Бележки към начинаещия свещеник

І. Не жрец, а пастир

1. Почти няма дохристиянска (или нехристиянска) религия, която да не съдържа елементи на жречество. Като правило жрецът в тези религии е магьосник; извършител на ритуали, с помощта на които народът желаел да заслужи благоволението на висшите сили. Необходимостта от жрец, от особен човек, близък до боговете, се обуславяла в езическото съзнание от дистанцията между човека и Небето, която изисквала посредник, „посветен”. Усещане за подобна дистанция съществувало и в Стария Завет. Светая Светих, завесата, ковчегът – всичко това било знак за недостъпността на Всевишния и само избрани лица можели да влизат под покрова на Дома Господен, за да свидетелстват от името на народа (чрез обреди) за неговата вяра и покорност към Твореца. Въпреки това, за старозаветната църква бил предначертан идеалът да стане „царство от свещеници и народ свет” (Изх. 19:6).

2. Тайната на Въплъщението ни разкрива, че „Словото стана плът и живя между нас” (Иоан. 1:14); че дистанцията между Бога и хората е преодоляна. Като знак за това се раздрала завесата в храма (Мат. 27:51). Оттогава единствен посредник става Богочовекът (Евр. 1-5). По този начин жречеството окончателно е лишено от смисъл. Християнският свещеник не е жрец, а пастир.

3. Въпреки това никой обществен организъм не може да функционира без структура и ред, без своеобразно „разделение на труда”. Това се отнася и за видимата, земна страна на Църквата. И макар че върху всички кръстени се изпълнява обещанието да са призвани като „царствено свещенство” чрез помазване с Духа (1 Петр. 2:9 и сл.), сред вярващите се избират служители пастири – епископи, презвитери, дякони и др. Те са свидетели на Христа и вестители на Неговото слово („който вас слуша, Мене слуша”, Лук. 10:16); в същото време те са предстоятели на Църквата, чрез чиито ръце общината въздига св. Чаша и извършва други тайнства. Клириците са неотделима част от Църквата, защото действат не от себе си, а от нейно име.

Забележка: Това дава отговор на въпроса за действителността на тайнствата, извършени от недостойни пастири. Свещенослужителят не е „маг”, който по своя воля извършва едни или други действия: не той сам, а цялата Църква (чрез неговите уста) призовава Светия Дух.

4. Ролята на жреците в дохристиянския свят обикновено се ограничавала с изпълнението на обреди. В Стария Завет проповедта и ръководенето на духовния живот на хората били дело предимно на пророци, мъдреци, наставници (имало само редки изключения, например – пророк Иезекиил). „Служението на Аарон” и „служението на Моисей” съществено се различавали помежду си. Християнският служител, подобно на апостолите, е призван да възвестява Словото Божие.

5. Христос изисква от апостолите (следователно и от пастирите) да ръководят духовния живот на хората. Думите: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано и на небето” (Мат. 18:18) – означават не само властта да се опрощават греховете, но и властта на пастирското ръководство. Разбира се, според завета на Христос, тази власт следва да изключва насилие, потисничество, духовен деспотизъм. Властта на пастира е служение (Мат. 20:25-28). „Извършват неправда всички онези свещенослужители, които подменят Христовото благодатно пастирство с безблагодатно жречество, служението на народа – с господаруване над народа” (архиеп. Йоан Шаховской).

6. Формите на служение в Църквата са разнообразни (вж. 1. Кор. 12:28). Но в днешните условия пастирът трябва да бъде едновременно и извършител на тайнства, и проповедник, и апостол (мисионер), и духовен лекар, и ръководител. Във връзка с това немаловажно значение придобива подготовката на свещенослужителя. Както отбелязва нашият патриарх, на Църквата са нужни „образовани пастири, чийто нравствен облик е завинаги утвърден от св. ап. Павел в Посланието му към Тимотей: „… бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота” (1. Тим. 4:12).

