Съборът – непредсказуем

Православните епископи са мълчаливи хора. За разлика от политиците, писателите, артистите или учените те никога няма да кажат: "Този мой колега е такъв и онакъв, ето тук той не е прав, постъпва не така, както е редно, аз съм много по-добър!"

Пък и погледнато отстрани, различията между епископите изглеждат незабележими и нищо незначещи. От гледна точка на църковния човек думата "епископ" се пише с големи букви, а името му – с малки, почти нищо незначещи.

Но когато става дума за избора на Патриарх, трябва да се научим да забелязваме различията и между лицата, изповядващи една и съща вяра и имащи еднакъв свещенически сан, трябва да видим хора с различни човешки достойнства и недостатъци.

Хубаво би било да не обръщаме внимание на човешките недостатъци и да сравняваме програмите. Но тези програми ги няма. Както страната ни не видя "плана на Путин", така няма да види и "плановете" на сегашните претенденти за патриаршеския престол. Никой от тях не казва: "Ако аз стана Патриарх, то…" Въпросът е друг: от какво се нуждае Църквата?

Аз обаче ще си позволя да задам един въпрос: кой от нашите епископи може да накара нашата младеж да обикне православието? Кой ще й помогне да разбере, че православието е и техен свят, че то е не само миналото, но и бъдещето на Русия?

Впрочем, може би това не е работа на патриарха? Та нали митрополит Кирил, и без да е патриарх, посещава университети, дискутира в телевизионни предавания и дори проповядва на рок-концерти… Може би той трябва да остане на поста си? Нали ако стане патриарх, той няма да може да прави много от това, което прави сега…

На този аргумент аз ще противопоставя два.

Първо: дори и най-талантливият проповедник не може да направи много, ако е сам. А за да се създаде школа за такива активни проповедници, е необходима патриаршеска власт, а не кабинет в църковното МВнР.

Второ: не всеки патриарх ще е готов да търпи митрополит Кирил като член на Синода, ръководител на Отдела за външните църковни връзки и главен говорител на Църквата.

Главната тема на сегашните проповеди на местоблюстителя е апелът към църковен мир, спокойствие, единство. Но щом се говори толкова настойчиво за това, значи има такава опасност.

Трябва да кажем, че именно радикално настроените противници на митрополит Кирил обичат да заплашват с разкол. Казват, че ако "този еретик" стане патриарх, "народът няма да го приеме", "истински православните" ще си отидат. И обратно, привържениците на митрополит Кирил никога, дори в най-разгорещените дискусии, не казват, че ще напуснат Църквата, ако не стане това, което те желаят. И от това съпоставяне вече става ясно, къде са в действителност модернистите, а къде – просто църковните хора.

Но освен проблема, засягащ външните граници на Църквата (т.е. опасността от разкол), съществува и въпросът за промяната на климата във вътрешноцърковния живот. Какви ще бъдат допустимите стандарти на външната проповед, на вътрешноцърковната полемика и взаимоотношения при един или друг патриарх?

Повтарям: нямаме възможността да сравняваме богословско-политическите програми на кандидатите, защото тези програми не са изразени публично. Значи, трябва да се ориентираме по "дребните щрихи на архиерейския живот". Надеждата, че църковните избори ще станат "не като в мирския свят", изчезна още преди Новата година.

Протоколно-тихото течение на изборите (или назначенията?) беше нарушено още по време на съвещанието на ректорите на духовните семинарии на 24 декември. Синодът възложи провеждането му върху ректора на Московската академия архиепископ Евгений (Решетников). Но реално с това се зае Тоболският архиепископ Димитрий (Капалин). Той промени темата на гласуването: започнаха да се обсъждат и избират не богословски имена, които биха могли да обогатят палитрата на Събора, а представители на духовните школи от провинцията, които и без това бяха представени от своите епархийски избиратели.

В резултат на това в Събора ще участват не съвсем легитимно избрани хора, абсолютно неизвестни в богословския свят. Дори при търсене под лупа в интернет не могат да се намерят препратки към нито един техен богословски труд.

На Поместния Събор през 1917 г. по един делегат са имали Академията на науките и 11 университети. Всяка от четирите духовни академии е излъчила три професора. Участвали са Сергий Булгаков, Евгений Трубецкой, Антон Карташов, Александър Брилиантов, Сергей Глаголев, Борис Тураев, Михаил Скабаланович… И това е само част от блестящото съзвездие на църковните учени на Събора. Да, сега сме интелектуално по-бедни. Но не до такава степен, за да не се намерят петима души, посветили живота си на изучаването на традициите на църковната мисъл!

