християнството и формите на неговата организация на румънска територия може да се проследи според запазените исторически, археологически и епиграфски сведения. Трябва да се подчертае, че началото на румънското християнство датира от първите векове на християнската ера, ако не и по-рано – от времето на светите апостоли.

 

Въпросът за доказването на непрекъснатата приемственост на съществуването на румънците на днешната територия е въпрос, който е от ключова важност и национален дълг за румънските църковни и светски историци. През ХІХ век някои унгарски, славянски и немски историци на бившата Хабсбургска империя твърдят, че местното население напуска територията на Румъния и така образуваният етнически вакуум се запълва от славяни, хуни, авари и други народи, а по-късно от унгарци и немци. Според румънските историци тази тенденциозна теория си поставяла за задача политическото оправдаване на доминацията на румънския народ от славяни, маджари и немци.¹ Християнската вяра е аргумент в подкрепа на етническата приемственост на автохтонното (туземното) население, тъй като в определен момент от историята тя става характеристика на гръцкия и римския свят и на дако-римляните, които приемат неговата цивилизация през І-ІІІ в. сл. Хр. Следователно християнските свидетелства на територията на Румъния могат да бъдат отнесени преди всичко към местното население, а не към преселените народи, които са покръстени много по-късно при един труден процес. Разпространението на християнството в румънските земи и поддържането на християнската вяра тук е възможно благодарение на тясното сътрудничество с Византийската империя. 

 

След оттеглянето на римската администрация и армия от Дакия през 275 г. източната Римска империя, наречена по-късно Византия, е единствената политическа сила на Изток, която може да налага християнството. Тъй като смята себе си de jure за наследник на предишната Римска империя, Византия се грижи за районите на Долни Дунав, които имат голяма стратегическа важност за провинциите на Балканския полуостров и за самата столица Константинопол. Всяко проникване през границата по протежението на Дунав означава завладяване на империята от варварските народи и излагането на опасност на мирния живот на поданиците. Освен това, патриаршията на Константинопол смята за свой дълг да обслужва духовния живот на хората в районите на Долния Дунав и е много активна в разпространяването на християнството там. Това са няколко важни точки относно християнството в Румъния през първите седем века, които трябва да бъдат взети под внимание. 

 

Някои учени смятат, че св. апостол Андрей е първият, който проповядва на румънска територия. Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история“ (III, 1) пише: „Когато светите апостоли и последователите на Спасителя трябва да заминават за различни места по света, според преданието жребият се падна върху Тома да отиде в земята на партяните, върху Андрей да отиде в Скития и върху Йоан да отиде в Азия, където живя, докато отиде в Ефес.“² Споменатата в текста Скития е днешна Южна Русия и Украйна или римската провинция Малка Скития (днешната Северна Добруджа). Редица учени отричат стойността на този текст, като посочват, че данните на Евсевий не се потвърждават от никой друг автор от древността. 

 

Информацията на Евсевий се основава на предание, записано от Ориген в третата книга на тълкуванието му върху библейската книга Битие.³ Освен това църковните писатели от IV и V век като св. Григорий Назиански, Теодорит Кирски, Блажени Йероним, св. Павлин Нолански и други съобщават, че св. апостол Андрей проповядвал в Гърция, а не в Скития, и е убит в Патрас. Според апокрифните Деяния на Андрей той е разпънат на диагонален кръст.⁴ Повечето румънски богослови и историци споделят мнението, че св. Андрей покръствал на румънска територия, което се потвърждава от св. Иполит Римски⁵ и сирийското Учение на светите апостоли, което споменава Готия.⁶ Това сведение не противоречи на съобщенията на други патристични писатели, че св. Андрей мисионерствал в обширни райони на Балканския полуостров. Имената на многобройни места (пещери и други) в Северна Добруджа напомнят за неговото име.⁷ Според други легенди в днешните румънски земи мисионерства и ап. Филип, което е твърдение без доказателства.⁸

 