ІІ. Литургическата практика

1. В противовес на погрешните (но силно разпространени) възгледи, следва да се разяснява на вярващите централното значение на Литургията, която превъзхожда всички видове църковни молитви (акатисти, водосвети и пр.), като припомняме, че Евхаристията ни е заповядана от Самия Господ.

2. Във връзка с това е желателно (в проповедта, в общата изповед, в личните беседи) да се разкрива смисъла на тайнството; съдържанието на молитвите, които го съпровождат. На хората нерядко им се струва, че най-важният момент в службата е „Херувимската песен” и затова по време на Евхаристийния канон мнозина ходят, разговарят помежду си, поставят свещи. Вина за това имат преди всичко духовниците, които недостатъчно ясно и настойчиво разясняват същността на Литургията.

3. Като следят за реда на чинопоследованието, някои свещеници проявяват излишна ревност: излизат от олтара, прекъсват четците и певците, правят резки забележки на пригласящите на клироса. По този начин се нарушава благоговейната молитвена атмосфера в храма. Подготовката на четците и певците, проверяването им следва да се извършват предварително. Да се съхранят мирът и молитвеният дух е по-важно, отколкото на всяка цена да се изпълнят до най-малката подробност всички указания на устава. В противен случай вместо молитвено събрание на верните (еклесия), богослужението се превръща в лош провинциален театър (със суфльори, задкулисна суетня и пр.).

4. За пастира е полезно да разбира от църковно пеене, за да охлажда ентусиазма на онези диригенти, които се увличат от „концерти”. Пеенето на хора не трябва да заменя малкото моменти от богослужението, в които е прието да пее цялата църква. Общонародното пеене е желателно да се запази навсякъде, където това е възможно (например по време на акатистите, молебените, когато вярващите пристъпват към Кръста).

5. Съкращение на службите се прави винаги и навсякъде (дори в манастирите); въпросът кое и колко да се съкрати решава самият свещеник (настоятел) във връзка с конкретните условия в енорията. Необходимо е да се вземат предвид честотата на богослуженията, времето на годината, степента на заетост на мнозинството енориаши и т. н.

6. Недопустимо е да се извършват няколко треби едновременно. Изключение правят онези храмове, в които има отделно обособени кръщелни.

7. Духът и учението на Църквата се въплъщават в храмовото изкуство. Но в него настъпва упадък, ако свещеникът и паството не го разбират. Трябва да се следи стенописите в храма да бъдат зографисвани въз основата на подходящи образци (съветвайки се с компетентни лица); да се развива църковно-естетическия вкус на енориашите, като им обясняваме, че безвкусните и кичозни украшения и хартиените копия нарушават строгото благолепие на храма.

8. Много често човекът, влязъл случайно в храма, се сблъсква с грубост и озлобление. Пастирът е длъжен да покаже, че това е тежък грях. Божият Дом следва да бъде средище на мир и доброжелателност.

9. Да откликне на всяка молба (за посещение при болен и пр.) е пряк дълг на духовника. Склонността прекомерно да „пазим себе си”, коравосърдечието, формализмът, надменността са недопустими. Има случаи, в които подобно поведение отблъсква завинаги хората от вярата.

10. Относно опелото – вж. Приложението.

ІІІ. Проповедта

1. Нито една неделна или празнична Литургия не бива да минава без проповед, защото проповедта е една от най-важните страни на пастирството.

2. Да се произнася „слово” може след амвонната молитва или след отпуста. Продължителността на проповедта не трябва да бъде повече от 10-15 минути. Да задържи вниманието на слушателите по-дълго е трудно дори за надарения проповедник.

3. Проповедта следва да се изрича с ясна дикция и думите й да достигат до всички, които се намират в храма.

4. Добрата проповед отразява мислите и чувствата на проповедника. „Всяко слово, изречено само с уста, е неискрено и мъртво и слушателите винаги безпогрешно го разпознават” (свещ. Ал. Елчанинов).

