Един култ на 2000 години

Празнуването на Сабазий в Етрополе

Възможно ли е днес българи да празнуват открито езически божества? Нямаме предвид шепата ексцентрици, които се покланят на Тангра (по-точно Тенгри) или превърнатите в туристическа атракция шамански ритуали на кукерите и нестинарите. Звучи невероятно, но има едно място в България, където вече две хилядолетия всяка година населението извършва обреди на едно тракийско божество, чиито черти прозират под християнската обвивка.

Св. Атанасий (ок. 300-373) е архиепископ на Александрия и виден борец срещу арианската ерес. Неговият празник се чества всеки януари в етрополския Балкан. Традицията включва посрещане на слънцето под хълма св. Атанас, палене на огньове и приготвяне на жертвено месо. Този хълм се намира на юг от Черни връх (на 1070 м надморска височина). Твърди се, че в подножието му имало пещера със скрито богатство. Трите галерии на пещерата скриват верния път. Местното население разказва, че в района имало извор, но турците го запълнили с овчи кожи. Забелязани са останки от каменен градеж, който според информациите някога е бил църквичка (може би параклис). До неотдавна ритуалът на празника включва и паленето на кандило от жена. Доскоро някои се качват на върха на кон, а поверието гласи, че всеки на този ден трябва да вкуси мечешко месо.

Празнуването на хълма св. Атанасий продължава до пладне, след което започва подготовка за слизането. Обредното месо е нанизано на шишове. Те са изпечени на огньове, които са запалени в ями в снега и всеки от участниците взима по един (рядко по два) от шишовете с опечено месо. С шишовете в ръка хората изминават целия път додолу. Тези шишове са с дължина около 2 м. След като месото е опечено в ямите, на върха на шишовете се забучва цяла глава кромид лук. В готов вид те наподобяват жезли (тирсове) и при слизането са носени именно като такива. Участниците си подвикват един на друг: “Сабой, Сабой!” Днес те изобщо не знаят какво означава тази дума. Шествието от хора, които носят шишове (жезли), се посреща тържествено в Етрополе. При слизането участниците забиват по един шиш месо на мястото, където е бил техният огън. При угасналия вече огън се оставя всякакъв друг вид храна – хляб, сирене и др. Попитани за смисъла на обреда, участниците вдигат рамене: “Така се прави”. Но някои закъснели при празнуването на ритуала участници, които отиват след обяд на хълма св. Атанас, виждат чудно явление. Планински орли долитат и изяждат жертвената храна.¹

В специализираната литература вече убедително е доказано, че етрополският свети Атанас е реликт от Сабазиева обредност. Според най-честото определение Сабазий е трако-фригийски бог. Фригия в Мала Азия е областта на исконното му разпространение, от където преминава в Тракия, Елада и др., а римските легиони го пренасят в западните провинции на империята. Античните сведения за произхода и същността му са противоречиви. У Аристофан, Лукиан, Цицерон и др. Сабазий е фригийски бог, чужд на гърците. У Диодор, Плутарх, схоластите на Аристофан и Макробий Сабазий се отъждествява с Дионис – контаминация, характерна за тракийската религия и култура. Чрез орфическите си характеристики той се свързва и с легендарната реформа на Орфей и системата на тракийския орфизъм.²

Изображенията на Сабазий нямат определена иконография. Според класификацията те са два основни вида: а) фригийски – богът се представя като брадат мъж във фригийско облекло и шапка; в едната си ръка държи жезъл и прави бенедикцио латина (латинска благословия), а в другата държи пиниева шишарка. Край него има изображения на змия, овен, орел, гущер и др.; б) тъй нареченият гръко-римски тип произлиза от синкретизма между Сабазий и Зевс-Юпитер, поради което от специфичните тракийски белези е съхранен орелът. Именно орлите консумират останалите шишове жертвено месо при загасените огньове в снега. Съществува и друг вид паметници, които по иконография могат да принадлежат към един от двата типа. Това са изображенията на ръката и на бога от метал, кост и др. Единственият релеф на Сабазий във фригийската му интерпретация произхожда от Филипополис и представлява оброчна плочка с две изобразителни полета. В горното по-голямо поле е представен Сабазий, заобиколен не от фригийски символи, а от богове и полубогове. В долното поле централният образ е конник в галоп надясно с фригийска шапка, облечен в традиционния костюм за тракийския Херос. Тук Сабазий се разкрива като тракийски бог, покровител на животинския и растителния свят, който се разпорежда със съдбата на хората – приживе и в отвъдния свят. Изображенията му говорят за тракийския му аспект в съчетание с Аполон и тракийския Херос. Пак от Тракия (територията на Августа Траяна) произхожда бронзова дясна ръка с жест на латинска благословия. Около шапката се увива змия, а над изправените два пръста се вижда мълния, върху която е кацнал орел – той свързва ръката с втория вид паметници. Между останалите изображения са важни клончето на безсмъртието и кадуцеят (хералдичен жезъл с увиващи се около него две змии) на Хермес, което вероятно символизира тракийската идея за обезсмъртяването – цел на участниците в мистериите. Останалите изображения свидетелстват за религиозно мислене, възпитано или повлияно от ориенталския дух. От Долна Мизия и Тракия са известни над 20 паметника и посвещения на Сабазий. Седемнадесет надписа са поставени на олтари, бази на колони, плочи от мрамор и камък. Най-ранното посвещение е изображение на знатен тракиец и жрец на Дионис, които получава своя пожизнен сан за предците си, а най-късното не може да се датира след втората половина на III век. Култът на Сабазий не се радва на особенна популярност в Мизия. Две трети от находките му се свързват с хитерланда на големите градове в Тракия, където след урбанизацията се запазват компактни маси тракийско население. Сред посветителите има първожрец на провинциално събрание, градски съветник от Никополис ад Иструм, първенец от Сердика, който издига даром оброк храм на Сабазий, преторианец. С военни лица се свързват само три находки, което е в противоречие с мнението, че разпространението на култа трябва да се свързва с присъствието на римски легионери.³

