Великопостният начин на живот и битът

Ние по­се­ща­ва­ме цър­ков­ни­те служби, пос­тим и се мо­лим в оп­ре­де­ле­но време, но то­ва все още не из­чер­п­ва пос­т­ния подвиг. За да мо­же всич­ко то­ва да бъ­де дейс­т­ве­но и пло­дотворно, е не­об­хо­ди­мо то да се под­к­ре­пя от це­лия ни живот. С дру­ги думи, не­об­хо­дим е оп­ре­де­лен на­чин на живот, кой­то да не е про­ти­во­по­ло­жен на поста и да не раз­д­во­ява на­ше­то съществувание.

Преди вре­ме в пра­вос­лав­ни­те стра­ни са­мо­то об­щес­т­во е съз­да­ва­ло, чрез ця­ла­та съв­куп­ност от оби­чаи и на­ви­ци – как­то лични, та­ка и ко­лек­тив­ни, ве­ли­ко­пост­на­та ат­мос­фе­ра на живота, ко­ято по­раж­да това, ко­ето та­ка доб­ре се из­ра­зя­ва с рус­ка­та ду­ма „бит“. По вре­ме на Великия пост ця­ло­то об­щес­т­во се е под­чи­ня­ва­ло на оп­ре­де­лен ри­тъм на жи­во­т и на правила, ко­ито пос­то­ян­но са на­пом­ня­ли на от­дел­ни­те чле­но­ве на об­щес­т­вото за Великия пост. Например в Русия за не­го пос­то­ян­но на­пом­нял осо­бе­ни­ят ве­ли­ко­пос­тен звън на цър­ков­ни­те камбани; те­ат­ри­те се затваряли, а свет­с­ки­те при­еми се преустановявали. Разбира се, те­зи външ­ни пра­ви­ла са­ми по се­бе си не са мог­ли да съ­бу­дят у чо­ве­ка по­ка­яние и да го на­со­чат към по-ак­ти­вен ре­ли­ги­озен живот. Но би­ла съз­да­де­на оп­ре­де­ле­на ве­ли­ко­постна атмосфера, ко­ято об­лек­ча­ва­ла личното, ин­ди­ви­ду­ал­но­то усилие. Ние сме сла­би и са ни не­об­хо­ди­ми външ­ни напом­няния, сим­во­ли и знаци. Разбира се, ви­на­ги има опас­ност са­ми по се­бе си външ­ни­те сим­во­ли да бъ­дат при­ети за съ­вър­ше­но и дос­та­тъч­но спаз­ва­не на поста и вмес­то да на­пом­нят за Великия пост, да прик­ри­ят ис­тин­с­кия му сми­съл и значение. Ве­че спо­ме­нах­ме за та­зи опасност, ка­то казахме, че външ­ни­те оби­чаи и пра­ви­ла мо­гат да под­ме­нят ис­тин­с­кия ли­чен подвиг. Само че при един пра­ви­лен под­ход се вижда, че те­зи оби­чаи са ка­то ед­на „ре­мъч­на предавка“, ко­ято съ­еди­ня­ва ду­хов­ния под­виг с ця­ла­та съв­куп­ност на живота.

Ние не жи­ве­ем в пра­вос­лав­но об­щес­т­во и за­то­ва об­ществе­ни­ят жи­вот в на­ши дни не мо­же да съз­да­де оп­ре­де­ле­на ве­ли­ко­пос­т­на атмосфера. Светът, кой­то ни заобикаля, светът, към кой­то принадлежим, не се про­ме­ня през Великия пост. Затова от нас се изис­к­ва но­во уси­лие и е не­об­хо­ди­мо още вед­нъж да об­мис­лим ре­ли­ги­оз­на­та връз­ка меж­ду външ­ния и вът­реш­ния живот. Духовната тра­ге­дия на се­ку­ла­риз­ма и на ос­ветскос­тя­ва­не­то на на­шата ци­ви­ли­за­ция се из­ра­зя­ва в това, че те пре­диз­вик­ват ис­тин­с­ка ре­ли­ги­оз­на шизофрения: де­ле­не­то на жи­во­та на две час­ти – ре­ли­ги­оз­на и светска, без ни­как­ва връз­ка по­меж­ду им. Затова, за да бъ­дат за­мес­те­ни външ­ни­те сим­во­ли и напомняния, в на­ши дни се изис­к­ва осо­бе­но ду­хов­но усилие. Схематично мо­жем да раз­г­ле­да­ме то­ва усилие – веднъж по от­но­ше­ние на на­шия до­ма­шен жи­вот и вто­ри път – по от­но­ше­ние на жи­во­та ни из­вън дома.

