Янин извор

Три дни и три нощи дъжд не запира. Цялото село не мигва от страх. Буйно клокочат сърдити води; надува се мътната Тунджа и всичко залива по пътя…
Трета е нощ. Всичко от страх се спотаило – всеки в мрака очаква сигналния вик на вардачи, оставени да гледат реката.
Мина нощта. Желаният светлик всички завари на крак, излезли навън из своите хижи. Дъждът попремина – разцепи се сивият свод, показва се синьо небо и ясното слънце весело грейна. Бурна и мътна течеше си Тунджа, прибрала своите води.
– Свърши се! Смилил ни е Господ! – набожно се кръстеха старците.
– Ами моста?… Моста стои ли? – обади се глас от тълпата.
– Моста! Моста стои ли? – подеха там други.
Тълпата замърда и що имаше младо, тръгна моста да види. Останаха сал старците, смълчани, угрижени.
Тоз мост!… Колко пъти събарян и изново пак правен! Сетния път го правиха най-здраво – труд не жалиха, ни ръце. Голям мост от камък сградиха и кула насред направиха; тия що пеши минават, в нея да почиват на сянка.
– Оцелял ли е моста на тоя порой? – се питаха угрижено старците. И техните грижи не били напусто. Мостът бе сринат. Сал кулата, слабо опряна върху размити основи, стоеше кривнала на едната страна. Селяни от всички ближни села се там събраха и всички се дръпнаха мрачни, кахърни… Колко пот и пари и – нищо накрай!
И хвърляйки ядни погледи на отмалялата Тунджа, тръгнаха си старците. Още по-навъсени бяха младите: не сал с ядни погледи ще могат се те отърва – отново сили ще трябва да събират, отново моста ще правят. Угрижени всички стоят и никой дума не дума.
– Както ви казах! Без това не ще бъде!… Така направете, и ще имате за винаги мост!…
Това го издума един в тълпата с мугро лице, с чужда носия. Стоеше самин и своите думи тихо изрече, ала всички го чуха и всички трепнаха.
– Няма туй да го бъде! Тоя обичай у нас го не щем! – глухо отсече друг глас из тълпата – глас на Коля гайдаря. – Тоя обичай не щем!… Нали е тъй, братя?… Ръце ни са здрави, страх нямат от работа! – пак Колю издума и сърчено всички изгледа.
Ала малцина бяха с по-ведро лице – всички стояха угрижени, мрачни. Всички обичаха Коля гайдаря, ала накрай надви ябанджията. Кога се събраха отново да видят, как ще заправят моста, всички казаха, че няма да стигне сал сила човешка. Всичко, що можеха те да направят, направено бе… И не еднъж изказана ябанджиева мисъл – да се вградяла в основите човешка душа – тоз път влезе в умовете…
– Най-сетне, за доброто на толкоз села, нека погине една човешка душа, – рекоха там и вече не слушаха Коля. Не слушаха Коля още затуй, че знайно им беше: щото рече ябанджията, Колю напротив ще вика. Смразили се бяха, откак Колю взе хубавица Яна…
Никой не знаеше, отгде бе дошел тоз ябанджия, – с мурго лице и с вежди сключени над тъмни очи. Едно знаеха сал, че много е ходил, много е видял, бил е и в Света Гора, – та често в нужда подирваха него. Той им помагаше, ала явно личеше, че любов не диреше с туй – с тях се не сбираше и си живееше сам в своята хижа край село. Той правеше бъчви и знаеха, че има много пари, ала не би се намерила мома из цялото село, за мъж да го вземе. А и той не дигаше поглед на никоя. Само след време узнаха, че на хубава Яна ударил севда. Плахо се спираше той до хорото и не махваше очи си от Яна. А Янино сърце кат птичка се бъхтеше в страх. Не искаше тя да го види – сърце си бе дала на Коля и се страхуваше тя, да не би нещо да им стори тоя страшен човек – ябанджията. Кога се венчаваха, и той в черква влезна, облечен в нова, със сърма нашита, арнаутска носия. Застана той настрани, с впит в Яна поглед – и само това… Някои думаха сетне, че сълзи имало в тоя му поглед…
Венчаха се Колю и Яна. Изгуби се нейде, невям от кахър, ябанджията. Никой цяла година не чукна на негови порти, никой нема да го дири. И кога пак един ден го видяха да дяла на прага – всички в чудо остаха. Много се бе изменил: сух и жълт като смин, с хлътнали навътре очи, с поглед още по-тъмен, превит, остарял… От всички странеше, и знаеше цялото село, че пари е много спечелил, та би могъл цялото село да купи…
Колю и Яна имаха радост голяма: роди им се рожба – момченце. Те се готвеха чудо кръщене да правят и яд ги бе само, че не можаха цялото село да канят. Кръстиха детето – дълга софра сред двора сложиха, кръстник да гощават. Свят много имà. Ябанджията неканен дойде. Дариха детето – той чудо жълтица положи. Светнаха Яни очите – чер облак легна върху Колюво чело. Мръкна се. Напуснаха гостите Колюви двори. Яна взе в ръце си жълтицата.
