За модернизма, икуменизма и „политическата грамотност“ на християните

Източник: сп. Мирна, бр. 21 [поръчай]

Татяна Горичева е съвременен православен философ. Тя е родена през 1947 г. в Ленинград. Завършва Философския факултет на Ленинградския университет, където се занимава с философията на Хайдегер; по това време е виден деец на неофициалната култура. На 26 години влиза в Църквата. През 1980 г. е изселена от страната заедно с други участници в женското християнско движение. Установява се във Виена. Учи в католическия университет „Св. Георги“ във Франкфурт на Майн, в Православния богословски институт (Сергиевото подворие в Париж). Известна е в цял свят чрез своите многобройни изказвания и публикации, посветени на анализа на духовната ситуация в Русия и на Запад, според погледа на един православен философ.

Татяна Михайловна Горичева е автор на много книги, преведени на повече от 30 европейски и азиатски езици. В последно време живее в Русия, където продължава да се занимава с широка обществена работа.

Трябва да кажа, че с всяко ново идване в Русия откривам все повече православни да говорят и да спорят за икуменизма и модернизма. Забелязвам с тъга, че дискусията, която бе някога съвсем частна и философска, сега, както се казва, е „излязла сред широките маси“. И въпреки че засега преобладават отрицателните оценки, все пак трябва да се замислим над този факт. С какво е свързан толкова очевидният прогрес на либералната църковна идея в Русия, защото въвличането на редовите християни в спора не може да се оцени по друг начин, освен като неин явен прогрес? Можем, разбира се, да се позовем на трудностите на времето, оскъдняването на вярата, коварството на католиците, световното масонство и всички останали фактори, които неизбежно накланят везните към по-нататъшната секуларизация на Църквата. С много от тия доводи не можем да не се съгласим, защото днешното време наистина е трудно, но все пак това не ни освобождава от необходимостта трезво да анализираме това, което става, и да виждаме в днешните проблеми не само коварство на тъмните сили, но и многобройните ни собствени грешки – още повече, че ревнителите за чистота на православната традиция са допуснали, уви, през последните години повече от достатъчно такива грешки.

Първото, което бие на очи при споровете за икуменизма и реформизма, е крещящата самозатвореност на православните в Русия, граничеща с чист провинциализъм. Нашите вътрешноправославни дискусии често протичат така, сякаш целият останал свят не съществува. Не мога да кажа, че спорещите страни проявяват повърхностност и некомпетентност, по-скоро обратното – богословският и исторически апарат, който мнозина твърде уважавани в Църквата хора привличат, за да аргументират позицията си, е много сериозен, дори прекалено дълбок и сериозен. От богословско-научна гледна точка това прави чест на авторите, но проблемите няма как да се сведат до някаква чисто теоретична дискусия, в която абсолютното мнозинство на християните затъва и престава да разбира каквото и да било. Ние се въвличаме в спорове за богословски тънкости и с това вече плащаме известен данък на прогресисткия дух. Но нали икуменизмът все пак не е чисто вътрешен проблем на руското Православие? Точно в това е икуменическата идея – че трябва да се обединяваме с нещо отвън. Тогава да разгледаме тъкмо тези външно-практически аспекти.

Първо нека да си изясним, защо всичко на тоя свят трябва да се обединява? Каква е тая, простете, интеграционна краста? С какво практически може да ни бъде полезно икуменическото единство с католиците и протестантите? Що за ценности ще съдържа „общата касичка“ в случай на обединение? Именно от тези въпроси трябва да започва всеки разговор за икуменизма. Само на пръв поглед може да изглежда, че обединението на всички и на всичко означава някакъв безусловен прогрес. Да, наистина, в съвременния секуларен свят нещата изглеждат точно по този начин, но все пак ние сме християни и трябва да запазваме трезвост на ума, да оценяваме всичко мирско с известна предпазливост и с особено недоверие да подхождаме към идеите, които светът се мъчи да внуши на Църквата.

Така че за какво наистина да се обединяваме? Очевидно за да създадем нещо ново и по-добро – в този случай някаква нова, по-добра Църква, в която на всички християни ще им бъде по-хубаво. Друг смисъл обединението не може да има. Интеграцията е необходима и полезна тогава, когато донася добри плодове, и абсолютно безсмислена, когато не ги донася или ги донася във вреда на нещо или на някого¹.

Разглеждането на икуменическия проблем се опростява още повече, престава да бъде „тема за посветените“, ако се представи под вид на три прости теми, към които ще се стараем да се придържаме по-нататък:

1.С кого ни предлагат да се обединим?
2. С какво могат да ни обогатят те?
3. Нуждаем ли се от това, с което те ще ни обогатят?

Да започнем с първия въпрос. Какво се е променило на Запад през последните години? Още преди 20 години богословските трудове на Дьо Любак и другите католически богослови разгромиха напълно догмата за папската незаблудимост, Filioque и другите традиционни съставки на католическото учение².

Не можем да спорим сериозно и с учението на Лутер, защото лутеранската Църква вече не го изповядва. Пък и изобщо никой днес не би се наел да каже какво е това лутеранска Църква. Все повече са „дезертьорите“, които си отиват от нея. Някои минават при католиците, някои в модното харизматично движение, слагащо на първо място дори не личното благочестие, както е в „класическия“ протестантизъм, а харизмите – „даровете на Светия Дух“. Е ли човек истински Христов ученик, се определя изключително по видимите му харизми.

Дори най-либералните православни християни разбират църковността като нещо значително по-стройно и по-цялостно от днешните протестанти на Запад, където напълно липсват йерархия, приемственост, общо учение, духовни авторитети, по които обикновените хора да могат поне в някаква степен да се ориентират, някакви общоприети норми на енорийски живот и най-сетне – общо разбиране за съдържанието и смисъла на богослуженията; всичко това е престанало да бъде необходимо, престанало е да интересува когото и да било. На Запад дори не се спори по тия въпроси. Помислете: дори ситуацията, която в Русия толкова ни безпокои – борбата между консервативния и либералния лагер – дори това е вече невъзможно при тях! Никой не се вълнува от това, какво мисли другият, какво става в съседната община – то си е тяхна работа, тяхно право е да живеят и да мислят посвоему. Е, има, разбира се, и дискусии между богословите, но това са, тъй да се каже, професионални работи и професионални спорове. Най-често те нямат непосредствено отношение към реалния живот. Във всеки случай всеки протестант може да си избере това или онова течение или богословска школа, с която той е повече или по-малко съгласен, и да се счита за неин привърженик без ни най-малко да се интересува от другите течения и школи и без да се смущава от техните разлики и противоречия. Всеки си е сам за себе си, в свободен летеж. Пълно индивидуално творчество.

