Трудът на свещеника

Всяко време или епоха изискват творчески труд и огромни усилия, ако не искаме да имаме «благочестие, но от силата му отречение» (2 Тим. 3:5). Нивата е толкова обширна, че не бива да се опасяваме от излишък на орачи, но виж, недостатък в такива винаги се е чувствал.

 

Както слънчогледът върти главичката си от Изток на Запад, следвайки слънцето, така и свещеникът всеки ден е длъжен да извършва подобно движение. Слънчогледът гледа на Изток при изгрева и на Запад – при залеза. Свещеникът гледа на Изток, стоейки в олтара пред престола, възглавявайки молитвата на общността, а на Запад се обръща, когато проповядва Словото Божие. Той трябва да проповядва и затова е длъжен да се обръща.

 

Добре ни е известен подвигът на Йоан Кронщадски, известна ни е неговата уникалност. Изключителната сила на неговия дух, поразителното му постоянство и многолетното служение още докато е бил жив са направили подвига на отец Йоан неподражаем.

 

Още много други са пробвали подобен начин на живот, но почти всички са се отказвали. Според градската легенда обер-прокурорът на Светия Синод К. П. Победоносцев в личен разговор споделил с отец Йоан: «Много са започвали като Вас, но как ще свършите?» Тоест не ревност от подражанието, а страх и смущение е раждал подвигът на отец Йоан даже у най-преданите на престола и Църквата хора.

 

Днес никога не сме чували и едва ли ще чуем призиви от типа: «Отци, влизайте в домовете на бедните с молитва и милостиня, както някога отец Йоан. Стремете се да преподавате в училищата, както той е правил, за да могат младите души да чуят словото на Истината, слязло от небесата. Служете Литургията така, че сърцето ви да гори и от този огън да се възпламенят сърцата на молещите се. Вземайте, отци, пример от него.»

 

Не чуваме и е добре, че не чуваме. Защото, у когото няма любов към Бога, а вярата тлее, а не гори, такъв човек няма да свърши нищо с призиви. Тези призиви са безполезно движение на въздуха, а понякога са и повод за раздразнение. Ние някъде отстрани се възхищаваме на безпримерния подвиг на Кронщадския пастир и се вглеждаме в неговия живот с радост за него и с тъга за себе си. Руската държава е огромна и Църквата е многолюдна и работа има достатъчно за всички. Един Йоан на такава Русия не е достатъчен. И тогава, докато е бил жив не е бил достатъчен, да не говорим за днес.

 

Проповед и  изповед, служене на Литургия и преподаване в училище. Кое занятие е по-важно от тези? Това трябва да прави свещеникът, да обича своя труд, да живее с него, да се стреми да се усъвършенства. А ако той не го обича, ако за него той е тегоба, то никакви заповеди и наказания няма да го принудят да върши своята работа както трябва. Сърцето му ще живее и разцъфтява зад пределите на олтара, а в самия олтар ще линее и ще се мъчи.

 

От свещеника се изисква упорит и постоянен труд според отпуснатите сили и получени таланти. Там, където този труд се увенчава от засвидетелстван от Бога и несъмнен успех, там на обратната страна на медала намираме работа, неуморна работа и пак работа.

 

Отец Алексий Мечев 8 години ежедневно е служил почти сам в своя храм. Да служиш толкова дълго без енориаши и съмолитвеници би било невъзможно без истинска любов към Бога. Отец Алексий, несъмнено се е наслаждавал на Литургията, радвал се е и е живял в нея, но е скърбял, че хората не разбират това богатство и не успяват да чуят звъна на камбаните. Такива, като отец Алексий, съвсем не са много.

 

Търпение, усърдие, умение да не изгубиш надеждата даже тогава, когато нищо буквално не предвещава успех, това трябва да бъде в началото. А след това идват прозорливостта, духовността, старчеството. Тези последните сладки плодове са обичани от всички, но не на всички им достига ум да разберат къде са плодовете и къде – корените и че без грижи за дървото няма плодове.

 

И в житието на Амвросий Оптинский има случай, когато духовник, отчаян от служението си в своето село, пристигнал в Оптина за благословение да остави енорията си . Там, в селото енориашите не били особено усърдни в молитвите си, а в храма подът – изгнил, нямало средства и т. н. След като посрещнал този йерей още от вратата Амвросий започнал да му се кара – изобщо да не си и помисля да напуска. Наредил му всекидневно да се моли за всички миряни на Божията Майка. «А подът, — казал му – ще бъде и от камък».

