За източноцърковната православна музика и нуждата от будители днес

Интервю с известния български псалт и преподавател по византийско (източно) църковно пеене г-н Никола Антонов на Дария-Кармина Йосифова-Молийр, БПЦО “Св. св. Кирил и Методий“ гр. Хамбург

Никола Антонов

Г-н Антонов, Вие сте човек с разностранни интереси, разнородни таланти… Kак започнахте  да отдавате все повече и повече от свободното си време на източноцърковната православна музика и защо точно на нея, а не например на многогласната руска хорова традиция?

Случи се постепенно и естествено. Още от семинарските години имах интерес към едногласната музика, т. нар. източно пеене, отдаваше ми се и ме вълнуваше. Не пренебрегвах и западното хорово пеене. Отрано започнах да взимам участие в професионални хорови състави. Това ми даде певчески и сценичен опит. Уважавам и познавам хоровата традиция, основана върху западната полифония, която се изпълнява в православната църква. Тя има своите достойнства. С времето осъзнавах все повече, че задачата на музиката в богослужението не е само естетическа, не само да украсява храма и да вълнува със своите съзвучия. Така, с напредването на живота ми се съсредоточих все повече върху източното пеене, основано върху византийското осмогласие, завърших съответното образование в Гърция, тъй като у нас тази музика не се изучава достатъчно задълбочено и се посветих на нея. Основах школа към храм „Рождество Христово“ в София. Смятам, че като християни имаме отговорност да разпознаем дарбите си, които са ни дадени от Бога, и да ги развиваме, да се научим да ги използваме правилно. Много често бутаме живота си в различна посока от тази, която Бог ни е отредил, блъскаме се, падаме и постоянно сме неудовлетворени от себе си. А всичко, което е било нужно да направим, е само да разпознаем своята харизма и да се погрижим за нея. През последните години отделям все повече време за църковната музика. В съвременния свят нищо не става, без да платиш съответната цена, без да изоставиш други неща, които те чакат да свършиш, но виждам, че така е правилно, защото Бог ми помага. Щом Бог ми помага, значи съм на прав път.

Каква всъщност е ролята на музиката в православната християнска църква?

Ако по време на извършване на евхаристийната жертва свещеникът е този, който изобразява самия Христос, то псалтите изобразяват ангелския свят. „Ние, които тайно изобразяваме херувимите“. Ангелите са тези, които пеят. Оттук, отговорността на псалта е огромна, както и задачата на пеенето по време на богослужението. Неслучайно почти цялото богослужение в православната църква се пее. Разбирате ли, ние трябва да бъдем ангелите в Божието домостроителство. Колко от нас могат да се похвалят с такъв живот? Следователно, на първо място трябва да пристъпваме към църковната певница (клира) с дълбоко осъзнаване на собственото ни недостойнство. Псалтите не са певци, музиката в църква не е само фон на молитвата, тя Е самата молитва, самият начин на поднасяне на молитвата ни към Бога: „да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице“ (Пс. 140:2), „нека Му бъде благоприятна моята песен“ (Пс. 103:34). Византийската църковна музика е родена в църква и е проектирана да изпълнява точно тази задача. Със своята осмогласна система, със своите интервали, мелодиите, исото, всичко това предразполага към излизане от този свят и влизане в есхатологичното царство Божие. Това е музика не от света и не за света. Ролята на псалта много добре обобщава един гръцки учител от близкото минало, Захариас Пасхалидис, който казва: „Неговото дело (на псалта) е изключително по вид църковно послушание, тъй като е свързано с непосредствено участие в общественото богослужение. С пеенето си псалтът представлява вярващите и поради това заема специално място сред тях в храма. Освен мелодичен глас, музикална дарба и подготовка псалтът е длъжен да има благочестие и вяра. Целта на пеенето в църква не е само да се предизвика умиление в душите на вярващите, но и да се подпомогне тяхното духовно ободряване.“ Мисля, че тази дефиниция казва всичко най-важно. Независимо каква църковна музика изпълняваме, източна или западна, трябва да се водим от тези принципи. Да си псалт няма нищо общо с това да си наемник, който идва от 9 до 17 ч., за да си изкара заплатата.

Нуждае ли се от будители източноцърковната православна музика днес?

