Чашата като образ-символ в библейската и българската фразеология

Чашата е един от най-древните символи. Среща се в почти всички по-известни културни традиции. Във ведийската митология Вселената се мисли като образ, състоящ се от две чаши. Едната символизира Земята, т.е. богинята Дхишана (името в превод означава „изобилие“), а втората Небето, т.е. бог Индра. Тази митологема явно се превръща в странстващ сюжет, защото я откриваме и в други културни традиции – на саяно-алтайските тюрки, в якутския епос, в светогледа на монголите. Ако останем все в тази част на Азия, ще видим, че подобна представа за Вселената във формата на две чаши съществува и у хазарите, макар че е много трудно да експлицираме пряка връзка между двете митологии. Оттук пък, предвид връзките между Хазарския каганат и Велика България, този сюжет може да бъде видян в художественото оформяне на един тип амулети във вид на двойни чаши, разпространен сред прабългарското население, обитаващо земите край Средна Волга. Подобни артефакти са открити в съкровището от с. Мала Перешчепина, Украйна. Предполага се, че то представя сбирка от предмети, подарявани по различно време на кан Кубрат.

С това искам да кажа, че чашата като космогоничен символ трайно присъства в светогледа на прабългарите. Тя е символ на извечните духовни човешки търсения, на стремежа към духовно здраве, към абсолютната, но и недостижима физическа хармония.

В това значение чашата е най-популярна чрез образа на свещения Граал. Според някои апокрифни легенди това е чашата, от която Иисус Христос пил преди да бъде предаден, и в която Йосиф Ариматейски събрал кръвта Му след разпването на Кръста.

Темата за свещения Граал е твърде добре разработена и може да бъде предмет на цяла дисертация, затова тук няма да се спирам подробно на нея. Само ще отбележа известния факт, че тя е много популярна сред поклонниците на различни езотерични учения, както и сред масоните. Известен е един плакат от салон на Розенкройцерите в Париж от 1894 г., на който са изобразени основателят на ордена на тамплиерите Хуго де Паейн, представен като Данте, и Йосиф Ариматейски като Леонардо да Винчи. Между тях е светият Граал. Представителите на споменатите две групи полагат неимоверни усилия да свържат този образ както с Луцифер (Граалът е направен от изумруд, паднал от челото му), така и с Иисус Христос (кръвта Му). Впрочем тезата за изумруда на челото не е оригинална, а е отглас от индуистката символика, където друг скъпоценен камък – перлата, която стои на челото, е третото око на Шива – органът на вечността според това учение.

В други представи чашата е олицетворение на безсмъртието. Сходна е представата за семантиката на символа в психологията, където според К. Юнг той въплъщава идеята за търсенето на духовното средоточие на егото. Като елемент от брачния ритуал – когато младоженците съвместно трябва да изпият чашата с вино – символизира вечен съюз и вярност.

Според някои изследвачи тази традиция и свързаната с нея символика идват от Китай и Япония. В келтската митология чашата се възприема като атрибут на властта.

Според източната философия тя е знак на Сърцето на Вселената, на духовното начало, на служенето на това начало. За окултизма чашата, в която са събрани даровете на висшите сили, представя самоотверженото служение. Този, който я носи, извършва подвиг, той е герой на духа. Затова още от най-ранна възраст човекът трябва да знае за нея, да бъде подготвян за нея.

В библейския текст чашата присъства преди всичко като метафора, означаваща следното: „Божият съд, благословенията на Бога, измамните удоволствия на греха, страдания в името на правдата“. Както и като „метонимия за виното на господнята вечеря“¹. И тази тема не е предмет на обсъждане тук, тъй като е добре осветена в тълкуванията. Само ще отбележа, че дори и съвсем бегло сравняване между значението на символа в предхристиянските представи и в образния език на библейския текст показва сериозни разлики в него. Подобно разминаване в смисъла откриваме например във факта, че библейският образ-символ на чашата не е свързан с космогонични представи. В изобразителното изкуството чашата въплъщава образа на вярата, битува и като знак на някои светци. Като художествена фигура, представяща елемент от образния език на Библията, тази метафора съвсем естествено преминава и в старобългарската книжнина, респективно и в старобългарския книжовен език. Откриваме я в различни старобългарски паметници, например в Манасиевата хроника: „Причинителят на злините бе предаден на съд и приготвителят на злините изпи чашата на гнева.“²; в Похвално слово за Св. патриарх Евтимий от Гр. Цамблак: „Тези жертви … проляха своята кръв … та единогласно с Авеля да въззоват … към Господа мъченията на онези, които са изпили чашата, що подобава да бъде изпита от любимците Господни …“³; пак там: „Понеже първом бяха осветени от мене, затова и чашата на заколението трябваше първом аз да изпия.“⁴