– Я гледай, що е голяма! – рече тя радостно и я запримери върху челцето на своята рожба.
– Махни я! – сърдито Колю извика. – Хвърли я! Махни я от там!
Завист и злоба към богатия закъсаха Коля. И от тогава, колчем го стегнеше нужда, той спомняше ябанджиева дар, скътан дълбоко от Яна в сандъка, и глуха злоба към богатия ябанджия кипваше още по-силно в гърди му. Таз злоба знаеха всички и, може, затуй не послушаха Коля.
– Ябанджията много е видял, знае той много. Белким човешка душа, наистина, сграда крепи. И решиха човешка душа в новия мост да вградят…
Всичко, що има здраво в селото, носи градиво за моста: трупат камъни, вар край реката. Всичко спорно върви, всичко е вече готово, ала за работа съща, – мост да заправят, – никой дума не дума. Всички гледат повече време да мине. Никога в село не бяха знаели човек да се вгражда. Чисти им бяха душите, та сега, макар да се мъчеше всеки да мисли, че то е обичай, останал от Бога, всички очакваха със страх да започнат моста. И клетва всички дадоха – дома да не казват:
– Комуто се падне, който пръв дойде! Коя Господ посочи. Гръм ще гръмне тогова, който изкаже.
Носиха камъни, пръст. На всички бе страшно, а най-вече Колю… Че много обичаше своята Яна.
– Ами ако тя дойде най-рано от всички? – мислеше той, завърнал се вечер дома, загледал младата Яна. Най му биваше мила, когато доеше малката рожба, когато даваше пълната гръд на детето. Колко бе хубава Яна тогава, навела глава над детето! Колко би искал да знае, че не ще бъде тя първа!…
И намисли той хитрост. Намисли студен към Яна да стане – дано ѝ отритне сърце, дано тя не бърза по обед на моста хляб да му носи…
Не вижда веч Яна милувка от Коля.
– Детето хем гледай! Всяка сутрин къпи. Не бързай! Аз не ще умра от глад, кога закъснееш! – думаше Колю.
Жално ставаше Яни. Виждаше тя, че Колю е друг, и не малко сълзи тя порони. Мъчно беше на Коля да гледа посърнала Яна, ала се радваше, че верно е мислил.
– Само да мине, тогаз всичко ще ѝ дам на два ката, – мислеше той с драгост в сърце.
Всичко беше готово, всички решиха от утре да почнат…
Дълга беше последната нощ. Мнозина сън не хвана – не мигна и Колю. Вечерта по-зъл беше към Яна; тя си поплака изтихо, па си легна с детето. Домъчня му много на Коля. Едвам се сдържа да ѝ каже, че я обича, както не я нивга обичал. Ала мисъл за утрешния ден го запря. Сал кога Яна престана да мърда, кога му се стори заспала, той крадешком отиде при нея и я загледа със захлас при слаби светлик на луната, що от прозореца падаше право връх Яна. Гледа я той дълго, па се наведе, целуна я леко. Дали тя помръдна? Или тъй му се стори? Колю не спеше: той видя, кога Яна се вдигна нощем да кърми детето. Той чу потайни въздишки – ала нищо не рече. Видя как избягна нощта и настана страшното утро. Яна беше заспала. Той пак се наведе над нея. Тоя път тя се събуди и цяла в трепет простря към него ръце… Где се взе таз сила у Коля, та троснато рече:
– Детето! Гледай детето!
Ала гласът му се сдави.
– Колю! Що стана с тебе? – жално Яна изстена.
