Истината на православието

Християнският свят познава слабо православието. Знае само външните и по преимущество отрицателни страни на Православната църква, но не вътрешните, духовни съкровища. Православието e затворено, лишено от дух на прозелитизъм и не разкрива себе си на света. Дълго време то не притежава това световно значение, тази актуална роля в историята, каквито имат католицизмът и протестантизмът. То остава встрани от страстната религиозна борба на няколко столетия, в продължение на векове живее под защитата на големи империи (Византия и Русия) и пази вечната истина от разрушителните процеси на световната история.

За православието е характерно това, че то не е достатъчно актуализирано и проявено навън, не е войнствено, но именно поради този факт небесната истина на християнското Откровение в него е най-малко изкривена. Православието е форма на християнство, която е най-слабо изопачена по своята същност в човешката история. В Православната църква съществуват моменти на исторически грях, свързани най-вече с външната зависимост от държавата, но самото църковно учение, самият вътрешен духовен път не са подложени на изкривяване.

Православната църква е преди всичко църква на Преданието, за разлика от Римокатолическата, която е църква на авторитета, и от протестантските църкви, които са църкви на личната вяра. Православната църква не притежава единна външно-авторитарна организация и се опира непоклатимо на силата на вътрешното предание, а не на външния авторитет. От всички християнски църкви тя остава най-силно свързана с първохристиянството. Силата на вътрешното предание в Църквата е сила на духовния опит и приемственост на духовния път, сила на свръхличния духовен живот, в който всяко поколение излиза от съзнанието за самодоволство и затвореност, и се приобщава към духовния живот на всички предишни поколения, чак до апостолите. В Преданието аз имам един опит и едно знание с апостол Павел, с мъчениците, със светиите и с целия християнски свят. В Преданието моето знание не е само лично знание, но и свръхлично, и живея не отделно, а в тяло Христово, в единен духовен организъм с всички мои братя в Христа.

Православието е преди всичко ортодоксия на живота, а не ортодоксия на учението. Еретици за него са не толкова онези, които изповядват погрешна доктрина, колкото хората, които имат лъжлив духовен живот и вървят по лъжлив духовен път. Православието е преди всичко не външна организация, не външна форма на поведение, а духовен живот, духовен опит и път. В това то вижда същността на християнството. Православието е най-слабо нормативната форма на християнство (в смисъл на нормативно-рационална логика и морален юридизъм), и най-силно духовната негова форма. Точно духовността и съкровеността на православието нерядко стават източник на неговата външна слабост. Външната слабост и недостигът на проявяване, недостатъчната външна активност и реализация се хвърлят в очите на всички; духовният му живот и духовните му съкровища обаче остават скрити и невидими. И това е характерно за източното духовно мислене, за разлика от духовното мислене на Запада, което е винаги актуално и насочено навън, но в тази активност нерядко изтощаващо себе си. В света на нехристиянския Изток духовният живот на Индия е особено скрит от външни погледи и не се актуализира в историята. Такава аналогия може да бъде прокарана, въпреки че духовният тип на християнския Изток твърде силно се отличава от духовния тип на Индия. Светостта в православния свят, за разлика от светостта в католическия свят, не е оставила след себе си писмени паметници, тя остава съкровена. И това е още една причина, поради която е трудно да се съди отвън за духовния живот на православието.

Православието няма своя век на схоластика, то преживява само век на патристиката. Православната църква и досега се опира на източните учители на Църквата. Западът счита това като признак за изостаналост на православието и замиране на творческия живот в него. Но този факт може да бъде изтълкуван и по друг начин: в православието християнството не е така рационализирано, както това се случва в католицизма на Запад, с помощта на Аристотел и идеите на гръцкия интелектуализъм. Доктрините в православието никога не са придобивали такова свещено значение, и догматите не са приковани към задължителни интелектуални богословски учения, а са разбирани преди всичко като мистични факти. В богословската и философската интерпретация на догматите ние оставаме много по-свободни. През ХІХ век в Русия съществува творческа православна мисъл и в нея са проявени повече свобода и духовно дарование, отколкото в католическата и дори в протестантската мисъл.

За духовния тип на православието е характерен нерушим онтологизъм, който представлява разкриване на православния живот, а вече след това и на православната мисъл. Християнският Запад тръгва по пътищата на критическото мислене, в което субектът е противопоставян на обекта, и се нарушава органичната цялост на мисленето и органичната му връзка с живота. Западът е силен със сложното разгръщане на своето мислене, своята рефлексия и критика, своя изтънчен интелектуализъм. Но точно тук се разкъсва връзката на познаващия и мислещия с първобитието и първоживота. Познанието е извадено от живота, мисленето е извадено от битието. Познанието и мисленето не протичат в духовната цялостност на човека, в органичната свързаност на всички негови сили. На тази почва Западът прави велики завоевания, но от това се разпада изначалния онтологизъм на мисленето, мисленето не се потапя в дълбините на съществуващото. Оттук произлизат схоластичният интелектуализъм, рационализмът, емпиризмът, крайният идеализъм на западната мисъл. На православна почва мисленето остава онтологично, приобщено към битието, и това е видно от цялата руска религиозно-философска и богословска мисъл на ХІХ и ХХ век. За православието са чужди рационализмът и юридизмът, както и всеки норматизъм.