Ако знаем всичко това, става абсолютно неразбираемо с кого, простете, водим богословски диалог? С кого смятаме да се обединяваме? С тези ли, които нямат единство помежду си? Нелепостта на тази идея е очевидна. А ако е така, хайде да не встъпваме в спорове по несъществуващ проблем. Хайде да не затъваме до гуша в спорове за икуменизма, държейки се така, сякаш когато се говори за икуменизъм, всички разбираме за какво става дума. Ако ще се обединяваме, хайде да решаваме проблемите подред. Първо, многобройните протестантски деноминации да се обединят, да изработят повече или по-малко общи възгледи и цялостно учение, след това да се пристъпи към отстраняване на разделението между протестантите и католиците, и накрая към най-сложния проблем – обединението на източното и западното християнство. Всекиму е ясна неизпълнимостта на тази задача. От епохата на Ренесанса до наши дни цялата история на Запад е последователен и непрекъснат разпад на църковността. Изгубеното единство не може да се възвърне с никакви формални решения и богословски конференции. Затова никой дори не се стреми към реално единомислие и е напълно ясно защо: за съвременното общество вътрешната промяна е скучно и безинтересно занимание. Много по-интересно е да се занимаваш с друго – да „създаваш база“ за обединение с другите християни. Днешният свят се интересува само от глобални мащаби и глобални проблеми. Нищо друго не може да увлече съвременния човек. Точно това е основният трик на икуменизма – не да се отстранява разделението, а да се нивелират разликите като несъществени. Затова икуменизмът отдавна е престанал да бъде църковно дело, отдавна е изгубил религиозното си звучене. Това е чисто политическа конюнктурна идея, отдавна влязла заедно с другите клишета като „общоевропейския дом“, „свят без войни и насилие“, „обществото на равните свободи и възможности“ в рубриката на „общочовешките ценности“. Може да изглежда странно, но истински религиозен смисъл на икуменизма се придава само в Русия и православните страни, т.е. там, където официално се борят с него.

Естествено, тук не става дума за дейността на суперикуменистите, които изповядват по същество дори не християнство, а някаква нова суперрелигия, в която всички трябва да бъдат едно, да се създаде общо богослужение и т.н. Предназначението и важността на тази „мисия“ за близкото бъдеще не предизвиква съмнения – подготвя се приемането на единен световен антихристиянски култ. Но когато говорим за обикновения икуменизъм, едва ли трябва да го отъждествяваме с дейността на такъв странен орган като Световния съвет на църквите, чиято работа предизвиква скептична усмивка дори у западните християни. Трябва да обърнем внимание на този факт като на сериозна грешка на нашата антиикуменична пропаганда. Световният съвет на църквите е лъжлива мишена. Би било погрешно да свеждаме критиката на икуменизма до критика на дейността на ССЦ, който руснаците, кой знае защо, смятат за флагман на икуменическото движение. Ако се увлечем по историйките за симпатиите на ССЦ към сексуалните малцинства и други пикантни подробности, можем да изпуснем истински важните неща, чрез които либералните повеи наистина могат да се просмучат в нашата Църква.

В западния свят ССЦ не се ползва с подкрепата на никое от големите християнски изповедания и това трябва да ни бъде ясно. Този орган е примамка за тези, които са повярвали окончателно в „християнство без граници“ – тези, които се наричат християни, но са излезли от рамките на всякаква църковна традиция. Колкото повече време минава, толкова по-несериозна става дейността на ССЦ. Появяват се елементи на най-неприкрит синкретизъм, християнството се слага на едно ниво с исляма, юдейството и източните религии. На конгреса в Канада, например, изобщо се вършеше нещо неописуемо. На „общата литургия“ на участниците в конференцията танцуваха истински индиански шамани с дайрета…

Западното общество все повече оправдава определението си като „постхристиянско“. Това е общество, в чието съзнание тясно се преплитат и мирно съжителстват християнски, езически и откровено демонични елементи. Този свят някога е бил значително „инжектиран“ с християнство и сега притежава абсолютно непробиваем имунитет към всичките му призиви и предупреждения. Като камбанен звън, сигнал и предупреждение за западните християни прозвуча решението на баварските власти да забранят използването на кръстно изображение в официалните сгради. Според творците на новия закон, кръстът трябва да бъде махнат, защото „ощетява свободата на съвестта на представителите на другите изповедания“. Имаме доказателства, че най-непосредствено отношение към приемането на този закон са имали представителите на германските теософски общества.

„Ню ейдж“ („Нова епоха“) – тази синкретична секта, която се разпространява все повече сред западните интелектуалци, ще определя, както изглежда, лицето на новия ХХІ век. Третото хилядолетие няма да бъде безрелигиозно в никакъв случай. Тъй можело да изглежда преди 40-50 години, когато науката крачела с гигантски крачки, а мечтателите сънували междупланетни и междузвездни полети, срещи с други цивилизации и т.н. Но в края на ХХ век, особено след падението на световната комунистическа система, материализмът претърпя пълно фиаско. Атеистичната идеология изпълни докрай своята мисия – да откъсне човечеството от силната някога християнска традиция – и сега на свой ред слиза от сцената. Мястото й се заема от напълно религиозна синкретична смес, която съдържа силно религиозна отрицателна мистика, преобръща представите за света с главата надолу и свири върху фините струни на човешката гордост, върху най-силните й страстни въжделения. Тази смяна на епохите изпъква особено по това колко бързо се ориентираха книжарниците, търгували в миналото с Маркс и Троцки, към продажба на езотеризъм и окултна мистика, както и по образците на съвременната масова култура.

Изгубената някога от западното християнство църковна мистика се възражда в наши дни в абсолютно диви форми, които направо наподобяват окултните практики и прийоми. Цял свят знае за феномена „Торонто“. Там група протестантски пастори провежда в присъствието на големи тълпи сеанси на „приемане на Светия Дух“. Сборища, които дори с голямо насилване не могат да се нарекат молитвени събрания. Екзалтирани призиви към Всевишния, магични жестове от сцената, след които започва масова психоза: хората падат на земята, мнозина се гърчат, издават нечленоразделни звуци, смятани за говорене на езици…

Казвам всичко това, за да се разбере един много важен момент: икуменизмът като единен фронт, като общо движение просто не съществува. Думата „икуменизъм“ изразява в различни случаи различни неща в зависимост от потребностите на деня и местните особености.

Във Франция, например, приказват за икуменизъм само за да покажат, че религията е отминала работа и че никакви религиозни принципи не трябва да пречат на живота на обществото. С други думи, икуменизмът служи като прикритие за по-нататъшната секуларизация на живота. Франция е една от най-секуларизираните европейски страни и отстъплението от вярата в нея се засилва с всеки изминат ден. На неделната меса в прочутата „Парижка Света Богородица“ има не повече от 12-15 богомолци. Гледка, от която наистина можеш да се просълзиш…

В Русия икуменизмът е, първо, меркантилизъм, желание да получиш пари от Запада, и, второ – знаме, под което се събират всички поборници за либерални реформи. Отново виждаме, че икуменизмът се превръща в служебно понятие, маскира други цели, в случая реформаторски. Идеята на икуменизма, „световното християнско братство“ се използва като красив параван, за да добият някои замисли положителен ореол.

