Смирението като любов

о. Николаос Лудовикос

Дидрахмата е данъкът, който евреите били длъжни да плащат, понеже били поробени. Затова тези, които събирали данъка, се питали дали Христос е свободен от него. Дали като проповедник на едно друго, бъдещо Царство, Той не е свободен от дидрахмата, която тукашното царство изисква? Те попитали апостол Петър и той отговорил отрицателно. „И когато влезе вкъщи”, Христос го преварил, Петър не успял да попита: „Виж, питаха ме за данъка, какво правим, ще дадем ли и ние?”.

Хубав въпрос – ще платим ли и ние данък?

Днес малцина могат да оценят вътрешните добродетели. Това се получи не по някаква друга причина, а защото тази духовна култура, тази цивилизация на духа, която имахме, се секуларизира. Останаха характеристиките, но вече не съществува онова животворящо и живоносно дихание на Светия Дух, което прави от всичко това чисто духовно състояние, където, за да бъде пръв в духовен план, човек винаги трябва да бъде последен. В миналото неговият стремеж бил да служи на другите, за да спечели истинско величие, а сега остава желанието да бъде пръв, или най-много да се вижда, да създава такова впечатление.

Неплащането на данъците означава обожествяване със светски категории. С други думи, аз всъщност не изпълнявам задълженията си към обществото и в резултат на това по някакъв начин се издигам в ущърб на другите.
…как ти се струва, Симоне? земните царе от кого взимат мито, или данък? от своите ли синове, или от чуждите?
Свети апостол Петър отговаря: „От чуждите”. И Христос казва: „И тъй, синовете са свободни”. Сякаш тук казва, че не дължим нищо на небесния Отец. Ние наистина не дължим нищо, защото сме Негови деца. Той не иска данъци. Обаче има светски управници, които гледат на нас като на чужди. За да не ги скандализираме, нека дадем данък. Как ще направим така, че да имаме и за данъка? В това е въпросът.
…но, за да ги не съблазним, иди на морето, хвърли въдица, и първата риба, която се улови, вземи; и, като ѝ разтвориш устата, ще намериш статир; вземи го и дай им за Мене и за себе си.
Христос би могъл да каже: „Нека да ги скандализираме! Ние сме деца на друг Бог, на истинския Бог, имаме друг Отец, ние сме пришълци на тази земя, странници. Всичко това не ни интересува. Така или иначе те ще Ме разпънат – да им дам и пари ли? Те не разбират!”
Но защо вместо това Христос използва израза „за да не ги съблазним”? Какво иска да каже с това? Не е ли странно? Нима Христос не е par excellence Този, Който е казал: „Моето царство не е от тоя свят”? Не можем да смесваме двете царства.
Именно в това е величието.

Христос ни показва как точно възприема човешките неща – с уважение.

Така, както и ние трябва да ги възприемаме. Той не казва: „Това, което Аз правя, е много по-висше, затова не Ме интересува да съм равен с другите, които се трудят да дадат дидрахма. Разбира се, аз имам правото, понеже съм Син Божий!” Тогава другите биха казали: „Той е приятел с властите и затова не Му искат данък”. Или: „Кой знае колко пари им дава скришно, за да има привилегии, и затова не Му искат данък!”. Или пък: „Мързелив е, не работи и не може да плати данъка”. Христос не им позволява да го кажат. Той прави това, което има право да направи. Той казва: „Върви в морето и хвърли въдицата, хвани риба и в рибата ще намериш дидрахма”. Това има право да каже всеки, не само Христос, когато се посвети на служение Богу. Така казват отците, например св. Исаак Сириец. Само тогава имаме право да го направим, а не когато животът ни е посветен на нещо друго.

Чуваме мнозина да казват в трудни моменти: „Боже, помогни ми!”, но по някаква причина не получават помощ. Защо? Защото Бог иска да ти покаже, че за да получиш тази помощ, сам трябва да си посветен на Бога и да си отдаден Нему, доколкото можеш, – това да бъде твоето главно дело. Ако основното ти занимание е трупането на имане, не можеш да кажеш на Бога: „Виж, помогни ми сега!” Освен ако това имане не се използва по богоугоден начин. Разбирате ли, нямаме това право, ако животът ни не е посветен на Бога!
Всички християни сме посветени на Бога чрез Кръщението. То е осиновление, а Миропомазанието всъщност е нашето посвещение. Знаете, че при Кръщението се извършва пострижение, както при монашеското пострижение. Това е посвещаване на Бога, което означава, че вършим нещата, които искаме, само за Бога и така те стават красиви. Бог не ни лишава от нищо, а просто го прави много красиво. Колкото повече се доближаваш до Бога, толкова по-красив Той прави живота ти, защото Той Самият е абсолютната Красота. А като Красота Бог е и Мъдрост. И тази красота се явява в живота и делата ни, когато отидем при Него и се стремим да вървим напред, както прави Той.

