Естественото съзерцание

Това е пътят на подвижника-практик, който, като няма склонност към съзерцание, преминава през практическата философия и намира успокоение във висшето мистично състояние на любовта. За съзерцателния ум обаче се открива широката област на естественото съзерцание. То е вторият и по-висш стадий на развитие след практическата философия. Ако действието лекува душата от плътското самолюбие (φιλαυτία), то съзерцанието избавя ума от духовното незнание (ἄγνοια). Това е вече следващата стъпка в приближаването към Бога, подготвяща за непосредственото мистическо сливане с Божеството. В съзерцанието се постига просветленото равноангелско състояние на ума и се дава сила за духовно съзерцаване на цялото битие.
Съзерцанието не е философско упражнение; то е дар на благодатното озарение, дар, който се получава само след постигане на безстрастие и се разкрива, както всички дарове на Св. Дух, само според степента на духовно усъвършенстване. Подготвено от практическата философия, съзерцанието, естествено, никога не се отделя, а стои в тясна връзка с нея, поддържа се постоянно от нея и на свой ред ѝ влияе благотворно, като погасява страстите, укрепва и одухотворява добродетелите. По този начин то продължава делото на всестранно усъвършенстване на човека, но се съсредоточава върху усъвършенстването на неговата най-висша част – ума и затова получава по-голямо значение, отколкото практическата дейност.
Външни, така да се каже, упражнения през съзерцателния стадий са четенето на Писанието, „тайното поучение” и молитвата. Цялата същност на духовния подвиг в дадения случай се състои в тайнственото постигане на идеите (λόγοι) на битието и техния вътрешен смисъл и духовно-божествена същност, и употребата им като духовна храна за ума.
Духовното съзерцание се развива в известна последователност: то се разраства постепенно, обгръщайки все по-висши и по-висши области на битието и постепенно все повече и повече се одухотворява. Така отначало то включва в себе си само „естественото съзерцание”, φυσικὴ θεωρία (в тесен смисъл) на сетивния свят; след това разкрива „познанието” (γνῶσις) за умовъзприемаемия свят (τῶν νοητῶν) и главно постига в тази област идеите (λόγοι) на промисъла и съда, управляващи нравствения свят и изразяващи се в идеите (λόγοι) на добродетелите; накрая то постига „богословското познание”, или „незабравимото познание” (ἄληστος γνῶσις), съсредоточавайки се върху богомислието.
„Незабравимото познание” заедно с другите висши благодатни състояния – дарове на „неразсеяната молитва”, резултат от дълги упражнения в тази добродетел – образуват висшите така наречени „богословски” състояния, които подготвят за надмисловния акт на „тайнственото богословие”, на неизречимото познание на Божеството в немислимо съединение с Бога.
Задачата на съзерцанието, към която и област да се отнася, е една и съща – старателно да търси божествените идеи (λόγοι) на Логоса, да търси навсякъде, където Той се проявява в тях, т. е. и в природата, и в човека, и в Писанието, и в Църквата, тъй като всичко това – и природата, и Писанието, и Църквата – представляват тайнствени въплъщения на Логоса. Неговите невидими енергии са скрити в тях под покритието на символи; но те се усещат от просветления ум, който ги събира в съзерцания. Тези съзерцания са отражение на действителните идеи или енергии на Логоса и съответно на трите вида духовно умозрение (γνῶσις, φυσικὴ θεωρία, ἄληστος γνῶσις) могат да бъдат три рода: нравствени, естествени, богословски. Събирайки ги и осъществявайки ги в себе си, душата сама става миниатюрен Логос, приема Го в себе си с цялата съвкупност от Неговите λόγοι, с една дума напълно се уподобява на Бога и става достойна за божественото вселяване.

Откъс от „Преподобният Максим Изповедник и византийското богословие“ на Сергей Л. Епифанович, „Омофор“, 2008, превод: Георги Десподов