Подкаст на списание „Свет“ – Единството на Църквата: преобразяване в свободата

За празника Петдесетница и в навечерието на предстоящия избор за Български патриарх ви представяме новото издание на подкаста за религия и култура на списание „Свет“. Темата е църковното единство.

Както винаги в историята на Църквата, и днес политическите и военни сблъсъци в света поставят на изпитание християнската съвест. Както винаги Църквата понася удари от всички посоки на световните вълнения. Както винаги „Злият дух на поляризацията, борбите, различните политически интереси се преоблича в одеждите на благочестието и проговаря с лъжливите думи на една опитомена вяра, като разпространява отровния си дъх между православните християни в света.“ (Думите са от интронизационното слово на Сръбския патриарх Порфирий, откъс от което се цитира по-нататък в подкаста.)

Какъв трябва да бъде християнският отговор на всичко това? Той би трябвало да започне с отговор на първите въпроси: какво е Църква и защо сме в Църквата. С тях започва и митрополит Калистос (Уеър), в словото си на тема „Съборност и главенство на Църквата“:

„Какво представлява Църквата? Коя е нейната отличителна и уникална роля – това, което Църквата прави, и което нищо и никой друг не може. Каква е нейната задача – задача, която не може да бъде постигната от никоя младежка група, музикално общество, старчески дом или етнически клуб? Каква е ролята на свещеника, която не може да бъде вменена на социалния работник, психотерапевта или брачния консултант? Кое е това, което държи Църквата заедно и я прави едно цяло?“

В това издание на подкаста ще намерите отговор на тези и на много други въпроси – за тайната на Църквата, за църковното предание и история, църковния начин на живот и църковната организация.

Един от първите текстове, „Две разделени предания“ от Владимир Лоски, разглежда причините за разкола между източното и западното християнство. Прот. Йоан Майендорф формулира едно от най-важните значения на този анализ:

„Лоски съумява да покаже на Запада, че Православието не е историческа форма на източното християнство, а непреходна католична истина.“

Владимир Лоски пише следното за поместната организация на Църквата, като част от развитието на църковното предание:

„Мнението, според което единството на дадена поместна Църква се основава на политически, етнически или културен принцип, се смята от страна на Православната църква за ерес, специално наречена филетизъм. Църковната територия, земята, осветена от повече или по-малко древната християнска традиция, е тази, която съставлява основата на една митрополия, администрирана от архиепископ или митрополит, с епископи за всяка епархия, събиращи се от време на време като Синод. А когато митрополиите се обединяват и образуват Поместни църкви под юрисдикцията на един епископ, носещ обикновено титлата патриарх, то главната причина за образуването на тези големи юрисдикционни области е отново общността с поместна традиция и със собствена историческа съдба, а също и удобството за свикване на събор от повече области; тази територия не съвпада непременно с политическите граници на една държава.

Константинополският патриарх се ползва с известно първенство по чест, като понякога става арбитър в споровете, но без да поставя под своя юрисдикция цялата вселенска Църква. Православието не познава видим глава на Църквата. Единството на цялата Църква се изразява чрез взаимното общение на главите на Поместните църкви, чрез съгласието на всички Църкви по отношение на постановленията на поместните събори, които по този начин придобиват универсална стойност.“

За разрива на християнския универсализъм и неговото израждане във византийски патриотизъм и впоследствие – в национализъм, което започва с разпадането на Империята, ще чуете повече в текста на прот. Александър Шмеман: „Православният национализъм“. Неговият коментар включва и поглед върху произхода на църковните автокефалии и културните сблъсъци, които не подминават и България.

