За проблемите на децата и младежите в храмовете

***

Размишленията за проблемите на децата и младежите в нашите храмове ми се иска да започна с благодарност за самата постановка на този остър за Църквата въпрос, за загрижеността относно нейното бъдеще, за доверието и стремежа тези проблеми да бъдат решавани не по административен начин, а чрез искрено общуване между клира и миряните. 

 

Днешните обобщени бележки, разбира се, не са в състояние да разгърнат поставения проблем в цялост; дори постановката на въпросите изисква време, а още повече събирането на материали за отговор и тяхното формулиране. Но ви уверявам, че поставяйки дадения въпрос пред някои енориаши (майки, педагози, подрастващи и студенти), още на другия ден получих голямо количество пространни, разнопосочни, емоционални и показващи заинтересованост отговори.

 

Това говори за факта, че всички усещат живо остротата на проблема и че има желание за вземане на участие в разрешаването му, както и че все още съществува (независимо от пропуснатото време) доверие към духовенството в решаването на отдавна наболели въпроси.

 

Убеден съм, че трябва да се откажем от най-безотговорната позиция, според която паството само си е виновно, младостта е изначално покварена, нека с нея да се занимават родителите или полицията. Вероятно звучи грубо – никой няма да се подпише под това изречение, – но мнозина оправдават своето бездействие именно с тезата, че днешната младеж „не е като предишната”.

 

Светоотеческият подход се изразява в това, че енорията е такава, каквато Бог даде, и пастирът е отговорен за нея, без да прехвърля тази отговорност върху никого. Също така е неефективно да се стремим „да удържим” младите хора в Църквата на всяка цена. Всички нас твърде дълго и с благи намерения ни задържаха насилствено там, където беше изгодно на властимащите. Подобен тоталитарен подход, който намира почва от семейството до малките и големи обществени, държавни и неправителствени структури, е чужд на църковния дух, не спомага за изграждането на Църквата. 

 

Очевидно задачата може да бъде формулирана по следния начин: как да разкрием, да покажем на младия човек, престъпил неотдавна прага на храма, църковния живот в цялата му пълнота и многообразие, как да направим живота на младите неотменна част от живота на Църквата, за да могат те да осъзнаят, че са й нужни, как да насадим интерес и жажда към живота в Христос, който се проявява в Църквата, как да развиваме този интерес и да утоляваме тази жажда?

 

Защо днес това е по-трудно в сравнение с отминалите времена? Защо, дори при добросъвестно изучаване опита на светите отци, ние забелязваме невъзможността за копиране на техните методи в пълнота? Само в езика на общуването ли се състои проблемът? Както се вижда, разликата между нашите съвременници и християните от ІV-ХІХ век се корени в това, че човекът, живеещ на границата между ХХ-то и ХХІ-то столетие, още с раждането си попада в секуларизиран свят, който се опитва да утвърди автономно от Бога съществуване; всички негови устои са откъснати от културата на Църквата; от ранни години сме принудени да живеем сред светските ценности, в които на Бога е отредено място единствено в частния, индивидуалния живот, а в него остава все по-малко място за чувството за съвест. Светът се опитва да покаже, че може да мине без Единия Истинен Бог Творец, Промислител и Спасител. Ето какви фундаментални представи в съзнанието и в живота на съвременния човек се налага да преодолява Църквата, за да влезе в нея „самоценният индивид”.

 

Но защо сред църковните пастирски проблеми отделяме специално внимание на проблема с младежта? Ако е необходимо да въцърковяваме хората от всяка възраст, с какво се отличава тази част от нашето паство, която едва започва своя живот? Става ясно, че тук трябва да направим диференциация и по възраст, и по времето на пребиваване в Църквата, и според семейната среда на младите хора. Част от проблема остава обща за всички групи, а за друга част ще се наложи да говорим отделно. 

 

1. Кърмачета, деца в предучилищна възраст, малки ученици. По определение, те идват в храма с родителите и настоящата тема засяга именно родителите – основно хора достатъчно млади. Към проблема на самите малолетни деца в храма безусловно се отнася създаването на благоприятна атмосфера за тяхното причастяване, приучването на малчуганите към дисциплина, но не чрез силови методи, възпитаване на благоговейно отношение към богослужението и посилно внимание към основните му елементи. Тук е необходимо да подчертаем важната роля на кръстниците, все още недостатъчно проявена и оценена в нашата практика. Именно кръстниците отсега нататък трябва да станат първи помощници на родителите в църковното възпитание на децата.