В Германия икуменизмът означава стремеж към преодоляване на бариерите, които разделят нацията. След падането на границата между ФРГ и ГДР и възстановяването на единната германска държава германците изживяват небивал патриотичен подем. Последиците на Втората световна война бяха наложили доста силен отпечатък върху националното им съзнание. Достатъчно е да кажем, че думата „Vaterland“ – „отечество“ – бе буквално до последно време под възбрана и едва сега започна да се използва в официалните речи, документи и печат. Възражда се традиционната германска култура, германското семейство. Тази вълна породи силно изкушение да се премахне и отколешното разделение на нацията на католици и лутерани. Германия е доста религиозна страна, особено ако се сравни със съседните Франция и Италия, и затова разделението е чувствително. Много сили са хвърлени в полза на обединението. Икуменизмът в германски контекст означава диалог между католицизма и протестантизма, диалог по-скоро светски, отколкото религиозен. Обществото едва ли се интересува от духовното му съдържание. То би било напълно задоволено, ако двете страни стигнат до компромисно политическо решение: всеки човек е свободен да посещава католическа или лутеранска църква по желание, без да се натоварва с постоянни задължения пред тях. Важно е самото решение, а не цената му. Но очевидно е, че такъв компромис не може да се осъществи другояче освен за сметка на католиците. Той им отнема вярата в Божията Майка, почитането на светиите, разбирането на св. Евхаристия като тайнство и много други отсъстващи в протестантизма съставки на църковното учение. Затова католиците не изгарят от желание за обединение. За тях икуменизмът е бяг в една посока. Защото икуменическият диалог в Германия се свежда до протестантизация на католиците. Това е характерна особеност на икуменическото движение – в него ниският изпреварва високия, а слабият побеждава силния.

Тук е абсолютно необходимо да кажем няколко думи и за католиците. Може да се появи невярната представа, че католицизмът е само едно невинно агънце, жертва на коварния икуменически заговор. Това не е вярно. Днес той е сред най-активните участници на обединителното движение и става все по-активен с всяка изминала година, защото сам се либерализира стремително. Собствено, онзи старовремски католицизъм, който ни е известен от учебниците по сравнително богословие и антикатолическите катехизиси, вече отдавна не съществува. По-точно останали са някои отделни признаци, според които можем да отъждествим съвременните католици с католическата традиция – спазването на йерархичната подчиненост на Рим, вярата в Божията Майка и т.н., но и нововъведенията от последните 30 години са много сериозни. Времето след ІІ Ватикански събор (1962 – 1965 г.), на чиито решения толкова обичат да се позовават нашите либерали и икуменисти³, не е в никакъв случай време на разцвет и победи, а на лавинообразно нахлуване на светския секуларен дух в църковния живот, време на разрушаване на целостта на учението и загуба на старото световно влияние.

Днес в либералните среди на Русия е станало много модерно да се апелира към решенията на ІІ Ватикански събор като към доказателство, че под въздействието на съвременността църковната практика трябва да се промени (трябвало уж да признаем най-сетне необходимостта от църковни реформи, защото целият останал християнски свят вече отдавна го е разбрал). При това решенията на събора се разглеждат сами по себе си, без връзка с техните последици. Това тънко лукавство ли е, или непростимо непознаване на съвременната ситуация в католическата Църква от страна на господа либералите? Защото в действителност ІІ Ватикански събор сложи началото на сложни вътрешноцърковни процеси, в резултат на които католицизмът в края на ХХ век сдаде силно позициите си.

Да, съборът си поставяше добри цели и на това събитие в западния свят се придаваше голямо значение. Според замисъла на инициаторите му той трябваше да има особено епохално значение, да изиграе ролята на преломен момент в историята на християнството, да свидетелства за откритост, любов, способност за отговор на нуждите на съвременността и потребностите на обществото. Но се случи обратното, стана непоправимото – едно ужасно пропукване в църковния организъм, след което събитията започнаха да се развиват на практика безконтролно. По същество бяха махнати всички спирачки пред широката либерализация на църквата. Това не е само мое мнение, за същото ми говори и кардинал Ратцингер, „дясната ръка“ на папата по въпросите на вероучението, който е подготвил основните документи на събора. На енориите бе разрешено да определят състава на богослужението по свое усмотрение – и продължителността на месата започна постепенно да се смалява, стигайки тук-там до 15-20 минути. Отменена бе задължителната изповед преди причастие с надеждата тези две тайнства да възвърнат самостоятелния си смисъл и да се засили значението на тайнството покаяние – и изповедта на практика изчезна от енорийския живот. Разрешено бе богослужебното използване не само на латинския, но и на живите езици – и абсолютно разбираемите служби, отслужвани на италиански или немски, вече не се посещават от богомолците. Религията не интересува почти никого. В източните земи на Германия (територията на бившата ГДР) върнатите на Църквата храмове спешно се преправят и продават като кафенета и други увеселителни заведения, защото просто няма за кого да се служат меси.

Изчезна мистичното, тайнствената страна на богослужението. Свещениците започнаха да служат с лице към народа и с гръб към олтара по образеца на протестантските събрания. Постът се съкрати до един-два дни в годината – през Разпети петък и Велика събота, в манастирите е разрешено яденето на месо. Преди причастие е достатъчно да не вкусваш храна само един час. Бяха изгубени цели страни и региони с традиционно католическо изповедание – Испания, Франция, Латинска Америка. Църковната постройка започна, като къща с пропукан покрив, да се рони и съсипва толкова стремително, че под заплаха се оказаха самите основи на вярата – мнозина епископи днес не изповядват основните догми на католическата Църква; в частност някои от тях се изказват открито срещу почитането на Божията Майка. Съществено се промени догматиката. През последните 5 години на мен, например, не ми се е случвало да чуя в католически храм Символа на вярата с Filioque. Лесно е да изпаднем в грешка и да стигнем до извода, че всички пречки пред икуменическото общение между православните и католиците са снети. Собствено към такава логика се придържат руските борци за либерална църковна идея: ІІ Ватикански събор е свалил всички прегради пред обединението на Църквите и сега можем да се прегърнем, да се просълзим и да кажем: „Край, сега вече сме братя!“ Като че ли преди целият проблем беше само в това, че католиците не искаха да ни приемат в братско общение, а сега, след като Ватиканът ни прости греховете и призна някои свои грешки, нямаме никакви основания да оставаме отчуждени, дори е нетактично да го правим.

На Запад също стана много популярно нещата да се представят по този начин. Католически епископ заявява високо пред микрофона: „Православието ме е обогатило“ – и на широтата на възгледите му ръкопляска целият католически и половината православен свят. Ето как изглеждат нещата на съвременния либерал-прогресист: били сме богати, а сега ще станем още по-богати! Ей такава идилия, меланхолична приказка в духа на нашия прогресивен век. Ужасно му се иска на съвременния човек да вкара поне малко прогрес и в църковния живот. Но как да повярваме на тая приказка, когато сърцето друго ни говори: през последните десетилетия ние изобщо не сме се доближили един до друг, напротив – стремително сме се раздалечили към противоположни полюси в разбирането на духовните въпроси. И на мнозина католици им се иска да спре това победно шествие на „религиозната демокрация“ в техния лагер, но вече е късно – целостта е изгубена и ситуацията не може да се оправи с никакви нови решения на нови събори. Всеки, който е виждал с очите си трагичните последици на католическите реформи – оскъдняването на вярата, разрушаването на църковните основи, разпадането на цялостното светоусещане – е наясно, че отмяната на спорните догми не е някакво закъсняло разкаяние, а камо ли великодушна жертва на олтара на християнското единство, както често я тълкуват проповедниците на икуменизма и модернизма в Русия и на Запад. Тя е само една от апостасийните прояви, белег за все по-дълбоко пропадане в хуманистичната привидност на „уважението на чуждите възгледи“, което се храни, разбира се, не от Христовото смирение и любов, а от религиозна индиферентност и духовен примитивизъм.

