Две природи, но една личност

Православната вяра във Въплъщението е обобщена в припева от песнопението за Рождество Христово от св. Роман Сладкопевец: „Младенец се роди – Предвечният Бог“. В тази кратка фраза се съдържат три твърдения:

1. Иисус Христос е напълно и изцяло Бог.
2. Иисус Христос е напълно и изцяло човек.
3. Иисус Христос не е две личности, а една.

Това е изяснено много подробно от вселенските събори. Както първите два от седемте събора се занимават с учението за Троицата (вж. с. 37), така последните пет се занимават с това за Въплъщението.

Третият събор (Ефес, 431 г.) постановява, че Дева Мария е Богородица, „родила Бога“, или „Божия Майка“. В това прозвище имплицитно се съдържа твърдение не за Девата преди всичко, а за Христос: Бог се роди. Девата е Майка не на човешка личност, съединена с божествената личност на Логоса, а на една-единствена, неразделна личност, която е Бог и човек едновременно.

Четвъртият събор (Халкидон, 451 г.) заявява, че в Иисус Христос има две природи, едната божествена, а другата човешка. Според Своята божествена природа Христос е „един по същност“ (единосъщен, гр. ομοούσιος) с Бог Отец; според Своята човешка природа Той е единосъщен с нас, човеците. Според божествената Си природа, с други думи, Той е напълно и изцяло Бог: Той е второто Лице на Троицата, уникалният „единороден“ и предвечен Син на предвечния Отец, роден от Отца преди всички векове. Според човешката Си природа Той е напълно и изцяло човек: роден във Витлеем като човешко дете от Дева Мария, Той не само има човешко тяло като нашето, но и човешка душа и ум. И все пак, въпреки че въплътеният Христос съществува „в две природи“, Той е една личност, единствена и неразделна, а не две личности, съществуващи съвместно в едно и също тяло.

Петият събор (Константинопол, 553 г.), като доразвива казаното от третия, учи, че „Един от Троицата пострада в плът“. Както е допустимо да се каже, че Бог е роден, така имаме право да твърдим, че Бог е умрял. Във всеки от тези случаи, разбира се, уточняваме, че това се казва за Богочовека. Бог в Своята трансцендентност не подлежи нито на раждане, нито на смърт, но тези неща наистина са претърпени от въплътения Логос.

Шестият събор (Константинопол, 680–681 г.), продължавайки казаното от четвъртия, утвърждава, че както в Христос има две природи, божествена и човешка, така в Христос има не само божествена воля, но също и човешка воля; защото, ако Христос нямаше човешка воля като нашата, Той нямаше да бъде наистина човек като нас. Тези две воли обаче не са противоположни и противопоставени една на друга, защото човешката воля е винаги в доброволно послушание към божествената.

Седмият събор (Никея, 787 г.) окончателно потвърждава четирите (христологични) събора преди него, провъзгласявайки, че след като Христос е станал истински човек, тогава е допустимо да се изобразява ликът Му върху светите икони; а след като Христос е една личност, а не две, тези икони не ни показват само Неговото човечество, отделено от Неговото божество, но ни показват едната личност на предвечния въплътен Логос.

Така учението за Троицата и това за Въплъщението са контрастни по отношение на техническата си формулировка. При Троицата утвърждаваме една-единствена специфична същност, или природа, в три Лица; и по силата на това специфично единство по същност трите Лица имат една-единствена воля, или енергия. При въплътения Христос, от друга страна, имаме две природи, едната божествена, а другата човешка, но имаме една-единствена личност, предвечния Логос, Който стана човек. И докато трите божествени Лица на Троицата имат само една воля и енергия, едната личност на Въплътения Христос има две воли и енергии, в зависимост съответно от двете Му природи. Обаче, въпреки че във въплътения Христос има две природи и две воли, това не разрушава единството на Неговата личност: всичко в Евангелията, което е изречено, извършено или претърпяно от Христос, трябва да се припише на един и същ личностен субект, предвечния Божи Син, Който вече е роден като човек в пространството и времето.

В основата на съборните определения за Христос като Бог и човек има два фундаментални принципа, отнасящи се до нашето спасение. Първо, само Бог може да ни спаси. Пророк или учител на праведността не може да бъде изкупител на света. Следователно, ако Христос е нашият Спасител, Той трябва да бъде напълно и изцяло Бог. Второ, спасението трябва да достигне до предела на човешката нужда. Само ако Христос е напълно и изцяло човек като нас, ние, човеците, можем да споделим онова, което Той е направил за нас.

Затова би било фатално за учението за нашето спасение, ако гледахме на Христос така, както са го правили арианите – като на някакъв полубог, разположен в неясно междинно пространство между човечеството и божеството. Християнското учение за нашето спасение изисква от нас да бъдем максималисти. Не можем да мис­лим за Него „наполовина“. Иисус Христос не е петдесет процента Бог и петдесет процента човек, а сто процента Бог и сто процента човек. Както гласи сполучливата фраза на св. Лъв Велики, Той е totus in suis, totus in nostris, „цял в Своето, цял в нашето“.

Цял в Своето: Иисус Христос е нашият прозорец към божествената сфера, показващ ни какво е Бог. „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан. 1:18).

Цял в нашето: Иисус Христос е вторият Адам, показващ ни истинската същност на нашата собствена човешка личностност. Единствено Бог е съвършен човек.

Кой е Бог? Кой съм аз? И на двата въпроса Иисус Христос ни дава отговора.