„С раздробяването на единната Империя на самостоятелни държави и църковни автокефалии, Византия започва да натрапва на славяните погърчване в най-житейския смисъл на думата. То намира израз във властта на гръцките архиереи в завладяната България, в презрителното отношение към всяка самобитност и дори към останалите езици и т.н. Всичко това на свой ред прави разпада на православния свят нещо неизбежно и заставя славяните, подобно на сирийците и арменците в миналото, да ненавиждат всички гърци“, пише Шмеман, и продължава:

Търновската патриаршия е унищожена почти веднага след завладяването на България от османците. Още през 1394 г. от Константинопол е изпратен грък за митрополит на Търново и бившата Патриаршия се превръща в редова епархия на Константинополската църква. Другата българска автокефалия, Охридската, която, както видяхме, е учредена през 1018 г., след ликвидирането на Първата българска държава успява да просъществува чак до 1767 г. и времето на управление на знаменития Константинополски патриарх Самуил І Ханджери (1763–1768; 1773–1774), който – с ликвидирането ѝ – завършва „обединението” на Православната църква. Година по-рано пак той е успял да унищожи и Печката сръбска патриаршия, изплащайки нейните дългове пред османската хазна. Всички архиереи от български и сръбски произход са отстранени, а на местата им са поставени гърци. Редом с каноничния произвол се възцарява и насилствено погърчване, което е особено силно в България, където по-късно служи като повод за възникването на т. нар. български въпрос. Печалната картина се наблюдава и на Изток – в древните патриаршии на Йерусалим, Антиохия и Александрия. В жертви на насилственото „обединение” там се превръщат православните араби. Когато обаче османското иго започва да отслабва и настъпва часът на националното възраждане, всички тези натрупани и затаени обиди, всички сметки и интриги от миналото започват да се проявяват. В новия период Православната църква встъпва дълбоко разединена по национален принцип, изгубила съзнанието си за своята вселенска мисия, разбита на отделни малки светове, които се отнасят един към друг подозрително и с враждебност и не изпитват нужда един от друг, подчинявайки се, по думите на Владимир Соловьов, на провинциализма на местните предания. Така, превърнало се първоначално само в нещо източно, Православието вече става изцяло национално… Трагедията на този период е в това, че той отравя и националното съзнание на православните народи с техните взаимни вражди и точно в тези вражди изчезва, предадено е завинаги, жизненото единство на Църквата, заменено от едно – вече само теоретично – единство.“

От темата за религиозния национализъм като подмяна на християнския универсализъм и отравяне на патриотичното съзнание – към темата за църковното единство, за съборността и главенството в Църквата, за църковните раздори и разколи, както и преглед на историята и решенията на Събора в Крит и Украинския църковен въпрос – в текста на Диоклийски митрополит Калистос (Уеър).

„Към въпроса ни за ролята на Църквата, на който са отговаряли богословите на XX век като протопрезвитер Николай Афанасиев и митрополит Йоан Зизиулас. По думите на Аристотел Папаниколау, „когато ни помолят да посочим къде е Бог, бихме посочили към личността на Иисус Христос. Когато ни помолят да посочим къде е Църквата, трудно е да си представим някой да посочи нещо друго, освен Евхаристията“. Без колебание разглеждам евхаристийната еклисиология, въпреки всички критики към нея, като най-творческия елемент на най-новата православна мисъл. И именно от тази гледна точка трябва да разглеждаме темите за синодалността (съборността) и главенството. Тези двете следва да бъдат обяснявани не просто чрез институционални и юридически понятия – като прояви на управление и власт, но основно в контекста на тайнството и свещенодействието“, пише той.

Този преглед на подкаста започна с цитат от словото при интронизацията на патриарх Порфирий, и ще завърши с думи от същото слово:

„Живеем във време, когато мирът и единството са разклатени и в Църквата Божия в нейния човешки аспект. Независимо дали това се случва далеч от нас, или е част от нашата църковна действителност, всички сме призвани именно към служение на мира и единството. Апостолът призовава с думите: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1 Кор. 1:10). За ухото, глухо за духовния глас на Божието Евангелие, това може да означава призив към отричане от себе си и от свободата. Не, тези думи на апостола ни призовават именно към преобразяване в свободата. Апостолът ни призовава към думи и дела, които ще бъдат преобразени със слово Христово, с ум Христов; да не говорим, научени от човешка мъдрост, а научени от Светия Дух. И както казва апостолът – на духовните с духовно се доказва. Ние, следователно, сме призвани към това, нашите аргументи да бъдат духовни, на духовните с духовно да доказваме, а не с думи и с опит и сила, които имат за свой източник само този свят.“

Чуйте цялото съдържание на подкаста тук: