Календарният проблем не е само църковен

Вече не мога да пиша за календара с лекота и вдъхновение както преди време. Чуствам се потиснат. Сигурно така е било и с Николай Коперник, Галилео Галилей и Джордано Бруно, когато хелиоцентризмът се е сблъскал с взетия на въоръжение от католицизма тогавашен научен модел за строежа на Вселената – такъв, какъвто е бил установен „завинаги“ от Аристотел и Клавдий Птолемей. Тази седмица някои автори от масмедиите най-после се усетиха, че има нещо гнило в новия и стария календарни стилове. Нещо, за което тръбя от години, удряйки си главата в бетонна стена от високомерие, подигравки и грандомания. Някои журналисти „откриха“, че датата на обесването на Апостола на свободата 19 февруари в действителност е сгрешена. Вярната била 18 февруари по нов стил, или 6 февруари по стар.

Разликата между двата стила през 19-ти век, когато е живял Левски, е 12 денонощия, през 20-ти и 21-ви век е 13 денонощия, а през 22 век ще бъде 14 денонощия. И така: кой подход е правилен и кой погрешен? Дали към 6-ти февруари да прибавим 12-те денонощия за века, в който е станало събитието, или 13-те денонощия за нашия 21-век, в който ние честваме това същото събитие?

Точният отговор е: И ДВАТА ПОДХОДА СА НАПЪЛНО ПРАВИЛНИ. Получава се прословутата философска апория или антиномия (неразрешима задача, неразрешимо противоречие), широко известна сред народа с израза „Кое е първичното – кокошката или яйцето“? Излиза, че обесването трябва да се чества в два последователни дни – 18 и 19 февруари, което разбира се е абсурдно и противоречи на здравия разум. Генералният извод се налага от само себе си: ДЛЪЖНИ СМЕ ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ РЕШИТЕЛНО ДА ЗАХВЪРЛИМ ПОРОЧНАТА И ПРАКТИКА ДА СЕ СТРЕМИМ ВСЯКА ИСТОРИЧЕСКА ДАТА НЕПРЕМЕННО ДА ТРАНСФОРМИРАМЕ В СТАР СТИЛ.

Сякаш старият стил е нещо много исконно българско и патриотично, даже свещено. Превърнали сме се в идолопоклонници, каквито впрочем са повечето православни старокалендарци (старостилци). Старият юлиански календарен стил трябва решително да се изхвърли от употреба в българската историческа наука и българското православно календарче. Нека той да се използва в съвременната астрономическа наука и научната хронология.

Най-трагикокомичното е, че за обесването на Левски отдавна твърдо е установена 13 денонощия разлика (6 февруари – 19 февруари), а за неговото рождение – 12 денонощия разлика (6 юли – 18 юли). За рождението на Ботев – също 12 денонощия – 25 декемри – 6 януари. Когато са се родили, православният календар в турската империя е показвал 6 юли за Левски, респективно 25 декември за Ботев и толкоз. Точка по въпроса.

Календарната бъркотия става пълна и завършена Вавилония и от още един факт – в историческата и богословската литература, ту по-ранната дата се обозначава като стар стил, ту съответната по-късна дата като стар стил и обратното – ту по-ранната дата за нов стил, ту по-късната дата за нов стил. Да се смееш ли, да плачеш ли? Тук вина има и недобре формулираният текст на Закона за въвеждане Григорианския календар, обнародван в ДВ бр. 65 от 21 март 1916 г. в Царство България. Все пак става ясно, че “стар стил” трябва да се нарича по-ранната дата, а нов стил – съответната по-късна дата. Точно обратното обаче отдавна и трайно е залегнало за датите на православните църковни празници в България.

В заключение бих желал да подчертая, че истинско календарно двустилие в България е съществувало само за периода от 1 април 1916 г. до 20 декември 1968 г., на която дата влиза в сила календарната реформа в БПЦ. Само и единствено за този период държавата е била изцяло по Григорианския календар, а БПЦ – изцяло по Юлианския календар. Следователно само за този период има смисъл историческите дати и датите на църковните празници да се пишат по стар и нов стил. За всички дати извън въпросния период написването им по двата стила е напълно безсмислено.