Човекът според Пападиамантис и Достоевски

Веднага след края на Първата световна война, след като Германия се срива, а болшевиките в Русия побеждават, немският писател Херман Хесе пише в един от първите си текстове (1919 г.) за Достоевски следното: „Той е опасен за Запада. Героите му, братя Карамазови, са източни типове, много опасни, мрачни, с азиатска дълбочина, и представляват непосредствена опасност за западния човек”. Тази поляризация „източни – западни“, която Хесе виждал тогава, днес повече или по-малко остава без промяна при повечето хора, които пишат за нас, православните народи…
Трагична ирония на историята обаче е, че след края на Втората световна война и повторното поражение на германците на Балканите, Х. Хесе става будист, т.е. краен ориенталист. И се чудя дали т. нар. западняци не са по-близо до ориенталците, отколкото до нас, тук, на близките Балкани. Но ние, православните, не само че не сме западняци, но дори не сме източните жители, не сме европейците, а още по-малко – азиатците на Хесе.
Героите на Достоевски и Пападиамантис не се вписват в тези схеми, нито пък е възможно да се обяснят с противопоставянето: „Изток–Запад, Европа–Азия, източни – западни“.
Тяхната географска и духовна родина, както и нашата, е Източното Средиземноморие и неговите околности, която включва Балканите (но и Русия), Мала Азия, Палестина, Месопотамия, Египет, Северна Африка и Южна Италия, т.е. географската и духовна област на Византия, където се е зародило християнството, но и древногръцката цивилизация, и където се е родила и развила Православната църква с нейната жива традиция.
Образите, които откриваме в произведенията на Достоевски и Пападиамантис, не се вписват и няма как да бъдат обяснени в тези рамки: „Изток–Запад“, нито в поляризацията: „Европа–Балкани“.
Не че те не са и източни и западни, но не се изчерпват с тази схема, така както ние днес не се изчерпваме с това да се делим на европейци и балканци…
Пападиамантис и Достоевски са родени и възпитани в православна църковна среда. Връзката на двамата с Православната църква и особено с манастирската традиция е добре известна и тя може да се усети ясно в творбите им, разбира се, с известни различия, но и с вътрешно тъждество. Коливадите на Пападиамантис и старците на Достоевски са носители на живата традиция на исихазма. Старецът в Русия – и не само в Оптина в по-късните произведения на Достоевски, но и св. Тихон Задонски, епископ и подвижник – и коливадите свидетелстват лично, а не само чрез своите произведения или писания, за това, което се крие в дълбочината на антропологията на Пападиамантис и Достоевски: страданията на човека, неговата участ, ако щете, предназначението му, но не в извънхристиянския смисъл на съдба или Божия съдба. Следователно те свидетелстват за антропологичния и хуманистичния проблем.
Колко много Достоевски дължи на манастирите, на св. Тихон и на старците след това, и колко много Пападиамантис дължи на баща си – свещеник, но и на традицията на коливадите в Скиатос… Още от детството си двамата били силно закърмени с тези преживявания и, както споделят по-късно, макар че аз го изразявам с думите на К. Палама: „Човек винаги е това, което е бил, дете“. Може би няма как да сме сигурни, но знаем, че то винаги остава в нас, дори в най-променения човек – променен от възрастта, от страстите, от мисленето си. Въпреки това от детето нещо остава. И те били деца, когато имали дълбокия опит на Църквата, дълбокия опит на библейските герои, ако мога така да се изразя.
Достоевски го описва чрез образа на стареца Зосима, който като малък се оказал в храма през Страстната седмица, когато се четяла Книгата Йов. И е добре известно, че именно там старецът Зосима, т.е. самият Достоевски, преживял великата тайна, в която ограничената земна форма на човека и вечната Истина, ликът на Бога, се срещнали и се докоснали. И земната правда – в смисъл на истина, защото на руски „правда“ означава и истина – се срещнала с вечната Божия истина. И Йов отговорил: „Да бъде благословено името Господне!“.
Пападиамантис в своя невероятен текст „Лъх от тих вятър“, написан през 1901 г., коментирайки ирмос от празника на пророк Илия, пише: „Бог се явил на Пророка не в дух на насилие, не в трус, не в огън, а в лъх от тих вятър. А лъхът от тихия вятър е гласът на кроткия Иисус, гласът на Евангелието“.
След това той завършва тази много малка и отличителна статия (нека кажем, че не всички разкази, още по-малко всички статии на Пападиамантис са с еднаква стойност, нито пък тези на Достоевски са на едно и също равнище, защото, бидейки човеци, те също са се борили със страстите си и това се е отпечатало и върху написаните от тях страници) – той я завършва, като цитира стихотворението на Пиндар, в което поетът “сякаш пророкува“ за Христос: “такъв Бог, герой и човек, не съществува друг, освен Иисус Христос”.
Очевидно Пападиамантис и Достоевски изпитвали голяма любов към Иисус Христос. Известно е писмото на Достоевски до Фонвизин (1854 г.), в което  писателят заявява: „Ако истината, да предположим, изключваше Христос, аз щях да остана с Христос, а не с истината“. Парадоксално, много парадоксално, [тъй като самият Христос е Истината, Себеистината (Йоан 14:6)], но много истинно. В една от своите книги Т. Хрисафис пише за богословската мисъл на Пападиамантис следното: „Рядко срещаме думата Бог. В своите писания той говори за Христос и се обръща към Христос“. В статията си за Достоевски Теслан Милош споделя: „Той не намерил Бога, загубил Бога и се хванал за Христос“. И той смята, че това е падение на Достоевски. Но какво друго би могъл да напише един католик и докъде другаде би могла да го доведе религията му? Как да разбере защо Достоевски бил „уловен“ от Христос…
