Църквата в медийните практики

Доклад изнесен на Международната православна конференция “Сътрудничеството на Църквата и медиите”, Софийска духовна семинария “Св. Иван Рилски”, 9-11 ноември 2004 г.

Смятам че изразявам общото менение, че това е една изключително важна конференция, защото най-после поглежда в аналитичен аспект към взаимоотношенията между Църквата и медиите. Взаимоотношения, които по предпоставка не могат да бъдат лесни, тъй като това са различни институции. За медиите даже и думата институции е неточна. Така или иначе, те са институции от различни пространства и не е ясно, дали и доколко може да имаме някакъв предварително валиден модел за това как Църквата и медиите трябва да си взаимодействат. Така да се каже, разривът между тях е предварителен и той е в защита на собствените им природи. Тъй че трябва да се намери модел, път за това взаимодействие, преодолявайки предварително заложения разрив, за който аз ще се опитам да поприказвам малко по-подробно.

Преди това ми се иска да огледаме българската публичност или по-скоро мястото на Църквата извън храма, в българската медийна публичност, през последните 15 години, годините на прехода. Още повече, че днес е 10-ти ноември и има конкретен повод за подобна равносметка.

Ще си позволя най-напред да припомня една решаваща характеристика на старата комунистическа тоталитарна публичност, макар че сега това като че ли е потънало в паметта. Характерното за тоталитарната публичност, за разлика от демократичната е присъствието на официална идеология; на един, да го нарека теоретично, метадискурс, който дисциплинира всички други дискурси. Всяко друго публично говорене се развива освен според собствената си логика, и според нормата на един друг, над него стоящ мета-дискурс, какъвто е дискурсът на официалната идеология.

Всъщност, ако нещо се случи на 10-ти ноември, това е, че се разпадна за броени дни този метадискурс на старата комунистическа, марксистко-ленинска идеология. Този разпад бе започнал и по-рано във времето на тъй наречената перестройка. Но така или иначе публичността загуби тази доминанта, този метадискурс, който в някакъв смисъл нормираше и останалите. Сега вие разбирате, че трябва да огледаме публичността, в която се разгръща религиозният дискурс след отпадането на метадискурса на официалната идеология.

Трябва ли православната религия в България да се превръща в нов метадискурс, подобен на този на официалната идеология? Само ще поставя въпроса, защото той не е моята тема, но е важно да стои – търсим ли метадискурс и ако го търсим, това религиозният православен дискурс ли е? Това за мен е много важен въпрос, но той не е актуален. Той е теоретично важен, но не е актуален, а не е актуален, защото след разпада на дискурса на официалната идеология се очакваше другите дискурси, да кажем журналистическия, да кажем политическия, да кажем религиозния – изведнъж, така да се каже, да оживеят, като започнат да се развиват в границите на собствената си норма само, без да бъдат вторично травмирани от една официална идеология. Не се получи така! Оказа се, че присъствието на тези дискурси или отсъствието им в старата тоталитарна публичност ги поставя в ситуация на виновни дискурси в новата публичност. Сега ще изясня какво имам предвид.

Ето да кажем журналистическия дискурс. Върху него лежеше изречено-недоизречено подозрение за това, че е бил в някакъв тип колаборационизъм с официалната идеология. За това, че той, вместо да информира, да коментира, да дава множество гледни точки, фактически е обслужвал едни идеологически клишета и им е давал статут на реалност. И заради това, когато излиза като виновен дискурс от тоталитаризма, се случва следното: започват опити за подмяна на този дискурс с други, които могат да свършат работата му. Такава подмяна в последна сметка се осъществи, като журналистическият дискурс, в границите на тъй наречената независима преса, беше подменен с всекидневната реч. Тъй като всекидневната реч излизаше обратно с морален ресурс от комунизма, тъй като хората в Аз-Ти общуването, което всекидневната реч обслужва, си казваха истината, което не можеха да направят в публичното пространство. И тогава се патетизира ролята на всекидневната реч; вестниците заговориха на езика на своите читатели – и журналистическият дискурс се оказа виновен дискурс и беше подменен с всекидневната реч за дълъг период. Доколко и как той обратно ще се върне и как ще се нормира журналистическото говорене е дълга тема. Разбира се, такъв процес тече.