В пра­вос­лав­ния све­тог­лед до­маш­ни­ят жи­вот и се­мейс­тво­то пред­с­тав­ля­ват ос­но­ва­та на хрис­ти­ян­с­кия жи­вот и при­ла­га­не­то на хрис­ти­ян­с­ки­те прин­ци­пи във все­кид­нев­ния живот. Основите на хрис­ти­ян­с­кия све­тог­лед се пос­та­вят имен­но у дома, в би­та и ду­ха на семейството. Светогледът не се изгражда в училището, до­ри не и в църквата, а вът­ре в се­мейс­т­во­то. Той от­на­ча­ло мо­же да бъ­де до­ри безсъзнателен, но в края на кра­ища­та ста­ва ре­ша­ващ фак­тор за це­лия ни живот. Старецът Зосима в „Братя Карамазови“ на Достоев­ски казва, че „чо­век ня­ма по-скъ­пи спо­ме­ни от те­зи на ран­но­то си детс­т­во“. Тези спо­ме­ни спа­ся­ват чо­ве­ка през це­лия му живот. Много е важно, че той каз­ва това, когато си спом­ня как май­ка му го е во­ди­ла на Литургията на преждеосве­тените дарове, при­пом­ня си кра­со­та­та на та­зи служ­ба и непод­ра­жа­ема­та кра­со­та на ве­ли­ко­пос­т­ния на­пев „Да въз­ле­зе мо­лит­ва­та ми ка­то та­мян пред Твоето лице…“. В на­ши­те цър­ков­ни учи­ли­ща се­га се про­веж­да за­бе­ле­жи­тел­на ра­бо­та по ре­ли­ги­оз­но­то об­ра­зо­ва­ние на децата. Но тя мо­же да пос­тиг­не мно­го мал­ко без до­маш­на­та и се­мей­на ос­но­ва на то­ва обра-зование. Какво тряб­ва и мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но през Великия пост в до­маш­ния и се­ме­ен живот? Тъй ка­то не е въз­мож­но да ка­жа вед­на­га всичко, ко­ето се случ­ва в семейството, ще се спра на една от особеностите.