Тертулиан (ок. 160 – ок. 225) също съобщава за ранното разпространение на християнството на румънска територия. В края на II век или в началото на III век той отбелязва, че сарматите, даките и скитите, т. е. народите, които живеят на територията на днешна Румъния, трябва да бъдат включвани сред тези, които приемат християнството, както го приемат галите, британците и други народи. Учените се отнасят с резерви към тази информация. Според тях сведението на Тертулиан е апологетично и следователно съдържа преувеличения. Довод в подкрепа на тези резерви е и един пасаж в коментарите на Ориген върху Евангелието според св. Матей (24:9). В началните десетилетия на III век, почти едновременно с Тертулиан, той изброява даките, сарматите и скитите сред народите, които не са приели словото на Евангелието. Те са същите народи, за които Тертулиан съобщава, че били приели християнската вяра.⁹ Така информацията на Тертулиан и Ориген се анулира взаимно. Сигурно е обаче, че информацията на Ориген също е силно апологетична, тъй като александрийският автор отговаря на разпаления езичник Порфирий, който отрича стойността на думите на Спасителя, съдържащи се в Евангелието според Матей 24:14: „И това евангелие на царството ще бъде проповядвано в целия свят за свидетелство на всички народи и тогава ще дойде краят.“ Според Порфирий евангелизацията завършва и краят на света трябва да дойде, но все още не настъпва. Той обвинява християните, че пророчеството на Спасителя е лъжа. 

 

Друг важен момент в процеса на покръстването на народите на територията на днешна Румъния е средата на II век. В територията северно от Дунав изглежда са доведени християни като военнопленници от готите, които нападат провинциите на юг от Дунав през 250-253 г. По време на нашествията се води голяма битка при Абритус (днес Разград), където римската армия е разбита и римският император Деций Траян и неговият син Ириней Етруск са убити. Някои учени смятат, че редовете 809-820 в „Carmen Apologeticum” от поета Комодиан се отнасят за тази битка. Комодиан съобщава, че готите вземат много военнопленници, включително и християни, които извършват мисионерска дейност сред варварите. Комодиан живее през втората половина на III век, поради което неговото произведение е съвременен запис на събитията.¹⁰ 

 

Ролята на християните-военнопленници в обръщането на готите и на другите племена, сред които живеят е осветена още по-убедително от църковния историк Филосторгий (368-425). Той написва Църковна история, която за съжаление е запазена само в откъси от IX век на патриарх Фотий. Филосторгий е арианин. Той съобщава, че по време на царуването на императорите Валериан (253-260) и Галиен (253-268) готите отвъд Дунав пресичат границата и оплячкосват голяма част от Европа. Тогава те пресичат Азия и завладяват Галатия и Кападокия, взимат много военнопленници, между които и клирици и се завръщат у дома с богата плячка. Докато живеят сред варварите, пленниците, които са набожни мъже, успяват да обърнат много от тях в християнската вяра.¹¹ Според някои източници това се случва около 257 г. (253 или 264 г. според други)¹² и може да се приеме като най-ранната точна дата, предоставена от литературен документ за проникването на християнството на територията северно от Дунав. 

 

Готският вожд Улфила провежда своята мисионерска дейност през IV в. Т. нар. Готия в онези времена включва Южна Молдова и Северо-източно Влашко. Този регион е под готски политически и военен контрол, но тук живее и местно дако-тракийско романизирано население. Римските пленници имат голям принос за културизацията на варварите – дълъг процес на адаптация към материалните и духовни ценности на гръко-римската цивилизация. Приема се, че броят на пленниците варира от няколко хиляди до няколкостотин хиляди души. Те играят важна роля в процеса на рoмеизация и християнизация. Ранното съществуване на християните на териториите северно от Дунав не се дължи само на покръстването на готите. Карпите – племе от гето-дакското семейство, през по-голямата част от III век са сила, много по-голяма от готите, както съобщава Петър Патриций.¹³ Сами или съюзени с други народи, те нападат провинциите на империята (238, 248, 295-297 г.) и взимат много пленници, сред които може да има и християни.¹⁴ 

 