Противоречията между православните и католиците съвсем не стават по-малко. В процеса на напредващата либерализация на католицизма възникват много нови, задълбочаващи разрива обстоятелства, не „протоколирани“ от никого и неотразени в официалната догматика. И тези нововъзникнали противоречия са много по-опасни от официално регистрираните, защото са скрити. Те не се забелязват от богословските конференции и събеседвания, но определят напълно целия ред и дух на църковния живот на реално, всекидневно, практическо ниво. Тъй че колкото и парадоксално да звучи, побратимяването с католиците стана след ІІ Ватикански събор много по-мъчно, отколкото през ония времена, когато те отричаха принципно Православието и ни смятаха за еретици.

Стоенето в истината и отстъплението от нея се усещат днес най-добре от живия инстинкт. Пол Евдокимов, православен писател, живял в Париж, писа добре за този сложен комплекс от прояви на човешкия дух като за православен инстинкт. За сходността или разминаването с някого по вяра ние съдим по това, как човекът диша, как пее, обича, моли се, кае се, плаче. Неверните догми на католицизма никога не са били изначалното зло, с което е трябвало да се борим. Те са само печатът, формалният белег на проникналия много преди това в църковното съзнание лукав дух. Ако се концентрираме върху неверните догми и се борим именно с тях, тогава наистина става непонятно какво пречи на църковното общение с католиците днес. Но въздействието на духа на лъжата е много по-фино и по-широко. То не приключва с приемането на погрешни догматични определения, то се показва като промяна на цялата съвкупност от белези, които определят духовния инстинкт на вярващите.

Мнозина обикновени православни и католици изобщо не знаят да богословстват, те не могат да обяснят достатъчно подробно разликите между едното и другото вероучение. И все пак разликите се усещат. Те присъстват обективно в техния живот. Те виждат различно света около тях, разбират различно същността на отношенията си с Бога, подхода си към духовното. Характерна особеност на западното религиозно съзнание винаги е било прекалено буквалното, юридическо тълкуване на духовните въпроси, останало като наследство още от римското право. Тази черта не е изчезнала от католическото съзнание и сега, след отмяната на догмите, противоречащи на православното учение. Нещо повече, в условията на съвременното западно общество тя се засилва. Съзнанието на съвременния среден западен човек е секуларизирано до катастрофа. То се усеща най-малкото по това какъв труд трябва да положиш, за да му обясниш най-простите духовни понятия. Когато изнасям лекции пред западна аудитория, аз постоянно трябва да спирам, за да й разтълкувам значението на такива азбучни на пръв поглед думи като „благодат“, „смирение“, „послушание“. Да не говорим колко непонятни и загадъчни са за съвременния западен човек понятия като „умиление“ и „дръзновение“. Хората не разбират смисъла им, защото сърцето им никога не е изпитвало подобни чувства. За умилението като за особено светло, възвишено и смирено състояние на човешкото сърце, изпитващо невероятна любов към Бога и жалост към хората, трябва да се разказва в течение на часове по някакви заобиколни пътища. Само за такива едни обяснения може да отиде цяла лекция. „Дръзновението“ пък изобщо е нещо абсурдно за Запада. Какво е дръзновение? Смелост, основана върху смирение. Но за Запада смелостта е антитеза на смирението. Творчеството е антитеза на послушанието. Творчеството се разбира непременно като някакъв бунтарски порив, неограничено себеизразяване. Затова на Запад практически не можеш да срещнеш ярки творчески хора в Църквата. Това е неписано правило: ако човекът е умен и даровит, той задължително е невярващ, а ако е вярващ, той задължително е простоват и необразован. Тъй се е получило, че културата си е отишла сама от Църквата. Без всякакви държавни декрети за отделяне от религията тя се е оказала извън Църквата. Ако понятието „култура“ е производно от „култ“, тогава културата на Запад просто е престанала да съществува. Новосъздаденото от нея може да се нарече култура само с голямо насилване, а това, което европейските народи са наследили от старата си културна традиция, отдавна е изпотъпкано и преорано от цивилизацията, успяла да превърне дори най-великите творби в пошли и скучни екранизации.

В идейно отношение пък изобщо става нещо неописуемо – някаква висша форма на анархия. Дори нихилистичните настроения са днес голяма рядкост. Нихилизмът изглежда умилително-наивно на фона на чудовищния цинизъм – поредното и, както изглежда, последното стъпало в мирогледната еволюция или по-точно деградация на човечеството. Нихилистът поне в нещо е принципен и последователен – той издига в ранг на ценност собственото си отричане на всичко; цинизмът пък е пълно разложение, разчленяване на света на безсмислените му атоми и предполага пълно отсъствие на всякакви стремежи и идеали. Мнозина на Запад казват: живеем след смъртта, нищо вече не може да ни се случи. И наистина, стабилността и комфортът на всекидневния живот са засенчили до такава степен всичко, че не са оставили място за нищо духовно или дори просто душевно. Всички са свикнали да уреждат работите си самостоятелно и са много доволни. Опрян върху парите си, всеки се чувства защитен и значителен. Веднъж френската телевизия реши да направи анкета на тема: „В рая или в ада се надявате да се окажете след смъртта?“. Всички до един отговориха с лекота и дори с известно учудване: „Разбира се, че в рая, какви съмнения може да има?!“

Тежко е да гледаш всичко това. Благодаря на Бога, че Русия не е затънала в това еснафско благополучие, че всичко в нея е непредсказуемо и динамично, всичко кара руснакът да се моли отново и отново, да не се надява само на своите сили. Сигурно затова в храмовете на Русия тъй хубаво и светло се плаче. На службите не знаеш кого да гледаш: ликовете на светиите или лицата на молещите се. Днешна Русия върви по пътя на страданието и това, колкото и удивително да изглежда, дава надежда. Най-малкото поне в близките години не я заплашва онова тотално еснафство, което превърна немците в нация от телевизионни зрители, а французите – в посетители на ресторанти.

Разликата между Русия и Запада се вижда във всичко. Слава Богу, нашата Църква е жива. Слава Богу, нейната проповед влиза в сърцата на най-разнообразни хора. Слава Богу, в нея намират дом и утеха творчески, талантливи хора. Не случайно за руската литература на Запад често говорят като за извор на чистота и светлина. Веднъж в Португалия ми се случи да се запозная с кардинал Корец. Той е словак по произход и по времето на комунистическия режим в Чехословакия е трябвало да лежи дълго в затвора. Та когато излязъл оттам, той бил буквално потресен от промените, станали наоколо. Всички хора наоколо четели някакви кървави трилъри, еротични романи, окултни мерзости. Първото, което той направил след своето освобождение, било да забрани на енориашите си да четат нещо светско, освен руска литература…

Какво да кажем в тази ситуация за възможното единение на Русия и Запада „на основата на взаимно уважение“? Ще станат ли духовните инстинкти на католиците и православните автоматично еднакви само поради това, че един католически събор преразгледал няколко богословски формулировки? Духовният живот все пак е пълнота на живота, а не някакво кастрирано, описано от две-три формули състояние. Общността в Христос се дава не произволно, а от Светия Дух. Тук не ще помогнат нито събори, нито конференции и събеседвания. Тук имаме лична задача, поставена пред всеки човек, известна в православната аскетика като „духовно трезвение“ – намиране на истинския смисъл на нещата, духовно виждане на света, гонене на лукавия секуларен дух вън от себе си. Всичко това не може да бъде достигнато по друг начин освен чрез промяна на съзнанието, чрез покаяние⁴.

