Животът и учението на старец Софроний

Старец Софроний е роден в Москва на 22 септември през 1896 г. Мирското му име е Сергей. Той изучава изобразително изкуство в Държавното училище за изящни изкуства в Москва. През 1921 г по време на Болшевишката революция напуска Русия. Първо отива в Италия, а след това в Германия и накрая през 1922 г. се установява във Франция. Там получава признание като добър художник и успява да изложи свои творби в Есенния салон и в салона „Тюйлери” в Париж.

През 1925 г. постъпва в току-що основания Православен институт „Св. Сергий”. На 25 ноември същата година заминава за Света гора. На 11 март 1926 г. става расофорен монах и получава името Софроний в руския манастир „Св. Пантелеймон”, а на 5 март 1927 г. приема монашески постриг. На 30 април 1930 г. бива ръкоположен за дякон от митрополит Николай Велимирович, епископ на Жича и Охрид, неотдавна прославен за светец от Сръбската патриаршия. На18 януари 1935 г. о. Софроний приема и голяма схима. През 1938 г. се оттегля в страшната пустиня Карулия на Света гора. Там получава покана от манастира „Свети Павел” да служи като техен духовник и на 2 февруари 1941 г. бива ръкоположен за свещеник от Мелитополийски митрополит Йеротей.

По-късно духовническото служение на отец Софроний включва и манастирите Симонопетра, Григориу и Ксенофонт, както и монаси от много килии и отшелници. С цел да улесни извършването на духовническото си служение той напуска Карулия и се установява в една пещера към скита „Света Троица”, близо до манастира „Свети Павел”. Там пребивава три години. През последната година от тежката зима пещерата се пропуква отвътре и започва да се пълни с вода. Старецът разказваше, че всеки ден изхвърлял много кофи с вода. Влажността и този тежък труд разрушават здравето му и той е принуден да се премести в скита „Свети Андрей” в Карея, който принадлежи на манастира Ватопед. През февруари 1947 г. с благословия и отпустително писмо от ватопедския манастир напуска Света гора с цел да отиде за една година в Париж и там да издаде писанията на своя старец – свети Силуан, който му ги е поверил малко преди смъртта си.

Във Франция, въпреки разрушеното си здраве и крайната си бедност, отец Софроний работи усилено и успява за една година да напише първата книга за свети Силуан и сам през 1948 г. печата на циклостил изданието. Но след всички преживени трудности през предишните години и лишенията по време на Втората световна война, старецът получава тежък тумор на стомаха и през 1948 г. е принуден да се оперира като почти целият му стомах е отстранен. Остава в болницата на системи цели 80 дни и едва оживява. След това, вече инвалид, е преместен в един старчески дом на руската емиграция в парижкото предградие „Сен Жьоньовиев дьо Буа”. Там той веднага щом малко възстановява силите си, започва да служи в параклиса на старческия дом. Хората, живеещи в дома, не само участват в богослужението, но някои от тях получават и вдъхновението да приемат монашество. Така в старческия дом възниква монашеска общност от монаси и монахини. Те успяват да отпечатат второто издание на книгата „Старец Силуан”¹, както и някои статии на отец Софроний в различни църковни списания. Така той става известен и започват да идват и млади хора на богослуженията, които продължават по три часа сутрин и вечер. Тези млади хора остават в старческия дом почти през целия ден и слушат продължителните поучения на стареца за молитвата, както и по други въпроси на духовния живот.

С течение на времето младите започват да настояват пред стареца да основе манастир, за да могат да живеят в монашество близо до него. Отначало той не се е съгласява, поради тежкото си здраве. Накрая обаче от любов към тях склонява и започват да търсят подходящо място. Чрез приятели англичани, които превеждат и издават книгата за свети Силуан на английски език, се закупува мястото, където днес се намира манастирът „Свети Йоан Кръстител” в графство Есекс, Великобритания. По Божия Промисъл старец Софроний успява по един невероятен и чудесен начин да получи разрешение за емиграция и създаване на манастира от британските власти и на 5 март 1959 г. малката група от три възрастни монахини и неколцина млади хора пристигат в Англия. Мястото, в което се установява братството, по онова време било почти пусто и старецът се радвал, защото както сам казва, никой не би пожелал това място и следователно от никого не го и отнема.

