Покаяние и наказание

Социалната справедливост и идеята за пълна отговорност

За разлика от чувството за лична, семейна, родова, племенна, кланова справедливост, прерастващо стихийно в ирационално отмъщение и мъст, нерядко далеч надхвърляща стореното зло с нови несправедливости и злини, социалната справедливост се гради върху общи рационални интереси и идеи. 

Тя се опосредява от обществени институции, заставащи между спорещите страни – предписващи дължимото възмездие чрез социални норми и закони, въздавайки го чрез глоби, съдилища, затвор, медии, обществени наказания. 

Към тези институции, освен държавата и правото, спадат също моралът и религията. В по-ново време тук се добавят и разделението на властите и гражданското общество, контролиращо държавата.

Поради автономията на морала и религията те могат, чрез механизмите на извинението и прошката, да оневиняват постъпки, които подлежат на юридическо и обществено наказание от светските власти, политическите институции и гражданското общество.

Например в Античността, Средновековието и началото на Ренесанса е съществувало свещено право на азил (убежище). Углавни престъпници, разбойници, убийци, изнасилвачи, щом се доберели до светилище, влезели в църква и се хванели за олтара, дори преследвани до прага от законните светски власти, получавали опрощение за престъплението и греха си и минавали под закрилата на Църквата. Те ставали монаси или граждани на съответната държава, на чиято територия били въпросните убежища. Така се увеличило населението на древен Рим и нараснала мощта му. Това дава доводи на бл. Августин в „За града Божи“ да обяви римската държава за основана от разбойници.

Да се пледира в ХХІ век, когато международните съдилища преследват обявени за издирване по цялото земно кълбо, за възстановяване на това право, като се даде амнистия на мръсните капитали и за престъпниците вътре в държавата от самото й правителство, е нелепа проява на парадокс. Това е смесване на светските с религиозните власти от псевдо-средновековно естество. Това е индекс за наличието на „разбойническа държава“, за липса на „правова държава“.

Азилът днес е запазен в международното право само за емигранти, преследвани по политически причини в своята родина, подирили убежище в друга страна.

Въпросното подменяне на търсенето на светска и правна отговорност с дирене на нравствена и/или религиозна отговорност, наричаме непълна отговорност. Например, някой е крал, убивал, мародерствал, а му се казва, включително чрез печата: „Е, хайде, извини се де, покай се, ние ще ти простим!“. А той отвръща: „Извинявайте, много сбърках. Вярно е, че крадох, лъгах, мамих, убих неколцина души, бях сътрудник на службите (щатен и нещатен). Ала сега съжалявам, разкайвам се, обещавам вече да не правя така“. А те, помирителите: „Простено ти е. Дай сега ръка да се помирим, ние сме братя, съграждани, сънародници. Искаме социални примирие и обществено примирие. Нищо, че си крал, мамил, убивал…“. (И си казват наум: „Ами че то и ние сме мошеници, че и крадци!“). Запази си награбеното, може малко да ти вземем или сам да ни дадеш – под „нас“ се разбира депутатите, съдиите, прокурорите, чиновниците, митничарите, политиците, органите на властта!

Имаше навремето виц за това как виетнамците прилагали социалистическия „другарски съд“. Извиквали провинилия се. Заграждали го в кръг. Сочили го с пръст и казвали: „Ти си лош, ти си лош, ти си много лош“. Той свеждал глава и отвръщал: „Аз съм лош, аз съм лош, а съм много лош“. После всички му стискали ръката и се разотивали…

Пълната отговорност е налице когато от престъпниците се изисква не само морална и/или религиозна отговорност, не само извинение и покаяние. Защото хора искрено зли, без съвест и безбожници – нито се извиняват, нито се разкайват. Дири се също: стопанска отговорност – конфискация на незаконно придобито имущество, на движимата (пари, коли, бижута, злато, вещи) и недвижимата (имоти, вили, хотели, апартаменти) собственост; съдебно-наказателна: ефективна, а не условна присъда, излежавана в затвор; политическа отговорност – не „строго мъмрене“ или изключване от партията с пращане посланик в чужбина, а обявяване „извън закона“ на цяла партия и изхвърляне до живот от държавните и политически институции; професионална-лична отговорност – лустрация и забрана да се упражнява професията, при упражняването на която е извършено престъплението, злоупотребата с власт; обществено-публична и семейна – злепоставяне и открито порицаване в медиите – печат, радио, телевизия, публично порицание, дотам членовете на семейството да се разграничават от позорящото ги лице, родителите му да се откажат от него, жена му да се разведе, децата му да не желаят да го виждат, съседите му да го заобикалят мълчешком.

Прави впечатление, че ако в „Престъпление и наказание“ (1866 г.) Достоевски допълва светското юридическото отношение (престъпление – наказание) с религиозното (покаяние – прошка), т.е. защитава от нравствено-религиозни съображения душеспасителната сила на покаянието, когато е необратимо и искрено, срещу механично-телесното наказание, превръщащо често престъпника в рецивидист, то в края на живота си, в романа „Братя Карамазови“ (1880 г.) писателят развива идеята за пълна отговорност. Там е описан случаят от ХІХ век с убиеца Ришар, който станал християнин и се покаял в затвора. Ала въпреки това бил пратен на ешафода! Всички в Женева радостно го прегръщали и целували: „Ти си наш брат, получи благодат!… макар и невинен, защото въобще не си познавал Господа, ти все пак си откраднал, ти си убил“. И затова: „Да, да, Ришар, умри в Господа, ти си пролял кръв и си длъжен да умреш в Господа… това е най-щастливият твой ден, защото отиваш при Господа!“.

Така и ние, търсейки пълна отговорност, имаме право да кажем на престъпниците: „Да, да, вие се извинявате, вие се покайвате, вече сте християни, палите свещи, ходите на църква. Ала все пак сте крали, убивали, измамили сте хиляди, откраднали сте милиони… Затова днес е най-щастливият ви ден, отивате в затвора и там ще бъдете с Господа!“.

Още текстове от проф. Красимир Делчев можете да прочетете тук.