Понякога Бог присъства в живота ни по разтърсващ начин и това е велико. Той Самият обещава и не го прави за тебе, а за другия – не. Той го прави за всички. Предусловието обаче е да се изправиш и да кажеш: „Това, Господи, е целта на живота ми – поне малко да Ти се харесам. Точно както Ти искаш да ми се харесаш”.
Бог наистина се грижи за нас даром. Какво даваме ние на Бога? Кой от нас е направил жертва за Него? Кои са моите големи жертви заради Бога?

В това е величието – Бог не ти дава, за да те направи Свой длъжник.

Дори е казано: „Ще получи стократно сред изкушенията”. Изкушенията следват от завистта на дявола и от това, че сме несъвършени. Когато принасяме себе си на Бога, това не означава, че автоматично се освещаваме. Освещаването става постепенно, отнема време и е цялостен процес. Накъде обаче да се обърне сърцето на човека, неговото битие? Кой е този, който ще направи живота му наистина красив?

Най-красивите хора са тези, които истински са посветени на Бога.

Нямам предвид онези, които говорят за Бога. „Професионално” говорещите за Бога често пъти не са красиви. Имам предвид тези, които са посветени, независимо дали говорят, или не, дали са клирици, или миряни, деца или възрастни, каквито и да са – тези, които не винаги познаваме. Може да се виждат, може и да не се виждат. Старецът Паисий се е виждал. Така иска Бог – едни да се виждат, други – не; понякога дори да изглеждат съвсем различно от това, което са. Ако познавахте стареца Епифаний Теодоропулос, бихте казали: „Какъв е този свиреп човек? Я да бягам оттук! Не издържам!”. Той обаче беше велик светец. Нямаше как да го разбереш от пръв поглед, а трябваше да го почувстваш и да видиш някои буквално чудни неща, великите харизми, които той имаше и криеше, и стигаше до упорство в желанието си да ги скрие и да не се виждат.

Вижте какво казва по-нататък Евангелието в същата посока.
В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в Царството Небесно?
Пак същото: чуват за Царството Небесно и вместо да кажат: „Какво е това? Какво е Царството Небесно!”, вижте какво питат… Умът ни пак е в това, което ние сме научили. Пак прилагаме нашите критерии, които не са критериите на Бога. Чуйте сега отговора.
И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно.
Говориш на горкото дете за Царството Небесно, за царството на кесаря, за данъци, за власти, сили, а то казва: „Добре” и нито се вълнува, нито се възгордява. Всичко е щастие, животът е игра. Тази невинност на детето не трябва да разглеждаме лековато като безумие. Детето не е безумно и това знаят всички, които имат деца. Обикновено ние сме безумните. Децата, особено малките, изобщо не са безумни. Те разбират нещата и ги разбират истински.

„Който се смири като това дете…”

Това, което ни кара да обичаме децата, е тяхното смирение; именно фактът, че още не са влезли в този жесток свят на страстите. И ако ги оставиш да пораснат по естествен начин – защото днес децата от малки се разболяват – е възможно, докато още са малки да не искат да ги почитат, да ги величаят, да нямат тази страшна и убийствена логика (която винаги погубва другия, а не мен), че другият е враг и опасен, или е мой приятел само ако служи на това, което аз искам. При детето тази логика липсва. За него всички са кандидат-приятели и сътрапезници в игра, която започва и никога не свършва. И дори когато е ядосано или му се скараме, то лесно се съвзема. Когато се огорчи, лесно връща радостта си. Детето прави топка от парцали и играе; не отива непременно да краде, за да има това, което му липсва.