Без как­во­то и да е съмнение всич­ки ще се съгласят, че се­мейни­ят на­чин на жи­вот ра­ди­кал­но се е про­ме­нил под вли­яни­ето на ра­ди­ото и телевизията. Нашият жи­вот е пре­пъл­нен от ин­фор­ма­ция за съ­би­ти­ята в света. Не е нуж­но ни­къ­де да из­ли­заш или да пътуваш, за да зна­еш как­во ста­ва по света. Целият свят пос­то­ян­но е в пре­де­ли­те на на­шия обхват. И мал­ко по мал­ко еле­мен­тар­ни­ят опит на вът­реш­ния жи­вот и кра­со­та­та на то­зи свят прос­то из­чез­ват от съв­ре­мен­на­та култура. А ако не е телевизията, то е музиката: му­зи­ка­та е прес­та­на­ла да бъ­де това, ко­ето слушаш; тя се е пре­вър­на­ла в ня­ка­къв му­зи­ка­лен фон на разговорите, четенето, за­ни­ма­ни­ята и т.н. Тази пос­то­ян­на не­об­хо­ди­мост от му­зи­ка изоб­ли­ча­ва нес­по­соб­нос­т­та на съв­ре­мен­ния чо­век да се нас­лаж­да­ва на ти­ши­на­та и да я въз­п­ри­ема не ка­то не­що отри­цателно, не ка­то от­със­т­вие на нещо, а тък­мо ка­то ус­ло­вие за вся­ко ис­тин­с­ко присъствие. Ако хрис­ти­яни­те от по-пре­диш­ни­те епо­хи са жи­ве­ели пре­дим­но в све­та на ти­ши­на­та и мълчанието, ко­ито са им да­ва­ли въз­мож­ност на­пъл­но да се с­ре­до­то­чат вър­ху вът­реш­ния живот, то съв­ре­мен­ни­те хрис­ти­яни тряб­ва да по­ла­гат го­ле­ми усилия, за да по­лу­чат по­не същ­нос­т­но не­об­хо­ди­мо­то им мъл­ча­ние и тишина, нуж­ни за съп­ри­кос­но­ве­ние с вис­ша­та реалност. По то­зи на­чин проб­ле­мът за ра­ди­ото и те­ле­ви­зи­ята по вре­ме на Великия пост не е стра­ни­чен въпрос, а в ня­ка­къв сми­съл е въп­рос на ду­хо­вен жи­вот или смърт. Трябва да разберем, че не е въз­мож­но да раз­де­ля­ме на­шия жи­вот меж­ду ве­ли­ко­пос­т­на­та свет­ла пе­чал и пре­жи­вя­ва­не­то на ня­ка­къв съв­ре­ме­нен филм или спектакъл. Тези две пре­жи­вя­ва­ния са не­съв­мес­ти­ми и ед­но­то от тях окон­ча­тел­но уни­що­жа­ва другото. Само че е мно­го ве­ро­ят­но по-ско­ро пос­лед­ни­ят съв­ре­ме­нен филм да по­бе­ди свет­ла­та печал; об­рат­но­то мо­же да се слу­чи са­мо ако по­ло­жим ог­ром­ни усилия. Затова пър­ви­ят ве­ли­ко­пос­тен обичай, кой­то мо­жем да предложим, е ре­ши­тел­но­то прек­ра­тя­ва­не на слу­ша­не­то на ра­дио и на те­ле­ви­зи­я през Великия пост. В да­де­ния слу­чай не сме­ем да пред­ло­жим строг пост, но пред­ла­га­ме по­не аскетичен, който, как­то казахме, оз­на­ча­ва пре­ди всич­ко про­мя­на на „ди­ета­та“ и въздържане. Например ня­ма ни­що ло­шо в то­ва да про­дъл­жа­ва­ме да сле­дим пре­да­ва­не­то на ин­фор­ма­ция или ня­коя се­ри­оз­на програма, ко­ято обо­га­тя­ва ду­хов­но и интелектуално. Това, ко­ето тряб­ва да бъ­де пре­къс­на­то през поста, е при­ко­ва­нос­т­та към телевизора, вегетиране на човека, кой­то сякаш е хипно­тизиран от ек­ра­на и па­сив­но пог­лъ­ща всичко, ко­ето му показват. Когато бях де­те (то­ва бе­ше пре­ди по­ява­та на телевизията), май­ка ми обик­но­ве­но зат­ва­ря­ше ро­яла през първата, чет­вър­та­та и сед­ма­та сед­ми­ца от Великия пост. Това се е за­па­зи­ло в мо­ята па­мет по-ярко, от­кол­ко­то дъл­ги­те ве­ли­ко­пос­т­ни богослужения, и до­ри сега, ако чуя музика, ко­ято се пре­да­ва по ра­ди­ото през поста, то­ва ме ос­кър­бя­ва поч­ти ка­то кощунство. Този ли­чен спо­мен слу­жи са­мо ка­то илюс­т­ра­ция на впе­чат­ле­нието, което ос­та­вя в дет­с­ка­та ду­ша ед­но външ­но решение, съз­на­тел­но взе­то от възрастните. Става ду­ма не прос­то за от­де­лен оби­чай или правило, а за жив опит, кой­то пред­паз­ва вре­ме­то от Великия пост, и кой­то тряб­ва през ця­ло­то вре­ме да помним, за да не го загубим, да не го из­к­ри­вим или нарушим. Но и тук, как­то при упот­ре­ба­та на пос­т­на храна, са­мо въз­дър­жа­ни­ето не е достатъчно: то тряб­ва да има свой по­ло­жи­те­лен противовес.