Тези са основните литературни източници, които съобщават за появата на християнството на румънска територия през първите три века сл. Хр. Както може да се види, не всички дават информация, която може да се смята за надеждна, но някои от тях съдържат достоверни данни. В действителност румънската територия не може да остане извън общата тенденция, благодарение на която християнството се разпространява бързо в целия гръцки и римски свят през І-ІV в. Както е известно, Малка Скития (Северна Добруджа) обхваща много градове и села с гръцки и римски жители, които поддържат търговски и културни отношения с Изтока и Гърция. Останалата част от румънската територия, известна като Дакия е част от гръко-римския свят през I век и след това става римска провинция, като възприема всички характеристики на римския живот в началото на II век. Военни, чиновници, търговци, технически специалисти и други от гръцкия Изток и други места, където християнството вече е добре известно, като идват и се заселват в Добруджа и Дакия и разпространяват християнската вяра. Намерени са многобройни надписи и култови и домашни предмети, които дават информация за икономическите, културните и духовните отношения между християнския Изток (Сирия, Палестина, Египет, Мала Азия) и районите на Долни Дунав през II-III век.¹⁵ Всичко това улеснява разпространяването на източните мистични религии (Сол Инвиктус, Митра, Кибела, Изида и пр.) в Малка Скития през I век и в Дакия след римското завладяване. Ранните християни може да са дошли по същото време, както и култовете към тези източни божества. В Дакия са разквартировани многобройни военни части от Сирия, а в градовете по брега на Черно море живеят много източни търговци. В края  на II век в Томис (днес Констанца) съществува „Къща на корабовладелците“ от Александрия (Египет).¹⁶ Логично е да се допусне, че ранните християни на румънската територия се появяват в Добруджа, в градовете на брега, а по-късно в останалата част от страната. 

 

Първият писмен документ относно християните в Добруджа съобщава за двама източни мъченици – Епиктет и Астион, които загиват около 290 г. по време на царуването на Диоклетиан. Тяхната памет се чества на 7 юли. Те пострадват за Христос в град Алмирис на два километра югоизточно от съвременното село Моригьол (Румъния). Епиктет притежава дар на чудотворство, лечителство и прогонване на демоните. След неговите наставления 18-годишният Астион, син на градоначалника Александър и сенаторската дъщеря Маркелина, приема кръщение. Като се опасява да разстрои своите родители заради своето решение да стане християнин, Астион предлага на Епиктет да напуснат родината си и да се преселят там, където им покаже Господ. Установяват се в град Алмирис в Северна Добруджа. Водят аскетичен живот, лекуват болни, насърчават много хора да приемат християнството. Управителят на града Латрониан, който гони християните, заповядва да се арестуват Епиктет и Астион като „магьосници”. След жестоките мъчения над тях – хвърляне в тъмница, поставяне в котли с вряща смола, подлагане на глад, след което остават невредими, те са пребити с камъни и накрая са посечени с меч. Техните свети мощи излъчват сияние и благоухание. Двамата мъченици са споменати в Мартиролога на блажени Йероним през първата половина на V в. Във византийските източници ги няма. Внесени са в руския календар благодарение на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски.

 

През месец декември 2001 г. мощите на св. Епиктет и Астион са предадени на Румънската православна църква и се съхраняват в катедралния храм на град Констанца. В момента се строи манастир близо до развалините на град Алмирис в село Дунавецу-де-Жос, където ще бъдат положени техните мощи. Румънското православие също почита родителите на Астион – Александър и Маркелина, като свои светци.¹⁷

 

Най-ранният християнски предмет, открит в румънските земи е един надгробен надпис от ІІ в., който се пази в Клуж-Напока (Трансилвания). Той включва фразата „Sit tibi terra levis” (букв. Лека ти пръст). Епитафията е поставена от колегия (търговска асоциация), чиито членове произхождат от Близкия Изток. Повечето членове имат римски имена, което подсказва, че новата вяра прониква тук още през ІІ в. с помощта на романизирани сирийци или евреи.¹⁸

 

Две археологически находки доказват съществуването на християните в Добруджа през III век. Те са скъпоценен камък с гностически характер, намерен в Диногетия, който вероятно принадлежи на военен от гарнизона там¹⁹ и амфора, намерена в История, върху която е нарисувана червена риба (християнски символ). Гностически геми от типа Abraxas, датирани от същата епоха, са открити в Орля, окръг Долж, и Рамула, окръг Колт. Те вероятно принадлежат на хора, дошли от Изток. Гностически надписи, гравирани върху две златни чинии, са намерени до Оршова (Диерна). Специално място сред ранните християнски археологически доказателства заема скъпоценният камък, открит в Потаиса (Турда). Християнските изображения включват: Добрия пастир, Който носи изгубената овца, Дървото на живота, Йона в утробата на кита, надписът IXΘYC. Християнските доказателства, споменати по-горе, могат да бъдат датирани от III век и по-точно средата и втората половина на века. Съществуват също така предмети (лампи, погребални надписи), открити на територията на античната Дакия, върху които, както изглежда, е надраскан кръст. Според по-късно изследване кръстът се появява като християнски символ преди царуването на император Константин Велики.²⁰ Следователно може да се  каже, че в Дакия има християни през III век (преди 270 г. според историка Васил Първан). 