Животът на манастира, особено през първите години, е предимно исихастки. Малкото братство живее скрито и незабелязано, но укрепвано от богатото слово на стареца и богослуженията в храма. Първи „откриват” манастира кипърските гърци, емигранти в Лондон, които съзират в лицето на стареца своя духовник и оттогава те са основната част от хората, черкуващите се всяка неделя в манастира. По-късно и много други хора от цял свят започват да посещават манастира, търсейки духовно ръководство, и животът на обителта се променя до известна степен, за да се окаже нужното гостоприемство на поклонниците. Старецът действително се предава докрай на духовническото си служение, като ден и нощ приема всички, които идват в манастира. Строителството и организацията на манастира вървят относително бавно, поради различни причини, една от които е големият недоимък, дори за основните потребности особено през първите двадесет години. Бог продължава старините на отец Софроний и така с молитвите и словото си той успява да укрепи монашеското братство.

През последните дни от живота му, чувствайки, че краят му наближава, той казва на един от монасите си: „Казах всичко на Бога. Сега трябва да си вървя”. Старецът пише и едно трогателно писмо до Светейшия патриарх Вартоломей – епископа на манастира – в което го моли да пази крехкото дело на ръцете му. В края на писмото той моли своя епископ и за благословия да поеме към „ жадуваната Светлина на Христовото Възкресение”. През последните си дни старецът пожела да види членове на братството, всекиго поотделно. Даде на всеки един слово и своите последни наставления. Когато се почувства пределно слаб, той легна на леглото, докато преди това винаги спеше за кратки интервали в креслото си. През последните четири дни той беше със затворени очи и повече не ни отговаряше. Когато му искахме благословия, само вдигаше ръката си, благославяйки. Така в молитва старецът премина при възлюбения Бог на своите отци на 11 юли 1993 г.

Отец Софроний има такава вяра и благоговение към старец Силуан, че с духа си се покланял дори на стъпките му. Отец Софроний счита връзката си със св. Силуан за най-големия дар Божи в живота си. Общуването със светеца дава на старец Софроний сигурност в правилността на духа на покаяние, който тегнел върху му допреди това. Душата му е изпълнена с непоклатима вяра в словото на свети Силуан и той придобива стабилност в аскетическия си живот и достига безстрастие. Когато по-късно старец Софроний развива своето богословие на личността, това, което всъщност прави, е описание на образа на свети Силуан. През втората половина на живота си – в пустинята и по-късно по време на служението си в света – отец Софроний непрестанно свидетелства, че само чрез доброволното слизане в ада, в изпълнение на заповедта на Господа, вярващият бива отведен на Божия път, научава Христовото смирение и така се единява с Христос.

Ние обаче съзнателно избягваме да изтъкваме чудесата, защото вярваме, че той самият не би искал това. Старец Софроний беше преди всичко човек на словото Божие. Всяко докосване до него, дори и най-просото, беше нещо необичайно. То беше отваряне за живота и съзерцанието. Дори и най-кратките му думи изпълваха с благодат душата на онези, които се доближаваха до него. Той се молеше дълго и с напрежение за тези, които страдаха, но повече се радваше не за чудесата, а когато словото и молитвата му преобразяваха сърцата на хората. Той се бореше да намали болката им, но отдаваше себе си докрай, за да служи на най-голямото и важно чудо на временното ни съществуване – единението на човека с Духа на Живия и вечен Бог. Смятам, че на това трябва да отдаваме основно внимание и след смъртта му.

За да помогне на хората, старец Софроний поставяше себе си по-долу от всички. Ревността му за опазването на съвършената точност на догматите на вярата беше непоклатима и решителна, но въпреки това той никога не участваше в спорове по църковни въпроси, още по-малко по политически, защото, както сам казваше, спазването на евангелските заповеди е възможно при всякакви обстоятелства.