Спасението като споделяне

Християнското послание за спасението най-добре може да се обобщи като споделяне, солидарност, отъждес­твяване. Понятието споделяне е ключ едновременно към учението за Бог в Троица и към учението за Богочовека. Учението за Троицата утвърждава, че както човекът е автентична личност само когато споделя с другите, така Бог не е само една личност, пребъдваща сама, а три личности, които споделят своя живот помежду си в съвършена любов. Въплъщението също така е учение за споделянето или участието. Христос споделя напълно това, което сме ние, и така прави възможно за нас да споделим това, което е Той в Своя божествен живот и слава. Той стана това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.

Апостол Павел изразява това метафорично като богатство и сиромашия: „Вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“ (2 Кор. 8:9). Христовото богатство е Неговата предвечна слава; Христовата сиромашия е Неговото пълно самоотъждествяване с нашето паднало човешко състояние. Както гласи едно православно песнопение за Рождество Христово, „Като сподели цялата наша нищета, Ти направи божествено нашето земно естество чрез Твоето единение с него и участие в него“. Христос споделя нашата смърт, а ние споделяме Неговия живот; Той „понизява Себе Си“, а ние сме „въздигнати“ (Фил. 2:5–9). Снизхождането на Бога прави възможно възхождането на човека. Св. Максим Изповедник пише: „По неизречен начин безкрайното ограничава себе си, докато крайното се разширява до мярката на безкрайното“.

Както казва Христос на Тайната вечеря: „Славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство“ (Иоан. 17:22–23). Христос ни дава възможност да споделим божествената слава на Отца. Той е връзката и пресечната точка: тъй като е човек, Той е едно с нас; тъй като е Бог, Той е едно с Отца. Така чрез и във Него ние сме едно с Бога и славата на Отца става наша слава. Въплъщението на Бога открива пътя към обожението на човека. Да се обожим, по-точно означава да се „охристовим“: божественото подобие, което сме призвани да постигнем, е подобието на Христос. Именно чрез Иисус Богочовека ние, човеците, се „обожествяваме“, ставаме „участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:4). Приемайки нашето човечество, Христос, Който е Божи Син по природа, ни е направил Божи синове по благодат. В Него ние сме „осиновени“ от Бог Отец, като ставаме синове в Сина.

Този възглед за спасението като споделяне предполага две неща по-специално относно Въплъщението. Първо, той предполага, че Христос е приел не само човешко тяло като нашето, но също и човешки дух, ум и душа като нашите. Грехът, както видяхме (с. 75), води началото си не отдолу, а отгоре; той не е физически по своя произход, а духовен. Следователно не тялото е аспектът на човека, който преди всичко се нуждае да бъде изкупен, а неговата воля и неговия център на нравствен избор. Ако Христос нямаше човешки ум, това щеше фатално да подкопае втория принцип на спасението, че божественото спасение трябва да достигне човешката нужда.

Значението на този принцип се подчертава отново през втората половина на четвърти век, когато Аполинарий предлага учението – заради което бързо е осъден като еретик – че при Въплъщението Христос е приел само човешко тяло, но не и човешки ум и разумна душа. На това св. Григорий Богослов отговаря: „Това, което не е възприето, не е излекувано“. Христос, с други думи, ни спасява, като става това, което сме ние; Той ни изцелява, като взема нашето повредено човешко естество в Себе Си, като го „възприема“ като Свое собствено, като влиза в нашия човешки опит и като го познава отвътре, бидейки сам един от нас. Ако обаче споделянето от Него на нашето човешко естество беше по някакъв начин непълно, тогава и спасението на човека щеше да бъде непълно. Ако вярваме, че Христос ни е донесъл пълно спасение, тогава следва, че Той е възприел всичко.

Второ, този възглед за спасението като споделяне предполага – макар мнозина да не са били склонни да го кажат открито – че Христос е възприел не просто непаднала, а паднала човешка природа. Както се подчертава в Посланието до евреите (а в целия Нов Завет няма по-важен христологичен текст от този): „Ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“ (4:15). Христос изживява Своя живот на земята в условията на грехопадението. Самият Той не е грешен човек, но в Своята солидарност с падналия човек Той приема напълно последиците от греха на Адам. Той приема напълно не само физическите последици, като умора, физическа болка и в крайна сметка разделяне на тялото и душата при смъртта. Той приема също и нравствените последици, като самотност, отчуждение, вътрешно противоречие. Може да изглежда твърде смело да приписваме всичко това на живия Бог, но едно последователно учение за Въплъщението не изисква нищо по-малко. Ако Христос просто беше възприел непаднала човешка природа, изживявайки земния Си живот в положението на Адам в рая, тогава Той нямаше да ни съчувства в нашите немощи, нито щеше да е изкушен като нас във всичко. И в такъв случай Той нямаше да е нашият Спасител.

Апостол Павел стига дотам, че да напише: „Оногова, Който не знаеше грях, Бог за нас Го грях направи“ (2 Кор. 5:21). Тук не трябва да мислим единствено с оглед на някаква юридическа сделка, чрез която на Христос, Който сам е невинен, някак Му се „вменява“ нашата вина по външен начин. Много повече от това се съдържа тук. Христос ни спасява, като преживява отвътре, като един от нас, всичко, което изстрадваме вътрешно, като живеем в един грешен свят.

Превод: Божидар Питев

Из книгата на митрополит Калистос Уеър “Православният път”, ИК “Омофор” 2014