Юго – тревожният гений

Когато Андре Жид е запитан кой е най-великия френски поет, той отговаря: "Виктор Юго, уви!" Действително Юго никога не се ползва с безрезервното одобрение на литературните критици, които го смятат едва ли не за "enfant terrible".

През 2002 г. Франция и целият свят празнуват 200-годишнината от рождението му. Юбилеят съвпада с предстоящите президентски избори и кандидатите отчаяно се стараят да привлекат Юго в орбитата на рекламната си кампания. Например Лионел Жоспен, заобиколен от министри и писатели-левичари, отиде в Безансон, за да открие плоча на къщата, където е роден писателят. В речта си Жоспен обяви Юго за свой предшественик: "Той беше ревностен реформатор, социалист, който се бореше за обществена справедливост и републиканец, който не би възприел "европейската федерация на националните държави" като оксиморон".

Всъщност Виктор Юго е изтъкан от противоречия. Той е изключителен визионер, модерен пророк, който не се поддава на определение или на картезианската класификация на френските интелектуалци. Неслучайно в родината си той е сравняван с Шекспир, а не с Расин. В различни периоди от живота си Юго е монархист и републиканец, приятел на краля-буржоа Луи Филип и поклонник на Наполеон; сам е буржоа, който проповядва революция и се бори за каузата на бедните, преди да влезе в Парламента; поет и публицист; художник и пътеписец; журналист и драматург, който става вожд на късния романтизъм; пуритан и женкар, привързан както към семейството си, така и към любовницата си в продължение на 50 години; антиклерикал и деист, който възпява Бога в много свои стихотворения.

Юго е универсален. Той се отдава с еднаква лекота на всеки жанр и на 27-годишна възраст обявява, че ще издава своите "Събрани съчинения". Като младеж е ултрамонархист, който радее за връщането на Шарл Х и поет класицист, чийто идол е Шатобриан. Той става социалист през 1828 г., когато обнародва памфлет срещу смъртното наказание със заглавие "Последният час на един осъден". По същото време прегръща и идеалите на романтизма в ранните си пиеси "Кромуел" (1826) и особено "Ернани" (1830). Щом последната пиеса е представена в "Комеди франсез", избухва прословутата "битка на древните срещу модерните". Представлението се играе в продължение на девет месеца и на всяко от тях публиката, разделена на поклонници и противници на романтизма, ръкопляска, смее се, сипе ругатни и освирква. Романтиците накрая печелят.

Виктор Юго е най-публикуваният френски писател. Дори и днес той е смятан, подобно на Дикенс, за символ на социалната справедливост и защитник на свободата. Французите го възприемат като наследник на революцията и говорител на онеправданите, който порицава Наполеон ІІІ (наричан от него "Наполеон Малкия" за разлика от "Наполеон Великия"), отдава се на доброволно заточение на остров Гърнзи в Ламанша, извлича уроци от историята на човечеството от Адам до Апокалипса ("Легенда за вековете") и защитава жертвите на войната, потисничеството и бедността ("Парижката Св. Богородица", "Клетниците"). Един от моментите, когато се изявява по най-доблестен начин е прочутата му реч пред Парламента в защита на българския народ след зверските кланета по време на Априлското въстание през 1876 г.

Юго обича да пътува не само из цяла Франция, но също из Испания, Белгия, Германия, Швейцария, Люксембург и накрая Гърнзи, където прекарва 18 години (да си спомним "Морски труженици"). Всяка година той пътешества с любовницата си Жюлиет Друе и изпраща обширни писма до своето домочадие, в които описва видяното. Особено популярни са описанията му на Париж, където живее на 16 различни адреса. Като Лондон на Дикенс, Париж на Юго има различни лица с различни герои – Средновековието на урода Квазимодо и красивата Есмералда или революционната епоха на благородния Жан Валжан и невинната Козета, безстрашния хлапак Гаврош и злокобния полицейски комисар Жавер.

Юго поразява със своята съвременност. Той мечтае за обединена Европа и дори апелира за ползата, която би имало от обща валута. Неговите политически симпатии са се изменяли, но вроденият му демократизъм не подлежи на съмнение. От 26-годишната си възраст, когато присъства на гилотинирането на един убиец, до 80-годишната си възраст, когато пише до кралица Виктория да пожали живота на въстаналите ирландци, той се бори срещу смъртното наказание и за смекчаване на съдебната система. През 1880 г. стенографите на Сената записват думите му: "Аз съм само една прашен молец на фона на безкрайността. Молец, който вярва и се надява. Как бих искал, когато този молец бъде отвян, смъртното наказание да изчезне с него!" Виктор Юго не доживява осъществяването на мечтата си. Смъртното наказание е отменено във Франция чак през 1981 г. от новоизбраното социалистическо правителство, което в решението си цитира именно великия писател.

Може би най-загадъчна и трудна за формулиране е религиозността на Юго. Той никога не приема кръщение и често критикува Римокатолическата църква, но постоянно търси Бога в историята, природата и най-вече в поезията. Преди смъртта си оставя следните бележки за погребението си: "Бог. Душа. Отговорност. Тази тройна идея е достатъчна за човека и беше мой водач. Истина, светлина, съвест – това е моето определение за Бога. Земните ми очи ще се затворят, но духовните ми очи ще останат отворени и по-големи от всякога. Оставям 50 000 франка на бедните и искам да бъда занесен на гробището в евтин ковчег. Отказвам молитвата на която и да е църква, но моля за молитвата на всяка душа. Аз вярвам в Бога".

Подобно на други гении, Юго е мегаломан и егоцентрик. Неговото мото, увековечено на мебелите му, е "Ego Hugo" (Аз, Юго), а гордостта му е прекалена и стига до детинско цупене. Той се сравнява с океана, нощта и дори със самия Бог. Католическият поет и драматург Пол Клодел, който понякога има същите пристъпи на величие, сравнява Юго със самотния английски поет и визионер Уйлям Блейк: "Той не видя Бога, но никой друг поет не откри толкова богатства в сянката, хвърлена от отсъствието на Бога". На младини Юго се смята за "езичник", а по-късно за "деист" в духа на Волтер, но накрая става християнин от любов към християнската цивилизация. Поезията най-много го доближава до вечността и на едно място той признава: "Поетът е човек, който е видял Бога".

Своеобразната вяра на Юго не е чужда на суеверия и окултни елементи. След смъртта на дъщеря му той се отдава в Гърнзи на спиритизъм и вика духове със семейството си. Започва да си въобразява, че му е възложена всемирна мисия и описва поезията си като "писане на Библия". В същото време е яростен антиклерикал. На Първия Ватикански събор (1869-1870) някакъв епископ отхвърля Волтер, Прудон и Юго като "атеисти" и писателят веднага отговаря: "Ако Бог е дъртак с бяла брада, който седи на престол като папа или император, тогава наистина съм атеист. Но ако говорите за простия и безкраен вечен принцип, който се намира навсякъде и който наричам Бог поради липса на по-велико име, тогава аз съм вярващ, а Вие сте атеист". За Юго Бог е "гласът на вселената". Когато някои се опитват да го характеризират като пантеист, той се противопоставя с думите: "Пантеистите твърдят, че всичко е Бог, а аз казвам, че Бог е всичко".