Жестът на латинската благословия е отличителен символ за ръцете на Сабазий. Той ги отделя от подобните паметници като култа към Долихен, Хюпсистос и др. Съществуват обаче изображения на Тракийския конник, който издига ръка в същия жест, на паметници от Тракия, Македония, остров Тасос. В тракийските провинции те се свързват с малки заключения с тракийския бог Аполон, който личи от характерния за двата бога епитет “бог на предците”. Същата връзка се наблюдава и в лидийско-фригийската област на Мала Азия, където местният Аполон Яербенос носи Сабазиеви хтонично-соларни характеристики. Затова тракийският конник Аполон може да се тълкува като тракийски вариант на орфическия Дионис, т.е. на Сабазий.

Към релефно откроените елементи на празника трябва да се отбележат няколко, безспорно свързани със сабазиевия мито-ритуален комплекс – жертвата (месото, печено на шишове), луковите глави, които увенчават шишовете (жезли-тирсове в ръцете на участниците), наличието на пещера на мястото на празника, въпреки че няма сведения за нейното пряко включване в честванията. Следва да се подчертае появата на мечката (чрез мечешкото месо като задължителен в миналото елемент от празника). Порфирий свързва Залмоксис именно с това животно. От особена важност, както изглежда, е присъствието на орлите при изгасналата вече жертва от празничните огньове. Не случайно Сабазий се изобразява с орел, кацнал на ръката му.

Ще приведем и две други доказателства. Първо, текста на Аристофан от комедията “Птици” (864-875 г.), въпреки дефинираното наскоро категорично предупреждение. Трудно е да се приеме, че “целият текст за жертвоприношенията към богове-птици е жестоко злоезичие срещу внесените чужди богове”⁴, след като са включени “птиците олимпийци и олимпийки” и “лебедът Питийски и Делоски”.⁵ Тъй като става въпрос за “Фригило Сабазий”, не са необходими доводи в подкрепа на тезата, че “Фригилос е измислена птица и не бива да става човек герой на Аристофан, като я търси във фауната наоколо”. “Фригилецът Сабазий” откровено парадира с неговия “фригийски произход”. Излиза, че името се е появило да осмее онтонима. Дори и да се допусне, че на Аристофан и неговия схоласт е известна връзката на Сабазий с определена птица, която те наричат “фригилос”, за нея няма сведения другаде. Възможно е да става дума за орел или сокол, които се свързва с култа на Сабазий. Второ, върху една алабастрова фигурка на сокол името му е предадено като Иман, “който дава щастие”. Едва ли названието може да бъде обяснено задоволително с обстоятелството, че ястребът е атрибут на фигийската богиня Кибела.⁶ Фактът, че текстът е изписан върху птицата, подсеща за сведенията за Аристофановия схолиаст, според което “самият той (Сабазий) пък се нарича Хиакит и Еуоиос”.