Православната църква не е определима в рационални понятия, тя е понятна единствено за живеещите в нея, за приобщените към нейния духовен опит. Мистичните типове християнство не подлежат на никакви интелектуални дефиниции, също така те не притежават юридически, както и рационални признаци. Истинското православно богословстване е духовно-опитно. Православието почти няма учебници по схоластика. То съзнава себе си като религия на Светата Троица; не на отвлечения монотеизъм, а на конкретния тринитаризъм. В духовния живот, в духовния опит и в духовния път се изобразява животът на Светата Троица. Православната Литургия започва с думите: „Благословено Царството на Отца, и Сина, и Светия Дух“. Всичко идва отгоре, от Светата Божествена Троичност, от висотата на Вечно Съществуващия, а не от човека и неговата душа. Според православната представа Самата Троица слиза при човека, а не човекът се въздига към нея. В западното християнство много по-слабо е изразена Троичността, то е повече христоцентрично и антропоцентрично. Тази разлика се забелязва вече в източната и западната патристика, от които първата – богословства от името на Божествената Троица, а втората – от името на човешката душа. Затова Изтокът разкрива главно тайната на тринитарния догмат и на христологичния догмат. Западът пък учи предимно за благодатта и свободата, и за организацията на Църквата. На Запад съществува по-голямо богатство и разнообразие на мисълта.

Православието е именно формата на християнство, в която най-силно се разкрива Светият Дух. Поради тази причина Православната църква не приема filioque, защото вижда в това субординационизъм в учението за Светия Дух. Природата на Дух Свети се изразява най-слабо чрез догмати и доктрини, но по своето действие Третата Ипостас е най-близка до нас, най-иманентна на света. Светият Дух действа непосредствено върху тварния свят и преобразява творението. Това учение е разкрито от най-великия руски светец Серафим Саровски. Православието не само е преимуществено тринитарно, но вижда мисията на този свят в преобразяване чрез Светата Троица, и по същество е пневматично.

През цялото време говоря за дълбините на тайните в православието, а не за повърхностните течения в него. Пневматологичната теология, очакването за ново изливане на Светия Дух в света възниква най-лесно на православна почва. Това е забележителна особеност на православието: от една страна, то е много по-консервативно и традиционно в сравнение с католицизма и протестантизма, но от друга страна, в дълбините на православието винаги съществува велико очакване на религиозна новост в света, изливане на Светия Дух, явяване на Новия Йерусалим. В продължение на почти цяло хилядолетие православието не се развива в историята, на него му е чужд еволюционизмът, обаче в него се таи възможността за религиозно творчество, която сякаш се запазва за нова, още ненастъпила историческа епоха. Това се проявява в руските религиозни течения на ХІХ и ХХ век. Православието по-рязко разграничава божествения и природния свят, Царството Божие и царството на кесаря, и не признава тук възможни аналогии, към които често прибягва католическото богословие.

Божествената енергия действа тайно в човека и в света. За тварния свят не можем да кажем, че той е божество или че е божествен, не можем да кажем и че е извънбожествен. Бог и божественият живот не приличат на природния свят и на природния живот, в този аспект не е възможно да прокараме аналогия. Бог е безкраен, природният живот – ограничен и краен. Но енергията на Божеството прелива в природния свят, въздейства върху него и го просветлява. Това е и православното виждане за Светия Дух. За православното съзнание учението на св. Тома Аквински за естествения свят, утвърждаващо го в противоположност на свръхестествения свят, вече е форма на секуларизация на света. Православието е пневматично по своята същност и в това е неговото своеобразие. Пневматичността му е последователен, доведен докрай тринитаризъм. Благодатта не е посредник между свръхестественото и естественото; благодатта е действие на Божествената енергия върху тварния свят, присъствие на Светия Дух в света. Именно пневматизмът на православието го и прави най-слабо завършената форма на християнство, разкривайки в него преобладаването на новозаветното начало над старозаветното. На своя връх православието разбира задачата на живота като придобиване благодатта на Светия Дух, като духовно преобразяване на творението. И това разбиране е принципно противоположно на законническото разбиране, според което божественият и свръхестествен свят е закон и норма за тварния и естествен свят.