Съвременният човек е абсолютно беззащитен срещу внушенията на този свят. Странно, той не вярва на Църквата, на опита, преданието, традицията й, но приема с пълно доверие всеки свой вътрешен порив. И това при положение, че вътрешните критерии са изгубени, а външният духовен авторитет отсъства. Нито едно изповедание не е запазило до наши дни практически опит, подобен на православното старчество и духовничество. Тогава какво има да обединяваме? Общите грехове ли?

Трябва да кажа, че този зов, да положим душите си на олтара на „световното християнско братство“, не намира засега особен отклик в Русия. Разделението между нас и баптистите и католиците не е, слава Богу, най-същественият духовен проблем в момента. Собствените грехове и страсти са много по-реални за православния, а прогресът се разбира не като нещо обобщено-социално, а в личностно-практически план – като покайно движение навътре, в дълбините на собствената си душа. Точно този език, езикът на покаянието, на истинно-православните духовни ценности трябва да се използва, когато говорим за тези явления.
Само езикът на покаянието може да ни предпази от изпадане в противоположната крайност – снобизма и възгордяването от самия факт, че принадлежим към Православието. Не дай Боже някой читател да възприеме гореизложеното така, сякаш всички православни са някак особено благополучни духовно и автоматически по-добри от останалите само защото са православни. Вярно е, че да бъдеш православен е определен шанс в съвременния свят, но като всеки шанс и този може да бъде пропилян.

Когато говорех за безполезността и изкуствеността на икуменическата теория, аз се опитвах да покажа нещо съвсем друго: въпреки че всеки нормален православен човек има достатъчно духовни проблеми (или по-точно духовни задачи), би било странно да ги припишем на Църквата и вероучението. По-скоро всеки ще ги припише на себе си.

Иска ми се да предпазя читателя и от още един лъжлив извод – че уж Западът е толкова зле, та не заслужава изобщо внимание, че няма изобщо какво да заимстваме, да се поучим от него. Има, разбира се, определен опит, известни човешки качества, които не е зле православните да възприемат: акуратността, усърдието, майсторското решаване на практическите въпроси. В областта, наричана обикновено „социално църковно служение“, католиците и протестантите са напреднали къде-къде повече от нас. Но да се твърди, че поради това си струва да преправяме православното учение, богослужението, да правим компромиси, да съединяваме несъединимото, би било прекалено – в Православието няма догматически прегради, забраняващи дори най-стриктното следване на добрите инославни примери. Нелепо е да оправдаваме икуменическата шетня с хуманитарни и благотворителни цели, защото можем да си помагаме взаимно, да обменяме практически опит и без всякакви допълнителни формалности и икуменизъм.

За моя най-голяма жалост, в Русия можеш да срещнеш и обратната позиция – краен скептицизъм към всичко, свързано с инославния свят. Критикуват се, в частност, характерните за западната християнска традиция дейни начини на милосърдие. Разбира се, няма спор по това, че увличането по външното за сметка на вътрешното е много опасно, но едва ли православните трябва да се възпитават в пълно отричане на околния свят. Едва ли православният ще пострада, ако научи нещо повече за живота на майка Тереза. Разбира се, и на нейния път е могло да има изкушения и грешки, но трябва да признаем, че мнозинството от нас са безкрайно далеч от вътрешния опит и душевното състояние на тази жена, дала целия си живот, за да служи на ближните. За повечето от нас, уви, е характерно обратното – безразличието и студенината към човешкото страдание. Така че по-добре да будим у хората съчувствие, вместо да им внушаваме идеологически стерилни, но не преживяни, уви, лично и неизстрадани от никого оценки. За мен най-силното впечатление от всичко, видяно на Запад, бе и остава вопълът на майка Тереза на трибуната на един конгрес в Стокхолм: „Умолявам ви в името на Христа: не си убивайте децата, не правете аборти!!! Просто ги родете и ги дайте на мен!“

Та това не е просто предупреждение срещу детеубийството – това е християнско изобличение, заредено с огромна духовно-нравствена сила, пронизващо душата до нейните дълбини. Това е християнско предизвикателство, хвърлено в лицето на огромния обезбожен свят от една малка, слабичка жена. А колко се нуждае от подобен зов-изобличение и нашата Русия…

Може би ще ви се стори странно, но когато говорим за духовната мъртвост на Запада и уникалността на живия православен опит, трябва непременно да помним, че от конструктивни отношения със Запада имат интерес тъкмо православните. Защо? Ами защото въпреки че сме живи, ние в никакъв случай не сме без грехове и болести. Вярно, живия човек можеш все пак да го лекуваш, живият се интересува от своето здраве. Така че ако не се мамим за особената си крепкост, днешното състояние на Запада може да ни предупреди за болестите, от които на Русия й предстои да боледува в недалечно бъдеще.

Невярно би било да се мисли, че уж всеки православен, който отива на Запад, за да използва опита на западните християни, бива веднага прелъстен и става агент на световното масонство и икуменизма. Наистина има от какво да се страхуваме на Запад (впрочем както и в Русия, та нали и тук съблазните са предостатъчно), но не си струва да се мамим с илюзиите, че ако се пазим колкото се може повече от Запада, все ще се опазим някак зад девет стени. Едва ли тази тактика може да ни доведе до положителни резултати. Характерна черта на съвременността е тясното преплитане на всички нейни прояви. Русия никога няма да стане един общ манастир, нещо като православен аналог на Кралство Бутан, въпреки че тази идея може да изглежда привлекателна. Отшелничеството днес е съвършено невъзможно физически, а камо ли в информационен план, още повече, че в своето светско, политическо и икономическо развитие Русия се опитва да върви по стъпките на Запада. Днес не ще успеем нито да се покрием, нито да си замълчим. Затова когато говорим за опасностите на икуменизма и модернизма, ние не трябва да правим идеологически щампи от тия понятия, да слагаме етикета „реформаторство и либерализъм“ на всяко нещо без изключение.

Не дерзая да оценявам необходимостта и плодотворността на „междуконфесионалните връзки на най-високо ниво“, но на нивото на простите човешки проблеми и интереси тези връзки имат най-често доста деен и осмислен характер и дават видими, богати плодове и на двете страни. Безусловно трябва да помним за догматическата межда, която прави невъзможно църковното ни общение, но не трябва да я прокарваме и през човешките чувства, взаимната помощ и взаимния жизнен обмен. В противен случай ще трябва да стигнем дотам, че да обявим за либерал и икуменист всеки, който е в добри отношения с другомислещите си роднини и близки.