Изглежда, чрез текста на схолиаста може да се узнаят две от функционалните характеристики на бог Сабазий. Освен “даващ щастлив живот”, той най-вероятно е честван и като “изпращащ дъжд” заради възможността иас да бъде изведена от ио със значение “пращам дъжд; оросявам, овлажнявам.” Казаното може да се използва като доказателство в подкрепа на хипотезата, която обвързва изображението на орел (с или без змия) на опакото на Спартоковите монети, с религиозните вярвания на траките и по-конкретно с култа на Сабазий. Предлаганата нова интерпретация на изображението орел със змия от монетите на Спарток, която може да бъде потвърдена от бъдещите изследвания и находки, ни изправя пред най-ранното фигурно изображение на тракийския Сабазий. При това, както показват многобройните паметници, орелът и змията не са антагонисти, а спътници. Казаното обосновава присъствието на орлите в свещарската гробница, така и синкретизирането на Сабазий със Зевс при тракийските паметници от периода I-III в. Не случайно реставрираният през 194 г. (не 202 г.) храм е посветен именно на Зевс Сабазий от построилия го тракийски цар, а кадуцеите, поставени заради последните тракийски владетели Реметал II и Реметал III, са посветени точно на Хюпсистос и Зевс Хюпсистос. Съществува и друг бог с образа на орел, който държи в клюна си змия, върху монетите на Спарток. Това е “Великият бог Ол” от светилището до с. Капитан Димитриево, Пазарджишко, характеризиран чрез мълния, скиптър, орел и змия и засвидетелстван иконографски през периода II–III в. сл. Хр. в Пловдивско-Пазарджишкия и Варненско-Поповския регион.

Ще се заемем сега с локализирането на прорицалището на Дионис, за което съобщава Херодот (VI.111.2) и което, както изглежда, е посетено по-късно от Александър Македонски и Октавий. Приема се, че става дума за същото светилище на Дионис, където според “физика Хераклит” “имало някакви писания на Орфей върху дъсчица”. Някои търсят прорицалището в Беласица до Родопите с варианти Панагей и Парнас, т.е. в хомогенната западна орфическа зона. Смята се, че главното светилище на Дионис, равнозначно на делфийското по значение, се намира в Югозападна Тракия. Спорът дали то е в Панагей, Парнас или другаде е безпредметен.

Думите на Херодот, че “бесите от сатрите” служат като прорицатели в светилището и обвързването на бесите с Родопите го локализира в този планински масив. Водят се разисквания за обсега на територията на бесите по горното течение на Хеброс (дн. Марица), а след 310 г. в Ихтиманска Средна гора като планинска връзка с Рило-Родопския масив и Западния Хемус. Маргарита Тачева подкрепя локализирането на територията на бесите в Горна Марица, Западните Родопи и Средна Стара планина.⁷ Част от античната традиция разполага Дионисиевото светилище на Хемус. Особено изразителни в това отношение са сведенията на “физика Хераклит”, съхранявани чрез схолиаст към Еврипидовата “Алкестида”: “Това (светилище) на Дионис е построено в Тракия на т. нар. Хемус”. Аналогична предпоставеност по анализа се открива и по отношение на прочутото сведение на Херодот (VII.111.2), според което прорицалището на Дионисий е на “най-високата планина” (но не и в най-високата част на планината), какъвто е самият Черни връх и хълмът св. Атанасий южно от него. Сведенията на Попоний Мела също не биха могли да оправдаят локализирането на прочутото Дионисиево прорицалище конкретно и единствено на територията на Родопите. “Във вътрешността на страната (Тракия) се издига планината Хемус, Родопи и Орбел, прочути със свещенодействията на Либер и сборището на менадите, учредено за първи път от Орфей. Хемус се издига на такава височина, че от най-високия му връх се вижда Черно и Адриатическо море”⁸. Внушението на античния автор изглежда ясно. Със свещенодействията на Либер са прочути и трите тракийски планини Хемус, Родопите и Орбел. Измежду тях обаче Хемус е забележителна с височината си. Филип V Македонски посещава прорицалището на Дионис и принася жертви на олтарите на Юпитер и Сол, построени от бесите.

Текстът на Тит Ливий (40, 22, 7) е интересен за нашето изследване и за това ще го поместим изцяло: “Филип преминал най-напред през Медик, после през пущинаците, които лежали между Медика и Хемус и най-сетне на седмия ден стигнал до полите на планината. Тук Филип се забавил един ден, за да избере кой да води със себе си и на третия ден тръгнал. В началото били изминали без труд ниски хълмове, но колкото по-високо се качвали, местността ставала все повече и повече гориста, а често и непроходима. Достигнали после до един такъв гъсталак, че през дърветата и преплетените им клони едва би могло да се види небето. А когато наближили билото, имало толкова гъста мъгла, – нещо, което е рядко във високите места – че се спъвали, като че ли вървели в нощен мрак. На третия ден най-после стигнали върха. Когато се върнали, не опровергали нищо от общоприетото мнение навярно за да не станат за смях в безмисленото им изкачване, а не защото са могли да видят от едно и също място отдалечените морета, реки и планини. Всички, а особено и самият цар, който бил в по-напреднала възраст, били изморени от трудния път. След като посветили на Юпитер и слънцето два олтара и принесъл жертва, слязъл за два дни там, където се бил качил за три дни, страхувайки се най-много от нощните студове, които при изгрева на слънцето приличали на зимен мраз.”⁹