 

По думите на Достоевски, впечатленията, получени в ранното детство, макар и неосъзнати, не изчезват и оказват силно влияние върху по-нататъшния живот (1). Как важно е това да бъдат впечатления, получени от пребиваването на детето на светата Литургия, колко много зависи от какви хора е обградено, усеща ли, че около него стои истинско църковно семейство или това е само тълпа от странични, хладни и безучастни хора! Ето с какво започваме темата за младежите в Църквата.

 

2. Подрастващите и студентите от въцърковени семейства. Привидно това е най-благополучната част от младежта, на която пастирът често може да се облегне при работата си с други категории хора. Но само привидно. Главната ценност тук, разбира се, е домашното възпитание, което не може да бъде заменено от никакви училищни програми. Но тази ценност, която ни се струва неотменна част от детството, в преходната възраст би могла да се разклати. 

 

Юношата, започващ да се отнася критично към заобикалящия го свят, към собствения си опит, получен в църквата, проверява идеалните установки, получени в семейството (понякога само декларативни). Ще намери ли в лицето на свещеника действително отец, а не требоизвършител, а в лицето на околните – братя и сестри? Самите тези понятия отново и отново ни връщат към проблема за църковното семейство, църковната община. Ако детето не я види, не я открие в храма – то ще я търси на други места, а на църква ще ходи известно време (докато не отслабне контролът на родителите) само по задължение.

 

Отчуждеността един от друг, липсата или недостигът на здрави човешки връзки е една от причините за оттегляне от Църквата дори на смятаните за надеждни млади хора: все пак животът е готов да им предложи и съвсем други общности, и съвсем други ценности. Психолозите ще кажат – всичко формално и недомислено, възприето единствено по навик или „по послушание” в този период, като правило, спира да носи удоволствие, престава да бъде жизнено необходимо. 

 

Още един проблем сред тази група младежи е различната степен и различното качество на въцърковеност на техните родители. Има родители, които са неофити, станали са християни в зряла възраст и в детството си не са имали опита от живот в семейство с християнски традиции. Затова те, макар и идвайки в Църквата, неволно изграждат отношенията в семейството по модела на своите родители, израснали в тоталитарно общество. Колко често в такива семейства цари прекомерна строгост; затваряне за външния свят; подозрителност към всичко; разделяне на хората на „наши и не наши”, „свои и чужди”, отношението към които се мени до противоположност. Когато едно момче попитало друго: знае ли то детско стихотворение, първото надменно отговорило: „Зная само молитви”. С това общуването между двамата приключило задълго.

 

Ако нагласите в семейството не се променят, ние виждаме и родителите, и децата, облечени само в тъмни тонове, с мрачни и навъсени лица, смятащи, че единствено такива са длъжни да бъдат всички православни. Като се вгледаме в живота на подобен тип хора, като наблюдаваме отрязъка от техния живот, който би трябвало да е най-светлият, си припомняме, че главното обвинение против християните е, че те са безрадостни.

 

Разбира се, не всички желаят да бъдат такива – и в резултат на това напускат Църквата. Но причината не е в Църквата, а в нереалистичното отношение към нея, в невярното разбиране на понятието църковност. Мисля, че и тук решението на проблема не е само в четенето на книги с положителни примери, а в създаването на кръг за общуване както сред връстниците, така и сред възрастните. Особено важно е общуването между семействата, предполагащо не само съвместно прекарване на времето, но и участие в общи дейности.

 

3. Подрастващи и младежи от нецърковни семейства или от семейства, сравнително неотдавна обърнали се към Христос и към Църквата. Липсата на жизнен опит е нещото, което различава младите хора от другите групи на паството (тъй като често именно опитът от собствения живот е този, който води човека „на години” към вярата и непосредствено в Църквата). Но посочената група младежи в мнозинството от случаите се характеризира с пълна дезориентация в житейските ценности, хаос в съзнанието, обърканост по въпросите на нравствеността и смисъла на живота. Това, разбира се, можем да наблюдаваме и у много по-възрастни хора, но въпреки всичко животът заставя да бъдат придобити някакви устои, макар и невинаги християнски, но все пак създаващи поне относителна стабилност.

 

Младежта наред с дезориентацията усеща и объркване, пълна неувереност в смисъла на битието. За този остър, болезнен проблем споделят и родители от православни семейства в европейските страни, напълно благополучни в материално отношение, но чиито духовни проблеми са сходни в много аспекти.