Това, което стана по време на ректорското съвещание, не може да се нарече по друг начин освен като плесница за църковната наука и отечественото богословие.

Хората, "избрани" по време на ректорското съвещание, при цялото географска разхвърляност на тяхното служение, са обединени от едно и сещо нещо: те всички се ориентират към братята Капалини – Калужкия митрополит Климент и Тоболския архиепископ Димитрий.

Мисля, че тази тяхна тактическа победа може да се превърне обаче в стратегическо поражение.

На първо място, хората видяха хватката, целеустремеността и неподбирането на средствата от страна на групата на митрополит Климент.

На второ място, лъсна главното петно върху патриаршеските планове на митрополит Климент – реномето на неговия брат. Епископите отдавна виждат, че архиепископ Димитрий се държи като "митрополит на цял Сибир" – смята, че има правото да прави инспекции в чужди епархии. И затова те разбират, че ако изберат Климент, ще си качат на главата не само него, но и властния владика Димитрий.

В този смисъл единият от братята стана проблем за другия. Твърдият стил на митрополит Климент сега се съпоставя с деспотичния стил на неговия брат.

Митрополит Климент има и друг "предизборен" дефект. Той свърза своето име с проекта "Основи на православната култура" в училищата. Но той така и не можа да убеди министър Фурсенко и педагогичната общественост, че предлага нещо съвсем различно от обикновения "Закон Божи" (струва ми се, че и самият той не разбира в какво се състои разликата между културологичното и религиозно образование). Полученото разрешение да се преподава "Православната култура" по желание на родителите не може да се смята за пробив – руското законодателство предоставя такава възможност още от 1990 г.

Така че предимството на митрополит Климент е само в това, че той не е Кирил. Гласуването за него от страна на известно (неголямо) количество на участниците в Събора е възможно само като форма на протест: "Който ще да е, само да не е Кирил".

Сред другите възможни кандидати са най-старите членове на Синода: Петербургският митрополит Владимир (Котляров) и Минският Филарет (Вахромеев).

Но тук е главната неяснота: биха ли се натоварили те с патриаршеския кръст? Възрастта и здравословното състояние на тези иерарси могат да им попречат да направят това.

Освен това е възможно, че по основните въпроси на църковния живот те имат еднакво мнение с митрополит Кирил и не искат да бъдат неговите съперници.

И така в епископата няма "църковно-богословски партии". И затова сплотяването (и разделянето) на епископите може да стане по други критерии. Например по национален признак.

Една четвърт от гласовете на Събора се пада на Украйна. Към това се добавят гласовете на ръководителите на десетина руски и задгранични епархии, които са с украински произход. Това прави една трета от всички гласове. Може би именно заради това през последните пет години в Украйна изкуствено се увеличаваше броят на епархиите и епископите: една административно-държавна област се разделяше на три епархии. В резултат една украинска област на всецърковния Събор тежи толкова, колкото три руски (при съпоставимо население).

Киевският митрополит Владимир (Сабодан) се отказа да издига своята кандидатура. Изглежда, че няма да има сериозна украинска опозиция на митрополит Кирил. Тя просто не успя да се формира. Тримата други възможни украински кандидати – Донецкият митрополит Иларион (Шукало), Одеският Агатангел (Савин) и Черновицкият Онуфрий (Березовски) бяха дълго време принудени да подкрепят киевския владика и затова не можаха да направят нищо, за да консолидират украинците около себе си.

Задграничната Църква едва ли ще издигне свой кандидат. Измежду руските архиереи те познават най-добре митрополит Кирил – именно той водеше преговорите с тях. Той успя да ги убеди през 2007 г. в необходимостта от възсъединяването, така че е напълно възможно те да дадат гласовете си за него и през 2009 г.

И накрая кристализацията на "общественото мнение" на Събора може да стане около някой непознат кандидат. Това може да бъде провинциален архиепископ със светъл лик и репутация на добър молитвеник. Въпросът е в това, дали ще има време за такава "химическа реакция". И дали другите епископи със същия сан и възраст ще се жертват заради него.

Процедурата на изборите ще бъде съвсем демократична. По време на Архиерейския Събор списъкът на кандидатите ще бъде практически равен на списъка на участниците (с изключение на викарийните епископи и на тези архиереи, които не са навършили 40 години). Поместният Събор може да допълни както поиска този списък. Но колкото повече алтернативи се появят, толкова по-трудна ще бъде тяхната избираемост… "Анти-Кириловата" опозиция (ако я има) ще се раздели в самата себе си.

И все пак Съборът си е Събор. Той ще бъде свободен и пълновластен. А това означава – непредсказуем.

| НГ-Религии

Превод: Андрей Романов