 

Християните в Дакия са твърде малки групи. Ситуацията в Малка Скития е различна, тъй като тук християните са по-многобройни. Големият брой мъченици (повече от 120), които умират в Томис, Новидунум, Диногетия, Аксиопол и в други места по време на Диоклетиановите преследвания е убедително доказателство в това отношение.²¹ През 290 г. в Томис е отбелязан епископ Евангелис. Неговият приемник на тази катедра св. Ефрем е първият известен мъченик от румънските земи, убит при гонението на император Диоклециан на 7 март 304 г.²² Не би било  погрешно да се твърди, че в Добруджа във втората половина на III век има християни, организирани в общности, които са ръководени от епископ. В резултат на новите  епиграфски и археологически находки житията на светците като цяло и тези, които засягат Добруджа в частност, трябва да бъдат приемани с повече доверие. Аксиопол, Новиодунум, Никулицел и Томис са места, където са намерени надписи с имена на мъченици, които са пострадали в тези места и които са известни от житията на светците. През 1971 г. при археологически разкопки на раннохристиянска базилика в с. Никулицел (до античния град Новиодунум, днес Исакча, в Малка Скития) учените попадат на по-стар мартириум под нея. Тук са намерени надписи и мощи на мъчениците Зотик, Атал, Камас и Филип, убити при Диоклециан (304-305 г.), и на двама по-ранни мъченици с неизвестни имена и възраст, които са претърпяли смърт при Деций Траян (249-251 г.).²³ Оказва се, че информацията на агиографията е вярна и актовете на светците са надеждни източници на историческа информация.

 

Друг известен мъченик от румънските земи е св. Сава Готски (334-372 г.). Той е от готите, кръстени от епископ Улфила и живее в село в долината на р. Бузъу. Готският вожд езичник Атарид заповядва Сава и свещеника Сансала да бъдат арестувани и подложени на мъчения. Двамата отказват да ядат идоложертвена храна. С камък на шията св. Сава е удавен в реката Музеус, приток на Дунав. Мощите му са прибрани от Сансала и по-късно са изпратени на Солунския епископ Асхолий. Част от тях получава и св. Василий Кесарийски. Календарът възпоменава св. Сава Готски на 15 април.²⁴ 

 

Неоспорим факт е, че редица ключови термини на румънското християнство са от латински и гръцки произход: например църква ("biserică" < basilica), Господ ("Dumnezeu" < Domine Deus), Пасха ("Paşte" < Paschae), езичник ("Păgân" < Paganus), ангел ("Înger" < Angelus), кръст ("cruce" < crux,-cis), християнин ("creştin" < christianus), кръщавам ("a boteza" < batizare).²⁵ 

 

През IV в. карпато-дунавските територии са обхванати от широка църковна мрежа. Според историка Филосторгий в работата на първия вселенски събор в Никея през 325 г. участва готският епископ Теофил, но не е установено къде точно се намира неговата епархия. Известен епископ на Томис е св. Вретаний или Ветраний, който е ръкоположен през 360 г. и умира през 380 г. Според историка Созомен в града се отбива императорът еретик Валенс, който принуждава населението да приеме арианството. Епископ Вретаний се противопоставя и е заточен, но поради масовото негодувание на православните жители той е върнат в Томи. Св. Василий Велики моли управителя на Малка Скития да му изпрати мощи на светци. През 373 или 374 г. той получава мощите на св. Сава Готски, придружени с писмо вероятно от св. Вретаний. Паметта му се отбелязва на 25 януари.²⁶   

 

На втория вселенски събор в Константинопол през 381 г. присъства епископ на Томи, наречен Геронтий или Теренций в различните извори.²⁷ От 390 до 407 г. тук служи епископ Теотим, чиято популярност е толкова голяма, че хуните го наричат “бог на римляните”.²⁸ В списъците на третия вселенски събор в Ефес през 431 г. е споменат томийският епископ Тимотей. В т. нар. Разбойнически събор в Ефес през 448 г. е въвлечен епископ Йоан І, а в четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 г. – епископ Александър. Други известни епископи на Томис са Теотим ІІ през 457 г. и Петър (ок. 470-496 г.). В началото на VІ в. Томиската катедра е издигната в ранг на митрополия. Нейни предстоятели са: Патерн (519 г.), Валентиниан (550 г.), Аникета (Х-ХІ в.), Василий (Х-ХІ в.).