Православието е преди всичко литургично. То учи народа и го наставлява не толкова чрез проповеди и преподаване на норми и закони на поведение, колкото чрез самото литургично действие, в което е даден праобразът за преобразяване на живота. Също така то поучава народа чрез образите на светците и внушава култ към светостта. Но тези образи не са нормативни; в тях е разкрито благодатното просветление и преобразяване на творението посредством действието на Светия Дух. Тази ненормативност на православието го прави по-трудно за пътищата на човешкия живот, за историята, слабо благоприятно за всякаква организация и за създаване на култура. Съкровената тайна за действието на Дух Свети върху творението не е актуално преведена на пътищата на човешкия живот. За православието е характерна свобода. Тази вътрешна свобода може да не е забележима отвън, но се разпростира навсякъде. Идеята за свободата като основа на православието е изразена от руския религиозен живот през ХІХ и ХХ век. Признаването на свобода на съвестта силно отличава Православната от Римокатолическата църква. Но разбирането за свобода в православието се различава и от разбирането за свобода в протестантизма. В протестантизма, както и в цялата западна мисъл, свободата е възприемана индивидуалистично, като право на личността, защитаваща себе си от посегателството на всяка друга личност и определяща себе си автономно. За православието е чужд индивидуализмът, за него е характерен своеобразен колективизъм. Религиозната личност и религиозният колектив не се противопоставят един на друг, като външни един на друг. Религиозната личност се намира вътре в религиозния колектив и религиозният колектив се намира вътре в религиозната личност. Поради тази причина религиозният колектив не се явява външен авторитет за религиозната личност, натрапващ на личността отвън учението и закона на живота. Църквата не се намира извън религиозните личности; тя е вътре в тях и те са вътре в нея. Затова Църквата не е авторитет. Църквата е благодатно единство на любовта и свободата.

За православието е чужда авторитарността, защото това явление поражда разрив между религиозния колектив и религиозната личност, между Църквата и нейния член. Без свобода на съвестта, без свобода на духа няма духовен живот, не съществува дори идеята за Църква, тъй като Църквата не търпи вътре в себе си роби, на Бога са нужни единствено свободни хора. Но истинската свобода на религиозната съвест, свободата на духа се разкрива не в изолираната, автономна личност, която се самоутвърждава в индивидуализъм, а в личността, съзнаваща себе си в свръхлично духовно единство, в единство на духовния организъм, в тялото Христово, тоест в Църквата. Моята лична съвест не е поставена извън и не е противоположна на свръхличната, църковната съвест: тя се проявява единствено вътре в нея. Но без активното, духовно задълбочаване на личната ми съвест, на личната ми духовна свобода не се осъществява животът на Църквата, защото той не може да бъде външен за личността, не може да й бъде натрапен. Пребиваването в Църквата изисква духовна свобода не само в първия момент на постъпването в Църквата, което признава и католицизмът, но и в течение на целия живот. Свободата на Църквата от държавата винаги е била в опасност, но свободата вътре в Църквата винаги е съществувала в православието. В него свободата се съчетава органично със съборността, тоест с действието на Светия Дух върху религиозния колектив, което е присъщо на Църквата не само във времената на Вселенските събори, но и всякога. Съборността пък в православието, която е и животът на църковния народ, няма външни юридически признаци, тя притежава само вътрешни, духовни признаци. Дори Вселенските събори не притежават външен, неоспорим авторитет. Непогрешимостта на авторитета се признава единствено от църковното цяло в течение на цялата история, и носител и пазител на този авторитет се явява целият църковен народ. Вселенските събори имат авторитет не заради това, че съответстват на външни юридически признаци за легалност, а поради факта, че цялата Църква ги признава за Вселенски и истински. Истински е този Вселенски събор, в който става изливане на Светия Дух; това явление не притежава външни юридически критерии, то се узнава от църковния народ по вътрешни духовни свидетелства. Всичко това насочва към ненормативния и неюридическия характер на Православната църква.

Едновременно с това православното съзнание разбира Църквата най-вече онтологично, на преден план то вижда в нея не организация и учреждение, не просто общество от вярващи, а религиозен духовен организъм, мистично тяло Христово. Православието е по-космично от западното християнство. Нито в католицизма, нито в протестантизма не е достатъчно изразена космическата природа на Църквата, като тяло Христово. Западното християнство е преимуществено антропологично. Но Църквата е също охристовен космос; в нея целият тварен свят се подлага на въздействието на благодатта на Светия Дух. Явяването на Христос има космическо, космогонично значение; то означава по някакъв начин ново творение, нов ден на създаване на света. За православието е най-чуждо юридическото разбиране за изкуплението, като разрешаване на съдебен процес между Бога и човека, и най-свойствено онтологичното и космическо негово разбиране, като явяване на новото творение и новото човечество. Централна идея на източната патристика е идеята за theosis, обожение на човека и целия тварен свят. Спасението е обожение. И на него подлежи целият космос. Спасението е преобразяване и просветляване на творението, а не съдебно оправдание. Православието е насочено към тайната на Възкресението, като към връх и последна цел на християнството.

