Молитвата – път към познание

На 11 юли честваме паметта на преподобни Софроний (Сахаров), велик подвижник на XX век, „богослов на нетварната Светлина“ и вече прославен светия на Православната църква (от Вселенската патриаршия през 2019 г.).

Архимандрит Софроний (Сахаров) е роден в Русия през 1896 г. и завършва живота си на 11 юли 1993 г. в основания от него манастир „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великобритания. Първата част от монашеския си път извървява на Света гора, където в продължение на осем години е под духовното ръководство на преп. Силуан Атонски. Като младеж се занимава с живопис, после се увлича по будизма и индуизма. Разочарован от философията и мистическия опит на източните религии, той се обръща към православието.

След революцията в Русия заминава за Франция, където се опитва да си намери работа като художник. . На  29 години постъпва в Богословския институт „Св. Сергий“ в Париж. През 1925 г. приема монашество на Света гора в руския манастир „Св. Пантелеймон“. Четири години по-късно се запознава със св. Силуан Атонски, който става негов духовен наставник. Ръкоположен е за йеродякон през 1930 г. от св. еп. Николай (Велимирович).

След войната, през 1948 г.. заминава за Франция. През 1959 г. заминава за Великобритания и основава манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, на който е игумен до 1974 г., след което се оттегля от игуменския пост и остава изповедник на обителта. Почива на 97-годишна възраст на 11 юли 1993 г.

Автор е на много богословски трудове, преведени на много езици и известни в целия свят. През 2019 г. Вселенската патриаршия засвидетелства неговия праведен живот и го канонизира за светец на Православната църква.

На българския читател е добре познат  с книгите си „Духовни беседи“, „Свети Силуан Атонски“, „Ще видим Бога както си е“, „За молитвата“ , „Писма до Русия“, „Кореспонденция с Г. Флоровски“, „Подвигът на богопознанието“. 

Предлагаме ви кратък откъс от неговата книга „За молитвата“.

Боже, Ти знаеш моето безумие, и греховете ми не са скрити от Тебе.”[1]Сега аз живея в унизено състояние, а Ти, Христе, ме призоваваш да повярвам и приема Откровението, че Отец ни обича така, както обича Тебе, Единородния Свой Син:

„Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… и си ги възлюбил, както Мене възлюби.”[2]

Вярата в Христос ни прави безмерно смели. Неслучайно блаженият Павел казва, че „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците”. За плътския разсъдък изглежда като пълно безумие онова, което за вярващите е премъдрост и сила, живот и светлина[3].

Но ако за всеки човек дерзанието да бъде християнин е акт, който надхвърля човешката мяра, то какво да кажа за себе си? От детските години живея със съзнанието за собственото си нищожество; пред хората също съм плах. И въпреки това: Светлината ме посети, макар и в малка степен, и аз повярвах в Христа Бога. След това, заради вярата в Христос, дойде още по-изобилно изливане на Светлината, и от новото познание вярата ми се задълбочи.

Аз наистина съм „нищо”, но нетварната Светлина ми се явяваше именно заради вярата в Христос. Умът ми преодоля стената на разсъдъка, недоумяващ, безсилен да разбере, че Личността-Ипостас има всеобемащо познание, затова нищо във всемирното битие не остава скрито за Него: „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец; а на нас и космите на главата са всички преброени… няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае”[4]… „И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме.”[5]

Отношенията ми с Бога имат дълбоко личностен характер. Извън личностните отношения няма понятие за грях; извън тях няма любов между човека и Бога, няма и не може да има битийно познаване на Бога; извън тях всичко е погълнато от смърт, всичко потъва в съвсем реално не-битие.

Онова, за което възнамерявам да пиша сега, се случи преди повече от половин век. Това бе напрегнат период: твърде много, всъщност всичко, ми бе неясно. Животът е толкова кратък! А Бог е така безкрайно велик и далечен! Кой ще ме научи да вървя към Него по правия път, без да губя време, лутайки се по чужди пътища? Разбира се, аз търсех такъв човек, или хора, които можеха да ми помогнат, да ми бъдат наставници. Но върху ми слезе някаква сила, неведома преди – молитвата, която ден и нощ не пресекваше – и тя естествено стана моя опора във всеки миг. Случваше се чрез молитвата да бъда вразумяван, както вярвам, от Самия Бог. Ще приведа няколко примера, запечатали се в мен, които станаха основополагащи камъни в моя живот.

Тъй като не можех да проумея Божията правда в съдбините на човечеството, както и на всеки човек, взет поотделно, аз се измъчвах, завладян от мрак. Бях като малко дете, напълно безпомощно във всичко. Изпитвайки потребност да разбера поне нещо, ставах нетърпелив от душевната болка и очаквах помощ от Бога. И Господ снизхождаше до моето невежество и не се оскърбяваше от дързостта ми, а ми състрадаваше като майка и бързаше да ми даде отговор. И то неведнъж, а много пъти. По подобен начин Той се е отнасял и с многострадалния Йов, който бурно изразявал протестите си.