Пападиамантис прави същото признание, когато казва: „Докато живея, дишам и разсъждавам, няма да престана да възхвалявам моя Христос с любов…“. Защото не е достатъчен някакъв бог, нито пък някаква религия. Нашият Бог е въплътеният Бог в лицето на Иисус Христос. Бог, който не е приел плът, който не е изпитал нашата човешка болка, нашето съществуване, нашето страдание, какво да правим с него? Така и боговете на древните гърци, които Плитон в „Циганката“ (Пападиамантис) иска да реабилитира, както преди него отстъпникът Юлиан, са мъртви.
Достоевски преминал през голямото изкушение (Европа), бил силно повлиян от Запада, а и не би могъл (може би) да не бъде повлиян. Защото „не е възможно да не дойдат съблазни“. Но трябва да знаем, че „друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко…“ (1 Кор. 10:13). Неизбежно е и ние да преминем през (такова изкушение), защото това не са географски, а духовни категории. Западният човек е в нас, той е старият Адам. И ние се борим в себе си да бъдем, ако не източни хора, то поне хора на Църквата, православни хора, ако щете балканци, византийци, гърци, сърби, руснаци и т.н., но с различен вкус към живота, с различен опит за човека от западния човек.
Това, което наричаме „западен човек“, винаги се крие в нас. Пападиамантис и Достоевски са знаели християнската истина, че умът на човека от младостта му клони към злото. „От младини много ме борят страстите.“ През 1875 г. Пападиамантис пише в едно писмо: „В човешката природа има такава склонност, склонност към поквара. Човек иска да се развали и затова се разваля“. В новелата „Христос Милионис“ той казва: „Границите на добродетелта и порока са толкова неразличими в човешката природа, че по-младите философи имат право да обявят психологията за напълно безполезна, както са обявили и метафизиката“.
Пападиамантис пише много за тъмната пещера на човешката съвест, за „вечната склонност на човешкото сърце да обича всичко омразно“. Той говори и за себеслужението: „Дойде времето на себеслужението и всички други религии бяха премахнати“. Г-н Бастиас (в прекрасната си книга за Пападиамантис) говори за себеслужението на хуманизма. Свети Андрей Критски го е казал отдавна в своя Велик покаен канон: „Станах идол на себе си“. Ето какво представлява Западът – себеидол. И това е вътре в мен…
Достоевски бил впечатлен от Европа и казвал: „Това е страна на чудесата, но е гробище. Благодарни сме, получили сме много от Европа, ще получим много от нея и ѝ благодарим, но е време да се измъкнем от „египетския плен“, от Европа“. Това има голямо значение, ако гледаме през погледа на Достоевски. Мисля, че и Пападиамантис е минал също през дълбокото изкушение на Запада. Той бил европеец, модерен, образован, начетен, превел (западни произведения), но тъй като уважавал Европа, не я анатемосал, а я преживявал в себе си.
Това е драмата на човека, драмата на народите, която ние, православните, изживяваме днес. Защо европейците толкова отхвърлят руснаците, сърбите и гърците? Защото са непредвидими, неочаквани. А европелците искат сигурното, искат матрица, искат да контролират. Това е демонично властолюбие, което лежи в основата на отношението на Европа към знанието, към господството и към всичко видимо. Отец Юстин (Попович), придържайки се към Достоевски (не знам дали е чел Пападиамантис, не го споменава), казваше, че папизмът всъщност в Европа е Великият инквизитор. Това е нагласата да притежаваш другия човек, да го опознаеш, да го направиш щастлив, но по своята мяра.
И ето че идва Иисус, кроткият, смиреният, слабият, Който се появява в образите на героите на Пападиамантис и Достоевски. Той не спасява насила. Той не спаси „убийцата Франкоянну“, която не се разкая, не спаси „кира Августа“, която също не се покая. Защото самонадеяността не спасява. Бог спасява, когато вижда, че човекът започва да разрушава своите идоли и себеидоли, своята себерелигия, своето себеслужение и да принася служение на Бога.
Преимущество и характерна черта на Пападиамантис и Достоевски е, че те не създават герои, а описват, възпроизвеждат. В Достоевски ясно се чува многогласност и диалог, т.е. богатството на съборността на Църквата, богатството на своеобразността. А във всички разкази на Пападиамантис е събран целият народ, истински гръцки празник, и се простира една истина.
С други думи това, което Достоевски говори чрез „съборността“ („единство в многообразието“), не е обременено с концепцията на Соловьов за славянофилите, а съдържа идеята, която той разкрива в словото си за великия Пушкин, в което заявява, че поетът е „всечовек“, вместо да използва европейското „свръхчовек“.
В това слово от 1880 г. Достоевски казва: „Смири се, горди човече…“. И скоро след това се преставя в Господа († 1911) с радостта на Възкресението, със св. Причастие, но преди всичко с Евангелието на любовта към хората…

Подготвил: Константин Константинов

Източник: imaik.gr