Трябва ли да се боим от собствения си страх

Всеки ден намираме някакъв нов повод да се страхуваме. Боим се от бедите, които могат да се стоварят върху главите ни: от това близките ни да се разболеят, да ни уволнят, да настане икономическа криза, децата ни да пораснат неуки, безпомощни, бол­ни, да ги вземат в армията… Страхуваме се от продуктите, съдържащи вредни химикали, от престъпността по улиците; страх ни е, че властта може да започне да се меси в живота ни все по-активно; боим се от екологични катастрофи, от края на света. Ако детето ни отива на училище или е излязло на разходка, ние се страхуваме, че ще му се случи нещо лошо. Същото става, когато някой от семейството се е забавил след работа. Ако днес не е имало никакви поводи да се боим, ще ни стресне някоя новина по телевизията, заплашвайки с войни и други нещастия. Страховете завладяват сърцата на много хора. И много от това, което човек прави всеки ден, бива диктувано не от собствените му желания или нужди, а от страха.

Може ли да има такива страхове в душата и мислите на един християнин? И нужно ли е изобщо християнинът да изпитва страх? Често говорят за страха Божий в смисъл, че трябва да се страхуваме само от Бога и от нищо друго. На практика често се получава така, че християнинът се бои едновременно и от Бога, и от всички „страшни” светски неща, и страхът Божий се превръща за човека не в избавление от всички, станали страхове, а в нещо като „главен, върховен страх” – страх, господстващ над всички останали страхове в живота му.

Спасява ли ни вярата от страха? Трябва ли един християнин да е напълно безстрашен? Какво да правим, ако сме християни, но все пак се боим? Да се страхуваме ли от Страшния съд?

За да си отговорим на тези въпроси, трябва да размислим върху това как действат на човека страховете, по какъв начин му вредят.

Хората, чиято душа е изпълнена със страх, се предпазват, като се ядосват на другите. Изплашените хора се държат по различен начин. Някои се парализират, други изпадат в тревога, започват активно да се движат, да бързат за някъде, опитват се да предприемат нещо, при това всички тези действия се оказват безполезни, и в крайна сметка – бягат на едно място. Във всеки случай, страхът докарва човека до състояние на безпомощност и недоверие към всичко, което го заобикаля. Светът се превръща за него в зла, враждебна среда, като всеки в нея е източник на потенциална опасност. Като реакция на враждебното обкръжение в човека се поражда злоба. От време на време срещаме хора, които критикуват и осъждат всички наред, веднага забелязват чуждите „недостатъци” и им се подиграват. Почти винаги тези хора са изпълнени със страх от другите; те се боят, че някой може да им стори нещо зло, и се предпазват, като бързат да се ядосват на другите.

Ако се чувстваме безпомощни и озлобени, малко е вероятно да откликнем на чужд зов за помощ. В страха всеки е сам за себе си. Гледайки на другите като на врагове, готови да ни нападнат всеки момент, ние не можем да бъдем щедри и добри с тях.

В човека при когото страхът се е превърнал в хронично състояние, възниква усещането за неизбежна зависимост от тези, които според него биха могли да разрушат живота му: от работодателите“, от подчинените, от полицаите, от държавата. Често чуваме от някои хора местоимението „те”, което се отнася за всякакви неопределени групи хора – от правителството до продавачите на пазара. Именно от „тях” никога не знаеш какво да очакваш, те са „присвоили всичко” или „се чудят какво още да вземат от нас”, „мислят само за себе си” или „са ни откраднали работните места”. По този начин човек може да се чувства зависим и от онези икономически и природни процеси, заради които расте стойността на долара или които причиняват наводнения и цунами. Така страхът от „лошите” хора и „лошите” събития ни подчинява на обстоятелствата, които ни се струват непреодолими. Вместо да се подчиняваме на Божията воля, ние се подчиняваме на своите „неразрешими ситуации”, „непреодолими трудности”; преставаме да строим живота си в съответствие с желанията и убежденията си, спираме да действаме самостоятелно, лесно се подчиняваме на чужда, външна воля. Преставаме да се вслушваме в думите на апостол Павел, който е казал: „И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)