Това забъркване е типично следствие от борбата с икуменизма и модернизма с политически и агитационни мерки, която получи, уви, широко разпространение през последните години в Русия. Тук има един много важен момент, на който ми се иска да обърна особеното ви внимание. С либерализма в никакъв случай не трябва да се бориш политически. Не можеш да противостоиш на секуларния дух с пак секуларни, политически методи. Можеш да му се противопоставиш само духовно.

Модернизмът е опасен не само с преките си последици – с лъжливите мисли, които внушава. Лукавият се стреми да откъсне човека от богообщение по всички възможни начини. И затова коварството на ситуацията е още и в това, че можеш да се оплетеш в мрежите на икуменизма и „обновеното православие“ не само като се поддаваш на либералните уловки, но и като постъпваш по обратния начин – борейки се фанатично срещу тях и отдавайки всичките си сили на спорове и изобличавания.

Издават се книги, събират се подписи под възвания и декларации, свикват се конференции срещу икуменизма, организират се богословски дискусии, които правят диагноза на църковния либерализъм от позицията на светоотеческото учение, правилата на Вселенските събори и т.н. Но тъкмо тази тактика е първата съществена грешка! По този начин се обективира самият предмет на спора. Иска ли ни се или не, но най-рязката критика на икуменизма и обновленството довежда постепенно до обратен ефект: съзнанието на вярващите започва да свиква с мисълта, че щом се вдига толкова шум около модернистките идеи, значи те са наистина неизбежни и значими в съвременния църковен живот. Разбира се, би била погрешна и противоположната позиция – да стоим настрана от въпросите на църковния живот, но трябва да се отчита, че днешният либерален реформизъм не е „класическа“ ерес от времето на Вселенските събори и дори не „протестантизъм с източен обред“, както често се опитват невярно да го определят. Трябва да се разбере, че същината на модернизма е друга, че той е явление, абсолютно чуждо по природа на всяка от християнските традиции. Той може да бъде сравнен със СПИН. В началото този вирус се предрешава като „свой“, но постепенно разяжда църковния организъм отвътре и най-сетне води до пълна загуба на духовен имунитет срещу всякакви чужди теории и нововъведения.

Време е да осъзнаем, че зад либералните лозунги се крие един съвсем особен противник – псевдохристиянският секуларен модел, апостасийната пародия на Църквата и учението – и следователно тактиката на противодействие трябва да се различава от обичайната в степента, в която борбата с партизаните се различава от позиционната война.

Когато отъждествяваме някоя от известните досега богословски системи с модернизма, ние сме много далеч от разбирането на истинската му природа. Тук всичко е много по-сериозно: модернизмът е псевдосистема, псевдосветоусещане, породено от мощния секуларен дух на съвременността. Тъкмо в това е секуларизацията на съзнанието – в главата на човека да могат да присъстват едновременно маса абсолютно несъвместими понятия. А политиката, вкарана зад църковната ограда, служи като мощен катализатор на секуларните процеси, като хранителна среда, в която съзнанието на вярващите става все по-светско.

По този начин основният парадокс на съвременната ситуация в руското Православие е това, че двете воюващи групировки, които преследват уж съвсем различни цели, действат по същество в една посока, домогват се до един резултат: в руската Църква постепенно се създава нова общност – особен слой на нещо като „лумпен-вярващи“, които се занимават не толкова със спасението на душите си, колкото с колекциониране на чужди мнения и факти. В църковния живот се вкарват насила чужди за Църквата политически идеи, вярващите изкуствено са приучвани да мислят с категории, далечни от реалния им живот.

Не е нужно да обясняваме кой има изгода от този сценарий на нещата и какъв краен резултат ще има тази „политическо-възпитателна работа“. Както в социален, така и в духовен план лумпените винаги са били носители на най-скорозрейните, късогледи идеи, опора на всичко най-революционно. Според мен най-опасното от всичко, което става в нашата Църква днес, не са интригите на икуменистите и дори не протестантските порядки, внедрявани от шепа експериментатори в техните енории, а постепенното оскъдняване на вярата сред обикновените вярващи, настаняването на мирски възгледи, мирски дух в хорските сърца. Ако тази „пълзяща“ секуларна революция протече в Църквата, нищо вече не ще може да попречи на либерализирането на Православието.

Детайлното предъвкване на икуменическата и обновленска тема има и още едно печално следствие. Въпреки волята си, ние плодим и разнасяме по света съблазни. Спомнете си: дори преразказването на детайлите на греха е било винаги строго забранявано от отците на изповед. Защо? Защото в душата винаги ще се намерят струнки, които симпатизират на греха и трепват при споменаването му. Какво да се прави, такава е немощната ни природа!

В това отношение какво да кажем за модернизма и икуменизма? Трудно е да се намери зараза, по-опасна в духовно отношение за съвременния среден човек. С какво либерализмът привлича хората? Либерализмът е хуманен. Той иска да промени Църквата така, че всеки да може да влезе свободно в нея, без да променя нищо в самия себе си. Да влезе – и дори да не го забележи. Та това е доста привлекателно: да се окажеш сред „избраните от Бога“ и живеещи с „духовен живот“ (не като другите!) без всякакво вътрешно пречупване, без умиране на вехтия и раждане на новия човек, без мъките на пробуждащата се съвест. В основата на модернизма и икуменизма всъщност има маловерие, гордост и сластолюбие, а това са толкова силни и заразителни страсти, че не е чудно, ако под тяхно влияние съблазни и недоумения се появят дори в души, където преди не ги е имало.

Представете си, например, изобличаване на порнографията, снабдено за повече убедителност с нагледни пособия – образци на порнопродукцията. Какво впечатление ще направи тази „критика“ на човешката душа? Отговорът е очевиден. Същото е и при църковния либерализъм. Да разголваш всички тайни на икуменическата и модернистка кухня е занимание, твърде съмнително в духовно отношение. И въпреки това ние всеки път се хващаме на тая въдица, изнасяйки на видело неща и съждения, които според апостол Павел не трябва дори да се споменават сред християните.

До болка обидно е да виждаш понякога ответната реакция на ревнителите на „чистотата на Православието“ при поредното изхвърляне на някой либерал. Създава се впечатление, че последните са свикнали напълно с ролята на булевардни знаменитости и са решили окончателно да постъпват „от противното“ – да създават скандали около себе си и да играят по нервите на своите противници, изпитвайки злорадо удоволствие от това. Традиционалистите пък, уви, не измислят нищо по-добро от това да поемат хвърлената топка и след като предоставят избора на оръжие на своите опоненти, да се влачат някак вяло и обречено подир тях към мястото на двубоя. Изглежда, че ако утре или вдругиден две-три известни с чудатостите си лица решат, седнали на чаша чай, да свикат някой „Всеруски събор на либералното свещенство“, консерваторите ще посветят на това частно начинание толкова внимание, че ще го превърнат в истински мащабно и значително събитие.

Ще повторя пак: необходимостта от контрааргументация и разяснителна работа по проблемите на икуменизма и модернизма днес не може да се отрича. Трябва да има църковна преса, трябва да има междуконфесионални контакти, трябва да има съвременна по формата си православна проповед. Става дума за друго. Ние обявяваме свещена война за традицията, но при това бъркаме, както изглежда, постоянно нещата: не традицията се нуждае от нас, а ние се нуждаем от традицията. Не ние сме призвани да пазим Православието, а Православието трябва да пази нас. За да остане жива православната традиция, не е нужно да се борим външно за нея – просто трябва да се учим да живеем според нея.

