Дебатите за въвеждане на обучение по религия в училище

Идеята за въвеждане на предмет „Религия“ в училищата продължава да поражда спорове в обществото за това нужен ли е този предмет, как да бъде въведен, има ли ресурс за въвеждането му. Няма ли с това да се натоварят допълнително учениците?

Целта на образованието

Първоначалната цел на образованието е била познанието – събиране на знания. Океанът от информация, който се е появил по-късно, е направил невъзможно събирането на цялата информация чрез образованието и тогава неговата цел се е преформулирала – създаване на навици и умения за боравене с информацията при необходимост. Днес, когато обществото стана мултикултурно в рамките на Обединена Европа, най-важно е умението да живеем заедно в такова общество и да се обединяваме около общи цели, за да успяваме.

Моралните ценности на обществото са нещо невидимо, но те са всичко, върху което се крепи то. Без тях обществото би се разпаднало. Тези ценности дава религиозната етика. Ето защо такъв предмет е от най-голямо значение – особено днес, когато обществото губи своите морални устои.

Религиозната етика извежда своята легитимност от Бога, за разлика от антропоцентричните и хуманистки философии, които, бидейки атеистични, имат проблем със своята легитимност.

Защо доброто е добро, а злото е зло е фундаментът, на който се гради общественият морал и се определят правилата в обществото. (Логиката на Петкан от „Робинзон Крузо“, когато той определя, че „лошо е, когато някой изяде Петкан, а добро – когато Петкан изяде някого“ – е един добър пример за егоцентричния модел, към който неудържимо се плъзга и нашето общество и който може да бъде променен само чрез религиозно възпитание!) Вярата, че Бог е създал всички ни, води до разбирането, че всички хора са братя. Те са създадени от Бога и са братя помежду си, следователно имат равни права (естествени права) и са свободни личности.

Уважението към свободния избор е в сърцевината на Православието

Ето как теоцентричният модел се оказва много по-хуманен от атеистичния. Православният писател и светец Авва Доротей, живял през VI–VII век, пише в своето шесто слово, че ако си представим хората в окръжност с център Бог, ще видим, че колкото повече се приближават един към друг, толкова по-близо са до Бога, и колкото по-близо са до Бога, толкова повече стават близки един на друг.

Личната отговорност (като морална категория) също е заложена отдавна. Когато Моисей слязъл от планината Хорив със скрижалите, на които Бог бил написал 10-те заповеди, той видял, че неговите сънародници са издигнали златен телец-идол, под чието лидерство да продължат. Те искали друг да решава вместо тях, когото те само да следват. Те не искали да поемат своята отговорност в рамките на закона. Увлечения по служение на „златния телец“ е имало често в човешкото история.

Лидерските модели всъщност са служение на „Златния телец“

И винаги завършват зле. Логично, тъжно, но не незаслужено! Истинска общност не може да се създаде без активно лично участие и поемане на отговорност от всеки.
Нужно ли е религиозно възпитание и образование на нашето общество?

В доклада за младежта, още от 2008 г., имаше изключително тревожни данни за срива на ценностната система на значителна част от младежите в нашата страна, за антидемократичните тенденции и дори призиви за разрушаване на демократичната система въобще. В него могат да се срещнат твърдения за нагласите на българската младеж като „Съвсем естествени са и антидемократичните настроения, както и разрастването на призивите за разрушаване на демократичната политическа система въобще“… „Демокрацията (каквото съдържание влагат в нея младите хора) е компрометирана. Близо една трета от младите хора са убедени, че тя е донесла повече вреда на България отколкото полза“, „Близо една четвърт от младите хора се изживяват като генерационни „лузъри“ от демокрацията, пазара и въобще утвърдилата се политическа система“. Значителна част – 2/3 от младежите, смятат, че законите може и да не се спазват, когато властват парите. Над половината живеят с усещането, че след престъплението не следва наказание. Няма възмездие за престъпленията, което означава, че всичко е позволено и правилата в обществото не са важни.

