140 години от рождението на Григорий Распутин

Залезът на руската монархия се символизира от зловещата фигура на тайния сектант (хлыст) Григорий Распутин. Той е сибиряк. Роден е на 22 януари (10 ст.ст.) 1869 г. в с. Покровско, Тоболска губерния (сега Тюменска област). Баща му е конекрадец и пияница. Григорий се увлича по религията под влиянието на местния свещеник, жени се на 20-годишна възраст и има четири деца.

Около 1900 г. става член на хлистовската секта, която търси „осенението” на Светия Дух и извършва тайни сексуални оргии. Подгонен от властите, Распутин обикаля като поклонник руските манастири и „лекува” болни, най-вече жени.

Той попада в Санкт Петербург през 1903 г. и след четири години е въведен в императорския двор. Със своята хипнотична способност да спира кръвотечението на хемофилния престолонаследник сибирският „старец” си спечелва безрезервната подкрепа на царското семейство. Распутин се превръща в изповедник и душеприказчик на император Николай ІІ и неговите близки. През 1914 г. царят пише в дневника си: “Бях в бясно настроение срещу немците и турците заради подлото им поведение вчера в Черно море! Само вечерта под влиянието на успокояващата беседа на Григорий душата [ми] се уравновеси!” В същото време сестрата на императрицата Елисавета Фьодоровна открито осъжда сибирския селяк-чудотворец. Мнозина обвиняват Распутин, че е доверено лице на германското разузнаване, което е напълно осведомено от него за руската стратегия и тактика по време на войната.

Распутин превръща църквата в шахматна дъска, на която размества пионки. Той сменя епископа на Каргопол с полуграмотния калугер Варнава (Накронин). През 1911 г. вестник „Гласът на Москва” помества открито писмо от редактора на списание „Религиозна и философска библиотека” Михаил Новоселов, който обвинява Св. Синод в бездействие по отношение на шарлатана. Вестникът е конфискуван, но развратните оргии на Распутин продължават да се обсъждат в Думата и печата. След като се скарва с епископ Алексей (Ухтомски), който е трети викарий в Казан, Распутин издейства преместването му в Сухуми (Абхазия). След друг скандал Распутин успява да свали Саратовския епископ Ермоген и неговото протеже – царицинския архимандрит Илиодор, които са заточени.

Буйният и горделив Илиодор (Сергей Михайлович Труфанов, 1880-1952) е един от основателите на Съюза на руския народ и през 1908-1911 г. води активна черносотническа дейност. С войнствените си антисемитски речи Илиодор привлича и насъсква огромни тълпи, който изпълняват безпрекословно волята му. Под манастира “Св. Дух” в Царицин 7 000 негови последователи издълбават тунели с гробници, дълги десетки километри. Там те очакват да посрещнат Второто пришествие. Първоначално Илиодор е приятел с Распутин, но се разделя с него и е затворен във Флорищевия манастир. Оттам избягва в Норвегия, а по-късно в Америка. През 1917 г. Илиодор се връща в Русия и се присъединява към болшевиките. Той публикува в печата един пасквил със заглавие “Светият дявол”, в който обвинява царица Александра и Распутин, че уж поддържали интимни отношения. Флиртът на Илиодор с болшевиките продължава до 1922 г., когато той емигрира обратно в САЩ. Там става баптист и работи като чистач в застрахователна фирма до смъртта си на 71-годишна възраст. Бившият калугер оставя след себе си седем деца.