 

Педагозите, психолозите, родителите говорят за нечувани по-рано младежки проблеми – препълненост с различни комплекси; ръст на агресивността и депресията; компютъризация на съзнанието и цялостното светоусещане; подмяна на реалния свят с виртуален; смазващото въздействие на рекламите и върху интелекта, и върху нравствената сфера; формиране на „психология на тълпата”, според която е недопустимо да си извън модата, да не си като всички; алкохолна или наркотична зависимост, която започва във все по-ранна възраст (прикриваща се с понятията „слабоалкохолни напитки” и „леки дроги”); липса на елементарни умения за общуване, за построяване в речта на причинно-следствени и други логически връзки и съобщаването им на събеседника, още по-слаби умения да бъде изслушан другият, да се разбере и да се отговори на чуждата позиция аргументирано и без оскърбление.

 

Изброеното крие риск от множество негативни последствия, от които обществото се бои, но не е готово за тях. Ето защо сред общоцърковните проблеми се налага да разграничим проблемите с младежта – нехарактерни за по-възрастното поколение.

 

Виждаме с какъв огромен товар на вътрешния свят, с каква болка в душата често идват подрастващите в храма. Какво търсят в Църквата? И какво намират? Разтреперваш се, ако просто искрено зададеш тези въпроси и искрено се стараеш да отговориш. Но това не е измислен модел за сплашване, а реалният днешен ден.

 

Още по-страшно е, че най-често краят на тази история е обикновен и кратък – както такива „сложни” юноши идват в храма, така и болшинството от тях се оттегля някъде. Те остават чужди. А да дойдат отново е много по-трудно. Неголям процент (в сравнение с напусналите) младежи намират място в храма.

 

Как да им помогнем да се превърнат в християни, да станат личности в Църквата? Как да не изпуснем колебаещите се? Основният ни въпрос – какво да правим? – изисква поне началото на някакъв отговор, някакво осмисляне и практически действия.

 

Изключително важно е тук да направим разлика кое от кого зависи: кое зависи от самия човек, идващ в Църквата; кое – от посрещналия го енорийски свещеник; кое от председателя на храма и от неговите представи за определен стил на храмовия живот и съобразно с него – и отношението към приходящите; кое – от решенията на Патриаршията, от управляващия епископ.

 

За идващия в Църквата е важно да знае какво очаква от нея, действително ли е дошъл в търсене на Божията воля за себе си, как Църквата може да му помогне да я открие, какви са неговите първи стъпки в православния храм по този път. Всичко това на свой ред е добре да бъде научавано не само от брошури, но и от общуването с хора в Църквата, преди всичко – със свещеника. Очевидно е, че в този процес свещеникът е ключова фигура, срещата с когото така или иначе може да промени хода на мисленето или живота на човека.

 

Следва да си зададем въпросите: винаги ли ни е интересен човекът, винаги ли узнаваме мотивите, довели го в храма, какво лично аз мога да направя за неговото въцърковяване, как да му помогна да направи първите си стъпки в Църквата и да не остане през целия си живот новоначален? Кой и как може да помогне на свещеника в тази дейност, и въобще съществува ли у самия духовник заинтересованост от въцърковяването на нови и нови хора, няма ли още в началото бездушен формализъм? Възприема ли свещеникът гражданите, миряните като енориаши, а не като „преминаващи”; енориашите – като паство, чеда на единното църковно семейство? Отново, както се вижда, няма да подминем проблема за църковната община. Но началото на обгрижването на новообърнатите, началото на техния живот в Църквата е възможно само ако свещеникът отговори положително на тези въпроси и започне да ги решава на практика.

 

Положителните отговори на поставените по-горе въпроси са възможни, ако църковното настоятелство има съзнание за грижа към току-що престъпилите църковния праг, която се изразява се не само на думи, но в практическа подкрепа за начинанията на свещениците, обгрижващи съответните енории.

 

Необходимо е тук да правим разлика между материалните възможности за създаването, например, на неделни училища с различни нива на сложност, за организацията на поклоннически екскурзии и други събития, изискващи харчене на финансови средства, и идейните нагласи на председателя, който по принцип не е заинтересован от каквато и да е младежка работа при неговия храм. 

 

Трябва да признаем, че още от съветско време мнозина се отнасят с недоверие и предпазливост към каквито и да е младежки обединения и не допускат възможност за съществуването им към храмовете. Но отговаряйки на въпроси за проблемите на младежта, всички юноши и девойки споделят най-вече за дефицит на общуване, за нуждата от търсене на форми за такова общуване, за съвместно решаване на трудности, които не могат да бъдат решени самостоятелно, като подчертават надеждата за общуване именно при Църквата, при храма, който постепенно се превръща за тях в роден. 