Всичко това са знаци за смирение. При светците това смирение е съзнателно и идва от зрялостта на връзката с Бога. Смирението дава мярата на моето битие, мярата на света, на истината за нещата и произтича от увереността, че битието ми е дарувано от Бога назаем, както казва св. Максим Изповедник. Бог е битието, Бог е животът и Той ги е дал и на мен. Това е смирението на светците, т.е. зрялото смирение – усещането, че всичко, което имам, дължа на Бога и на другите; не го притежавам. Ако не го притежавам, не мога да строя върху него, не мога да стана център на света, не съм център на света. Бог ми е дал живот и битие, дал е и на много други. Всички сме Негови деца и нашият живот, и нашето съществуване са ни дадени назаем. Следователно ние също ги дължим взаимно един на друг. Затова смирението е свързано с любовта. Стани смирен и ще намериш любовта; стани себелюбив – и вече любовта изчезва. И понеже Бог е смирен, затова е любов. Ако не беше смирен, не би бил любов. „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб (…)” (Фил. 2:6–7).

Това е съвършенството – да си най-малък.

Най-малкият не е този, който крещи, че е такъв, а този, който осъз­нава, че неговото битие му е дарувано назаем; че не е триумфиращият в живота, а е негов разпоредник. И нашите деца затова са ни дадени – да ги ръководим, както и нашият дом, талантите ни, призванието, болестите, здравето – всичко е дадено, за да се разпореждаме с него. И в съотвествие с разпореждането идва и лихвата, нали? Или се губи капиталът. Губи се, когато не го употребявам, а не го употребявам, когато се затварям в себе си. Външно изглежда, че го употребявам, но в действителност го губя. Затова чуваме тези любопитни думи: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а погуби душата си!”

Това, което външно изглежда печалба, на екзистенциално равнище може да е загуба. А това, което на екзистенциално равнище е загуба, е вечна загуба, вечно проклятие и в този живот, и в другия, макар и външно да изглежда като печалба. Това е страшно! А това, което външно изглежда загуба, може всъщност да е печалба, защото Бог е Този, Който решава кое е истинно и кое лъжливо, не ние. Не можеш да кажеш, че ще си устроиш живота така, както ти си го представяш, и този живот да е истинският, защото точно ти не си създал живота и света. Те са от Бога, всичко това ти го дава Бог. Той има Своите критерии и тези критерии увеличават дара, правят го плодотворен. Ти обаче не можеш да ги превърнеш в свои себични критерии.
Затова и децата по някакъв начин принадлежат на всички. Виждали сте как майката казва: „Не отваряй на всеки! Не отивай при всеки, който те повика!”. Защото детето е готово да отиде навсякъде. Вътрешно то вече принадлежи на другите – и това е смирението. Така и Бог, както виждате, макар да не е от полза за Него, отговаря на молитвата ми. А аз най-много да Го излъжа; аз правя обратното на това, което трябва, но Той пак ми отговаря. И след като Го измамя и извърша безумства, пак казвам: „Господи, помилуй!”. И Той отново идва.

Бог е смирение, безпределно смирение, защото е безпределна любов.

Безпределната любов е тази, която казва: „Ела отново, ела пак!”

Тя не се разочарова. Който ме подразни веднъж, ще му кажа: „Извинявай”, хайде и втори път, и трети… Колко пъти да прощаваме? Седемдесет пъти по седем – значи 490 пъти, почти 500, т. е. една символично безкрайна цифра. Няма да правя нищо друго, освен да прощавам. Всеки път, когато прощавам, външно изглежда, че губя, но в действителност печеля – и когато стигна до петстотния път, имам в ръцете си вечния живот и даровете на Светия Дух. А външно изглежда, че това е загуба и че съм глупак.

Четох „Идиот” на Достоевски. Другите му казваха: „Вие сте идиот!” Защо? Защото не осъждал никого и принадлежал на всички. Малцина разбират това разположение. Порядъчните хора го смятат за идиот. Знаете ли какво е да казваш на една блудница, че е съвършена, че е царица, но не го знае? И да вярваш в това? Не си ли идиот? Това безумство е Христовото безумство, именно това! И Христос, простете ми, върви като безумен през историята. Понеже всички сме толкова умни и толкова лукави, Той върви като безумен и се занимава с всеки от нас с безумие, което няма граница. И когато човек открие това безумство, става християнин. Това, което казваме, е жестоко, но едновременно с това е и много нежно. Именно това е логиката на Бога, която не е като нашата.