Преди да стане монах старецът бе получил всеобемащия дар на покаянието с особена сила. Божият Промисъл превръща в небесен дар подхлъзването през младежките му години към безличностния тип съзерцание на източните религии. Макар никога да не се отрича съзнателно от Христос, старец Софроний приема заблудата си като отпадане от вярата и престъпление срещу любовта на Бога на отците му. Това изпадане в прелестта на търсене на безличностния и въображаем Абсолют на индийската мистика старецът оплаква с плач до пределно напрежение в продължение на десетки години, като счита, че падението си за подобно на падението на Адам; счита го за самоубийство на метафизично равнище. Това падение става причина за безспирно, дълбоко и неутешимо покаяние. С благодатното отчаяние на покаянието, както сам го определя, той успява да се освободи напълно от оковите на вехтия Адам и, достигнал безстрастие, да се сподоби със съзерцанието на нетварната Светлина на Лицето на Христос.

Завръщането на стареца при Бога става чрез библейския текст на синайското откровение: „Аз съм вечно Съществуващият”.² Тези слова му се дават като отговор на мъчителното му търсене на абсолютното непреходно Битие. Чрез това благодатно просвещение старецът проумява, че абсолютното и Безначално Битие не е нищо друго освен Личностният Бог, Който се е открил в началото на Мойсей, „а в последните дни ни говори… чрез (Единородния) Син” ³ Божи, чрез Иисус Христос. От мига на личната му среща с истински Вечносъществуващия – с Христос – старецът не престава да навлиза с пределно напрежение в тайната на Открилия ни се Бог и да прониква все по-дълбоко в безкрайните измерения на Личността на Спасителя Христос, по Чийто образ е създаден в началото човекът. Тогава той осъзнава още и че двете заповеди за любовта представляват закон на цялото му битие, като първата от тях се проявява чрез пределен копнеж по Бога до себененавист, а втората – чрез молитвата за целия свят до самозабрава и големи сълзи. В тази молитва той пребивава с болка в продължение на десетилетия.

Така от срещата с Бога чрез думите на откровението „Аз съм вечно Съществуващият” започва духовното възраждане на отец Софроний.

От началото на покаянието му, на стареца се дава благодатният дар да види „мястото”, в което се намира – да види своя собствен ад. Както сам казва, Божията Светлина го осветява „някак изотзад и отдалече”.⁴ Тя му отваря очите, за да види мрака, в който живее, и да проумее този мрак чрез контраста със Светлината. Чрез това предварващо просветление старецът започва да различава предвечния замисъл на Бога и да съзира образа на Христос, по който е създаден човекът. Сърцето му се изпълва със скръб, тъй като проумява какъв трябва да бъде, за да се съедини неразривно и за вечността с Небесния Отец.

От самото начало старецът вижда в благодатта на покаянието един нов „възвишен път , който има две грандиозни стъпала. Името на едното е „ад на покаянието”, а на другото – „ад на любовта.⁵ С други думи, покаянието е свързано с двете големи заповеди за любовта. Първата степен – „адът на покаянието” – представлява аскетическата борба, която предприемаме, за да изпълним, богоподобаващо заповедта за любов към Бога. Втора степен, също толкова мъчителна, е болката, която претърпяваме, за да се издигнем до висотата на заповедта за любов към ближния. Христос, Който е безгрешен, не е имал нужда от покаяние. Но Той слиза доброволно в ада на любовта към ближния, до неговите последни дълбини, т.е. до крайните измерения на втората заповед, която е равна на първата. В това отношение старецът се прекланя пред божествената любов на Христос, Който като непорочен и чист Агнец възхожда на Голгота и се понизява докрай в служението Си на цялото човечество – от Адам до последния човек, който предстои да се роди на земята.⁶ Христовата жертва обхваща всички – и приятели, и врагове.