В другите европейски страни на подобни проблеми се обръща изключително внимание, тъй като развитието на младежите предопределя бъдещето на обществото. Без съмнение, самото общество се нуждае от реформи и връщане на първенствуващата роля на обществения морал. Но и обучението в демократично гражданство за новите поколения, в чиито ръце съвсем скоро ще се окаже съдбата на нашето общество и на нашата страна, трябва да е приоритетен въпрос. Нали става въпрос за нашата държава, а не за някоя друга!

Не може да се очаква от училищата да свършат всичко по този въпрос. Необходима е активна роля на вероизповеданията – на първо място на Православната църква, на медиите, на неправителствените организации, чрез чиято дейност ще бъде направена една значима инвестиция в нашето бъдеще и в това на следващите поколения.

Образованието в България е светско, което не означава, че е атеистично – т.е. антирелигиозно. Обучението в училищата по религиозна етика, религиозна история би дало познание за вярата, а не вяра.

Ето защо предметът „Религия“, който се определя като общообразователен предмет, включващ история и философия на основните религии, трябва да бъде въведен в учебните програми като редовен предмет, задължителен, а не задължително избираем или свободно избираем. Така, както са математиката, химията, биологията. Това познание е необходимо на учениците. То засяга основите на обществото. Не е вярно обаче, че Европейският съюз се противопоставя на такова обучение! Европейският съюз оставя решението за това на всяка държава членка – това е т.нар. субсидиарност. И всяка държава, в това число и България, има право и трябва да реши сама – нужно ли й е такова образование или не. Дискусията за това как да се въведе този предмет, кой и как да напише учебниците, кои да са преподавателите и кой ще ги обучи не трябва да се смесват с въпроса дали трябва да има такъв предмет.

Обучението по религия трябва да се отдели от конфесионалното вероучение, тъй като това са различни неща. Когато говорим за обучение по религия, то би трябвало да бъде за религиите, а не по религия, защото това са различни неща. Вярата се изповядва в съответното вероизповедание, а училището би следвало да дава познание за вярата. При нас този въпрос продължава да среща съпротива от част от вземащите решения. Друга част от обществото пък много категорично желае да се въведе такъв предмет, по който да се дават необходимите познания на учениците по въпросите, свързани с религиите в България. Въпросът дали такова обучение ще засегне правата на деца на родители атеисти също трябва да намери отговор. Едно познание, което е важно, за да може да живеем заедно в мултикултурна среда и да познаваме различията на другия, не може да бъде вредно, а напротив – обществото има крещяща нужда от него.

Европейският опит

В Европа няма единен стандарт по този въпрос. Така например задължителен е предметът „Религия“ и без алтернатива в страни като Австрия, Великобритания, Дания, Ирландия, Норвегия, Сан Марино, Швеция, Гърция, Румъния и Кипър. Задължителен предмет „Религия“ с алтернатива „Етика“ има в 11 страни: Белгия, Германия, Испания, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Сърбия, Черна гора, Чехия и Финландия. В Холандия този предмет се нарича „Закон Божий“. У нас той е задължително избираем, но не е задължителен. В Грузия, Естония, Италия, Словения, Унгария – също. Не се изучава изобщо предметът „Религия“ в училищата във Франция, Русия, Беларус и Украйна. Впрочем в Русия в момента започва изучаването на такъв предмет, така че страните, в които не се изучава религия, са съвсем малко на Европейския континент.

Обучението по религия дава възможност на децата да възприемат по-добре и по правилния начин ценностите, които дава религията, вероизповеданието и главно християнството в Европа, тъй като те водят до голяма толерантност спрямо другите, които имат други разбирания, други религиозни убеждения и така нататък.

Българският пример от 1943 г.

Основателни ли са страховете на антропоцентриците, че такова обучение би разделило по религиозен признак нашето общество?