Църковната музика днес се нуждае крещящо от верни изпълнители и добри преподаватели, които да предадат на следващите поколения многоценната вековна традиция на византийското църковно пеене. Вероятно някои веднага ще ме поправят, че музиката, която пеем днес и наричаме византийска, е от по-ново време и не съответства напълно на музиката, която е огласявала Св. София в Константинопол по времето на св. Йоан Кукузел. Това е така, тази музика е претърпяла развитие, настъпили са определени промени, но ние днес не можем да възстановим тогавашната музика в оригиналния ѝ вид. Това, което е достигнало до нас чрез традицията на Цариградските псалти от Възраждането, нашите музикоучители от този период и Св. Гора, е единственият жив пример, за който имаме акустична памет. Тази памет е заспала днес в нашия народ и нашата задача е да я събудим. Така че, да, православната църковна музика се нуждае от будители днес. Будители, които да познават отлично старите образци, да четат изворите, да ги изследват, да са не само добри теоретици, но и добри изпълнители. Не само да могат да обясняват, но и да показват, да дават пример за образцово църковно пеене, издържано и точно, което да завладява сърцата на хората. Най-добре го е казал музикоучителят Илия Атанасов: „Защото пение и музика само по книги и теории, без образци от вещо музикално изпълнение, не биха се никога усвоили, нито пък напълно развили. За това трябва ние да имаме непременно една специална църковно-певческа музикална школа, гдето да се изучават основно всички необходими църковно-певчески предмети и чрез продължително системно школуване да се развие до съвършенство това особено певческо изкуство. Без такава една музикална и всестранна църковно-певческа подготовка певецът да не заема мястото си в храма никога“ (И. Атанасов, 1941). Тази школа, за съжаление, все още не се е създала.

А от какво се нуждае един будител в днешно време?

Ако искаме да направим нещо наистина дълготрайно, създаването на църковнопевческа школа, която да даде сериозни плодове и да повлияе на цялостната незавидна ситуация, каквато е днешната, има нужда от подкрепата на светата ни Православна Църква на всички нива. Говоря за всякаква подкрепа, не само морална, но и материална. Първо, ние имаме нужда от възпитаване на добри църковни критерии за това кое е църковно и приемливо за православното богослужение, и кое не е. Без критерии ние се лутаме и залитаме по всякакви заместители и лоши имитации. Не искам да звучи като оплакване, но за момента основната подкрепа, която е получавам, е от моите ученици и от храма, където пея и преподавам. Църковната музика не е моя основна професия и не мога да ѝ се посветя така, както бих искал, за да постигнем по-сериозни резултати. Можеше да е много по-различно, ако се занимавах само с това. Но да кажем слава Богу за всичко! Никога не е било лесно и никой не е обещавал, че ще е лесно.

Може ли преподавателят в днешно време да се осланя на съвременните методи за комуникация, т.е. на популяризация посредством интернет, или нуждата от отдаден на делото кръг от хора в непосредствена близост е заложена във формулата за успех на една такава мисия?

Съвременните методи за комуникация улесняват много процеса на обучение, организацията на материали, връзката с хората, организирането на събития и самата популяризация на това особено свещено певческо изкуство. Поради това, че познавам добре технологиите заради професията ми, която е свързана с ИТ, аз не чакам други да свършат това вместо мен. Впрегнал съм цялата си дейност през електронни платформи и интернет. Днес знанието е демократизирано повече от всякога. По отношение на нашето изкуство обаче се знае твърде малко, а много от информацията, която можете да намерите в мрежата или чрез други пособия, е със съмнителна научна стойност. Има огромно неразорано поле, което чака да бъде обработено, но работници няма. Стремя се да използвам всички възможности. Умението да се пее не може да се научи дистанционно, но да се работи в тази посока пак е по-добре от никак. У нас ситуацията е такава, че каквото и да направите е по-добре от нищо. Не пречи да се използва хибриден модел на обучение – присъствено и дистанционно едновременно, с периодични практически семинари и участие на богослужение при възможност. Вече имам достатъчно години опит и нямам никакво колебание относно това кое е полезно и доколко. Много хора се отнасят скептично, но те грешат. Виждам напредъка на учениците си и никакви скептични изказвания не могат да ме разколебаят дали това, което правим, има смисъл. Може не всеки да стане певец, но поне ще възпита добри църковни критерии, което също не е никак малко и всъщност е не по-малко важно.

Как се подготвяте за служението си на клира в неделя?