Колю нищо не рече. Извит настрана, той думаше само в ума си: „Днес, днес само още!” – па взе сечивата и тръгна. Бавно вървеше той. Крака му се сплитаха. Яни се стори дори, че се спря на завоя и се обърна назад. Затупа отново сърцето ѝ. „Има си нещо – си рече… – Грижа някоя има… Не ме е намразил. Обича ме той. Ще му мине… и пак ще стане предишен”.
И спомен за минали дни сгря сърцето на Яна. Детето в люлка заплака – с любов тя отиде при него и му даде да сучи. Либаво гладейки нежна косица, тя впери поглед отпреде си и щастие бе в тоя ѝ поглед. Радост тиха бе на сърцето ѝ, и детето жадно гълташе благото мляко.
Заспа си детето. Яна зашета из къщи. Накладе огъня, донесе вода с менците и стая замете, изтихо песен запяла. Тя си припомняше минали дни и тазсутрешни поглед на Коля. Запровлече се мудно денят. Ней ѝ се искаше по-скоро Коля да види: тя ще наготви по-скоро, ще иде най-рано на моста, най-рано ще му занесе хляб за негова нощна милувка…
И сготви Яна най-хубава гозба.
Високо се дигнало слънцето. Изтрили потта си, насядали връх едрите камъни, всичките чакат. Тежка мисъл всекиго гложди: „Коя ще първа да дойде?”. И всеки отново прекарва в ума си мило и драго. И всеки със завист очи си извива към чужд ябанджия. Приведен на две край един камък, той чука ли чука. Никого в село той няма – боли ли го него сега?! Той тях е подсторил, те люто се мъчат, а той… И никой не вижда, че снишеното лице е още по-жълто, че очите камък не гледат, а изпод вежди погледи впиват низ селския път; никой не вижда, как лудо се вдигат и спадат гърди му…
И кога жена се мярна из пътя, кога мъртвешка бледност покри на мнозина лицата, ябанджията цял се възправи, очи на ястреб впи надалеко и цял се затресе.
– Братя! Недейте! Нека клетвите паднат отгоре ми! Недейте!… па не дорекъл, падна в праха, се загърчи.
Мрачно го гледат другари: ту него, ту тая, що идеше бързо низ селския път, и – ето на мнозина лицата светнаха. Едному сал нож се заби в сърцето, – то бе сърцето на Коля. Сълзи заблещяха в очи му и жално изви ги той към най-стария майстор, кой в ръцете си държеше връвта. Не шаваше никой, всички устремили очи в бързо идещата Яна. В нов сукман пременена, чевръсто стъпваше тя.
Очи не издига свенливата Яна, не вижда тя нищо и цяла трепери от радост, че първа е тя низ селския друм… Смутена, с алени бузи, застана пред Коля негова Яна. Сякаш несвестен, загледа я Колю и ръка не подаде за гозба. В очакване стои изправена Яна, сянка въздлъгнеста хвърля зад себе, чака дума от Коля. Крият всички очи си от нея – само най-стария с развито въже сянката мери. Като треснат седи злочестият Колю.
– Що ти е, Колю? – пита го Яна и всички изглежда.
Ала всички смутени гледат от там да се махнат.
– Нещо ти стана, бре Колю! Болест те тебе налегна! Може от слънце? – жално Яна говори. – Ела да си идем…
Като в сън Колю стана и с нея тръгна. С жални погледи ги изпратиха всички. Па заправиха моста с душата на Яна, вградена в него…
Закрея младата Яна. Всички знаят от що – тя сал не знае. Ней мъчно е Коля да гледа такъв: все гали я той, все милва, за друго нищо нехае. Ту прошка ѝ иска за лошите думи, що беше ѝ думал, ту гледа я жално. Всичко е Колю зарязал – лютата рана сърце му разяжда: Яна той гледа и гали, че дори страшно ѝ става, сякаш се с нея прощава.
„Дали се е гътнал ума му?” – мисли си Яна със страх. Страшна е таз мисъл за Яна. Кога тръгне из пътя, ней ѝ се струва, че всички я гледат – дали че Колю не ходи на моста да работи?…
Не ходи Колю на моста, ала никой кусур му не хваща. Ябанджията, и той се изгуби отново. Някои думаха, че го видели при заправения мост нощем да скита, ала в село се веч не вести. Чер облак се сви над Колюва къща. Несвестен ходи сам Колю, като сянка престъпва кахърната Яна, – сал гласа на детето се чува: то плаче, че майка му няма предишното мляко. Веч не пращят под чепрака пълни с мляко гърди: едвам си сукне детето, и плач нададе…
Сбъдна се туй, що очакваха всички. Година не стори, умря младата Яна. Остана сам Колю и без майка дете.