5. Пастирът следва постоянно да търси „храна” за своите речи: да записва мисли, цитати, важни теми, които му подсказват четенето, беседите, молитвите, обстоятелствата в живота. Само онзи, който винаги е готов да се учи, може да усъвършенства своето дар слово.

6. Свещеникът, който не притежава такъв дар, може, без да се притеснява, да чете предварително подготвен текст. Необходимо е той да бъде съставен внимателно, да се чете ясно, изразително, влагайки душа. Този вариант е по-добрият, вместо „словото” да бъде научавано наизуст (методът е неблагодарен и никой не би могъл да го практикува постоянно).

7. Духовникът следва да познава енориашите си: техния живот, равнище и възгледи. Проповедта, която пренебрегва конкретната аудитория, не докосва сърцата на слушателите.

8. Необходимо е да се избягва изкуственият елеен език, а също неразбираемите термини (или веднага да се пояснят). Като се обръщаме към „обикновения” слушател, не бива да изпадаме в примитивизъм. Изречените думи следва да бъдат поучителни и за образования човек. Стойността не е в красивите думи, а в това има ли какво да каже проповедникът на народа. Поради това той е длъжен да умножава вътрешното си богатство. Човек, изцяло погълнат от битови проблеми, не би могъл да стане добър пастир.

9. В проповедта е полезно да се отделя място не само за Евангелието, но и за катехизически теми: разясняване смисъла на богослужението, празниците; разкриване основите на вярата; дискусии за живота в Църквата в миналото и настоящето. Може вярващите да бъдат запознавани накратко с по-важните църковни събития (например по ЖМП – Журнала на Московската патриаршия – б. пр.). Но, разбира се, етичните теми следва да бъдат неизменна част от почти всяко „слово”.

10. Добрата проповед се изгражда върху установен план (увод, разкриване на съдържанието, примери и заключение). В основата й трябва да лежат една или две основни идеи, около които се гради всичко останало. Илюстративните примери са необходими, тъй като по-лесно се осмислят и запомнят, отколкото отвлечените разсъждения.

11. Проповедта (от външна гледна точка) е един от видовете ораторско изкуство. Пастирът не бива да пренебрегва подготовката си в тази насока, но и не бива да губи на амвона искреността си (да „ораторства” в лошия смисъл на думата).

12. Духовникът, който говори за любов, а след десет минути грубо крещи на хората, не би могъл да спечели истинско доверие. Неговата проповед ще бъде възприемана като лицемерно „благоречие”.

13. Понякога, ако обстоятелствата позволяват (например по време на пости), свещеникът би могъл да произнася цял цикъл от проповеди, свързани с конкретна тема.

14. Ако е възможно, следва да проповядват и дяконите, като подражават на техния небесен покровител – св. първомъченик Стефан.

ІV. Грижи за душата

1. Само свещеник, който живее с молитвата, вярата и Евангелието, може да ръководи духовно своите пасоми.

2. Пастирът не бива да забравя, че той не е „магьосник”, не е бездушен „служител на култа”, а приятел, помощник, смирен наставник. В личното общуване (и в проповедта) е необходимо винаги да подчертава, че говори не „от свое име”, а проповядва Евангелието и учението на Църквата. Свещеникът е гласът на Църквата: негов дълг е да се моли за хората, да учи, да разяснява, да утешава, да подкрепя, да събужда съвестта. Желателно е да познава колкото се може по-голяма част от своите енориаши и да следи за духовното им развитие.

3. Често свещениците (особено младите) злоупотребяват с пастирската си власт, като забравят, че ние не притежаваме друга власт освен служението. Те използват чисто манастирското понятие „послушание” и изискват от вярващите абсолютна преданост, играейки роля на ясновидци и оракули, като считат своята воля за „повеление свише”. Духовникът следва да бъде непреклонен само тогава, когато става дума за безусловните предписания на Църквата, вярата и Св. Писание. В останалите случаи съветите му не трябва да имат задължителен характер. В сферата на църковната „икономия” е необходимо да проявяваме разбиране, търпение и отзивчивост.