 

Не съвсем бързо думите се превърнали в дела, каменният под и пълният с хора храм се появили след няколко години. Но молитвата започнала, хората тръгнали към храма и енорията постепенно от изостанала се превърнала в образцова. Пълноценният енорийски живот е полезен за всички, не само за свещеника и презвитерата.

 

Този пълноценен живот влияе върху всички аспекти на животана хората: мъжете поизтрезняват, семействата стават по-крепки, сълзите изсъхват, стопанският живот се възражда, нравите се облагородяват. Ето две съседни села, в едното земята пустее, всички са пияни още от сутринта, а в другото – хората са ведри, а стопанствата жизнени. Като се разровиш в причините виждаш, че едните са научени да почитат Бога и да изпълняват заповедите му, а другите са изгубили и последните остатъци от съвестта си и отиват в кръчмата да пропият и кръстчето от врата си.

 

По време на съветския режим един от малкото епископи, които непрестанно кога със заплахи, кога със сълзи, напомняха на пастирите за необходимостта от ревностно служение е Симферополският архиепископ Лука. Сборникът с негови укази се чете и с възхищение, и с жалост, и със страх. С възхищение към удивителната му личност, с жалост, защото такива хора днес са изключителна рядкост. А със страх защото възхищението на грешника от светците е по-добре да се случва от разстояние.

 

Без смущение в един от своите укази Владиката дава за пример на духовенството си католическия свещеник – Жан Мари Вианей. Ето откъс от този указ:

 

 

Нека първо да отбележим свободата, с която светият архипастир дава пример от живота на католическото духовенство. В Православието на самия архиепископ Лука не се налага да се съмняваме. В този случай той е мислил както св. Филарет Дроздов за един западен духовен писател: «Задморски търговец, но продава хубава стока». Да се учим от всички и именно умението да се учим без гордост е признак на истинското православно сърце. А на второ място, подобни примери трябва да смиряват на нищо не основаната гордост на тези от нас, които обичат да се хвалят с Православието, без да разбират неговата същност.

 

Сред нас има достатъчно хора, които не се учат да се молят, въобще не четат Светото Писание, обичат не Бога и ближните, а само себе си и своите прищевки. И от такива можеш да чуеш горделивото: «Аз съм православен». Те малко или много приличат на гъските на Крилов, които изискват уважение към себе си, защото видите ли, са спасили Рим.Тези хора са готови да заклеймят като еретик всеки, които се осмели да похвали чуждата, а не тяхната добродетел.

 

Споменатият от св. Лука свещеник действително е бил особен човек. Едва получил образование, с много слаби оценки по философия и латински. Живял е в онези времена от френската история, които са съпоставими с болшевишките гонения срещу Църквата в руската история. И паството му е било такова, че за неговите енориаши са казвали: «Те се отличават от животните само по това, че са кръстени» И на тези хора малограмотният свещеник е успял да внуши любов към Господа Иисуса Христа и Неговата Майка, съумял е да пробуди у тях разкаяние и стремеж към по-добър живот, постарал се е да ги научи на трезвеност, въздържание и страх Божий. Наричали са го «затворника от изповедалнята», защото в последните 20 години от живота си е изповядвал по 15 часа на ден.

 

Апостол Павел е дразнел евреите с похвалите си към вярата на езичниците, на които е проповядвал. Това съзнателно дразнене на съплеменниците е имало за цел да предизвика евреите към съревнование във вярата, към желание да подражават на тези, които те дори не са смятали за хора. Понякога и за нас е полезно да смирим гордостта си и да се поучим от другите.

 

Трябва да изгаряме от ревност, знаейки, че много християни, които не са на борда на църковния кораб се опитват да преплуват бурното море на своите малки лодки. А ние, нерадивите, дори да се намираме на този голям кораб успяваме да паднем пияни зад борда или да сме недоволни от капитана, или…, или…

 

Съдбата на държавата, ако вярваме на средствата за масово осведомяване зависи от цените на горивата, от гражданската активност на масите, от честността на чиновниците, от международното положение и от още стотици фактори. Но на практика съдбата на всяка една държава зависи от свещениците, служещи и проповядващи. Със своя труд те съхраняват връзката между този грохнал свят и Царството Божие и света на благодатта. Ако е случи да бъде прекъсната тази връзка – светът няма с какво да живее. Ако се случи да бъде изтънена до крайност – над безумното човечество за кратко ще се възцари човекът на греха и синът на погибелта. | www.pravmir.ru