Пак люто се сърди реката. Бурно се мятат водите, камъни гътат, вековни дървета повличат. Старците пак водата поглеждат и угрижено клатят глави. Утихна дъждът и всички тръгнаха да видят новия мост. Бурно влече водите ядната Тунджа. Мостът се не види сред цяла гора от дървета, що не могат да минат под моста от преляла над него вода, а Тунджа все нови и нови влече…
– Моста стои! – победен вик се разнесе.
– Крепи го душата на Яна, – тихо Колю издума, дошъл и той с детето в ръце.
Всички го чуха, ала никой не зърна към него. Всички очакват, как ще да спадне водата, как всички дървета със сила ще рукнат надолу.
Водата все спада и вик се понесе потресен:
– Съборен е моста! Съборен!
Водата спадна, и всички видяха, как се клатеше моста, с основи размити.
– Не ще го бъде тъдява! – отсякоха старците. – Ще трябва друго място за него… Язък за толкова труд!
– И за Яна! – Колю изрече така, че страшно всекиму стана.
Замъчи се Колю: зер лъжа е това, че душа сграда крепяла? А може лъжа да е, че вградената сянка човека повлича? Зер, да бе друг той, да не бе вярвал, би била жива негова Яна? Защо му взеха тогава акъла? Защо той я мъчи? Защо не бе весел? Защо им повярва?
Двойна тъга го закъса. Тъмно и черно е в къщи: детето се пръска от плач. И ей, често, сред нощния мрак, кога отмаляло замлъкне, Колю сън вижда: вижда той Яна жива под камък, че плаче и моли умилно. Моли, той тежкия камък да махне, та барем едната си гръд да извади, детето да сукне от нея… Плаче и моли, а той я натиска… натиска! Нищо няма в ума му – сал едно знае, че неговата Яна ще трябва под камък да легне. Трябва да втисне той Яна в земята. Тя плаче и моли, а той я натиска…
Измъчен, стряска се Колю от сън и страшно му става в нощния мрак… Мир вече няма душа му: и нощем, и денем все Яна той вижда, все чува нейния плач, все едно вижда в съня си – все там под големия камък Яна се бъхти. И мисъл съзре в ума му: при сринатий мост той ще иде, камъни вси ще разхвърли, душата на Яна ще пусне. Тъй му се мярка в слабия мозък, та най-напокон, една нощ, той сечивата нарами, скришом отиде при моста.
Ясната луна бавно плува по модро небе. Самото място е страшно: слух по село се носи, че Янина душа тамо се лута. Ту плач, ту охкане хората чували нощем. Всеки туй място избягва – всички ги е страх от вампирясала Яна…
Чул бе и Колю тез думи, ала не хващаше вяра. Негова Яна – вампир! В нищо не вярваше той, откак се мостът събори. Ведро небо е над него с ясния месец. Запъхтян, изморен, седна Колю край ронливия бряг. Ей тук те седяха всинца тогава, и Яна стоеше до него, засрамена, плаха… Защо не слуша ябанджията? Защо той не викна тогава на Яна да бяга?…
Обронил ниско глава, гледаше той тихата Тунджа, сега галена от лунния светлик. Тихо бе всичко наокол. Той взе сечивата и цял потрепера. Слухът му схвана тежка въздишка… Някой проточено глухо изохка. Свят се замая на Коля: въздишка ли бе или измама? Друга въздишка изглухо се счу и пак го смрази. Още една, а след нея плач сдавен.
– То Яна въздиша и плаче! – застена клетникът, простря се кат пласт по очи, па се загърчи в горчиви ридания.
Воля той даде на своята мъка и милно викаше Яна. И нему се стори, че някой го хваща за рамо. Той трепна, извърна очи… Над него стоеше ябанджията, със страшно сухо лице, същ скелет на лунни светлик.
– Що дириш ти тука? – запита Колю изглухо, възправен на лакът.
– Щото и ти – мир на душа си! – ябанджията рече и оброни глава.
– Кой те тебе в нашето село довлече?
– Виж ме – не видиш? Стига!… Голям е грехът на душа ми… завидех ви аз… Не мога аз вече! От далеко дойдох за сетен път тука – па тогаз веч да умра… Умирам аз, Колю, прости ме!