Ето един от тези случаи с мен. Това стана във Франция през 20-те години, преди да замина за Атон (1925 г.). Дълго с плач се молих на Бога: „Намери начин да спасиш света, всички нас, извратените и жестоките”… Особено гореща бе молитвата ми за „малките” – за бедните и угнетените. Към края на нощта, вече на ръба на силите си, за известно време изгубих молитвата, заради следната мисъл: „Ако толкова аз състрадавам на човечеството, с цялата сила на сърцето си, то как да разбера Бога, Който гледа безучастно тежките страдания на милионите хора, създадени от Самия Него? Защо допуска Той безбройните насилия на едни хора над други?” Тогава се обърнах към Него с безумния въпрос: „Къде си Ти?…” И в отговор чух в сърцето си думите: „Нима ти си се разпнал за тях?”… Тези кротки думи, изречени в сърцето ми от Духа, ме разтърсиха: Онзи, Който е претърпял разпятие, ми отвърна като Бог.

Краткият отговор на Бога обикновено съдържа същността на нещата. Божието слово донася в душата ново, особено усещане за битието; сърцето чувства прилив на светоносен живот; умът изведнъж постига скрити допреди това смисли. Близостта на Бога ни вдъхновява; докосването на творческата Му енергия ни обновява. Познанието, получено по този начин, качествено се различава от философското умопостигане: в него освен проумяване на реалностите на духовния свят, на цялото същество на човека се дава и нова форма на живот, подобна вероятно на тази на първозданния. Това битийно познаване на Бога се слива с потока на молитвената любов към Него.

Отговорът на Бога е с малко думи, но в него се съдържа необяснимо дълбоко и обширно откровение. Ето, търся образ, достъпен за разсъдъчното ни схващане, с който по някакъв начин да дам израз на реда на нещата, да опиша самото събитие… В състоянието на нашето падение ние сме отделени от Бога с невидима за невъоръженото око завеса; невидима и в същото време непроницаема за нас. Но по непредвидим начин, чрез Божие действие, в тази завеса се образува малък процеп. Когато долепим око до този „процеп”, ще видим не само онова, за което сме отправяли прошение в молитвата си, но и простиращите се в същата перспектива обширни хоризонти. Ако „окото ни е чисто”[6]и не откъсваме поглед от даденото ни съзерцание, окото ни ще възприеме, някак си ще усети, безкрайността на светоносното царство. Тогава не само даденият въпрос ще получи нужното решение, а също и редица други въпроси, свързани с него. В Божията вечност всички „успоредни линии” се преплитат като в кълбо, както и всички разделящи се лъчи.[7]

Какво си мислех по онова време след като получих Божия отговор? Ето какво: ако Бог е такъв, какъвто ни Го е явил разпнатият Христос, то всички ние и само ние сме виновни за цялото зло, което изпълва историята на човечеството. Бог ни е явил Себе Си в нашата плът такъв, какъвто е. Но ние не само сме Го отхвърлили, а сме Го убили с позорна смърт. С духа си видях, че не липсата на състрадание към нас у Бога е причина за човешките мъки, а единствено злоупотребата на човека с дара на свободата.

В спора ми с Бога победи Той. Отначало ме обзе горчив срам заради безумно гордата мисъл, че сякаш съм по-състрадателен от Него. Срамът породи покайно себеосъждане. А след това над всичко възтържествува радостта. Господ не само, че не ме осъди за дързостта ми, а дори изля върху главата ми изобилно благословение. По-късно разбрах, че и самата молитва на състрадание е била Негово действие в мен.

Ще продължа нататък. Да опиша дадения ми духовен опит не е лесна задача. Живеех в разкъсаността на човек, поставен на границата между два свята: този, видимия, и другия – невидимия, духовния, небесния. С израза – „поставен на границата между два свята” – се опитвам да кажа, че ставащото у мене ме превъзхождаше. Негов източник бях не аз, а Живият Бог, в Чиито свети ръце бях попаднал.[8]Духът ми страдаше, но при все това бе завладян от удивление пред Бога.

Опитът ми показа колко е инертна нашата природа в състоянието на греха. Дори такива молитви като тази, за която пиша, не изцеляват веднага падналото човешко естество. От непрестанно нарастващия натиск на външните, все по-застрашителни събития на нашия век аз отново и отново се връщах към борбата с Бога. Сега осъзнавам, че макар на повърхността животът ми да е протичал без видими за хората престъпления, то в дълбините си, духовно, аз бях и все още съм мрак.

Крайната цел на молитвата е неизменна през вековете, но, без да губи целостта на първоначалния стремеж, в хода на живота ни тя непрестанно се променя по своето съдържание. Понякога тя обгръща целия свят в неговата съвкупност, а друг път се съсредоточава върху нуждите на дадения момент. Различни състояния могат да породят порив за молитва: личното ни покаяние; състраданието към ближните, прошението те да бъдат помилвани; търсенето на просветление в недоуменията; изразяването на благодарност към Бога за Неговия благ промисъл или възторг от Бога Спасител; както и много други неща.