Давам този пример, защото, така да го нарека, религиозният дискурс според мен, се оказа в сходно положение. Върху религиозния дискурс след 1989 г. по същия начин, къде латентно, къде директно изречено, падна вината за това, че този дискурс в границите на старата тоталитарна публичност не е бил героически дискурс, който да може да оказва, така да се каже, ясна съпротива – през него да се изричат неща, които иначе не могат да се изричат, като се дават разбира се аналогии с поведението на Църквата, с говоренето на Църквата в други държави.

Искам това да го кажем ясно. Това е моя теза, разбира се, и тя подлежи на опровержение. Религиозният дискурс след 89 г. имаше статут на виновен дискурс. За това, че не е отговорил на тези очаквания, които след това в границите на демократизиралото се общество така да се каже назад, ретро, се проявиха към него. Аналогията с журналистическия дискурс е важна и от гледната точка на това какво се случва с виновните дискурси – започва подмяна. За мен до голяма степен е тревожно това, че религиозният дискурс в България продължава да функционира частично като подменен дискурс. Подмяната, няма да изненадам никого като го кажа, върви в две посоки – в прагматизация на дискурса и в политизация на дискурса. Виновните дискурси ги подменят, нали (както “Уморените коне ги убиват, нали?”), а тази подмяна по отношение на религиозния дискурс върви в тези две посоки.

Това от гледна точка на самите дискурсивни практики е причината за това, което наричаме разкол. Твърдя, че “разколът” в Църквата е резултат на дискурсивна криза. Иначе щяха някакви хора да се карат за конкретни неща, свещоливници, не знам какво, но това нямаше да бъде публична тема, публичен тътен, нямаше да влага в себе си, да се върти през публичността и да нараства като снежна топка. Проблемът е в самата дискурсивна криза, свързана с подмяната.

Знаем, че всичко се случва в езика. В Словото. Там има сериозна дискурсивна криза, която после се натурализира в социални практики и оттам трябва да започне да се оправя този “разкол”. Трябва да се стабилизира самото говорене, самият дискурс; със стабилизацията на дискурса ще се стабилизира институцията и прочие, и пр. Обратно, изговарянето на “разкола” на езика на “разкола” допълнително дестабилизира религиозния дискурс, защото го прагматизира. И разбира се политизира, това е естествено, впрочем.

След 89-та година всички дискурси, особено виновните, кой повече, кой по-малко, масово бяха подменени от политическия дискурс като обща политизация на говоренето. И това е разбираемо по много причини. Политическият дискурс беше абсолютно нов, напорист, невинен дискурс; комунизмът нямаше политика, имаше само идеология. И това беше абсолютно новата територия. Така, че тази подмяна е естествена.

Впрочем, може би трябваше да кажа две думи как разбирам езика. Дискурсът не е нищо повече от институцията на властта в езика, в светлината на теорията на Фуко, и всяка институция, която присъства в обществото, стъпва върху дискурс, върху начина, по който е институционализирана в езика. Всяка власт, в хубавия смисъл на думата, започва от езика, започва от дискурса.

В момента религиозният дискурс в българската публичност извън храма е слаб, разграбен и подменен дискурс. Това е видимостта, което е все още неизживяната криза на вината на дискурса, започнала да се осъзнава и от там да се подменя през 89-та г.

Което дава много негативни резултати, в много посоки, включително и в това, което се нарича понакога разкол, без да бъде такъв. То не случайно се нарича разкол, без да бъде, като че ли има догматически проблем. Това само трябва да насочва към проблема за дискурса, натам трябва да се поглежда.