 

До V в. Дакия влиза в състава на Сирмийската архиепископия, която е подчинена на юрисдикцията на Рим. След унищожението на Сирмиум от хуните през V в. църквата в Дакия е подчинена на Солунския архиепископ, който е екзарх на Римската курия. Няма сведения за византийско мисионерство сред езичниците авари и славяни северно от Дунав през VI в. Великото преселение на народите възпрепятства разпространението на църквата. Около 732 г. императорът иконоборец Лъв Исаврянин, вбесен от анатемата на папата, издава указ, с който Илирик и Дакия се отнемат от подчинение на Рим и се присъединява към Цариградската патриаршия. 

 

Днешните румънски земи през ІV-VІ в. излъчват няколко видни св. отци и богослови. Първо място сред тях заема св. Йоан Касиан (ок. 360 – ок. 435), който е роден в провинция Малка Скития (Северна Добруджа). От младини се посвещава на монашеския подвиг. Обикаля източните манастири и живее в Палестина и Египет. В Константинопол Йоан Касиан се запознава със св. Йоан Златоуст, който го ръкополага за дякон. През 404 г. Касиан отива в Рим, където е приет от папа Инокентий І – приятел на Златоуст. След 10 години Касиан се преселва в Галия (днес Франция). Тук е ръкоположен за свещеник и основава два манастира в Марсилия. Трудовете на св. Йоан Касиан са посветени на аскетизма и тълкуването на Св. Писание. Те се ползват с голяма популярност в православните страни. Неговата памет са отбелязва на 29 февруари.²⁹

 

Дионисий Мали, живял през първата половина на VІ в., по етнически произход е скит или гето-дак. Роден е също в Малка Скития. Той става монах в Рим и по нареждане на папа Йоан І през 525 г. съставя пасхални таблици. Дионисий се отказва от летоброенето, което започва от първата година на царуването на гонителя император Диоклециан, и въвежда ново летоброене от Рождество Христово. През VІІІ-ІХ в. то е възприето в цяла Западна Европа, а през късното Средновековие се разпространява и в православните страни.³⁰ 

 

В Малка Скития се оформя цяла школа на скитските монаси, най-вероятно готи, които играят забележителна роля в догматическите спорове през V-VІ в. Те защитават православната позиция на четвъртия вселенски събор в Халкидон и през 513 г. оповестяват т. нар. теопасхитска формула: “Един от Троицата страда [по плът]”. С нея те се противопоставят на несторианството, което твърди, че в изкуплението участва само човешката природа на Христос. Император Юстин и папа Хормизд не одобряват формулата, защото се съмняват, че е съзвучна на монофизитството. Но следващият император св. Юстиниан Велики (527-565 г.) я приема като православна и я прокарва на петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.³¹ 

 

Българите, които приемат официално християнството през 865 г., го налагат и в румънските земи, които влизат тогава в състава на българската държава. Заедно с това старобългарският език се възприема за богослужебен и книжовен и православните румънци си служат с него чак до XVII век. 

 

Интересен и слабо известен факт е, че румънските територии не са отминати от еретическите влияния, които идват от Изток. През първата четвърт на ХІ в. владетел на банатския регион е Ахтум (Охтум или Айтъни). Той се покръства „по гръцкия обред” във Видин през 1002 г. Един от духовниците, които най-дейно участват в християнизацията на Унгария през първата половина на ХІ в. и благославя войната срещу Ахтум е св. Герард Мурешански или Чанадски. Най-известното съчинение на Герард носи названието „Deliberatio” и представлява тълкуване на библейската книга Даниил.³² Между другото тук споменава за архангел Уриил, познат на гърците (православните), “quem specialius haeretici invocare dicuntur” (когото еретиците особено призовават, както казват). Под „еретици” тук се имат предвид единствено българските богомили.³³ 

 

В Чанад княз Ахтум построява манастир „Св. Йоан Кръстител”, в която настанява православни монаси. Църквата, която е издигната от него, има уникален архитектурен план с петоъгълна олтарна апсида и четири полукръгли вписани апсиди на северната и южната стена. В северната и южната част на нартекса са оформени две големи затворени помещения, чийто вход е откъм наоса. Те представляват основи на кули. Този храм е почти тъждествен с църквата във Виница до Велики Преслав. Изводът е, че след падането на България под византийско господство някои от нейните най-добри интелектуалци и занаятчии намират убежище в съседните независими земи и на първо място в Банат, където владее православният княз Ахтум. Тук те пренасят забележителните художествени и културни традиции на Първото българско царство.³⁴ 

 

 

¹ Pacurariu, M. Istoria Bisericii Ortodoxe Române. – Orthodox Church News, 1987, № 3, р. 37.