Опитното познаване на смирената любов на Христос довежда старец Софроний до формулирането на едно оригинално и вдъхновено виждане – виждането за „обърнатата пирамида”⁷ на човечеството. Според това виждане цялото човечество изгражда една пирамида. Йерархията на висши и низши класи хора, както всяко друго разделение и неравенство, е следствие на падението на първозданните хора. Тези, които са на върха на пирамидата упражняват господство и власт над по-низшите, затова лисва справедливост, а тя е потребност на човешкия дух, сътворен по образ Божи. Христос, Който иска да изцели цялото човечество и да премахне безизходното състояние, породено от несправедливостта, да издигне нагоре онези, които са унизени на земята, преобръща пирамидата на битието. Той поставя върха й най-отдолу и превръща това в най-висшето съвършенство. Върхът на преобърнатата пирамида е, разбира се, Самият Христос, Който е главата на тялото на „новата твар”. Той взема върху си тежестта на цялата пирамида и, както казва апостолът, „стана заради нас клетва”.⁸ На върха преобърнатата пирамида царства смиреният и спасителен дух на Христос, там „действа изцяло друг живот, явява се съвсем друга светлина, лъха особенно благоухание”.⁹

Съвършенството и величието на светостта на Христос, която се проявява в Неговото божествено понизяване-кеносис и смирена любов, завладяваше неудържимо духа на стареца. С дълбоко смирение и преклонение той казва: „Да се живее по християнски е невъзможно. По християнски може само да се умира”.¹⁰ Но тази смърт се преживява преди всичко на равнището на мисленето и действията на вехтия човек. Тя е вървене „надолу”, към върха на обърнатата пирамида, следване на Христос „всеки ден”.¹¹

Смирената любов на Христос прониква в сърцето, просветлява ума и вдъхва на човека двойно съзерцание. От една страна, той съзерцава светлоносната бездна и безкрайност на смирената любов на Христос, заедно с предвечния Му план за човека. От друга – той вижда марка и разтлението, които носи в себе си в сегашното си състояние и така проумява адската същност на греха си и собствената си окаяност. Това страшно видение поражда отвращение в сърцето към греха и вътрешния мрак, което прави човека възприемчив за действието на благодатта.¹²

Човекът чувства отделеносттта си от възлюбения Бог и е завладян от „свещен ужас, поради съзнанието, че… ще остане завинаги недостоен за такъв Бог… тогава той се моли като безумен, със силен плач, който съкрушава и костите му”¹³. Това двойно съзерцание, породено от свещената себененавист, прави живота на човека пророчески и безкрайно вдъхновен, а молитвата му се превръща във вик от дълбините на вътрешната му бездна към бездната на Божията милост, според думите на псалмопевеца: „бездна бездна призовава”.¹⁴

Старец Софроний различава два типа покаяние: първото е несъвършеното покаяние, което се извършава на душевното (психологическото) или етическото равнище, а второто е съвършеното покаяние, което се извършва на духовното или онтологическото равнище чрез силата на Светия Дух.

Покаянието на психологическото равнище включва цялата борба, която човек предприема, за да убеди Бога, че е Му принадлежи. Тогава той отправя вик към Бога: „Твой съм аз, спаси ме”.

Покаянието на онтологическото равнище се извършва със силата на вдъхновението, породено от свещената себененавист у човека, който е видял светостта на Христос и е бил удостоен с благодатта на осиновението, като е получил отговора на Бога: „Син Мой си ти, аз днес те родих”.¹⁵ Покаянието на онтологическото равнище умъртвява човека за греха и то няма край на земята.

Старец Софроний различава още и покаяние на личното и на всемирното равнище. При първото движение – това на личното покаяние – човекът съсредоточава силите си срещу греха, който живее вътре в него. И когато сърцето му бъде докоснато от Христос, то се изцелява от Христовата благодат. Тогава – чрез Христос – човек отново открива в себе си света, и се съединява с него с връзката на любовта за цялата вечност. Първо той принася покаяние на Бога за себе си, а след това и за всички подобстрастни на него хора. Отначало човекът живее драмата на своето собствено падение и отделяне от Бога, а след това по естествен начин, укрепен от Христовия Дух, придобива Адамово съзнание и живее трагедията на целия свят като умолява Бога за спасението на всички хора. Целият Адам тогава става съдържание на неговата молитва и на живота. Тази молитва се извършва по подобие на ипостасната молитва на Христос в Гетсиманската градина за избавлението на целия свят. Това е участие в изкупителното дело на Христос, Който взема върху Си тежестта на греха на света.¹⁶ Покаянието на онтологическото равнище предшества ипостасното покаяние и молитвата за целия свят.