Спасяването на българските евреи в България по времето на Холокоста е пример за това как православни християни, Българската православна църква начело с нейните архиереи и целият Свети Синод застават в защита на хора, които са етнически и религиозно различни от мнозинството от българския народ. Това е било така, защото те са изповядвали християнски ценности. Такива ценности в обществото са придобивани по време на възпитанието в семейството, в църквата и след това – образованието в училище. Ето как обучението по религия не е довело до сегрегация, разделяне и противопоставяне, а, обратно, дало е възможност да се формират ценности, които в крайна сметка са създали до по-голяма сплотеност на обществото.

„Свобода в порядъка – единство в разнообразието“ е девизът на българските борби за църковна самостойност през XIX век. През 1943 г. този девиз придобива реално изражение! Забележителен е примерът на някогашния Пловдивски митрополит Кирил. Той прескочил оградата на училището, в което били събрани за депортация евреите, чиято вяра е различна от християнската, и заявил, че ако те бъдат депортирани, той ще замине с тях. С тази демонстрация е направил така, че депортацията е била спряна. Или акцията против депортацията на евреите на 24 май на Екзарх Стефан, когато той открито се обявява срещу депортацията на евреите. Уникален факт за времето на Холокоста, без прецедент в Европа! Такава позиция тогава съвсем не е била безопасна! Нещо повече – тази защита на друговерците е била не теоретична – от някой кабинет, с декларация и пр., а е била извършена съзнателно – с риск за собствения живот. Депутатите от мнозинството през 1943 г. подписали подписката на Димитър Пешев за отмяна депортацията на евреите са били православни християни без изключение! Те със своя смел акт са спасили иноверци и хора, етнически различни от българите! Ето един достоен пример за християнска етика.

Такъв пример е и осъждането, но непреследването на еретиците в България през Средновековието – също без прецедент, по време, когато кладите в други страни са пламтели и на тях са били изгаряни живи хора. Също такъв пример за солидарност и милосърдие, независимо от вярата на другите, е приемането на друговерците – арменци, бежанци от Турция. Това е станало именно поради уважението към свободния избор, залегнал в сърцевината на православната доктрина. Поради православието и другите вероизповедания в България са станали по-толерантни. Това даже е много повече от толерантност. Това е приемане на нормалността на различието. Затова православието е против всяка човеконенавистна теория (като антисемитизма и ксенофобията, проповядващи омраза към хора за това, че са се родили такива, каквито са създадени от Бог), тъй като това е обида към Бога, който е създал всички нас.

Обучението по религия в България днес

В момента предметът е задължително избираем, но поради липса на учители се практикува и като свободно избираем. Парадоксално е, че стотици квалифицирани богослови, завършили Богословския факултет на Софийския университет, са безработни и мизерстват, но не могат да поемат преподаването на този предмет като учители, защото не могат за наберат необходимия минимум часове. Какъв абсурд!

Освен предмет „Религия“, може да се въведе допълнително като избираем предмет (по-скоро задължително избираем, отколкото свободно избираем – в зависимост от това не дали, а кога ще бъдат осигурени учители по този предмет) предметът „Богословие“ в съответни разновидности – по желание на родителите. (Умишлено избягвам термина „Вероучение“, тъй като се приема, че вярата се практикува в религиозните институции и училището не трябва да въвежда конфесионален елемент в своите програми.) Така учениците ще могат много по-задълбочено да възприемат ценностната система на избраното вероизповедание.

Дали тези светски предмети „Религия“ и „Богословие“ ще са достатъчни? Разбира се, че не! Църквата трябва да играе ролята, отредена й от Бога! В Закона за вероизповеданията са създадени възможности за учебни заведения на вероизповеданията. Освен това са възможни неделни училища, организирани от Църквата, където обучението ще е конфесионално и където получените знания за вярата в училище ще могат да се развият в практикуване на вярата. Разбира се, доброволно! И Църквата ще бъде улеснена в своята дейност, а държавните и общински учебни заведения ще запазят светския си характер. Но тези два светски предмета са една стъпка към целта – постигане на сплотено и успяващо общество, стъпило върху солидни етични принципи. Нашето общество вече е закъсняло с предприемането на тази стъпка! Време е за действие!

Източник: в-к „Лечител“, бр. 49, 2013 г.