Тишината, съз­да­де­на от от­със­т­ви­ето на свет­с­ки шум, на­ру­ша­ва­на са­мо от до­пус­ка­но­то пре­да­ва­не на новини, тряб­ва да бъ­де за­пъл­не­на с по­ло­жи­тел­но съдържание. Душата ни се хра­ни от молитвата, но ра­зу­мът съ­що се нуж­дае от храна; имен­но ра­зу­мът на съв­ре­мен­ния чо­век е под­ло­жен на неп­рес­тан­на ата­ка от стра­на на телевизора, радиото, вестниците, спи­са­ни­ята и т.н. Ние пред­ла­га­ме към чис­то ду­хов­но­то уси­лие да до­ба­вим и уси­ли­ето на ума. Пренебрегваме тол­ко­ва шедьоври, тол­ко­ва за­бе­ле­жи­тел­ни пло­до­ве на чо­веш­ка­та мисъл, въ­об­ра­же­ние и твор­чес­т­во, са­мо за­що­то е мно­го по-лес­но и по-просто, ка­то се вър­нем от ра­бо­та у до­ма си, умо­ре­ни фи­зи­чес­ки и умствено, да вклю­чим те­ле­ви­зо­ра или да по­тъ­нем в съ­вър­ше­на­та пус­то­та на списанието. Би би­ло доб­ре по-от­ра­но да си на­бе­ле­жим прог­ра­ма за Великия пост. Да си със­та­вим отпре­ди то­ва спи­сък на по­лез­ни­те книги, ко­ито би тряб­ва­ло да прочетем. Няма нуж­да всич­ки те­зи кни­ги да са с ре­ли­ги­оз­но съдържание. Не всич­ки хо­ра са приз­ва­ни да бъ­дат богослови. В най-доб­ри­те про­из­ве­де­ния на ли­те­ра­ту­ра­та са за­ло­же­ни тол­ко­ва мно­го бо­гос­лов­с­ки мисли, а всичко, ко­ето обо­га­тя­ва ра­зу­ма ни, все­ки плод на ис­тин­с­ко­то твор­чес­т­во се бла­гос­ла­вя от Църквата и ако е пра­вил­но възприето, при­до­би­ва ду­хов­на ценност.

В пре­диш­на­та гла­ва го­во­рих за това, че чет­вър­та­та и пе­та­та не­де­ля от поста са пос­ве­те­ни на па­мет­та на два­ма­та ве­ли­ки учи­те­ли на хрис­ти­ян­с­кия ду­хо­вен живот: све­ти Иоан Лествичник и пре­по­доб­на­та Мария Египетска. Трябва да разберем как чрез об­ра­зи­те на те­зи два­ма све­тии Църквата яс­но ни казва, че през поста тя очак­ва от нас да обо­га­тим ду­хо­вния си и ум­с­т­вен вът­ре­шен свят. Четенето и ду­хов­но­то раз­миш­ле­ние мо­гат да ни по­мог­нат да от­к­ри­ем то­зи вът­ре­шен свят и не­го­ва­та радост. Съвременният се­ку­ла­ри­зи­ран свят не ни да­ва да вку­сим от та­зи радост, от ис­тин­с­ко­то приз­ва­ние на човека, ко­ето се про­явя­ва във вътрешния, а не във външ­ния свят. Без нея, без раз­би­ра­не­то на Великия пост ка­то път към дъл­би­на­та на на­ше­то чо­веш­ко същество постът гу­би сво­ето значение.