Това безумство виждаме и в Патерика, където се говори за един авва и ученика му. Ученикът му казал:
– Отче, в града еди-кой си говори за тебе по най-лошия начин, но не мисли, че това, което казва, е истина!
– Е, няма значение, сега казва добри неща.
– Да, но той е лош, той е…
– Не, добър е, нека го подслоним, да му помогнем…
– Отче, безумен си!
– Ех, чедо! Четиридесет години се боря да придобия това безумство, не ме лишавай сега от него!
Ако имахме това безумство, животът щеше да бъде рай. Оттук щеше да започва раят – всеки да стане по този начин безумен към другия.
Бог не отъждествява това, което правим и което Му казваме, с това, което сме. Това е величието на Бога – Той не ни отъждествява с греха.
Какво означава изповедта? Не е ли безумство от страна на Бога? Защо Той ме приема и аз се изповядвам? Не направих ли същото и вчера? Защо пак ми дава Светия Дух? Понеже изповедта е получаване на Светия Дух. И тези, които се изповядват сериозно, чувстват това. Чувстват го! Не е ли безумно? Би могъл да каже: „Направи го един път, втори път. Трети път няма да има. Хайде в ГУЛАГ! В Сибир! В ада! Сега, веднага!”.
Известна е историята с монаха, с която започва книгата „Евергетинос”. Един монах, който по-рано имал порочен живот, паднал в блудство, т.е. като монах пак започнал да съгрешава. Ходел в града, връщал се вечерта, падал пред иконостаса и казвал:
– Боже, прости ми! Не трябваше да го правя, зная! Няма да го правя повече…
След един-два дни пак ставало същото, след още няколко дни – пак същото. Е, в даден момент дяволът се появил пред иконостаса и казал на Бога:
– Не виждаш ли как Ти се подиграва тоя?
От иконостаса се чул глас и Бог, ако си спомням добре, отвърнал:
– Защо? Когато идва при тебе, ти някога гониш ли го? Защо, когато идва при Мене да го гоня? И не само че не го гоня, а в този момент го вземам и той умира в покаяние!
Разбирате ли?

Тази логика на Бога, която е логиката на детето,

не е логиката на „сериозен” човек, който иска да прави кариера, или на един Бог, който иска да бъде почитан, всички да се страхуват и да треперят от Него. Понякога в своите лекции казвам, че след Възкресението идва Възнесението. Възнесението е по-голямо чудо от Възкресението. Защо? Знаете ли колко велико нещо е да възкръснеш и след това да станеш и да си тръгнеш? Христос не останал там 10, 20, 100, 2000 години – просто да си стои и да казва: „Ето, убихте ме! Жив ли съм, или умрях? Ето, жив съм! Бог ли съм, или не съм?” Дали някой би отговорил „Не!”? Въпросът обаче е дали някой би обичал такъв Бог, или всички бихме търсили начин да подкопаем властта Му? Фактът, че след Възкресението настъпва Възнесението, е велик и много важен. Той показва огромното уважение, което Бог има към свободата и личността на човека. Той го оставя да се съмнява, да търси, да съзрее, да разбере по един дълбок начин – и тогава, естествено, му се явява. Но не му се явява с мощ, сила и власт…
Това е логиката на детето. То прави нещо и си тръгва, не изчаква аплодисментите на множеството. Именно тази „детска” логика е великото смирение на Бога. Той прави велики неща, но не ти казва: „Виж! Аз го направих! Разбра ли?”. Той не прави така. И изкушенията, в които падаме, ги създава не Бог, а ние. Ние създаваме изкушенията помежду си и Бог, естествено, ги допуска – отново от уважение към човешката свобода. Важно е да оставиш другия да направи грешка, да се окаже в безизходица, защото тогава той разбира. В противен случай, ако му предлагаш решение на проблем, който дори не е поставил, той не разбира колко важно е решението и не го оползотворява.

Не се учудвайте, че го казвам. Да си плащаш данъците е важно. То означава преданост и зачитане на човешкото общество като ценност.
Сещам се за о. Епифаний Теодоропулос. Веднъж изпратих книга на мой приятел, но сложих в пакета и едно писмо. Тогава книгите се изпращаха безплатно, пощата не изискваше марки за тях. Той ме попита:
– Защо направи това?
– Беше ми изгодно!
Той каза:
– Следващия път да сложиш две марки! Иначе е кражба, кражба спрямо човешката общност.
Макар Христос да принадлежи на Божието Царство, макар Той да е Божието Царство, когато действа в човешката история, Той цени човешките мерки, човешката общност. Не иска да се отличава от другите, не иска да парадира, за да не ги съблазни.

Превод: Константин Константинов