4. Доколкото в храма идват и душевноболни, полезно е пастирът да има основни познания в областта на психологията и психиатрията, за да различава действително болните от обсебените. Той е длъжен да развива в себе си грижовно отношение към хората с неустойчива психика. Но не бива да им обещава скорошно изцеление. В противен случай може да се стигне до лични трагедии.

5. В случаи, когато свещеникът узнае за неправилните действия на свой събрат, следва той да се пази от осъждане и да даде съвет с максимална деликатност.

6. Когато духовникът дава препоръки, нека да се моли Бог да му посочи отговора, (ако съществуват съмнения). Но когато не познава добре конкретните обстоятелства, прибързаният и категоричен отговор може да нанесе сериозна вреда.

7. Поведението на пастир, който се отнася надменно и самоуверено, като господар на духовните си чеда, рязко контрастира с образа на Добрия пастир, представен в Евангелието. Умиването на нозете не е просто обред, а символ на смирено служение.

8. „Необходими са ни не само енории и общ църковен живот, но и онова, което в древна Русия се е наричало „малка църква”, т. е. такива огнища на църковна топлота, малки църкви от отделни семейства, в които да се осъществява близко и непосредствено общуване, каквото не е възможно в големите, пъстри по състав и текучество енории” (свещ. Ал. Елчанинов).

9. Поради голямото количество енориаши в градовете общата изповед почти напълно е заменила личната. Свещеникът следва да призовава вярващите, макар и от време на време, да пристъпват към лична изповед.

10. Нужно е да учим хората как да се изповядват, като им поясняваме, че разговорите за чужди грехове, болести, общите фрази („грешна съм, грешна съм”) стоят далече от истинската изповед. В същото време е недопустимо да притискаме рязко вярващите; нека си даваме сметка, че мнозинството от тях все още не са изградили навик истински да изповядват греховете си.

V. Живот и облик на пастира

1. Духовникът е преди всичко човек на вярата. Тя трябва да бъде център на неговия живот, мисли и интереси. Само тогава той може да пробуди „топлохладните”, чийто брой винаги е голям.

2. Съществува мнение, че пастирът не трябва да се занимава с богословие, че неговата дейност е единствено извършване на богослужения. Но свещеник, който пренебрегва изучаването на Божието Слово и църковните дисциплини, много често се отпуска, става „битовист” и „требничар”. В подражание на св. отци е необходимо свещенослужителят да бъде грамотен, образован човек (да припомним например, че св. Йоан Златоуст е бил един от най-културните хора на своето време). Той трябва да може да дава отговор на сложни въпроси, да се ориентира добре в проблемите на културата. Духовният му живот трябва непрекъснато да се обогатява.

3. В днешно време светският костюм на свещеника в извънбогослужебно време стана обичайно явление (да припомним, че така е било и в първите векове на християнството). Но нека той даде да се разбере, че сваля расото от съображения за удобство, а не поради факта, че се притеснява от своя сан. Затова той може да поставя върху сакото си кръст или специална колосана яка. В особени случаи (когато например е повикан да даде причастие в селска местност), той може да не сваля расото, за да видят хората, че идва да свещенодейства.

4. Дългите коси не били задължителни за духовенството в продължение на много столетия. Както изглежда, днес свещеникът е свободен сам да избира формата на прическата си, но във всеки случай тя не бива да изглежда нелепо и смешно („дамски” кокове, стегнати с фиби и пр.).

5. Семейният живот, битът и обликът на свещенослужителя трябва да служат като образец за останалите и да предизвикват у тях желание да му подражават. Пастирът следва да помни огромната отговорност да бъде еталон за християните във всичко.