Как да изобразим жаждата за Бога, а също и Светлината, която изхожда от Него, и силата Му, действаща в нас? Съзнавам пълната си неспособност: виждам, че сякаш не избягвам повтарянето на едно и също. Изпадам в отегчителни подробности, или пък съм прекалено кратък.

Неведнъж молитвата ми (ако така мога да нарека ставащото с мене в действителност) стигаше до недопустима дързост. Гледайки как в света продължава да цари кошмар от насилията на господарите и князете на земята над „собствените им братя”[9], в горестта на сърцето си казвах: „Ако Ти си създал всичко съществуващо, ако без Тебе нищо не е започнало да съществува[10], то всички тези гнусни престъпници, способни да проливат кръвта на милиони и милиони хора по цялата вселена, заради извратеното удоволствие за кратко да властват над бедните страдащи, не са виновни за съд, не те са отговорните… Ти, като Творец на всичко съществуващо, си единственият виновник за безмерната мъка на земята…” Тежко беше това изкушение: бях на границата на отчаянието и дори на безумието; страшно отчаяние – не се виждаше никакъв изход. И Господ отново ме посети. Неговият мир докосна сърцето ми и мисълта ми потече в друго русло: Отец е изпратил Своя Син, за да спаси света, а те са Го убили. Но ето, че Той е възкръснал като Победител на смъртта и вече като Цар на вечността,ще извърши Своя съд над народите по справедливост[11].

И какво се оказва? Въпросът за доброто и злото не се решава в границите на земята. Хората, тръгнали на заколение като овци, без да се противят на злото[12], се уподобяват на Сина на Отца[13]и заедно с Него ще възкръснат в неувяхваща слава[14].

Горко ми: втори път се борих с Бога в същия план. Но целият ми по-нататъшен живот се нуждаеше от категорично решение на въпроса, превърнал се по-късно в основен за цялото християнство: как да реагираме на гоненията от страна на княза (князете) на тоя свят? Господ ни е дал благодатта да мислим така, както мисли Самият Той. В Гетсиманската градина апостол Петър се държал „по човешки”[15]. Но Христос му казал: „Тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?”[16]

Такъв беше моят път на непосредствено наставляване свише чрез молитвата. Така ми се разкриваше и смисълът на Посланието до ефесяните за дълбочината, ширината и висотата на Божия замисъл за нас.[17]Земният ни живот всъщност е кратък миг, даден ни от Благия Отец, за да проникнем в надхвърлящата разума кенотична любов на Христос. Извън този път никой не може „да се изпълни с всичката пълнота Божия”[18]. Тук ние висим на кръстове, макар и все още невидими. Но само по този начин можем да постигнем величието на човека и неизследимата бездна на Божието Битие. Не е възможно да се изрази с нашия език това дадено ни свише от Отца богатство на кръстния път.

Бог е неделим в Себе Си. Когато идва, Той идва Целият и „както си е” в Своето предвечно Битие. Ние не сме в състояние да Го вместим. Той ни се открива в онази „точка”, в която чукаме: „Хлопайте, и ще ви се отвори”[19]. Той ни казва една кратка фраза, а цял живот не е достатъчен, за да изчерпим съдържанието ѝ. С благоговение усещаме Неговото Отцовство: виждаме, че Той жадува да ни предаде безначалния Си Живот, да ни има като напълно подобни на Своя Син, Който е „равнообразен отпечатък на Отца”[20]. Неговият замисъл за нас е непостижим. От „нищо” Той твори равни на Себе Си богове. И цялото ни същество Му се покланя с умиление; не със страх пред суровия Владика, а със смирена любов към Отца.

Превод: Мила Игнатова

[1] Пс. 68:6.

[2]           Иоан. 16:27; 17:20-23.

[3]           Вж. 1 Кор. 1:18-30; Кол. 2:18.

[4]           Вж. Мат. 10:29-30, 26.

[5]           Вж. Евр. 4:13.

[6]           Вж. Мат. 6:22.

[7]           Този абзац, както и някои други в тази глава, а също и гл. „Духовният живот” липсват в руското издание, но фигурират в окончателния вариант на книгата в архива на автора. Преводът е направен от копие на оригинала, предоставено от манастира „Св. Йоан Кръстител” – Бел. прев.

[8]           Вж. Евр. 10:31.

[9]           Вж. Мат. 23:8.

[10]          Вж. Иоан. 1:3.

[11]          Вж. Пс. 9:9; Евр. 10:30.

[12]          Вж. Мат. 5:39.

[13]          Ис. 53:7.

[14]          Вж. Кол. 3:1-4.

[15]          Вж. Мат. 16:22-23.

[16]          Иоан. 18:10-11.

[17]          Вж. Еф. 3 гл.

[18]          Вж. Еф. 3:19.

[19]          Лук. 11:9.

[20]          Вж. Евхаристиен канон на Божествената литургия на св. Василий Велики – Бел. прев.