 

Подадоха ми няколко списъка с възможни форми на подобно общуване. Сред тях са – поклоннически екскурзии до свети места и до паметници на руската история и култура, или просто сред природата; съвместно пиене на чай с обсъждане на проблеми, вълнуващи в най-голяма степен младите хора; занимания по църковна история, литургика, Нов завет; лекции по църковна, класическа и съвременна култура: литература, музика, живопис, иконопис, кино и театър; сформиране на православни лагери за отдих; участие според силите в ремонта и реставрацията на храмове; организиране на групи за помощ на възрастни, хора с увреждания и сираци – както за енориашите на храма, така и при болниците; създаване на неделни училища за деца и катехизаторски курсове за възрастни; оказване помощ на нуждаещи се енориаши; издаване на енорийски вестници.

 

Подчертавам: всички изброени възможности са идеи на самите млади енориаши, които биха искали да участват в тях според силите си.

 

Разбира се, няма как да бъдат намерени средства за всичко веднага, но можем с нещо да започнем, за да не погубим самата инициатива. Не ни достига опит за подобна работа, липсват кадри. Както изглежда, наред със счетоводителя, шивача на църковни одежди, звънаря, реставратора, е необходимо към храмовете да бъдат въведени длъжности педагог организатор и катехизатор, непосредствено отговорни за работата с младежта. Подготовката на такива специалисти следва да бъде поета от православните ВУЗ-ове.

 

Необходими са също така човешки връзки не само вътре в църковната община, но и между енориите, за да се избегне опасността от обособяване и тщеславна изолираност. Нуждата от длъжностите педагог организатор и катехизатор, съвместното общуване извън богослужението, както впрочем и съвместната молитва, очевидно трябва да бъдат отбелязани в Уставите на енориите. Специална тема е участието на децата и младежите в богослужението. За подрастващите е важно, ако им поверяват пеене, четене в храма, различни послушания. За тях младите хора следва да бъдат сериозно подготвяни. 

 

Що се касае до общоцърковните постановления за работата с младежта, смятам, че би било полезно да се обърнем към Деянията на Поместния събор от 1917 г., където въпросите на съвременния църковен живот са разгледани много подробно и несъмнено част от неговите решения биха се оказали нужни и днес. Към днешния ден животът на нашата Църква бива изграждан почти извън изпълнение на решенията на този, сочен за един от най-важните за нас, Поместен събор.

 

4. В храмовете съществува и неголяма част младежи, дошла от други конфесии и други религии. Особеност на тази група хора е, че не само по книги и разкази, а по собствения си опит имат с какво да сравняват не само вероучението, но и практиката на църковния живот. От видяното в нашите храмове зависи ще станат ли православни християни, или пребиваването им с нас ще бъде за тях единствено поредният опит.

 

***

Ето само няколко щрихи относно проблемите на младежта в Църквата по материали, събрани за един ден. Всеки от тях може и е необходимо да бъде развит и конкретизиран, но това изисква компетентната работа на специалистите.

 

В заключение ми се иска да приведа положителния пример на община с непосредствено младежка насоченост. В близост до нас има храм, където опитни педагози, психолози и лекари се занимават в групи с деца буквално от 1,6-месечна възраст и с млади родители; където през лятото редовно се провеждат пътувания с лодки; където краевед провежда екскурзии до исторически места в Москва, до Золотое Кольцо, по маршрута Москва-Ярославл и др. Това е храм, в който младият председател показва действена любов към младежите, изразяваща се в грижа и внимание към всички страни от техния живот. В Москва има и други храмове, от чиято работа можем да се поучим, да вземем пример относно въцърковяването и обгрижването на младите хора.

 

Въпреки всички очевидни трудности, които изпитва; въпреки заетостта и претоварването, ако духовенството осъзнае като мисия въцърковяването на нашата младеж, то по този път съществуват богати перспективи.

 

Младите хора не се оттеглят от храмове, където към тях се проявяват искрена и неподправена грижа, безкористен интерес и внимание (а всеки фалш в младостта се забелязва много остро и се възприема болезнено), където има общуване между младежите и с по-възрастните в най-разнообразни форми (колкото по-разнообразни, толкова по-добре), но общуване, чийто център остава Божествената Литургия, на която те не присъстват пасивно, а вземат съзнателно участие, причастявайки се заедно като едно семейство. Не се оттеглят от там, където без потискане на свободата съществува отговорност на енориашите едни за други, а на пастира – за всички. Ако в отношенията присъстват искреност и любов, ще бъдат намерени форми и за тяхното изразяване.

 

(1) Понякога жените в късен етап на бременността са причастявани с две частици; младенците, чиито майки редовно са вземали Причастие преди раждането, като правило не плачат пред светата Чаша. Затова бихме могли да предположим, че „ранната детска възраст”, за която говори Достоевски, засяга и пренаталния период. – Бел. ред. | www.pravmir.ru