Има ли случайни хора в Църквата?

Свещ. Ясен Шинев

Омръзна ми да разговарям с хора, които критикуват Църквата. Имам толкова много спомени от мъже и жени – невярващи и вярващи, които чули, недочули, запознати или незапознати, дават оценки от „своята камбанария“. А тя винаги е по-висока от камбанариите на другите. И интересното е, че тези хора – със самочувствие на знаещи, чудесно запознати, които са „дълбоко загрижени“ за Църквата – дават не само оценки, но и препоръчват рецепти за всичко. Това те вършат самоуверено, с  външна маска на сериозност и с ясната убеденост, че са непогрешими. За толкова години, като мирянин и духовник, какво ли не съм чул. Не само за себе си, но и за владиците в Синода, монаси, събратя – свещеници или служители по храмовете. Така е било винаги, така е, за съжаление така и ще бъде.

Знам защо е така, причината е проста – повредената човешка природа на всички нас, изгонените от рая за непослушанието пред Отца. Ние носим печата на Неговото справедливо въздаяние – любимото му създание – човекът, да бъде прокуден от градината на Едем и заточен в земята на болката, в която действат стихиите на греха, проклятието и смъртта.

Боли много, но когато критиката произтича от невярващи, това е лесно обяснимо. Те няма как да разберат стихията на тази духовна война и нейния трагичен заряд. Те няма как да знаят и да осъзнаят, защото са „отвън“ и далече от тази истина. Затова нямат никаква представа, че всеки повярвал е в състояние на обявена война – невидима бран с врага на нашето спасение и подчинените му поднебесни духове на злобата.

Но когато критиката идва от повярвали, наши православни, тогава е особено осезаема. От свои, хора отвътре, с които сме едно тяло със и в Христа, които трябва да знаят срещу кого воюваме и са наясно с методите на безпощадния ни враг. Преди години ми беше много трудно и дълбоко изживявах всеки коментар, който оставяше белег в душата ми, но и сега не ми е лесно… Всички ние много лесно забравяме простото откровение: “Не съдете и няма да бъдете съдени“ (Мат. 7:1).

Преди няколко дни в храма дойде дългогодишна мирянка, която се черкува от десетилетия и посещава всички енории в града. Разговаряхме свободно, дружелюбно, като добри познати. Тя разчувствано сподели неща от църковния живот и въздъхна: “Ах, отче, нали знаете каква е нашата църковна действителност. Има толкова случайни хора в Църквата. Да се пита човек какво правят вътре… И за съжаление въобще не са малко. Ох, никак не е лесно…“ Аз я изслушах търпеливо и внимателно, и след като я утеших, доколкото можах, тя си замина. Стана ми тъжно, а тъгата ми премина в печал. Защото почти целият разговор представляваше едно неспирно оплакване, нестихващ ропот и осъждане на хора, миряни и духовници, които малко или много познавам. Разбирам нейното разочарование и дори приемам, че в някаква степен е права. Но тя вижда не важното, а второстепенното. Акцентира върху злото, а не върху доброто. Не пресява нещата и остава при плявата, без да оцени златните зърна в нея.

Светата църква е богочовешки организъм, общност от повярвали в Христос, осъзнати грешници, които искат да се спасят, чрез и в Него. За съжаление, с неизбежна своя немощ… Тя е човешка, твърде човешка, и всеки я носи, както сянката си. Но най-важното е, че Църквата е кораб на Спасението, вечната Витезда, лечебница, която е приела всички онези – безспорно болни, но приели протегнатата свише ръка и чули Словото на Спасителя, тихия Му глас: “Елате при Мене, всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Всеки е дошъл като корабокрушенец в бурното море на живота и има не само вярата, но и надеждата, че ще се изцери и ще бъде спасен.

Истината, която остава след разговора с тази жена е друга – в Светата църква няма случайни хора! В това съм твърдо убеден! Не само защото през различните етапи на своето въцърковяване придобих свои наблюдения отвън и отвътре, но и защото Той го е изрекъл ясно и категорично, за тези, които са решили до Го последват по тесния път на спасението: “Не вие мен избрахте, а Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод и плодът ви да пребъдва“ (Йоан 15:16). Щом Той го е казал, няма как да не е истина! Нещо повече – истина пречистена, богоистина, висше откровение.

Всички сме призвани и призовани да бъдем Негови, още от века и от утробите на майките си. Индивиди, пълни с немощ и пороци, минало и грях, бремена и тежести, но надарени с най-висшата привилегия до бъдат Негови „ръце и нозе“. Посланици в този себепроклел се свят, опустошен от стихиите на разрухата. Синове и дъщери на светлината, деца на деня и носители на най-висшия завет на мира и любовта. Ако една част от нас, или някой, който и да е той, е забравил тази истина, това е плод на неговото лично решение. В бликащата Си и отдаващата любов към нас Господ Бог ни е дал този особен дар – свободната воля. С това свято право на избор Той е показал, че ни оценява и ни очаква не като индивиди, а като личности, завършени дори в нашата непълнота. Ще го носим до последен дъх и ще бъдем на огнената линия между Него и дявола.

Но Всеподателят Христос не е виновен за това, че някой, независимо дали е с духовен сан или е обикновен мирянин, е проявил небрежност и откровено нехайство, не оценявайки достоянието, в което се намира. Той дава знаци, праща хора и напомня по много начини на несъбудените души да се опомнят и да използват дара си по най-добрия начин. Всеки трябва да понесе отговорността си за проявената топлохладност или за откровения избор да позволи да охладнее за вярата и да загуби опияняващата ревност, която е проявил в началото. Оставил е далеч назад парещите трепети на обръщането и е забравил първата си любов. Когато в своя „най-тих час“ застане пред Престола на Христос, ще бъде запитан какво е направил или не е направил в конкретната ситуация, и този въпрос ще бъде отправен само и единствено към него. Тогава извиненията, обясненията и оправданията с околните ще бъдат изцяло безсмислени.

Затова Светата църква не може да носи някаква размита обща отговорност! Затова нека всеки от нас да прояви благодарност към Спасителя Христос, че му е отворил духовните очи и го е призовал от смърт към живот, към живот вечен! Поканил е всеки от нас лично на трапезата Си, на вечерята на любовта, и ни е посочил пътя към Несъкрушимото Му Царство, където ще бъдем с Него навека. От нас се иска не просто да пребиваваме в учението, а да го съпреживяваме. Не само да го изповядваме, а да го изобразим навсякъде и във всичко, поели по своята дълбоко лична траектория – нагоре и пак нагоре. Призвани сме да бъдем трептящи звезди, събудени души, обречени да падаме и да ставаме, но и да стискаме с двете си ръце стихара на Спасителя Христос.