Душата на човек, който живее в постоянен страх, винаги е скована, подобно на плод, замръзнал в утробата преди да се случи абортът. И често хората в състояние на страх решават да се самоубият, желаейки по-бързо да напуснат този свят, в който постоянно се боят. Това душевно състояние се отразява на нашата способност да сме дейни. Познавам хора, способни на много, но притиснати в ъгъла от собствените си опасения и от страха да преодоляват обстоятелства. Тези хора така и не са донесли полезен плод. Продължителният страх пречи да осъществяваме замисли, които развиват личността ни и хранят душата ни. В живота ни настъпва някакъв застой, който може да трае дълги години!

Например един мой познат започна редовно да получава откази на интервюта за работа. Веднъж му отказаха, два, три пъти – в крайна сметка той реши, че няма повече да търси работа. Започна да седи вкъщи и в качеството си на „диванен критик” да коментира всичко, което се случваше от другата страна на прозореца.

Хората, сковани от страх, са склонни да отлагат всички важни неща за после, за онова неосъществимо време, когато обстановката в света ще бъде по-благоприятна, тоест за тогава, когато светът напълно ще съвпада с чувството за безопасност на уплашения човек. Такова време никога не идва. Аз съм се срещал със семейни двойки, които така и не са решили да имат деца „в наше време, когато има такава тежка икономическа (политическа, екологична и т.н.) обстановка”, и са лишили рода си от продължение, отказали са се от онези промени в духовния живот, каквито настъпват с майчинството и бащинството.

Тревогата за близките често измества и подменя любовта към тях.

Освен това, често съм срещал и друг проблем: родителите, страхувайки се за децата си, пречат на тяхното личностно и духовно развитие. Например един младеж под натиска на майка си отказа да продължи образованието си: майка му не разрешаваше да учи в друг град. Понякога това засяга не само децата, но и братята, сестрите, родителите, други близки роднини. Тревогата за близките често измества и подменя любовта към тях. Майката може духовно да „нахрани” детето си с любов, а може и да го изпълни с безпокойство и страх за цял живот. Хората, изпълнени със страх, се стараят винаги да държат близките до себе си, пречат им да променят нещо в живота си: да се женят, да постъпят в институт, да се преместят в друг град, в друга държава. За такива хора комфортът се изразява в това, което те наричат „стабилност” – целият свят заедно с тях да не се променя и да стои на едно място.

Страхът и вярата са несъвместими.

Като се замислим за всичко това, виждаме, че страхът е несъвместим с вярата, с доверието към Бога, с упованието в Него. Един човек, скован от страх, не може да развие в себе си качества, важни за християнина – душевна щедрост, любов към хората, състрадание, готовност активно да помага на други, способност да подкрепи и да изпълни друг човек със сигурност и душевно спокойствие. Човек, който иска да дарява околните с любов, да се развива, да носи плодове, не трябва да се страхува; онзи, който винаги се намира в Божиите ръце, не бива да се тревожи. Противоположно на страха е доверието. Доверието към Бога!

При това никой човек, включително и християнинът, не може да бъде напълно безстрашен. Съществува естествен природен страх като средство за самозащита в момент на опасност. Ясно е, че пред лицето на реална заплаха над нашия живот и над този на близките ни, ние се страхуваме. Такъв страх е знак, че човек трябва да се съсредоточи и да намери оптимален път към преодоляването на опасността. Молитвата към Бога в такива моменти помага на човека да избере единственото правилно решение. Често когато започнем да действаме в правилна посока, страхът се изпарява.

А сега за страха Божий. Тези думи могат да бъдат разбрани по различен начин. Можем да се страхуваме от това, че ще получим наказание за греховете си сега, в този живот, или че възмездието ще дойде след смъртта – в преизподнята, със Страшния съд. Много хора поемат пътя си към вярата именно с такива опасения, ужасени от греховете си и изпълнени със страх от разплата. Някои започват да вършат „добри дела” механично, защото се боят от бъдещото наказание и защото Църквата изисква от тях покаяние. Това също носи своята полза. След време трудът им се превръща в съзнателен, породен от факта, че е нужен на другите, а страхът напуска душите!