Изразителният разказ на Тит Ливий пресъздава една картина, която по никакъв начин не би могла да се свърже с алпийските условия както на Рила, така и на Витоша. В случая не съществуват сериозни аргументи, които биха могли да поставят под съмнение достоверността на сведенията, оставени ни от римския историк. А той е категоричен – Филип V е достигнал до планината Хемус. Казаното ни позволява да изкажем предположение, че славното прорицалище на Дионис в Тракия се намира на днешния връх св. Атанас в Етрополския Балкан – там, където и до днес се тачи “светецът безсмъртник”. А това значи, че в древност този район от Западна и Средна Стара планина е населен от беси. Именно като част от беския племенен масив трябва да се интерпретират старините, намерени в Етрополско и Ботевградско, включително и крепостта Чертиград на два часа път, датираните материали от “латинската епоха” и разкопаните при Етрополе надгробни могили с погребения от V-IV в. пр. Хр. Тази локализация на част от бесите не противоречи на данните на античните автори, включително и на тези, които определят бесите като рудари. Добре е известно, че в района на Етрополе “някога било добивано желязо, олово, сребро, плавело се злато”¹⁰. Факт е, че разкопките на Чертиград, проведени в края на 60-те години на ХХ в., документираха развитие на желязодобива още през “латенската епоха”. Знае се, че “благосъстоянието и значението си градът (Етрополе) дължал и на своето положение като станция на големия път, който още през средните векове води от Тракия през Златишката котловина и преваля Стара планина. Тогава Етрополският проход, както изглежда, е бил едничката пряка съобщителна линия между Северозападна България и земите на юг от Балкана. Клон от него се отделя към Златишкото поле и води към Средец, а от този към Велбъжд или Ниш. През Етрополе, Златица и от там към Пловдив или София е ставало главното съобщение между западните български земи, северно и южно от Балкана и през цялата турска епоха, когато Митхат паша построява пътя през Арабаконак”¹¹.

Може да се допусне, че именно през Етрополския проход минава Александър Македонски при похода си срещу трибалите през 335 г. Тази възможност е в хармония с предложението на В. Томашек, че споменатите от Ариан “автономни траки”, които посрещат великия пълководец из теснините на Хемус, са от племето на бесите. След Александър III оттук минават навярно Филип V и Гай Октавий.

В контекста на хипотетичната локализация на главното Дионисиево прорицалище в Тракия е възможно върхът св. Атанас в Етрополския балкан да се идентифицира с хълма, който Макробий назовава Зилмиос. Името Зилмиос напомня за Залмоксис. Появата на мечката в обредния комплекс, свързан с етрополския св. Атанас, илюстрира късното сведение на Порфирий, което обвързва това животно с култа към Залмоксис. В такъв случай може да се предположи, че там, където в днешно време на Атанасовден се палят огньове в очакване на слънцето, в древност има кръгъл храм, който според преданието на Макробий е без покрив. При това става дума не за едно от многобройните кръгли светилища в Тракия, а за това, в което според Хераклит “имало писания на Орфей върху дъсчици”¹² и в което Александър Македонски и Гай Октавий се допитват до Дионисовия оракул. Тук най-вероятно Филип V Македонски посвещава олтари на Юпитер и Сол, след което принася и жертва. Изглежда именно това е земята, която през 28 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас подарява на одрисите, които “са почитатели на Дионис”, след като я “отнел от бесите, които я владеели”. Това довежда няколко години по-късно до въстанието на “тракиеца от племето беси Волотес, жрец на Дионис”, за което съобщава Дион Касий¹³. Има много основания да се търси приемственост – паленето на кандило от жена напомня на служението в древност на жрицата, която дава отговорите на оракула. Многозначителен е и фактът, че църквата на Етрополския манастир, намиращ се в непосредствена близост към по-лесния подстъп към върха, е посветена на Света Троица, т.е. на единството на трите божествени Ипостаси, които според православния догмат образуват единия и неделим Бог “Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. Богът, когото траките почитат на днешния връх св. Атанас като син на Великата богиня-майка, обхваща понятийно неоплатоническото Единство или Тоталността на битието. Сабазий не е “владетел на космоса”, а негова същност. Той е “ураничен бог”, който не господства на небето, а е самото небе и следователно всичко останало е немислимо без него. Това обяснява сведението на св. Теодосий за съществуването на особен храм в Палестина, в който след покръстването им “бесите отправяли на своя си език молитви на общия за всички ни Господ.”¹⁴ Всички следи от беска Библия и беско богослужение отдавна са унищожени от гръкоезичната Източна църква.

Бележки