Не искам да правя изложение, в което само да дам няколко негативни характеристики чрез няколко термина. Затова сега да опитаме да се обърнем обратно и да видим има ли посока, в която може да започне съживяване на дискурса, реанимация на дискурса. Защото това предстои във всички случаи. Дали тази реанимация ще стигне дотам, че да се мисли и да се очаква, че това е дискурс подобен на официалната идеология – метадискурс, който ще владее всички останали и ще ги нормира, или пък това ще бъде един жив дискурс сред другите живи, е тема, която, както казах, е по-добре да стои отворена. Но преди да решим тази тема, трябва да минем към темата за това, как да се реанимира дискурса.

Докато религиозният дискурс продължава да бъде виновен дискурс, който да се подменя от други дискурси извън храма – в публичността, това непрестанно ще поражда “разкол” – докато не се извърши реанимация на дискурса. В момента това е типичната посока на опитите да се извади напред социалната функция на Църквата, да не се пусне този дискурс да се разгръща в собствената си норма, да изговаря нещо друго. По същия начин както журналистиката беше подменена от всекидневната реч, така и религиозният дискурс се подменя от прагматични и политически форми на говорене, което започва от техните вини през комунизма. Това е драмата на виновните дискурси, че не ги оставяш да се развиват в собствената си норма, някой друг им поема ролята.

За да не останем само в негативното, като възможна посока за изход за тази реанимация на дискурса, първо трябва да погледнем за миг отношенията между медиите и Църквата, да ги погледнем онтологично, как стоят една спрямо друга. Тези отношения, преноса така да се каже на проблема на Църквата в медиата, която е посредник, е предварително травмиран, предварително утежнен. Защото храмът е вертикално пространство, пространство с финална истина, докато медийното пространство е изцяло хоризонтално – няма нищо по-старо от вчерашния вестник. На място на едно, което си казал днес, идва друго, което може да е обратното. От гледна точка на вертикалното пространство на храма медиата е непрестанна лъжа. Трябва да е ясно това. И когато Църквата има претенции към медиата, иска да играе на този терен, трябва е ясно на какъв терен влиза. И обратно, от гледна точка на медиата Църквата е пределно неплуралистично, авторитарно пространство. Тези две пространства са така да се каже епически, ценностно скарани. И няма никаква нужда да не бъдат. Те са поставени в тези отношения и това са две разместени в пространството характеристики на публичността.

Да се опитаме да помислим какво може да бъде участието на Църквата в медийното пространство в тази ситуация. Тази скараност продължава и в още нещо. Едните са събитийно ориентирани. Журналистическият дискурс, медийният дискурс по-общо е събитиен дискурс. Разпознава събитията и на базата на събитията строи своите разкази. Събитията са свързани с линеарното историческо време; това е артикулация на това линеарно историческо време. Времето на религиозния разказ, разбира се, е циклично и освен това е изцяло лишено от актуална събитийност. Смятам, че в това отношение илюстрацията е характерна и тук целият голям спор, доколкото го има, може да се сведе до конкретен спор.

В новините, в емисиите на телевизионните новини, редовно според цикличното време на религиозния разказ, в края на емисиите се казва кой църковен празник е днес. Аз твърдя, че това е деконструиращо, разпадащо – както за религиозния разказ, така и за медийните разкази. Не може в събитийния ред накрая да се появи чудото. Не може! И двойно по-разрушително е, че това не се възприема като разрушително – като гледам, нито от Църквата, нито от колегите от медиите. Давам това само като пример къде е късото съединение, какво не бива. Не може да има религиозен репортер, който да върви и да чака чудото, за да го предаде по телевизията. Това са предварително скарани публичности и тяхната сила е в тяхната скараност. Трябва през това условие на задачата да се решава, не обратното – да се правим, че няма такъв проблем и да се опитваме по аналогия с другите ресори да решаваме и въпроса с медийната публичност на Църквата.

Какво ли е тогава решението? На мен ми се струва следното. На събитийно ниво, което е широкото ниво на медийното говорене, Църквата е предварително изключена. Ако влезе през събитийността, тя влиза точно през кризата на собствения си дискурс, когато той се превръща в други дискурси, през “разкола” или където и да е – в политически, социален и т.н. дискурс.