6. За избягване на пастирски грешки е необходимо по-често да се препрочита изобличителната реч на Господа против фарисеите. Служението на духовника нерядко е изпълнено с многобройните изкушения на фарисейството и садукейството.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Скъпи отче! Питате ме, необходимо ли е при извършване на опело да се произнася надгробно слово, и ако е нужно – защо? Преди всичко, да се произнесе такова слово е абсолютно необходимо. Това по същество е единственият случай, когато можем да кажем нещо полезно на хора, които рядко (или изобщо) не ходят на църква. Във връзка с това и характерът на словото следва да се различава от онова, което обикновено говорим пред енориашите си. Важно е да не забравяме, че по-голямата част от слушателите или нямат представа за вярата, или имат изкривена представа за нея (оттук се появяват предразсъдъци и враждебност). Неведнъж съм слушал от невъцърковени хора, колко неприятно впечатление е оставило в съзнанието им опелото на техен познат или роднина. Затова става ясно, че църковното погребение е един от най-отговорните моменти в нашето свидетелство пред „външните”. Кръщението протича в съвсем различна атмосфера и тогава почти нямаме възможност да кажем нещо значително на хората.

Започвам с дреболиите. Нерядко в храмовете за извършване на треби остават наполовина „бракувани”, износени или дори прокъсани одежди. Това е недопустимо. Но в същото време напълно неподходящи за извършване на траурни обреди са и пъстрите облачения. Черните също не подхождат, тъй като нашите представи за траур са различни в сравнение със „светските”. Най-подходящи за подобни случаи са белите (при това чисти и красиви) одежди, в които няма нито пищност, нито излишна семплост – още повече, че в древността именно бялото е било цветът на християнския траур. Желателно е да се вземе и хубав тамян, защото непривикналите могат да се задушат от нашия „изветрял” тамян. Требникът също трябва да има приличен вид.

Понякога свещениците произнасят слово преди опелото. Но по това време може да Ви прекъснат – хората палят свещи, местят се от едно място на друго и т. н. Неподходящ момент за това е и в края на заупокойната служба, когато донасят капака на ковчега, прощават се, викат помощници, за да изнесат покойника и пр. Най-добре е словото да бъде произнасяно веднага след четенето на Евангелието. Четете с лице към хората (обичаят да се чете с гръб към народа е повече от странен). По този начин хората Ви гледат, престават да шепнат и да се движат. Някои духовници говорят, стоейки пред аналоя, до главата на покойника. Но тогава част от присъстващите, които се намират около ковчега, се оказват с гръб към свещеника. Най-естествено е да говорите, като заставате около нозете на покойника така, че да виждате събралите се.

Много важно е да проявяваме тактичност и, поглеждайки към народа, веднага да почувстваме какво да кажем. Погребенията са различни. За някои духовници това е полуравнодушно „отбиване на номер”, а често Вие присъствате на драма, сълзи, викове. Да отчитате настроението на намиращите се в храма е задължително. Трябва предварително да помолите да се даде стол на онези, които от скръб не могат да стоят на крака. Нека те седят около ковчега. И въобще, когато извършвате опелото, си давайте сметка, че извършвате не просто „обред”, а присъствате на човешка скръб, молите се и съпреживявате. (Това, разбира се, не означава, че трябва да „лицемерничите” и да наденете маската на фалшива скръб.)

С какво да започнем? Не с изтъркани „църковни” фрази, които и без това са достатъчно неразбираеми и чужди за по-голямата част от опечалените. Изобщо, необходимо е да се говори на достъпен човешки език, а за опелото това важи с особена сила. Добре е, ако предварително знаете нещо за покойника, за неговата смърт. Това може да послужи като отправна точка. Бихте могли да изразите радост, че толкова много хора са дошли да изпратят починалия; да кажете, че тяхното присъствие е свидетелство за любовта, която изпитват към него – очевидно заслужена. Ако смъртта е била внезапна и трагична, може да започнете с това, че случаят за пореден път показва колко тънка преграда ни отделя от смъртта. Но в повечето случаи е необходима някаква разбираема и достъпна теза, която веднага да прикове вниманието на слушателите. Да кажем, че не само изпращаме покойника в последния му път, но стоим пред тайнствена врата, през която е отредено да минем всички. Подчертавам, че казваме това не за да увеличим скръбта на присъстващите, а защото такава е реалността. По-надолу ще приведа възможните варианти в кавички.