Затова най-големият празник в живота на Православната църква е Пасха, светлото Христово Възкресение. Светлите лъчи на Възкресението пронизват православния свят. В православната литургика празникът Пасха има неизмеримо по-голямо значение, отколкото в католицизма, където на върха е поставен празникът Рождество Христово. В католицизма ние срещаме преди всичко Разпнатия Христос, а в православието – Възкръсналия Христос. Пътят на човека е кръст, но човекът, както и целият свят, вървят към Възкресението. Тайната на Разпятието може да засенчи тайната на Възкресението. Но тайната на Възкресението е пределната тайна на православието. Тази тайна не е само човешка, но и космическа. Изтокът винаги е по-космичен от Запада. Западът пък е по-хуманен; в това е неговата сила и значение, но също и неговата ограниченост. На православна духовна почва възниква стремежът към всеобщо спасение. Спасението се разбира не само индивидуално, но и съборно, заедно с целия свят. От недрата на православието не биха могли да прозвучат думите на св. Тома Аквински, че праведникът в рая ще се наслаждава на мъките на грешника в ада. Също така на православна почва не би могло да възникне учението за предопределението, не само под формата на краен калвинизъм, но и във вид на идеите на блажени Августин. По-голямата част от източните учители на Църквата – от св. Климент Александрийски до преп. Максим Изповедник – са поддръжници на апокатастасиса, всеобщото спасение и възкресение. Това е характерно и за съвременната руска религиозна мисъл. Православната мисъл никога не е потискана от идеята за божествена справедливост, и никога не забравя идеята за божествената любов. Главното, тя не определя човека от гледна точка на божествената справедливост, а от гледна точка на идеята за преобразяване и обожение на него и на космоса.

Накрая, последната и важна черта на православието е нужно да виждаме в неговото съзнание за есхатологичност. В недрата на православието най-пълно е съхранена първохристиянската есхатология, очакването на второто пришествие на Христос и бъдещото възкресение. Есхатологичността на православието означава по-малка привързаност към света и земния живот и по-голяма насоченост към небето и вечността, тоест към Царството Божие. На Запад актуализацията на християнството в пътищата на историята, насочването към земната устроеност и земната организация засенчва тайната на есхатологията, тайната на Второто Христово пришествие. В православието, именно вследствие на неговата по-слаба историческа активност, се е запазило велико есхатологично очакване. Апокалиптичната страна на християнството остава най-слабо изразена в западните му форми. На Изток пък, на православна почва, особено на почвата на руското православие, възникват апокалиптични течения, очакване за нови изливания на Светия Дух. Православието е най-традиционната, най-консервативната форма на християнство, защото пази древната истина, но в него в най-пълна степен е заложена възможността за религиозна новост; не новост на човешката мисъл и култура, която е така велика на Запад, а новостта за религиозното преобразяване на живота. Първенството на всеобхватния, цялостен живот над диференцираната култура, винаги е бил особено характерен за православието. На православна почва не е създадена тази велика култура, която е създадена на почвата на католицизма и протестантизма. И може би това е така, защото православието е устремено към Царството Божие, което трябва да се яви не в резултат на последствията от историческата еволюция, а в резултат на тайнственото преобразяване на света. Не еволюцията, а преображението е характерно за православието.

Православието не може да бъде изучено по оставени теологични трактати; то се научава в живота на Църквата и на целия църковен народ, то е най-малко изразимо в понятия. Но православието трябва да излезе от състоянието на затвореност и изолираност, трябва да актуализира своите съкровени духовни богатства. Единствено тогава то ще придобие световно значение. Признаването на изключителното духовно значение на православието като най-чистата форма на християнство не бива да поражда в него самодоволство и да води до отричане на западното християнство. Напротив, ние трябва да опознаем западното християнство и в много аспекти да се поучим от него. Необходимо е да се стремим към християнско единение. Но православното християнство е най-слабо подложено на секуларизация и затова то може да даде безценен принос за християнизацията на света. Християнизацията на света не бива да означава осветскостяване на християнството. То не може да бъде изолирано от света и продължава своето движение в него. Без да се отделя и оставайки в света, то трябва да победи света, а не да бъде победено. | www.vehi.net.

Статията е публикувана във „Вестник русского западно-европейского патриаршего екзархата“, Париж; № 11, 1952 г., стр. 4-11.

Превод: Радостина Ангелова