Освен то­ва как­во зна­че­ние би мо­гъл да има Великият пост през дъл­ги­те часове, ко­ито пре­кар­ва­ме из­вън до­ма по вре­ме на на­ши­те пътувания, ко­га­то сме на ра­бо­та, из­пълня­ва­ме про­фе­си­онал­ни­те си за­дъл­же­ния или се сре­ща­ме с ко­ле­ги или приятели? Тук не мо­же да се да­де ни­как­ва оп­ре­де­ле­на рецепта, но би­ха мог­ли да се при­ве­дат ня­кои об­щи съ­об­ра­же­ния и разсъждения. Първо, Великият пост е най-доб­ро­то време да раз­г­ле­да­ме и да пре­тег­лим не­ве­ро­ят­но по­върхностния ха­рак­тер на от­но­ше­ни­ето ни към хората, към не­ща­та и към ра­бо­та­та ни. „Да се от­на­ся­ме към всич­ко с ус­мив­ка“, „да не при­ема­ме пре­ка­ле­но при­сър­це“ – ето ня­кои съвети, ко­ито са ста­на­ли всъщ­ност за­по­ве­ди и на ко­ито ние ра­дос­т­но се подчиняваме. А всъщ­ност те означават: не се обвързвайте, не разпитвайте, не за­дъл­бо­ча­вай­те от­но­ше­ни­ята си с дру­ги­те хора; спаз­вай­те пра­ви­ла­та на играта, ко­ито се със­то­ят в съ­еди­ня­ва­не­то на при­ятел­с­ки­те от­но­ше­ния с хо­ра­та и на пъл­но­то рав­но­ду­шие към тях; мис­ле­те за всич­ко от глед­на точ­ка на ма­те­ри­ал­на­та изгода, пе­чал­ба и повишение; с дру­ги ду­ми, бъ­де­те част от то­зи свят, кой­то пос­то­ян­но упот­ре­бя­ва го­ле­ми­те ду­ми „мир“, „от­го­вор­ност“, „пред­паз­ли­вост“ и т.н., а всъщ­ност след­ва един­с­т­ве­но ма­те­ри­алис­тич­ния принцип, спо­ред кой­то чо­ве­кът се оце­ня­ва по заплатата, ко­ято получава. Великият пост е вре­ме за тър­се­не на смисъл: сми­съ­ла на моя про­фе­си­она­лен жи­вот от глед­на точ­ка на призванието; сми­съ­ла на мо­ите от­но­ше­ния с дру­ги­те хора; сми­съ­ла на дружбата; сми­съ­ла на мо­ята от­го­вор­ност в живота. Няма ни­то работа, ни­то призвание, ко­ито да не мо­гат по­не мал­ко да бъ­дат преобразени, не от глед­на точ­ка на по-го­ля­ма­та про­из­во­ди­тел­ност или по-доб­ра организация, а от глед­на точ­ка на цен­нос­т­та на човека. Необходимо е да се пос­та­ра­ем да за­дъл­бо­чим всич­ки на­ши чо­веш­ки отношения, за­що­то сме сво­бод­ни хора, ко­ито са се пре­вър­на­ли (чес­то без са­ми да съз­на­ва­т това) в ро­би на системите, уни­що­жа­ва­щи всич­ко чо­веш­ко в света. И ако на­ша­та вя­ра има ня­как­во значение, тя тряб­ва да бъ­де съ­от­не­се­на с жи­во­та в ця­ла­та му сложност. Мнозина мислят, че не­об­хо­ди­ми­те про­ме­ни ста­ват в за­ви­си­мост от ре­во­лю­ци­ите и от външ­ни­те про­ме­ни в ус­ло­ви­ята на живот. Но ние, християните, тряб­ва да докажем, че всъщ­ност всич­ко про­из­ти­ча от­вът­ре – от вя­ра­та и от жи­во­та спо­ред та­зи вяра. Когато Църквата е нав­ляз­ла в гръ­ко-рим­с­кия свят, тя не е при­зо­ва­ва­ла за революция, по­соч­вай­ки робството. Но роб­с­т­во­то е ста­на­ло не­въз­мож­но под вли­яни­ето на вя­ра­та и на но­ва­та оцен­ка за чо­ве­ка и за це­лия живот. Един свет чо­век – а днес свет чо­век оз­на­ча­ва прос­то човек, кой­то се от­на­ся се­ри­оз­но към сво­ята вя­ра – мо­же да нап­ра­ви повече, за да про­ме­ни све­та към по-добро, от­кол­ко­то хи­ля­ди на­пе­ча­та­ни програми. Светият чо­век е един­с­т­ве­ни­ят ис­тин­с­ки ре­во­лю­ци­онер в то­зи свят.