Броят на подобни примери особено от старобългарски преводи на библейски текст лесно може да бъде увеличен, но аз умишлено съм подбрал образци от неканонични авторски паметници, за да се види, че библейската метафора се използва и в друг, неканоничен контекст. Както се вижда от примерите, този образ-символ е станал елемент от употребяваното в старобългарския книжовен език устойчиво словосъчетание (идиом, фразеологизъм) изпивам чашата. Определяме го като устойчиво, защото функционира в един и същ вид в различни по жанр писмени паметници, т.е. в различен контекст. От друга страна това негово участие в състава на словосъчетанието придава образност, метафоричност на това словосъчетание. Изброените факти дават основание да се предполага, че то представя част от фразеологичната система на старобългарския книжовен език, тъй като отговаря на задължителните за дефиниране на понятието фразеологичност критерии фреквентност (честотност) и метафоричност.⁵

Предвид силното и благотворно влияние на старобългарската книжнина и език върху староруските, този фразеологизъм се среща и в паметници от времето както на Киевска, така и на Московска Рус. Тоест той представя част и от фразеологията на староруския книжовен език. Например: … и победи великият, силен и зъл татарин, от когото много люде биха изпили смъртната чаша. Сказание о Мамаевом побоище⁶; Не мога да ви гледам повече така побеждавани … и искам с вас да изпия тази обща чаша. Пак там.⁷; … изпи сладката чаша на мисълта за бъдещия живот. Иларион. Слово о законе и благодати.⁸

Напълно естествено е, предвид произхода и развоя му, да срещнем фразеологизма и в църковнославянския език. Не посочвам примери, защото това според точната дефиниция на проф. Д. Мирчева е езикът на богослужебните книги и поради този факт устойчивото словосъчетание звучи идентично със старобългарското и староруското. И така стигаме до съвременния български език. В него функционират няколко фразеологични единици (по-нататък – ФЕ), използващи образа на чашата. Три от тях имат отношение към библейския текст. Това са:

1. Горчива (та) чаша. Тежко изпитание, страдание, нещастие, мъка;

2. Изпивам/изпия до дъно (горчивата) чаша на нещо. Книж. Изтърпявам докрай някаква голяма мъка, голямо страдание, изпитание;

3. Отминава ме/отмине ме горчивата чаша. Спасявам се от тежко изпитание, не изживявам някакво страдание.

Авторите на речника⁹ са отбелязали връзката с библейския текст при втората и третата ФЕ. Съответно: „ Води произхода си от Библията, от Книгата на пророк Исайя: „Събуди се, стани, Иерусалиме, ти, който от ръката на Господа изпи чашата на яростта Му, изпи до дъно чашата на опиянението“ и „От Евангелието във връзка с думите на Иисус Христос „Господи, дано Ме отмине тая чаша“ – казани от Него в Гетсиманската градина преди да бъде заловен и отведен към разпятието“.

Дори и повърхностен анализ ни дава основание да приемем, че ФЕ №1 е вариант на ФЕ №2. Общата архисема тук е „страдание, мъка“. Така че спокойно можем да говорим за съществуването на две ФЕ. От цитираните по-горе обяснения за произхода им пък става ясно, че едната от тях Изпивам/изпия до дъно (горчивата) чаша на нещо е от Стария Завет, а другата Отминава ме/отмине ме горчивата чаша – от Новия. При по-внимателно вглеждане в значението на първата ФЕ ще видим, че то предполага една неизбежност на Божия съд, ясен краен резултат – присъдата е произнесена и изпълнена. Докато в подтекста на втората ФЕ прозира някаква надежда за спасение.

Предполагам, че подобна семантична разлика е обусловена от спецификата на старозаветния и новозаветния текст. Имам предвид корелацията Стар – Нов Завет в план най-общо казано „закон – благодат“. Ще спра на ниво филологически анализ, защото оттук нататък думата имат колегите богослови.

Да се върнем към предците ни от времето на Волжска България. Ако за прабългарите езичници чашата е космогоничен символ, то за предците ни от вече покръстената Борисова България той е изпълнен със съвсем различно съдържание, което е свързано с друга идеология. Подобен факт ни показва развоя на светоусещането на българина, приобщаването му към ценностната система на Словото Божие. А запазената връзка между символиката и значението на старобългарската ФЕ и ФЕ от съвременния български език показва, че обвързването на светогледа на българина с християнската ценностна система е традиционно и трайно. Противно на твърденията на представителите на т.нар. научен атеизъм.

Този доклад е част от едно по-голямо наченато от мен научно изследване, имащо за цел да покаже как българинът в своята фразеология, представяща онзи дял от езика, който отразява неговите виждания за света, се е отнасял и се отнася към религията. Защото много често апологетите на споменатото по-горе течение самоуверено, но голословно твърдят, че българинът по принцип бил безбожник. Само ще спомена, че диахронният анализ на ФЕ, които досега съм изследвал, показва по-скоро обратното.

Откъс от Свещеното Писание в църковното предание (сборник доклади), „Омофор“, 2016

Бележки