Когато Църквата стане събитие, това означава, че Църквата е вече в много дълбока криза. Тя е несъбитийна и трябва да влиза несъбитийно. Ще завърша с нещо, което смятам, няма да изненада никого. Църквата има роля в публичното пространство, в медийното включително, единствено през индивидуалния авторитет на духовника. На коментарно ниво медиата, и тъкмо защото е медия и така да се каже няма финална, няма задължителна гледна точка, е отворена към всички гледни точки. В плурализма на гледните точки по начало, заявяването на ясна или разпознаваема позиция, и то през индивидуалния авторитет на българския православен духовник, е един много голям дефицит. Така е по всички теми, които ми се струват подходящи да бъдат тематизирани от православния български духовник.

Фигурата на българския православен духовник за съжаление все още е много проблемна. В българската медийна публичност той не присъства. Освен това аз съм сигурен, че присъствието му в медийната публичност не бива външно, декоративно да възпроизвежда характеристиките на религиозния дискурс, а по-скоро същностно трябва да го реанимира, за да влиза в риториката на медийния дискурс. Същностно той накрая се свежда до няколко нерелигиозни теми, свързани с политическото или с нещо друго, но външно е декориран като религиозно говорене.

Оттук трябва да започне преобръщането на участието на Църквата в медийната публичност. Защото съм сигурен, че появата на фигурата на духовника е изключително решаваща за българския преход. Няма никакво съмнение, че преходът вулгаризира и прагматизира социалния свят след разпадането на комунизма. От една голяма симулация се върнахме към една буквализация. Изтриха се символните редове, нещата се сведоха до вещното и телесното и се появиха типичните социални фигурации на това разпадане на символното, каквото са мутрите, борците. Най-силните тела станаха социално най-важни. Едно време социалните антрополози са ходили да търсят племенни култури, при които да се вижда как физическата йерархия на телата се превръща от само себе си в социална йерархия. А това в България (в Европа!) се случи в края на 20-ти век, защото започна изтриването на символните редове. Всяко нещо започна да бъде вулгарно – буквално равно на себе си, след голямата, пак казвам, симулация и лъжа на комунизма. Както, извинявайте за скобата, популярността на Биг Брадър идва от усещането за много голямата манипулация и фалшификация въобще на публичността. Това е предварителния ресурс на реалната телевизия.

Тук се получи нещо подобно и тогава двуизмерните позиции на битовия разум станаха определящи. Затова на нашето общество му предстои много дълъг ценностен маршрут, ценностен дебат, в който религиозният дискурс, едно че сам ще се реанимира, а и второ, би трябвало да има и конструираща роля. Но тази роля извън храма може да мине само през персоналния авторитет на православния духовник, а персонален авторитет значи авторитет според законите на самата медийна публичност, разпозната според аудиториите на медиите фигура, с която тя може да се идентифицира, както с генерал Бойко Борисов, извинявам се за аналогията, или със Слави Трифонов.

Тази публичност е сурова публичност, тя си има свои правила, иначе не сме на нейния терен. Трябва да има тези фигури, трябва да има идентификация с тях, и те трябва, въпреки, че участват в тази схема, да могат да отстояват собствената си дискурсивна практика. И така ще може да се промени мястото на Църквата в публичността. Като съм сигурен, че медиата по предпоставка е отворена към всичко, толкова повече тя ще е отворена към персонифицираното религиозно говорене според правилата на самата медия. Доколкото и както може.

Това е работа, която Църквата трябва да свърши за обществото. Иначе, ако трябва да кажа какво Църквата трябва да свърши за себе си от гледна точка на медиите, това е да не ги пипа; предварително да се откаже от каквито и да е взаимодействия. Ако тя иска да бъде вярна на себе си и да си върши собствената си работа, няма място и няма и смисъл да търси медийно взаимодействие. Това е вече въпрос за самия възглед за Църквата. Какво тя трябва да върши. Ако Църквата пък иска да свърши нещо за обществото, непременно трябва да се включи през медиите в ценностния дебат.