„Има хора, които не желаят да мислят за смъртта, опитват се да се абстрахират от нея. Но такова поведение е недостойно за човека. Надарени сме с разум, за да осмисляме всичко, да се докоснем до всички тайни. Когато смъртта е почукала на вратата ни или на прага на нашите близки, това не е само повод за скръб, но и събитие, което ни кара да се замислим. Как се случва така, какво става с човека, който доскоро е обичал, мислил, трудил се е, надявал се е?… Понякога, затваряйки капака на ковчега, казват: всичко свърши. Но в действителност светът е устроен по друг начин. В него нищо не завършва и не изчезва безследно. Така и тялото ни, след като умре, се връща в кръговрата на природата, в майката-земя, и върху нашата разпадаща се плът поникват треви и цветя. Затова и Библията ни казва: „Всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта” (Екл. 3:20). Но ще бъдем ли прави, ако кажем, че с тялото ни се изчерпва всичко? Нима човекът е човек само защото има очи и уши; защото спи, яде и се движи? Тогава той не би се отличавал от животното. Човекът е способен да опознава света, да създава сложни машини, да твори произведения на изкуството преди всичко поради факта, че притежава разум, дух, мислене. Ние познаваме доброто и злото, защото имаме чувства и съвест. Но нима те са съставени от същите вещества, които образуват земята? Нима можем да ги докоснем, да ги претеглим, да ги видим? Не! Те не могат да се разпаднат като тялото. Не можем да заринем в гроба духа на човека. Тогава, къде отива той? Ако тялото се връща в природата, то духът поема към незримия свят на духовното. И това е момент за равносметка на целия ни изминат път. От всички същества на земята само ние, хората носим отговорност за своите постъпки, за своя живот. И как страшно е за душата, когато осъзнае, че го е изживяла безцелно и безсмислено. А какво означава „осмислено”? Древната мъдрост на Свещеното Писание ни дава отговор. Човекът е призван да служи на другите, да отдаде душата си за ближните, да възраства духовно, да помага и на другите да възрастват. Дори онези, които не познават Божия Закон, ще открият тази повеля в дълбините на сърцето си. Бог е начертал Своя Закон в съвестта ни. Нужно е само да се научим да чуваме нейния глас”.

Ако е възможно, ако хората не бързат, бихте могли да им разкажете накратко за опита на хора, преживели клинична смърт. Може да приведете примери за хора, които отслабвайки телесно, в залеза на живот, намират сили да помагат на другите. Да подчертаете, че пред нас стоят два пътя: или да се изкачваме нагоре, като ставаме по-мъдри, по-добри и великодушни; или вървейки през живота, единствено да губим години, сили, здраве – и право в гроба.

В заключение бихте могли да кажете например следното: „Сега отивате на гробищата, ще видите паметници и венци. Необходими ли са те на покойника? Потребни ли са му нашите помени, цветя и прочие? Не, всичко това е само израз на нашата скръб, благодарност или уважение. А човекът, отишъл си от този свят, очаква от нас само едно – молитва. Дори ако мнозина от вас не умеят да се молят, нека да кажем всички от цялото си сърце: „Упокой, Господи, душата на починалия Твой раб”. А Църквата ще се моли Бог да прости греховете му”. И веднага след това да се пристъпи към четенето на разрешителна молитва. След нея близките се приканват да се простят с починалия.

Ето, скъпи отче, няколко бележки относно опелото. Разбира се, надгробното слово може да варира. Ако събралите се са вярващи, следва да говорите в друга тоналност (но смисълът е същият: неизвестността на последния час, отговорността, служението, молитвата). Въобще, произнасяйки едни и същи думи, е много лесно да се изгуби свежестта на усещането, да стигнем до шаблони. Впрочем, доколкото идват различни хора, необходимо е да повтаряме само главното.

С братска любов, А. М. | Символ, № 43. Септ. 2000 г., www.krotov.info

Превод: Радостина Ангелова