Петербургският митрополит Питирим, Московският Макарий и редица други йерарси открито сервилничат пред царския любимец Распутин. Мнозина духовници като св. Йоан Кронщадски и еп. Сергий (Страгородски) са излъгани от неговата външна набожност и мистични способности. През 1911 г. Ямбургският епископ Теофан (Быстров), който е духовник на императорското семейство, променя отношението си към Распутин и предупреждава писмено Св. Синод и царицата за възможните последствия от връзките с него. В резултат на това той е изгонен от столицата и изпратен за владика на Астрахан, където едва не умира от малария. Пред извънредната комисия, образувана от Временното правителство, Теофан обяснява падението на Распутин с влиянието на окръжаващото го висше общество. Царският любимец е отхвърлен и от Саратовския епископ Ермоген, който е заклет монархист. През януари 1912 г. той е заточен в Жировицкия манастир (Беларус), а след три години – в Николо-Угрешкия манастир (Московска епархия). През 1917 г. Ермоген е назначен за Тоболски и Сибирски епископ. През юни 1918 г. болшевиките го удавят в р. Тура (обявен е за свещеномъченик през 2000 г.). Тоболският епископ Алексий (Молчанов), който прекратява съдебното следствие срещу хлыста Распутин и уволнява донеслите срещу него свещеници, за благодарност е издигнат на поста екзарх на Грузия (1913 г.). Пръв десният депутат и предприемач Александър Гучков започва да напада Распутин в публичните си речи, което предизвиква неприязънта на царския двор. Един съвременник на тези събития с горчивина отбелязва: „Синодът отлъчи Толстой и не само не отлъчи Распутин, но този човек се намираше някъде около самия център на висшата православна йерархия”. Министърът на земеделието Ал. Кривошеин споделя в пророчески дух: „Ако някой би искал да унищожи в народа всяко уважение към религията, всяка вяра, не би могъл да го стори по-добре… Какво скоро ще остане от църквата? Когато царизмът, надушил опасността, ще поиска да се опре на нея, вместо църква ще се окаже празнота. Наистина, сам започвам понякога да вярвам, че Распутин е антихрист”. Близкият до двора ген. Алексеев сериозно обмисля заговор да отвлече царицата Александра, която е от немски произход, и то този начин да премахне влиянието на Распутин чрез нея върху царя.

Други кръгове решават да действат още по-радикално. През нощта на 16 срещу 17 декември 1916 г. царският фаворит е отровен, застрелян и удавен от група заговорници аристократи, възглавявани от княз Феликс Юсупов. Според британски учени фаталният изстрел е даден от англичанина Осуалд Райнер, който работи под прикритие в Зимния дворец. Великобритания тогава се страхува, че Распутин ще убеди царя да сключи сепаративен договор с Германия, което би било фатално за Антантата. След падането на монархията трупът на Распутин е изваден изпод олтара на църквата „Св. Серафим Саровски” в Царско село и е изгорен в парното на Политехническия институт. Епископ Исидор (Колоколов), който опява убития, е разстрелян от болшевиките във Вятка на 20 септември 1918 г. без съд и причина. Великият княз Дмитрий Павлович, който е един от съзаклятниците, е заточен чак на персийския фронт (1917-1918).

В някои публикации Распутин е причислен към “случайните личности” в историята, което е съвсем погрешно. На архиерейския събор в Москва на 4 октомври 2004 г. митрополит Ювеналий категорично отхвърля някои внушения, че Распутин трябва да бъде канонизиран. Според него той се отличава с “богословско невежество и подкрепа на духовни настроения, присъщи на мистично-харизматичните сектанти". През 1995-1996 г. Распутин е нарисуван без нимб заедно с цар Николай ІІ и Санкт-Петербургския и Ладожки митрополит Питирим (Окнов) в една гробница до лаврата “Св. Александър Невски” в Санкт-Петербург. За канонизацията на Распутин и Грозни днес продължават да лобират съмнителни бизнесмени, чиято цел е очевидно да компрометират църквата и да я противопоставят на държавата. Игумен Дамаскин (Орловски) с право отбелязва, че когато канонизацията преследва нецърковни цели, тя става средство за разрушаване на църквата. В апартамента, обитаван от Распутин, днес се явява неговият призрак и се провеждат спиритически сеанси, като се използва огромния му полов член, запазен в буркан със спирт.