Чудни бяха тез молещи думи. Мрачен и грозен преди, дали е нявга молил ябанджията? А сега, цял разтреперан, той просеше и сълзи течаха низ хлътнали бузи.
– Нека Бог ти прости! Аз ти прощавам… Една е нашата скръб! – Колю изрече и заразказа своите мъки, съня си.
Като две сенки в таз самота, под лунния светлик седяха те двамата край ронливия бряг и се чуваше сдавения шепот на Коля.
– Дошъл съм, камъни вси да разхвърля – съня да пропъдя! – с болка Колю завърши. Ябанджията изтежко въздъхна:
– И мене Яна все моли! Ох, тежко е, брате – сила веч нямам!
– За таз нощ ще да имаш! Двама ще копаем… По-скоро! – Колю изрече, кат трескав сечивата взема, зачовърка пръстта.
Рови той около едрите камъни, отпочива за миг. Ябанджията камъка обгръща с ръце, напряга сетни си сили; отцепва се камъка и се търкулва надолу в реката. Не жалят те сили и двама – тям се чини, че душата на Яна отдолу се бъхти, и бързат те, бързат и сили отново напрягат. Още няколко камъни и ще стигнат основата, гдето е Янина мярка. Най-голям камък е там – сетни сили напрягат и двама. Напряга ги Колю… Той не сеща веч сън ли е туй или не. Двама те камъка мръдват – още малко и той отлетява в реката.
Що е това? Отскачат и гледат: връвта, що диреха, мърда, кат змия се вие надолу, и страх ги скова. Опулили страшно очи, те гледат, без сила да мръднат, а връвта се разстила, расте и стига надолу реката.
– Ох, извор е!… – най-сетне и двама извикват и се навеждат ниско над вира.
Излеко подскачаше вира. Радостно стана на души им! Господ е искал така. Господ си Яна прибра, и извор прати на нейното място…
Тихо бълболи бистрият вир, водата се спуща надолу – все нова и нова извира. Зората се сипва, и все по-леко им става. Весело вирът подхвърля бистра като сълза вода и се целува с първите слънчеви лъчи…
Замърда изново живот в ябанджиева къща. Не живот, а край на живота. Със смърт се ябанджията бори… А цялото село е горе при новия вир. Най-напред Колю с детето стигна. С болни очи загледа детето, па запротяга ръце, заиска вода. Всички го гледаха тамо. Бащата наведе детето към вира; загълта то жадно водата, па кога си издигна главата, всички те чудо видяха: детето друго стана, весел поглед на всички хвърли, па се у тейка пристисна.
– Оживя си детето! – зашушнаха баби. – Таз вода не ще да е проста…
И колко по-напреж тежко и страшно бе всекиму, кога си припомняше Янина смърт, толкова весело и леко беше сега…
Чудото стана. Оздравя си детето. Сал ябанджията скоро свърши. Свойто богатство остави с поръка: чешма над Янин извор да дигнат, чешма за чудо голямо и хора учени да викнат из чужди земи, нов мост да направят.
Сърди се и пени ядната Тунджа, по пътя си пакости прави, ала спи си селцето. Всичките знаят, че вода не ще ги достигне. Не ще им събори и моста: хора из далечни места мост здрав, по нова направа, сградиха. Много години издържал, непокътнат, стои на местото си мостът и вика се „мост ябанджийски”. По име на тия ли, що го сградиха, или на тоя, що парите за моста остави?… И тия, що из моста минават, настрана се отбиват, от Янин извор вода да пият – вода лековита. Хората пият из медни цеви, добитък смучи из дълбоки корита. На връх Енюв ден тук свят из всички села се събира.
Минаха години. Отколе Янин Колю лежи под земя. Лежи там и Янина син, живот дал на други деца. И те пораснаха, плодиха се и сториха място на други. Минаха години, ала живее обичаят стар: на връх Енюв ден, всяка година, се събира сбор на Янина извор. Хора там се вият, уморените млади пият вода из цевите, а старите тихо разправят преданието за Янина извор…

Из сборника „Разкази на народни мотиви”, С., Печатница на Гр. Ив. Гавазов, 1917.

Разказът е писан в с. Владая през 1902 г.

Откъс от Българска християнска проза (1900–1944). Антология, „Омофор“, 2010, съставител: Красимира Колева