Подготовката за богослужение на един псалт е далечна и близка. Тъй като имам светска професия, нямам възможност да посещавам храма всекидневно. В рамките на седмицата преглеждам реда на службата. Често пъти си правя справки и с типика (богослужебния устав) на Вселенската патриаршия, който е бил първообразът на установения у нас богослужебен ред. Обичам да сравнявам различни извори и да разбирам това, което правя. Ако редът е такъв или друг, искам да знам защо, а не да следвам сляпо един или друг ред. Проверявам какви песнопения предстои да се пеят и се подготвям върху тях. В храма, в който пея в неделя, идват и мои ученици от школата ми по пеене. В електронната платформа на курса имаме специален форум за богослужебния ред, където някой от курсистите има за задачата да „подреди службата“, да качи по-важните песнопения и ако има нужда, да ги преговорим или разучим, както и да обсъдим различни особености. Всеки участник на клира в нашия храм следва да дойде подготвен, да си е разпечатал материалите и да знае кое след кое следва. Това е част и от програмата на школата ни, но аз винаги казвам на моите ученици, че църковно пеене не се учи в курсове и учебни зали, а в храма, на клира, по време на богослужение. Това е истинската школа. Близката подготовка е непосредствено преди служба. Задачата на псалтите е много тежка, много по-тежка от повечето професионални певци и дори оперни артисти, които излизат на сцената вечер. Ние пеем по 2-3 часа сумарно почти без прекъсване и то в част от денонощието, в която гласът все още не се е събудил. В 7 ч. сутринта човешкият глас изобщо не е пригоден за задачата, която го караме да изпълни. Това е едно насилие над човешкото тяло, което вероятно от медицинска гледна точка е необяснимо, но от духовна е едно малко чудо. Преди неделната служба пътувам с колата около половин час. Това е времето, в което си пускам обикновено някой стар документален запис от служба на някой от любимите ми стари гръцки псалти, за да си „настроя инструмента“. Разпявам се тихо, леко, без насилие над гласа, с тихо „бръмчене“, колкото да загрея и събудя без стрес гласовия апарат. Църквата е отредила мъдро рано сутрин утренята да започва с повече четене, с тропари и песнопения, които не изискват голям гласов обем. Обикновено започвам с по-ниски тонове, тон – тон и половина по-ниско от обичайната височина, на която пея, и така до края на утренята вече активирам пълния капацитет на гласа си. Аз съм баритон и пея в средния и ниския регистър предимно, но ако бях тенор, щях да избирам други тонове. Затова казвам, че всеки псалт трябва да познава отлично гласа си. Това е по отношение на музикалната подготовка. Най-важното не казах. Преди служба винаги започвам с лична молитва към Бога да ми помогне да направим една хубава и спокойна служба, в която всичко да мине според реда си, както трябва и на необходимото ниво, за да бъде прослава на Бога, а не наша. Както казва св. ап. Павел, в църквата „всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40).

Каква според Вас трябва да бъде нагласата на псалта, който пристъпва църковния праг преди богослужение?

На първо място псалтът трябва да осъзнава своето недостойнство пред позицията, която заема в свещената йерархия на православната църква. Да, чинът на псалта е древен и той е част от църковната йерархия. Псалтът пристъпва със смирение и молитва. Псалтът не е артист, олтарът не е сцена. Там не играем. Там трябва да бъдем себе си, пред Бога и пред богомолците в храма. Само ако пеем искрено и от дълбочината на сърцето си, само тогава нашето пеене ще принесе плод. Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Не заставаме на певницата, за да впечатляваме с гласа си, да ни викат „браво!“, да гримасничим и ръкомахаме, или да привнасяме чужди на литургичната естетика музикални линии или светски сантиментализъм. В църквата всичко трябва да е сериозно, точно и премерено. Нищо в повече, но и нищо по-малко. Църковното пеене трябва да излъчва умиление. Умилението е аскетическа категория, не сантиментално състояние. Псалтът трябва да познава отлично гласа си, за да поставя на точното място във височинното пространство мелодиите, които изпълнява. Ако не внимава в това, той ще навреди на здравето си и ще насилва гласа, било нагоре или надолу, което е изрично забранено от каноните на църквата. Какво означава това? Означава постоянна работа с гласа, музикална подготовка, познаване на православната литургика, догматика и типик. Обучение в продължение на целия ни живот! Такава трябва да бъде нагласата на всеки, който иска да пристъпи на църковната певница.