За вярващия човек най-страшно е да изгуби връзка с Бога, да спре да Го усеща и чува.

Но по-сериозното разбиране на страха Божий за православния християнин по-скоро се изразява в страха от това да се окаже извън Божиите ръце, от другата страна, там, където действа злото. Страхът Божий означава страх от това да вършим зло. В първата глава на „Изход” четем за това как египетски фараон е заповядал на акушерките да убиват новородените еврейски момченца: „Но бабите се бояха от Бога и не правеха тъй, както им поръчваше египетският цар, и оставяха момчетата живи.” За човек с какъвто и да било опит във вярата именно това е най-страшно – да наруши законите на любовта и по този начин да изгуби връзка с Бога, да спре да Го усеща и чува. Живеейки в такъв страх Божий, християнинът постоянно мисли за това как да остане чист пред Бога и чрез дела и молитви да поддържа връзката си с Него. Отчасти това би могло да прилича на страха на невярващия от това да се зарази с някаква инфекция: редовното миене на ръце му се превръща в навик. Така, страхувайки се да не изпадне от Божиите ръце, християнинът по навик започва да се грижи за чистотата на своята душа. „Светлината, влязла в мрачен дом, прогонва от него тъмнината и го осветява. Така и страхът Господен, влизайки в човешкото сърце, прогонва оттам мрака и го изпълва с всички добродетели и с премъдрост” – казва преподобният Антоний Велики.

Какво да правим, ако, бидейки християни, все пак се безпокоим за близките си, за здравето им? Пък било и за това да не им се случи нищо лошо, докато са на път?

Да ги поверим на Бога с молитвите си. Ето например какво се казва в молитвата на Оптинските старци:

„Господи, дай ми с душевно спокойствие
да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден.
Дай ми всецяло да се предам на Твоята свята воля.
През всеки час на тоя ден ме наставлявай и подкрепяй.
Каквито и вести да стигнат до мен през деня, научи ме да ги приема със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко това е според Твоята свята воля.

Във всички мои думи и дела ръководи мислите и чувствата ми.
При всички непредвидени случаи не позволявай да забравя, че всичко е изпратено от Теб.

Научи ме да постъпвам правилно и разумно с всеки член на семейството ми, като не смущавам и не огорчавам никого.

Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня.
Ръководи моята воля и ме научи да се кая, да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам, да благодаря и да обичам всички. Амин.”

А в третия псалом на Давид четем: „Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене.”
Живем в епоха, в която явно забележими чудеса се случват рядко, и понякога хората са склонни да приемат разказите за чудеса в Стария Завет като художествен образ или преувеличение, като например разказа в книгата на пророк Даниил за тримата мъже, хвърлени в огнена пещ и излезли оттам живи:

„И като се събраха сатрапи, наместници, военачалници и съветници цареви, видяха, че върху телата на тия мъже огънят не е имал сила, дори космите на главата не бяха опърлени, и дрехите им не бяха изменени, и дори миризма от изгорено нямаше от тях.“ (Дан. 3:94)

Защо ние, съвременните християни, се чувстваме по-несигурни в Божиите ръце, отколкото мъжете в Стария Завет? Може би за нас думите “И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият” (Мат. 10:28) са по-малко значими сега, отколкото са били за първите християни – щом въпреки всичко продължаваме да се боим? Дали нашите обстоятелства са по-обременяващи от обстоятелствата на древните хора? Или просто живеем с мисълта „доверявай се, но проверявай”?

Освен молитвите с молби за помощ, избавление и защита, ще се молим и да бъдат благословени нашите близки. Такива молитви ще донесат спокойствие и безстрашие в душите ни. За какво можем да се тревожим, ако сме поверили живота на близките си на Бога. И какво може да застраши онзи, който е благословен от Бога по нашите молитви?

Превод: Павла Сивова

Списание „Свет“, бр. 7/2015 г.