² Eusebius. The History of the Church from Chirst to Constantine. Harmondsworth, 1989, p. 65.

³ Fontes ad historiam Daco-romanie pertinentes. Izvoare privind istoria României. Vol. 1. Bucureşti, 1984, р. 717.4 The Apocryphal New Testament. Tr. by M. R. James. Oxford, 1963, p. 369. 

⁵ Сведенията за проповедта на Андрей в Скития са повторени в Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae. Еd. H. Delehaye. Bruxelles, 1902, col. 265-266, от монахa Епифаний (VIII в.) и от Никифор Калист, Църковна история, т. II, 30. – Migne, PG, t. 145, col. 860 CD.

^6 Lipsius, R. A. Die apokryphen Apostelegenden. Braunschweig, 1883, S. 604.

⁷ Виноградов, А. Ю. Предания об апостольской проповеди на восточном берегу Черного моря. – Богословские труды, 41, 2007, 260-271; Същият. Греческие предания о св. апостоле Андрее. Т. 1, Жития. СПб., 2005.  

^8 Gudea, N. Creştinismul la vechi românesc оntre mit şi realitate. 1. Despre legenda referitoare la predicarea apostolului Filip оn Dobrogea. – Studia Theologia Catholica, XLIV, 1997-1999, № 2, 127-132. 

⁹ Pacurariu, M. Op. cit., p. 40.

¹⁰ Издание: Commodianus. Carmen apologeticum. Instructiones. Ed. B. Dombart. Wien, 1887 (Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum, 15).

¹¹ Филосторий, Църковна история, 11, 5. Издание: Филосторгий. Сокращение «Церковной истории». – В: Церковные историки ІV-V веков. М, 2007 (Класики античности и средневековья).

¹² За различни интерпретации относно датата на събитието вж. Wolfram, H. Geschichte der Gothen. Von den Anfängen bis zum Mitte des sechsten Jahrhunderts. Entwurf einer historishen Ethnographie. München, 1979, 48-53.

¹³ Pacurariu, M. Op. cit., p. 41. 

¹⁴ Bichir, G. Les daces libres de L’ėpoque romaine á la lumiere des donees arheologiques iu Thraco-Dacica. Bucureşti, 1976, 287-307.

¹⁵ Тачева, М.  Ролята на преселниците от Мала Азия, Сирия и Египет в икономическия и културен живот на западнопонтийските градове (І-ІІІ вв.). – Известия на Народния музей – Варна, 8 (23), 1972, 17-43. 

¹⁶ Cojocaru, V. ‘Fremde’ in griechischen Städten Skythiens und Kleinskythiens auf Grundlage der epigraphischen Quellen bis zum 3 Jh. n. Chr. Forschungsstand und Perspektive. – In: Identitat und Zugehörigkeit im Osten der griechisch-römischen Welt. Aspekte ihrer Reprãsentation in Stãdten, Provinzen und Reichen. Hrsg. v. A. Coskun, H. Heinen und S. Stefan. Frankfurt am Main, 2007 (Inklusion/Exklusion; Studien zu Fremdheit und Armut von der Antike bis zur; Gegenwart, 14), 143-172.

¹⁷ Зайцев, Д. В. Епиктет и Астион, прпмчци. – http://www.pravenc.ru/text/190023.html.

¹⁸ Panaitescu, P. P. Istoria Românilor. Bucureşti, 1942. Срв. Baciu, Е. The Beginnings of the Christianity in Dacia and Dacia Roman Provinces in I-V centuries A.D. – In: Proceedings of the XV UISPP World Congress (Lisbon, 4-9 September 2006) / Actes du XV Congrès Mondial (Lisbonne, 4-9 Septembre 2006). Vol. 34. Ed. by P. P. Funari etc. London, 2010

¹⁹ Pacurariu, M. Op. cit., p. 43.