Ще до­ба­вим още ед­на пос­лед­на бележка: Великият пост е време, ко­га­то тряб­ва осо­бе­но да вни­ма­ва­ме за нещата, ко­ито казваме. Нашият свят е не­имо­вер­но многословен, ние пос­то­ян­но за­тъ­ва­ме в думи, ко­ито са за­гу­би­ли сво­ето значение, а сле­до­ва­тел­но и сво­ята сила. Християнството ни по­каз­ва све­ще­но­то зна­че­ние на сло­во­то – то­зи на­ис­ти­на бо­жес­т­вен дар. Нашето сло­во при­те­жа­ва ог­ром­на си­ла – или положителна, или отрицателна. Затова и ще бъ­дем съ­де­ни за на­ши­те слова: „И каз­вам ви, че за вся­ка праз­на дума, ко­ято ка­жат човеците, ще от­го­ва­рят в съд­ния ден; за­що­то по ду­ми­те си ще бъ­деш оправдан, и по ду­ми­те си ще бъ­деш осъ­ден“ (Мат. 12:36-37). Ако об­мис­ля­ме и пре­тег­ля­ме ду­ми­те си, от­но­во ще осъз­на­ем тех­ния дъл­бок и све­щен сми­съл и ще разберем, че по­ня­ко­га ед­на не­вин­на шега, ка­за­на необмислено, мо­же да до­ве­де до най-бед­с­т­ве­ни ре­зул­та­ти и мо­же да ста­не пос­лед­на­та капка, пре­ля­ла ча­ша­та на от­ча­яни­ето на чо­ве­ка и тлас­на­ла го към най-лошото. Сло­во­то мо­же да бъ­де и свидетелство. Случаен раз­го­вор през бю­ро­то с наш ко­ле­га мо­же по­ня­ко­га по-добре да му пре­да­де вер­ния въз­г­лед за живота, за дру­ги­те хо­ра и за работата, от­кол­ко­то фор­мал­на­та проповед. Словото мо­же да съ­бу­ди в ду­ша­та въз­мож­нос­т­та за друг под­ход към жи­во­та и же­ла­ни­ето за познание. Ние на­ис­ти­на не си пред­с­та­вя­ме как пос­то­ян­но си вли­я­ем един на друг чрез думите, чрез ця­ла­та струк­ту­ра на собс­т­ве­на­та ни личност. В края на кра­ища­та хо­ра­та се об­ръ­щат към Бога не за­що­то ня­кой е ус­пял да им да­де блес­тя­щи обяснения, а за­що­то са ви­де­ли в Него нес­рав­ни­ма с ни­що светлина, она­зи ра­дост и дълбина, се­ри­оз­ност и любов, ко­ито раз­к­ри­ват при­със­т­ви­ето и Божията си­ла в света.

Великият пост, как­то ка­зах­ме в началото, е време, ко­га­то чо­век ся­каш от­но­во от­к­ри­ва вярата, но съ­що и жи­во­та в не­го­во­то бо­жес­т­ве­но значение, в не­го­ва­та све­ще­на дълбина. Въздържайки се от храната, ние от­но­во поз­на­ва­ме нейния вкус и се на­уча­ва­ме да я по­лу­ча­ва­ме от Бога с ра­дост и благодарност. Прекратявайки развлеченията, слу­ша­не­то на музика, не­нуж­ни­те раз­го­во­ри и по­вър­х­нос­т­ни­те разсъждения, ние от­но­во раз­би­ра­ме най-ве­ли­ка­та цен­ност на от­но­ше­ни­ята с човека, с чо­веш­ка­та дейност и с изкуството. И раз­би­ра­ме това са­мо за­що­то от­но­во сме раз­б­ра­ли Самия Бог, за­що­то сме се вър­на­ли към Него. И в Него – към всичко, ко­ето ни е дал по Своята без­к­рай­на лю­бов и милосърдие. Затова и пе­ем пасхалната:

Ныне вся ис­пол­ни­ша­ся света,
Небо же и зем­ля и преисподняя;
Да праз­д­ну­ет убо вся тварь вос­ста­ние Христово,
В нем же утверждается…

Сега всич­ко се из­пъл­ни със светлина,
и небето, и земята, и преизподнята;
да праз­ну­ва вся­ка твар въз­к­ре­се­ни­ето Христово,
в Него да се утвърждава…
Не ни ли­ша­вай от та­зи надежда, Човеколюбче!

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“, 2006