Покайният опит на старец Софроний е всеобхватен и основополагащ и затова той казва, „болката … е лайтмотивът на моя живот в Бога”. И продължава: „Колкото по-силна е тази духовна болка, толкова по-мощно е влечението ни към Бога; колкото по-пълно е потапянето ни в дълбините на безбрежния океан от страдания, толкова по-сигурно е възхождането на духа ни на небето”.¹⁷

(…)

Истинското и благодатно богословие според старец Софроний е плод на виждането на нетварната Светлина. Затова той казва, че онзи който подхожда към Божиите тайни с арогантност, т. е. без умът му да придобил нужната чистота, той не само, че не постига целта си, но дори прегражда пътя пред себе си. С тъга той отправя силно предупреждение към онези, които предпочитат философията пред познанието на истинския Бог и участието в Неговия живот. Като подчертава достойнството на опитното богословие, той казва: „Каква е ползата да говориш за природата на благодатта, без да имаш в себе си нейното действие? Каква е ползата да витийстваш за таворската Светлина, без да пребиваваш в нея битийно? Какъв смисъл би могла да има абстрактната триадология, ако не чувстваш светата сила на Отца, кротката любов на Сина, нетварната Светлина на Светия Дух?”

Старец Софроний страстно обичаше Божествената литургия и всеки път я служеше като неповторимо и единствено събитие. Той я отъждествява с мироизкупителната молитва в Гетсимания, която Господ принася за спасението на целия свят. Старецът смяташе, че внимателното служене на Литургията дава на равнището на молитвата същите плодове, каквито и исихастката молитва в пустинята.

Монашеския си живот старец Софроний живее първо като монах в общежитиен манастир, след това като отшелник, после като духовник, игумен и накрая като затворник. Той обожава монашеството. Възприема го като трета благодат. Старецът обръща особено внимание най-вече на подвига на послушанието, което според него не е жертва пред Бога, както обикновено се повтаря, а е чест и привилегия, дадена от Небесата. Какво би могъл да принесе човекът като жертва на Бога, Който не се нуждае от нищо? Бог „не иска жертва, – казва старецът – а иска да ни яви Своята милост – това е Неговото желание. Когато отсичаме плътската си воля заради послушанието към Бога, заради изпълняването на волята Му, тогава чрез самото изпълняване на Божията воля ние ставаме участници в божествения живот. Ето защо упражняването в доброволно отсичане на собствената ни воля превръща нашето израстване в разумна проява на любовта ни към Бога. Самата възможност за свободно и мъдро възхождане, което, разбира се, зависи от съдействието на благодатта, е проява на Божията милост, а не наша жертва пред Бога.”¹⁸

Старец Софроний благоговееше пред страшното дело на монашеството като всеобемащ дар на Светия Дух. Той го разглеждаше като най-истинското упражняване и подготовка, която води до придобиването на всемирността на Христос. Ако монахът носи постоянно в молитвата си пред Бога цялото монашеско братство, без никога да отсъства от сърцето му нито един брат, то идва миг, когато сърцето се разширява от благодатта така, че обгръща небето и земята и принася на Бога цялото творение. Именно това, според старец Софроний, е осъществяването на ипостасното, личностното начало у човека – в това се състои образът и подобието на Новия Адам, на Христос.

Живяхме редом до стареца почти тридесет години и имахме възможност за чест и непрекъснат контакт с него. Десет минути, прекарани с него, бяха като един век. Той беше така прост и естествен с нас; и всеки един от нас се чувстваше почетен от стареца и неповторим на земята и пред Бога. Старецът се отъждествяваше с всички и на никого не отдаваше специално благоволение. Никога не привикнахме към него, защото словото му идваше от друг свят. Старец Софроний беше Божие знамение за своето поколение. В словата му намираме отговор на всички дълбоки и остри проблеми на нашето време. И днес, като съзнавам, че съм недостоен и неспособен да представя пред вас този удивителен Божи човек, моля всички ви за снизхождение и прошка.