²⁰ Не е валидно предположението, че кръстът е бил изписан върху монументите във втората половина на IV век след 351 г., по-конкретно до началото на V век, както твърди M. Sulzberger, le symbole de la croix et les monogrammes ches les premiers chhretiens, Византия, 2, 1925, с. 426, 430; Fr. O Wagė, в Hesperia, 2, с. 302; Grabar, А. Мартириум, Recherches sur le culte des reliques et l’art chrėtien antique. Vol. II. Paris, 1946, p. 276; Barnea, I. Creştinismul in Scythia Minor după inscripţii. – Studii teologice, 1954, № 6, p. 68.

²¹ Branişte, Е. Martiri si sfinţi pe pămintul Dobrogei de azi in De la Dunāre la Mare, Galaţi, 1979, 34-62.

²² Според едно предание епископ Ефрем дошъл в румънските земи като пратеник на епископ Ермон от Йерусалим в 16-та година от управлението на Диоклетиан (около 300 г.), за да настави скитите в християнската вяра „И той проповядвал там и обърнал мнозина във вярата на Христос. И след много усилия и болка той пострадал заради свидетелстване за Христос, главата му била посечена от меча в седмия ден на месец март 304 г..“ В XVII век патриарх Доситей от Йерусалим (1669-1707) говори за епископа на Томис като за едно от най-ранните доказателства за отношенията между светата Земя и хората на територията на Румъния. Вж. Zeiller, J. Op. cit., с. 171; Georgescu, I. Viaţa crestină in vechiul Tomis. – Mitropolia Moldovei şi Sucevei, 38, 1962, № 1-2, p. 32; Şăbanescu, N. 1600 ani de la prima mărturie documentară despre existenţa episcopiei Tomisului. – Biserica Ortodoxǎ Românǎ, 87, 9-10, 1969, p. 994,  споделят същото мнение. Други учени, сред които  Rămureanu, I. Sfînţi şi martiri la Tomis – Constanţa. – Biserica Ortodoxǎ Românǎ, 92, 1984, № 7-8, смятат, че Ефрем провежда своята дейност в Горна Скития (Южна Русия) и по-точно в Херсонес, Крим, а не в Томис, Добруджа.

²³ Păcurariu, М. Sfinţi daco-romani şi români. Iaşi, 1994, p. 25.

²⁴ Folieri, E. Saba Goto e Saba Stratelata. – Analecta Bollandiana, 80, 1962, 249-307; Heather, P., J. Matthews. Goths in the Fourth Century. Liverpool, 1991, 102-117.

²⁵ Оанка, Т. Традицията на Православната румънска църква, отразена в румънската антропонимия. – В: Християнската традиция и царската институция в българската култура. Ред. В. Бонева и Е. Иванова. Шумен, 2003, 203-206.

²⁶ Bretannio. – http://en.wikipedia.org/wiki/Saint_Bretanion. 

²⁷ Coman, I.  Izvoarele Ortodoxiei româneşti în creştinismul daco-roman.  Aniversarea a 16 secole de la participarea episcopului Terentie-Gherontie de Tomis la Sinodul II ecumenic (381) de la Constantinopol. – Ortodoxia, XXXIII, 1981, № 3, 337-361. 

²⁸ Curta, F. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250. Cambridge, 2006, 52-53. 

²⁹ От него: Писания преп. отца Иоанна Кассиана Римлянина. М., 1877; репринт – Сергиев Посад, 1993. За него: Chadwick, О. John Cassian. 3rd ed. Cambridge, 2008.

³⁰ Declercq, G. Anno Domini: The Origins of the Christian Era. Turnhout, 2000. Срв. Coman, I. "Sciţii" Ioan Casian şi Dionisie cel Mic şi legăturile lor cu lumea mediteraneană. – Studii teologice, XXVII, 1975, № 3-4, 189-203.

³¹ Coman, I. Teologi şi teologie în Scythia Minor în secolele IV-VI. – Biserica Ortodoxă Română,   XCVI, 1978, № 7-8, 784-796.

³² Издание: Sancti Gerardi Episcopi canadiensis scripta et acta hactenus inedita, cum serie episcoporum chanadiensium opera a studio. Albo-Carolinae (Kalsburg), 1970.

³³ Цит. по: Ivánka, E. v. Gerardus Moresanus, der Erzengel Uriel und die Bogomilen. – Orientalia Christiana Periodica, XXI, 1955, № 1-2 (Miscellanea Georg Hofmann S.J.), S. 145.

³⁴ Стефанов, П., архим. Нови сведения за българското влияние в Унгария през ХІ век. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835-907 г.). Отг. ред. П. Георгиев. Велико Търново, 2008, 345-353.