Че всичко най-важно в Църквата зависи не от политическите интриги и битки, можем да се убедим и от примера на последните години. Буквално пред очите ни се извърши истинско чудо – Православието в Русия не само че се възроди, но и се възроди тъкмо в традиционни, консервативни форми – с неизменна богослужебна практика, строго отношение към икуменизма, твърда светоотеческа основа, постепенно избистряне на нормалния енорийски живот. Всичко това може да ни се струва самоочевидно, но в действителност то съвсем не е такова. Руската Църква се разтърсвала от проблеми в края на ХІХ век, след това бил всеизвестният обновленски разкол, противоречията с емиграцията и физическото потискане на всяко идейно несъгласие у дома от страна на властите; най-сетне петдесетте-осемдесетте години бяха също период на крайно противоречиви процеси в отношенията с държавата и вътре в самата Църква. Всички рационални (политически) фактори по-скоро накланяха везните към това: възроденото руско Православие да представлява нещо значително по-либерално от това, което виждаме днес. Но нали всичко протече по друг начин! Без дебати, без изобличителство, без всякаква агитация повечето новообърнати, неориентирани от никого политически, застанаха твърдо върху консервативни позиции, възтържествуваха тъкмо традиционните възгледи! Църквата се разрасна необичайно – не десетки, а дори стотици нови енории по цялата страна с млади пастири начело. Това развитие би могло да мине по съвсем друг начин, да се вдъхновява от други, по-„прогресивни“ лозунги и идеи. Нещо повече, на фона на Горбачовата „перестройка“ – явление, повече от либерално по своята същност⁵ – модернисткият вариант на развитие би изглеждал по-логично. През всичките тези години постсъветското общество се носеше в абсолютна противоположна посока – по пътя на „хуманизма и прогреса“ – и тази лавина бе толкова мощна, че можеше просто да погребе под себе си всякакви прояви на консервативно мислене в Русия.
 
Защо тогава стана така, че повечето от нас предпочетоха въпреки „прогреса“ консервативната православна позиция? Когато се опитвам да разсъждавам върху това, аз не намирам друго обяснение, освен мистичното. Този пример прави очебийна онази черта в тайнствения църковен организъм, която отделя всичко политическо от промислителното. Това е област, в която кръвта на стотиците хиляди мъченици, от която ни отделя само тънък времеви слой (две-три поколения) се оказа по-силна и по-действена от всякакви политически аргументи. А мъченичеството никога не е било нито либерално, нито прогресивно. То винаги е радикално и традиционно, то самото е най-дълбокият израз на привързаността към християнската традиция. Ние се възродихме върху кръвта на дедите ни и в Русия просто няма други корени, освен тези невидими духовни връзки. Тук никога не е съществувало онова анонимно, аморфно християнство, което ни довяват задморските ветрове. Тук дори самият въздух е проникнат от страдание и… празник. Да, празник, защото празник може да има само там, където е живо страданието. Затова за Запада и дори за религиозния Запад чувството за празничност стана нещо съвсем недостъпно, а в Русия хората, които се срещат в храма, се поздравяват с „честит празник!“ – и това просто и мило „честит празник!“ служи като основа на много неща.

Именно празничността и драматизмът на Православието са двете велики стихии, които теглят човека към Църквата, правят осмислен религиозния му живот, труденето му над себе си, страданията му. И колко жалко е, когато в реалния живот православната проповед и православната катехизаторска беседа изглеждат неадекватни на тази животоутвърждаваща, животопреобразяваща нагласа! Трябва да признаем, че ние често не само че не разкриваме цялата дълбочина на тази драма и тази радост пред хората, но постъпваме дори по обратния начин – плашим ги. Вероятно това се прави с идеята, че човек, който е бил уплашен от предупрежденията: „не ходи при мормоните, не ходи при баптистите, не ходи при католиците, не ходи при модернистите“, ще се повърти, повърти на едно място и от безизходност ще иде в православния храм. Но можеш ли да почерпиш нещо положително от такава проповед? Може ли човек да получи така представа за същността на самото Православие? Ще стане ли православната вяра негово искрено убеждение? Малко вероятно. На практика с него може да се случи нещо съвсем обратно: този човек може и да дойде в храма, но само за да стане (по образ и подобие на своите учители-наставници) „образцово-показателен“ хулител на всички и на всичко, за да се запише в политически верния лагер и да проклина с всички сили „враговете на истинското Православие“.

Но може да стане и нещо по-лошо. Човекът може изобщо да се откаже да вярва на когото и да било („абе разберете се там помежду си“) или да попадне при определени обстоятелства в мормонска, католическа, йеховистка, баптистка, модернистка или някаква друга община, да срещне мило усмихнати и прекарващи задружно времето си хора и внезапно да разбере, че всичко, което е чул за тях от православните, някак не съответства на видимата действителност, след което да се въодушеви и да стане образцов сектант, запазвайки завинаги спомен за православната Църква като за общност на мрачни, наплашени и недоволни от целия свят хора.

Такава е обратната страна на политическия, пропагандистки подход. Такива са печалните плодове на увличането по идеологията в противоположност на благовестието. А какво би трябвало да правим вместо това и как да разбираме православното благовестие? Съвсем не само като евангелска вест – това е празен протестантски стереотип. За православния човек благовестието е значително по-широко – то е още и вест за това, че Христос пребъдва в нашата Църква, че Църквата живее и действа вече две хилядолетия, че сонмовете светители и праведници вече са минали по този спасителен път, по който вървим ние, живеещите днес на земята православни християни. Ето за това трябва да се говори днес повече от всичко друго и ние наистина имаме какво да кажем на хората както в Русия, така и на Запад. Особено ясно го разбираш, когато си далеч от родината и общуваш с чужденци. В Русия днес сме лишени от много „блага на цивилизацията“, но вместо тях притежаваме едно велико, макар и не съвсем осъзнато от нас благо – да се родиш и да живееш в православна страна. Нещо повече, не просто в православна страна, но в земята на най-страдащото, най-драматичното Православие на тоя свят. Не случайно именно Русия е подарила на света светци от съвсем особен род – страстотерпците и юродивите. Нито в Гърция, нито в някоя друга православна страна е имало страстотерпци, а ето че в Рус най-първите светци са страстотерпците – князете Борис и Глеб – чийто единствен подвиг е да приемат смирено всичко, дори смъртта от ръката на убиеца.

На тази земя ние имаме възможността да бъдем православни съвършено естествено. За да усетим вътрешната си причастност към традицията, на нас ни е достатъчно да бъдем просто самите себе си, докато за западния човек този път винаги е мъчителен. Вероятно затова западното Православие е нещо съвсем различно, не приличащо на Православието в Русия. Върху целия му живот лежи сякаш белегът на тягостна борба, той носи някаква неизлечима носталгичност и аз понякога остро усещам какъв е предметът на тази носталгия. Това е копнеж по естествеността, копнеж по великото Православно Отечество – отражение на Небесното Отечество във видимия материален свят: с една дума, по всичко това, което ние в Русия имаме даром.

Най-главният аргумент в полза на руското Православие днес е самото битие на Православието в Русия във форми, отдавна немислими никъде по света. Неговата сила и действеност се виждат с невъоръжено око. Нужно е само да не укрием, да не спотаим това съкровище от ближните, а за останалото ще се погрижи Бог. Човек, комуто се е разкрила дълбочината и богатството на руската духовност, става съпричастен на традицията не по политически мотиви, а от жажда на сърцето, от вътрешна душевна подбуда.

Знаете ли, те – християните на Запад – слушат разказите за духовничеството и старчеството като деца, спотаили дъх. За тях то е нещо невероятно, някакво живо чудо. Не случайно думата „старец“ е влязла без превод в повечето европейски езици като символ на духовна мъдрост и святост на живота. Свърши ли лекцията, започват въпросите. Същите детски наивни въпроси: „Татяна, а вие имате ли духовник? А какво може да се направи, за да имаме и ние на Запад старци?“… И това се говори от възрастни, солидни хора!

През 1995 г. на световния конгрес на психотерапевтите GWАTT в околностите на Базел (един много представителен форум, който се провежда веднъж на 8 години), аз имах случай да изнеса пред огромна аудитория от най-добри умове в тази област доклад за… старчеството. Конгресът бе посветен на проблема „Науката и интуицията“ и започна с моя доклад. По същество това е признание за пълната безизходица, в която западният свят се е оказал във всяко едно отношение – и научно, и нравствено, и духовно.

Не всички на Запад усещат тази безизходица, но все пак има хора, които търсят изход. В това свое търсене те доста често се обръщат към опита на Православието. Много католици са ужасени от това, което е станало с католическата Църква. Те буквално пред очите си са изгубили дълбочината на духовния живот, те не вярват на своите свещеници. Всеки път, когато идвам в Русия, аз нося десетки писма, адресирани до православните свещеници. Хората описват целия си живот, припомнят всичките си грехове от детинство, молят за съвети, за молитви. Много от тях, които никога не са били в нашата страна, изпитват невероятно трепетни чувства към нас и към нашата страна. Казвам „невероятно“, защото на мен и след толкова години живот на Запад едва ли ми се е удало да заобичам в същата степен Германия или Франция.

Разбира се, интересът към Православието на Запад не може да се нарече масово явление – истински масови там са две занимания: печеленето на пари и потреблението на благата, но все пак в християнските среди интересът към Православието е значителен. Случва се дори да се опитват да се молят с Иисусовата молитва. Разбира се, без духовно ръководство, без уреден енорийски живот това се оказва мъчно. Превеждат и четат древните отци, абсолютен бестселър след Библията станаха Откровените разкази на странника*. Срещала съм на немски такива творения на светите отци, за които в Русия никой и понятие си няма, защото те просто не са преведени на руски⁶.

Може ли да ни дойде след всичко това наум идеята да се „сближи“ православното и протестантското богослужение? Или, напротив, да се затворим в нашата „православност“ така, сякаш ей-сега ще ни я откраднат? Когато си помисля какви чувства бих изпитала, ако (не дай Боже) Православието се промени по западен маниер, първото, което ми идва наум, е изгарящият срам за неопазената светиня, срам пред хилядите германци, французи, англичани, италианци, които са усетили поне малко красотата на нашата вяра, които са се обръщали към Русия в най-съкровените си надежди. „Защо? Защо не го съхранихте, не го опазихте? Защо изгасихте това живо пламъче?“

Никой от тези хора няма и мисълта да ни обръща в своята вяра, да доказва своята правота, да гради коварни планове за разбиване на Православието. Просто няма в какво да ни обръщат – те са изгубили всичко. Те просто чакат да им разкажеш за Русия, за нашата Църква. За съвременния Запад това явление е наистина загадъчно и уникално. Когато го виждаш, благодариш на Господа, че Той ни е удостоил с това поразително богатство, с тази невероятно силна светлина, която се вижда от хиляди километри.

И това за мен е още една и то много важна причина, заради която Православието днес трябва да бъде открито за света. Трябва да свидетелстваме Истината. В наши дни ние просто нямаме право да не свидетелстваме. За много от нашите съвременници православното свидетелство е единственият шанс за нравствено и духовно пробуждане. И въпросът не е в това да си възлагаме някакви велики мисионерски задачи, да се втурваме да проповядваме на всички, да организираме кръстоносни походи и да обръщаме Запада в Православието – въпросът съвсем не е в политиката и пропагандата.

Да не отблъснем! Да не откажем поне една малка частица топлина на тези, които търсят и се нуждаят от нея. Да смогнем да разкрием пред сърцето на ближния своята вяра, своите убеждения, своя малък опит.

На човек не му трябва много, за да излезе от състоянието на мъка и безизходност, да се отърси от унинието, да възкреси най-доброто в себе си. Често просто му е достатъчно да види, че на земята има някой, който търси Бога, че Божията сила не е отстъпила от нас, а се проявява дори в нашите мъчни времена, че съществува Църква, която пази цялостното християнско виждане на света, Църква, в която духовността не е засенчена от политиката, която не оставя паството си на произвола на съдбата, а като грижовна майка води чедата си към спасение.

Бележки

¹ Изглежда, че това условие е най-важното, много важно, сходно по своя смисъл и значение с прочутото Хипократово „не навреди“. То ни предупреждава срещу изкушението да правим духовни компромиси и съглашателства.
² Отделянето на католиците формално станало през ХІ век, след като Рим приел Символа на вярата с „Filioque“ – догма, според която Св. Дух изхожда както от Отца, така и от Сина. Впоследствие разликите между католицизма и Православието се задълбочили още повече поради новите католически догми за незаблудимостта на папата, непорочното зачатие на Дева Мария и др.
³ Съборът обяви католицизма за отворен към другите изповедания, свали наложените по-рано анатеми върху другите Църкви, призова към единство, осъди прозелитизма – стремежът християните от другите изповедания да бъдат обърнати към католицизъм, отвори пътя за либералните реформи в Църквата, позволи богослужението да става на съвременните езици.
⁴ Нашата дума „покаяние“ е аналог на гръцката „метаноя“ (промяна на съзнанието).
⁵ Струва ми се, че феноменът „перестройка“ е много сериозен и се нуждае от отделно подробно осмисляне. Духовното значение на тази „тайна на беззаконието“е глобално и се простира много по-далеч от реформите в Съветския съюз и другите бивши социалистически страни. Тя стана белег за настъпването на нова епоха за цялото човечество. Минаха десет години и у нас в Русия азартът на „перестройката“се позабрави, но – интересна работа – на Запад тази идеология продължава да привлича сериозно внимание. Експрезидентът Михаил Горбачов продължава да се занимава с активна дейност, смята се уж за „най-големия галеник на света“, канят го постоянно на най-значителните политически и обществени прояви. Веднъж, когато в Германия му връчваха поредната премия, той заяви следното (не гарантирам за точността на думите, но общият смисъл беше такъв): „Опитът на преустройството, толкова удачно приложен в Русия, трябва да се разпространи върху целия свят“.
⁶ Немският вариант на Добротолюбието, например, съдържа около 20 дебели тома.